1 1 1 1 1 Оценка 3.50 (2 гласувания)

2012 06 museum of innocence

Този текст е част от поредицата на „Либреален Преглед“
„Турция – предизвикателства и надежди“,
която включва:


Турските либерали от Морийн Фрийли

Кемализмът от Пери Андерсън

Съседства от Орхан Памук

Анадолското изкушение от Михаел Туман

Две мнения за демократизацията в Турция от Сейла Бенхабиб и Некла Келек

Бельото говори за прогрес от Даниел Бакс

Промени в Турция: Ние се извиняваме! от Каи Щритматер

Ние можем и по кюрдски от Михаел Туман

Пазарът е тук от Инго Аренд

Триумфиращата Турция? от Стивън Кинцър
 
 
 
Сценични майки от Елиф Батюман
 
 
Музеят на Орхан Памук от Елиф Батюман
 
 
Турция избира Ердоган от Кристофър де Белаг
 
Пътят на Ердоган от Халил Карàвели
 
Турция: завръщането на султана от Кристофър де Белаг
През 2010 г. се преместих от Калифорния, където бях живяла в продължение на 11 години, в Турция, където никога не бях стояла по-дълго от месец или два. Бяха ми предложили работа като гост-писател в един частен университет в гората от северната страна на Истанбул. Когато пристигнах там, открих, че университетът няма програма за гости-писатели. Нямаше дори програма по творческо писане. Имаше само мен. Двете живи същества, които виждах най-редовно, бяха един от пазачите на университетския кампус, който изглежда винаги стоеше в храстите когато излизах от жилището си, плюс един дебел едноок и черен котарак, който обикновено се промъкваше през прозореца на спалнята ми. Той имаше едно зелено око и празна очна вдлъбнатина, и щом само ме съзреше с единственото си око, тозчас започваше да бяга от стая в стая, издавайки пронизителни мяукания и блъскайки се в мебелите. Имам много мебели, които са част от апартамента.

Не след дълго узнах, че Орхан Памук е в града и строи музей. Говореше се, че музеят бил пълен с неща от вида, който „принадлежал“ на героите от последния му роман, Музеят на невинността. Ако почукате на вратата, той щял да ви отвори и да ви покаже старите обувки на героинята си. Не бях чела Музеят на невинността, пък и обичайното ми отношение към музеите, базиращи се на романи, е онова на недоверието. Отдавам голяма важност на самостоятелността на печатната страница. Кафка отказвал да постави картинка на насекомо върху обложката на Преображението. Ето какво значи да вярваш в литературата.

И все пак, година и половина по-късно, аз се разхождах из кривите улици на Джиангир и Чукурджума, в търсене на Музея на невинността. Беше обявено откриването му за пресата, като програмата се простираше от 9.30 сутринта до 11 вечерта – 13 и половина часа невинност. Имам слабост към литературни събития, изискващи издръжливост. В деня преди откриването се отбих в книжарницата на кампуса и купих екземпляр от книгата, с намерение да прехвърля първите стотина страници. Стоях будна до след два. На следващия ден взех метрото до Таксим и поех надолу по булевард Сирасалвилер до Джиангир. Преди петнадесет години, когато Памук за пръв път купил тук къща, Джиангир още бил работнически квартал, изпъстрен с малки работилнички, специализирани в производството на пластмасови легени и детски футболни топки. Днес пролетарските чайни и бръснарници са вече надминати по брой от вегетарианските кафенета и изложбените помещения на все по-иронично настроени антиквари. На улица Чукурджума подминах една вана на крака и пейка, на която беше написано DIRE STRAITS. Близо до тях една котка се беше наместила в нещо като древна каменна урна – навън стърчеше само доволната й глава.

Сутрешната пресконференция, в един ресторант близо до музея, беше толкова претъпкана, че не успях да вляза вътре. Изправена на пръсти пред залата за банкети, преброих десет телевизионни екипа. Един от операторите, як, подобен на рецидивист тип с бръсната глава, ми помаха. Промъкнах се в сенчестия коридор, където можех да гледам към някаква стара стена и да слушам Памук, който, между общите въпроси на репортерите („Влюбеният мъж – той е малко болен, нали?“), разказваше историята на своя музей.

2012_06_Pamuk_museum_1

Вдъхновението за Музея на невинността дошло при Памук през 1982, докато вечерял с последния принц от Османската династия. Прогонен след създаването на Турската република, принцът попаднал в Александрия и в продължение на десетилетия работел в музея към двореца Антониадис, отначало като билетен контрольор, а след това като директор. Сега, отново в Истанбул след петдесетгодишно изгнаничество, той се нуждаел от работа. Гостите обсъдили деликатната тема за търсенето на работа за притиснатия от обстоятелствата седемдесетгодишен принц на една несъществуваща империя. Някой казал, че Дворецът Иламур може би се нуждае от екскурзовод: а кой би бил по-добър за това от принца, който е живял там като дете?

Памук бил незабавно запленен от представата за човека, който е отживял времето си и се е превърнал в туристически гид на собствения си дом-музей. Той си представял как принцът ще поздравява посетителите – „Дами и господа! Преди седемдесет години, в тази стая, аз седях с личния си асистент и учех математика!“ – преди да прекрачи кадифеното въже, за да седне отново на детската си писалищна маса, демонстрирайки как е държал молива и линийката.

Десет години по-късно Памук си намислил безумен план: да напише роман под формата на музеен каталог, като същевременно построи музея, за който става дума. Сюжетът на романа щял да бъде доста директен: в течение на много години един нещастен влюбен съумява да открадне множество предмети, принадлежащи на недостижимата му любима, след чиято преждевременна смърт той изкупува семейната й къща и я превръща в музей.

Може би ще си помислите, че първата крачка на Памук, като писател, би била да започне да пише. В действителност първата му крачка била да се свърже с посредник на недвижимо имущество. Трябвало да купи къща за бъдещата си героиня, Фюзун. През 1990-те Памук огледал стотици имоти, опитвайки се да си представи как Фюзун и родителите й живеят в тях. Не разполагал със средствата, необходими да закупи цяла сграда в Нишанташи, богатия квартал, в който живеел Кемал, героят на романа. Можел да си позволи един етаж в каменна сграда в стария османски търговски център Галата, но пък в такъв случай прекрояването на историята щяло да се окаже трудно. Красивите овехтели дървени къщи близо до стените на стария град били на точната цена, но пък те се намирали в религиозни квартали, а това щяло да бъде роман за секуларната средна класа. Най-накрая, през 1998, Памук купил триетажна дървена къща в Чукурджума. Фюзун, капризната красавица, се оказала по такъв начин нито дама от висшето общество в Нишанташи, нито дъщеря на банкери от Галата, а амбициозна актриса, която живеела заедно с майка си – шивачка и баща си – учител. По такъв начин социално-икономическата позиция и голяма част от характера на героинята били определени от недвижимото имущество.

В течение на следващите десет години писането и пазаруването продължили в диалектическа взаимосвързаност. Памук купувал предмети, които привличали погледа му, а после изчаквал романът да ги „погълне“ – изисквайки, с времето, купуването на допълнителни предмети. От време на време някой от предметите отказвал да бъде погълнат, както се случило например с някакви файтонджийски фенери и един стар газомер. Памук публикувал Музеят на невинността през 2008. Той приличал по-малко на музеен каталог, отколкото на аудио-гайд от 600 страници. Един билет, отпечатан на последната страница, давал право на безплатен вход в музея. По това време той вече бил изкупил почти всички лични вещи на Фюзун, така че на теория музеят можел да бъде отворен още на следващия ден. Но Памук се тревожел от примера на Едуард Дюжарден, френския писател, комуто понякога се приписва изобретяването на потока на съзнанието, в един до голяма степен забравен текст на име Les Lauriers sont coupés. Памук не искал да бъде Дюжарден. Той искал да бъде Джойс. Не било достатъчно просто да се построи първия в света комбиниран роман-музей. Музеят трябвало да бъде произведение на изкуството. Наел екип от артисти и куратори, и работил целодневно в музея в продължение на няколко месеца, почивайки в леглото на Кемал на тавана.

Напуснах пресконференцията в някак унесено състояние на духа и се упътих към едно от вегетарианските кафенета, за да изпия едно кафе и довърша Музея на невинността. Както често е отбелязвано, приятно е да се четат реалистични романи по оригиналните им места. Един от героите разказва за публичен дом в седеметажна сграда на Сирасалвилер, улицата, която бях взела от метрото до Джиангир. В романа полицията нахлува в дома и запечатва само един от етажите, принуждавайки момичетата там да вземат почитателите си на друг, който е обзаведен с точно същите мебели и огледала. Помислих си, че е много добра идея един бордей да има седем еднакви етажа.

Когато излязох от кафенето, един млад човек, който приличаше на вегетарианец, тъкмо се качваше на своята Vespa, съпровождан от малка сива маймунка. Маймунката имаше невероятно изразително, разтревожено малко лице. „Качвай се, Хасане!“, каза младият мъж, докато палеше мотора, и маймунката подскочи на кормилото. Двамата потеглиха. Върнах се обратно пеш до Чукурджума. Ваната все още беше там, но котката я нямаше. Завих зад един от ъглите и музеят се появи, тясната му дървена фасада боядисана в тъмночервено, като някой пред-революционен фес. Осемдесет и три изложбени композиции, повечето от тях зад стъклени витрини, съответстват на 83-те глави на романа. Много от експонатите изглеждат точно по начина, по който се казва в романа: ръката-протеза, принадлежаща на служителя на бащата на Кемал; белият чорап и обувката за тенис, носени от Фюзун по време на срещата й с Кемал в деня на годежа му с друга жена; стъргалото за дюли, което Кемал открадва от майката на Фюзун малко след преврата от 1980-та. По време на пресконференцията един журналист с френски акцент попита Памук защо романът не отделя повече страници за преврата от 1980-та. Памук отговори: „Изразих онова, което имах за казване относно преврата от 1980-та чрез стъргалото за дюли на майката на Фюзун, което се намира във витрина 66.“

Други витрини съдържаха материални интерпретации на неща, които в книгата не притежават материалност. В глава 29 Кемал всяка вечер си ляга с надеждата да забрави Фюзун, но винаги се събужда „със същата болка, сякаш някаква черна лампа гори вечно вътре в мен“. Витрина 29 съдържа Машината на черната светлина, комбинираща части от параходче-играчка, машина за макарони от 19 век и няколко часовници, чрез която се представя вечно горящата черна лампа на незабравимата любов.

Някои предмети, споменати в романа като части от колекцията на Кемал – мини-хладилник „Аляска“, термос за чай, чиния с лозови сарми – ви оставят да се чувствате несигурен дали си имате работа с недостоверен разказ, магически реализъм или може би някаква високо технологична система за охлаждане. Всички тези предмети се намират в музея, както и наполовина изядената фунийка със сладолед, която Фюзун захвърля на земята в Истине, възпроизведена от пластмаса, от експерти по производството на модели на храна, работещи за турските сериали. Докато разглеждах една чаша ракия с лед, направена от полимери, се питах дали за един музей може да се каже, че е магически реалист, или че разказва по недостоверен начин. Реших да попитам Памук: той отговори само, че е искал музеят да бъде „място, където времето е замръзнало“.

Най-подробно разработеното визуално представяне на замръзналото време е витрина 68, 4213 цигарени фасове. Тя съдържа всички цигарени фасове, хвърлени от Фюзун и събрани от Кемал между 1976 и 1984, подредени в редици и колони в едно пано, заемащо стената от пода до тавана. От разстояние то изглежда като гигантско клинообразно писмо. Когато се приближите, можете да видите, че много от филтрите са изцапани с червило или вишнев сладолед, любимия на Фюзун. За да направят паното, асистентите на Памук са изпразнили няколкостотин пакета „Самсун“ (марката на Фюзун), заменили тютюна с химически обработена хартия,запалили цигарите и ги поставили във вакуумна машина. „Вакуумът изпуши тези цигари, не ние“, казва Памук, подчертавайки, че никакви закони против пушенето не са били нарушени при конструкцията на паното, което всъщност е свидетелство за нездравословността на пушенето, както и принос към антропологията на изгубените жестове.

4213 цигарени фасове е създадено от Кюмет Дащан, истанбулска скулпторка и дизайнерка на бижута, която е създателка и на Машината за черна светлина. Кюмет се оказа приятелка на моя приятелка. А моята приятелка – концептуална артистка, чиито произведения-инсталации включват паметник на времето, направен от собствената й коса – ни уреди среща, която в края на краищата се състоя на борда на един от босфорските фериботи. Попитах дали петната по фасовете са истински. „Да“, отговори Кюмет, с нисък глас, почти заглушаван от вятъра. „Изядох много сладолед.“ Освен това е трябвало да преправи шест- или седемстотин от фасовете, защото Памук казал, че тя употребява прекалено много червило, много повече, отколкото Фюзун. Памук прекарал последното лято в писане на надписи към всеки от фасовете, на ръка, с датата, на която той е бил прибран от Кемал. Под някои от тях той написал части от запазени разговори („Към часовника ли гледаш?“)

2012_06_Pamuk_museum_2

Макар и да не е технически толкова впечатляваща колкото витрина 68, аз бях поразена от витрина 1, Най-щастливият момент в живота ми. Тя съдържа една-единствена златна обица във формата на пеперуда, окачена пред тюлена завеса, която трепти чрез някакви механически или магично-реалистични средства. Композицията представя онзи момент от кратката физическа връзка на двойката, когато една от обиците на Фюзун се откача и, „доколкото успяхме да разберем, увисна за миг във въздуха, преди да падне по собствена воля“. Трептящата обица изглежда позволява миг на надникване не само във времето на Ероса, но и в Ероса на времето – начина, по който то може да закръжи пред очите ви, златно и трептящо. Кемал прекарва следващите осем години в непрестанни опити да докара отново Фюзун до леглото. Музеят върши същото нещо: той работи усилено, за да възпроизведе, чрез хиляди и хиляди часове, прекарани в мачкане на цигари и разглобяване на часовници, един щастлив миг. Копия на обицата могат да бъдат купени в магазина на музея.

Логото на музея е пеперуда и, в сцената с пеперудената обица, Фюзун е на 19, а разказвачът – на 30. Обикновено не се вълнувам много от позовавания на Набоков и не съм луда по пеперуди, но намирам, че Музеят на невинността е една от най-добрите книги, които съм чела, които успешно напомнят за Лолита. Лолита трябва да бъде невъзможно млада, защото краткостта на младостта е метоним за краткостта на живота, а чудовищността на страстта на Хумберт е чудовищност на пластичните операции, или на гробницата на Ленин, или на сватбената торта от Големите надежди. „Експонат номер две“, казва Хумберт в началото на Лолита, „е джобен дневник в обложка от изкуствена черна кожа, с гравирана в злато година, 1947, en escalier, в горния ляв ъгъл.“ И макар че Лолита се разказва от затвор, а не от музей, изобилието от кафези в Музея на невинността ви подсказва една фигуративна еквивалентност. Хумберт, Кемал и последният османски принц споделят една семейна прилика с маймуната, на която Набоков приписва вдъхновението за написването на Лолита: онази „от Jardin des Plantes, която, след месеци на придумване от страна на един учен, нарисувала първата в света рисунка, създадена от животно“, представяща решетките на клетката й.

Разбира се има разлика между едно затворено животно и един детрониран паша. Хумберт е бомбастично разгневен от своя затвор, той презира обстановката, прави планове как да убие майката на Лолита, дрогира Лолита – по същество той тресе решетките на клетката си и хвърля мръсотии по посетителите. Кемал, напротив, мирно вечеря пред телевизора заедно с Фюзун и родителите й в продължение на осем години. Когато Фюзун я няма, той седи сам с родителите й, прави комплименти към пълнените тиквички на майката, разказва на бащата как звънят телефоните в Америка, нито веднъж не се опитва да подсипе някому приспивателно. „Изпитах удоволствия, каквито никога преди това не бях познавал“, пише той за 1593-те вечери, прекарани по този начин. За мен във всичко това има нещо дълбоко турско и развлекателно. Когато Кемал получава шанс да вземе Фюзун със себе си в Париж, до летището ги кара шофьорът на баща му (в Шевролета, модел 1956), а майката на Фюзун ги придружава.

За разлика от повечето романи, занимаващи се с темата за влюбените, разделяни от обществото, Музеят на невинността се разказва без гняв. Кемал изглежда харесва всички участници в историята – от тъпия съпруг на Фюзун до традиционно настроената й майка. Вулгарното е така преплетено с възвишеното, че Кемал, за разлика от Хумберт, дори не помисля да раздели Фюзун от „предметите, които са я направили това, което е“. Вехториите, които изглеждат като един вид естетически разрив във всекидневната на майката на Лолита – „звънци за врати, белоокото дървено, кажи-го-де, от мексикански търговски произход, както и баналната любимка на артистично настроената средна класа, Арлезианката на Ван Гог“ – изглежда смислено и подходящо в бюфета на майката на Фюзун: „никога неупотребяваните кафени чаши, стария часовник… малката стъклена ваза със спираловиден флорален мотив, чиито подобия човек може да види във всеки бюфет на всяко семейство от средната класа в града“. Музеят на Памук възстановява специалността на предметите от масова продукция, превръщайки количеството в качество. Един фалшификат на средната класа е по-ценен от безценната картина, именно защото той е навсякъде по едно и също време.

По-късно в романа, независимо от това къде го довежда байронската му скръб, Кемал не може да престане да се среща със солницата на майката на Фюзун. Кайро, Барселона, Ню Делхи, Рим: „Да се наблюдава как тази солница беше се разпространила по най-далечните точки на земното кълбо, подсказваше наличието на някаква велика мистерия, толкова велика, колкото и начина, по който прелетните птици комуникират помежду си, повтаряйки едни и същи маршрути всяка година.“ Можете да си представите марксистката критика, възмущаваща се от замяната на птиците със солници, осъждаща глобализацията, която ви позволява да пропътувате половината свят, само за да откриете насред масата същата поставка за салфетки. Но можете да си представите и една друга марксистка критика, откриваща тук някаква версия на истината, за която Фредрик Джеймсън казва, че е по същество невъзможна за представяне в романа: „Още никога светът не е бил толкова хуманизиран, колкото в индустриалните времена; още никога такава голяма част от индивидуалната среда не е била резултат не от дейността на слепи природни сили, а на самата човешка история.“

На всеки няколко години, пише Памук, ни достига „друга вълна от солници“, заменяща старото поколение. Хората „забравят предметите, с които са живели толкова интимно, без някога да признаят емоционалната си връзка с тях“. За разлика от Мона Лиза, която е винаги и единствено в Лувъра, солниците са навсякъде за няколко години, а след това изчезват, измествайки измерението на редкостта откъм пространството към времето. Като рядкости, някои от тях биват спасени от колекционери. Памук вярва, че появата на колекционерите е една от неизбежните исторически степени на модернизацията. Но колекционерите са ексцентрични, капризни типове, склонни да съсредоточават цялото си внимание върху пощенски картички и капачки за бутилки, докато игнорират всякакви видове други неща – четки за зъби например. Памук е бил поразен от трудността да се намерят четки за зъби от 1970-те години: как е възможно всички те да са изчезнали от лицето на земята? След като споменал проблема в едно интервю, някакъв читател му изпратил голяма колекция от стари четки за зъби, която иначе би била изгубена за поколенията.

Вечерта след откриването Памук даде прием-коктейл за 385 души на терасата на един близък ресторант. Келнерите минаваха сред гостите, сервирайки запотени чаши с ракия, които изглеждаха точно като пластмасовите експонати в музея. Срещнах се с редакторката на Памук, която накара главата ми да експлодира като ми каза, че понеже не успял да напише романа във формата на музеен каталог, Памук решил наскоро да напише каталога като отделна книга. (Английският превод, Невинността на предметите, ще бъде публикуван по-късно тази година). Борхес би могъл да напише разказ от четири страници за лудия, който строи музей, докато пише роман за построяването на музея, но Памук написа романа, построи музея, а след това написа за него каталог с дължината на роман.

Самият Памук пристигна без да показва каквито и да е следи от умора от голямоформатните напрежения на творческия му процес. Редакторката му напомни да се обърне към гостите: „Кажи им за храната“, предложи тя. Памук взе микрофона. „Дами и господа!“, каза той. „Знам, че всички се тревожите за храната. Е, не се тревожете. Има достатъчно храна.“ Ястията, които се сервирали, каза той, били все неща от вида, които семейството на Фюзун би яло през 1970-те. „Мислите ли, че това означава фондю?[1]“, чух да пита един американски дипломат. Партито продължи дълго време. Срещнах се с един словослагател, за когото се твърди, че е най-добрия четец на почерка на Памук. Ара Гюлер, майсторът-фотограф от Истанбул, седеше под едно дърво, заобиколен от почитатели; музеят съдържа някои градски мотиви от неговия личен архив.

Келнерът донесе поднос с любимите на Фюзун лозови сарми. Попитах се дали Фюзун е носила по-малко червило от мен. Лицето не Фюзун е нещо, което никога не можете да видите в музея. Памук смята за „тактическа грешка“ авторите да показват лицата на героите си по кориците на книгите или другаде. Питам се защо е ОК да се показват всички лични вещи на Фюзун, когато не е ОК да се показва личността й. Хрумна ми, че романът, макар и измислен, не е напълно фикционален. Завършеците са фалшиви, защото нищо в реалния живот не свършва; героите са композиции, защото реалните хора са или прекалено близо, или прекалено далеч от вас. Но мебелите и облеклото: тези неща винаги трябва да бъдат почти изцяло реални. Няма как Балзак да е измислил всички ония мебели. Всичките раздути амбиции и човешки съдби са просто претекст да се разкаже истината за диваните и часовниците.

Както самият Набоков веднъж е установил с ентомологически диаграми, Кафка не е имал ясна представа за това как е изглеждало неговото насекомо. От друга страна, той вероятно е имал ясна представа за рамкираната картина от списание на стената на Грегор („портрет на дама с кожена шапка и кожена боа около шията; тя седеше изправена и протягаше към зрителя тежък кожен маншон, в който бе пъхнала цялата си ръка до лакътя“), както и „хладното кожено канапе“, цигарите и текстилните мостри. Както и да представяте насекомото, то би било лъжа. Но физическите неща, масово произведените братя и сестри, съдържат известна истина. Подобно на православни икони, те са „изображения, създадени не от ръце“: символи, които по някакъв начин са идентични с нещата, които представляват. Когато гледате филмовата адаптация на някой роман, винаги трябва да спрете и да се запитате какви са шансовете Евгений Онегин да изглежда точно като Ралф Файънс, и все пак един чайник от съответния исторически период е реална част от света, който е създал героя и сюжета. Ако бихте имали достатъчно много от текстилните мостри, картинките от списания и канапетата, може би бихте успели да възпроизведете и насекомото.

Когато Кемал посещава музея на Пруст в Илиер-Комбрей и вижда „портретите на ония, които са послужили като модели“ за работата на Пруст, той си тръгва „не по-знаещ за романите му, макар и притежаващ по-ясна идея за света, в който авторът е живял“. Портретите са способ за отвличане на вниманието. Реалните „модели“ са не хората от портретите, а светът около хората: не само мебелите, но също и психо-сексуалната мебелировка. Всички онези солници и цигари, направени от хора, но нечовешки, идващи и отиващи си на вълни, представляват правилата, по които ние живеем: в случая с Музея на невинността, сексуалната етика. Това е масово-произведеният предмет, от който всички ние сме кондиционирани. Всички ние имаме същия на собствената си маса за хранене.

2012_06_Pamuk_museum_3

Тръгнах си от партито към полунощ и поех отново по пътя си през булевард Сирасалвилер, чудейки се коя ли е била сградата, в която се е помещавал бордеят със седемте идентични етажа. Замислих се колко много предпочитам Музеят на невинността пред мемоара на Памук, Истанбул: Спомените и градът. По време на пресконференцията един германски журналист беше попитал дали Фюзун нарочно напомня на хюзюн – дума, използвана от Памук за обозначаване на истанбулската уникална и срамна пост-имперска меланхолия. „Западняците, идващи в града, често не успяват да забележат хюзюна на Истанбул, който „се намира на голямо метафизическо разстояние“ от по-индивидуалистическата меланхолия на Бъртън: тази меланхолична отстраненост отразява „разстоянието, на което истанбуллиите се чувстват от центровете на Запада“.

Когато за пръв път четох Истанбул, преди десет години в Калифорния, не можех да разбера защо занемарените фонтани би трябвало да изпълват всеки човек, не отговорен за поддръжката им, със „срам и меланхолия“, или защо всеки би трябвало да преживява живеенето в Истанбул като „меланхолията и отчаянието от споделянето на срамната съдба [на града]“. Познавах много турци от поколението на родителите ми, които бяха възпитани така, че да разглеждат падането на Османската империя като голямо лично унижение, над което Западът непрестанно се надсмива. Но това не ме караше да съчувствам повече на нещото, в което виждах само романтизиране на хюзюн. Честно казано, все още не му съчувствам. Мисля, че гордостта и срамът трябва да се основават на онова, което вършите, а не на това кой сте. Това, че Истанбул бил притежавал своя собствена срамна меланхолия, недоловима за всички останали освен за истанбуллиите и може би Клод Леви-Строс, ми звучи като покана към група самовлюбени и потиснати франтове да седят наоколо без да вършат нищо и да се чувстват така, сякаш изпълняват предначертаната си хегелианска роля (ако Хегел би могъл да се отнася до Изтока).

В отговор на въпроса за хюзюн и Фюзун, Памук каза, че е написал Истанбул точно по средата на писането на Музея на невинността. Резонансите биха били неизбежни. Това беше моментът, в който осъзнах, че ожесточението ми от Истабул е директно пропорционално към възхищението ми от Музея на невинността, и че, доколкото разбирам, то е по-малко въпрос на „резонанси“, колкото на балансиране на книгите. Сякаш беше станало така, че в годината, в която се беше откъснал от романа, за да напише мемоара, Памук беше излял всичката омраза от сърцето си. („До 45-годишна възраст“, пише той в Истанбул, „имах навика, всеки път когато се носех в онзи сладък облак между съня и будността, да се ободрявам като си представям, че убивам хора.“) Когато Кемал изпитва срам, той не е географски или метафизически. Това е разумният и разбираем срам на човека, който е избрал да прекара осем години в събиране на фасовете на неговата омъжена бивша любовница. Замяната на хюзюн (меланхолията) с фюзун (магията), отразява главната истина на романа: „Ако предметите, които предизвикват у нас срам, биха били изложени в музей“, осъзнава Кемал, „те незабавно биха се превърнали в притежания, които биха ни изпълвали с гордост.“ Музеят на невинността е машина, която преработва срама в гордост. Чрез последното изречение на романа, превръщането е пълно: „Кажете на всички, че живях много щастлив живот.“

Източник



[1] Вид ястие от топено сирене и бяло вино, типично за Швейцария и Германия. Намек за това, че американецът няма ни най-малка представа от турската кухня. Бел. пр.

Елиф Батюман
Елиф Батюман (р. 1977 г.) е американска писателка, преподавателка и журналистка от турски произход. Родена е в Ню Йорк, израснала е в Ню Джърси, в момента живее в Сан Франсиско. Завършва Harvard College, а след това защитава докторат по сравнителна литература към Stanford University. Най-известната ѝ книга, „Изстъпления. Приключения с руските книги и хората, които ги четат“, е преведена на български език (изд. „Сиела", 2013).
Други статии от този автор
Посетители: 51

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Понеже познавам (една... преди 14 часа
  • Златко писа Още
    Отличен коментар, скъпа... преди 2 дни
  • Евдокия Борисова писа Още
    Впрочем, ако се вгледаме... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Какви американци, какви... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Вечните дежурни сладури!... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Едни и същи гласове, едно... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Но понеже все още съм... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А инак това, че го... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Вярно, че взе да... преди 3 дни
  • Димитър Венков писа Още
    Пельовин най-влиятелен... преди 3 дни
  • Димитър Венков писа Още
    Отново нагледен пример... преди 3 дни
  • Димитър Венков писа Още
    Момчето нещо е скарано с... преди 3 дни
  • Читател писа Още
    Мога да си обясня защо... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Трудно се разговаря при... преди 4 дни
  • Истина писа Още
    За сравнение –...
    преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Ето и обещания сборник...... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Сърдечно благодаря!... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Хубаво, че го захванахме... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    За сетен път се... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Гост писа:
    И накрая - вече да не се...
    преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Още един труд с изобилни... преди 1 седмица
  • Евдокия Борисова писа Още
    Всъщност... грешката е... преди 1 седмица
  • 007 писа Още
    Только пепел знает, что... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Боже, колко съм изветрял!... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Станко писа:
    Ако са само лъжи New York Times...
    преди 2 седмици