Изгледи - Наука

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2017 01 nationalism hroch

 

Вместо увод

Настоящият текст представя на българската публика една от най-важните студии в областта на теоретичното изследване на национализма. Мирослав Хрох, един от малкото източноевропейски изследователи на проблема, общопризнати в световен мащаб, представя тук в обобщен вид основните положения на собствената си концепция за възникването на национализма в Европа. Важно е да се отбележи, че Хрох е може би единственият учен от световно ниво, който представя убедителна и в огромна степен съвпадаща с развоя на историческите събития концепция за възникването на централно- и източноевропейските национализми, като дори обръща специално внимание на България, която според него е „специален случай“. Предназначена най-вече за специалисти и експерти в областта на социалните науки и историографията, студията въпреки това може да бъде четена и от по-широка аудитория, което е и основанието тя да бъде представяна в неспециализирано издание от рода на „Либерален преглед“.

С надежда този превод да допринесе за по-нататъшното развитие на българската наука: приятно четене!

 

Нацията представлява неотделим елемент от модерната европейска история. Не е трудно да се иронизира по повод постиженията на „национализма“ в минало и настояще, да се критикува неговата роля и да се поставят добри или лоши оценки на различни групи, личности или даже нации, в процеса на развитието му. Има публика, която намира този подход точно по собствения си вкус, но той не трябва да се обърква с научния подход към темата. Историците не са съдии; тяхната задача се състои в обясняване на действителни исторически трансформации. През последните години се появи значително количество нови изследвания по въпроса за нациите и национализма, голяма част от тях разработвани от социални учени, които първо разработват голямомащабни теоретически рамки, а след това илюстрират обобщенията си чрез внимателно подбрани примери. Историците предпочитат да започват първо с емпирическите изследвания, а едва след това да се придвижват към по-мащабни заключения. В собствената си работа не съм се опитвал да разработя теория на изграждането на нациите, а по-скоро да създам ефективни методи за класифициране и оценка на опита при създаването на нациите, разглеждан като процес, протичащ в рамките на по-широка социална и културна история – тоест третиран не толкова като набор от единични, неповторими събития, колкото като част от по-широка обществена трансформация, която се поддава на контролируеми обобщения[1]. Въпреки това е важно да се подчертае още в самото начало, че се намираме много далеч от някаква способност за обясняване на всички основни проблеми, възникващи при разглеждането на формирането на модерните нации. Всеки историк на националните движения ще се съгласи, че разбирането на тези процеси е силно затруднено от сериозните „дупки“ в наличността от данни. В този смисъл всички защитими заключения си остават не повече от частични открития, а всички „теории“ трябва да се приемат просто като база за по-нататъшни изследвания. В полемичен план може да се каже, че в момента имаме свръхпроизводство на теории и стагнация в полето на сравнителните изследвания по темата.

Нация и гражданско общество

Това неудобно обстоятелство се дължи, мисля, отчасти на едно широкоразпространено концептуално объркване. Защото днес процесът на оформянето на нациите в Европа обикновено се разглежда като следствие от разпространението на идеите на „национализма“. Това е може би особено валидно при днешната англосаксонска литература[2]. По мое мнение този подход към темата е най-вече заблуждаващ, тъй като разпространението на националните идеи е могло да се случи само при наличието на специфични социални предпоставки. Оформянето на нациите никога не е било просто проект на амбициозни или нарцистични интелектуалци, а идеите не са могли да се разпространяват из Европа просто въз основа на собствената си вдъхновяваща сила. Интелектуалците могат да „изобретяват“ национални общности само ако вече са налице някои обективни предпоставки за формирането на нацията. Карл Дойч е отбелязал отдавна, че, за да може да възникне национално съзнание, то първо трябва да съществува нещо, което то да осъзнае. Индивидуалните открития на национално чувство не обясняват защо те са се получили в толкова много страни, независимо едно от друго, при определени обстоятелства и в различни епохи. Само подход, при който се поставя акцент върху подлежащите сходства в причините, поради които хората са приемали една нова национална идентичност, може да хвърли светлина върху този проблем. Тези проблеми могат да бъдат вербализирани, но под нивото на „високата политика“ те често си остават неизказани.

И така, „нацията“ разбира се не е някаква вечна категория, тя е продукт на дълъг и сложен процес на историческо развитие в Европа. Нека за собствените си целя да я определим първоначално като голяма социална група, обединена не само от едно, а от комбинация от няколко вида обективни взаимоотношения (икономически, политически, езикови, религиозни, географски, исторически), както и от тяхното субективно отражение в колективното съзнание. Много от тези връзки могат да бъдат взаимозаменими – някои от тях играят особено важна роля в даден процес на национално изграждане и само допълнителна роля в някой друг. Но сред всички тях три такива се очертават като незаменими: (1) „памет“ за някакво общо минало, разглеждана като „съдба“ на групата – или поне като неин ключов елемент; (2) плътност на езиковите и културни връзки, позволяваща по-висока степен на социална комуникация вътре в групата, отколкото вън от нея; (3) концепция за равенство на всички членове на групата, организирани в гражданско общество.

Процесът, при който около тези централни елементи се формират нации, не е нито предопределен, нито необратим. Той може да бъде прекъснат, също както и да бъде подновен след дълго прекъсване. При разглеждането на Европа като цяло става ясно, че той е преминал през две отчетливо различни фази, с неравна продължителност. Първата от тях започва през Средновековието и води до два силно различни резултата, които предоставят контрастно-различни изходни точки за втората фаза – онази на прехода към капиталистическа икономика и гражданско общество. При този [втори] момент пътят към модерната нация в пълния смисъл на думата получава началото си откъм една от две контрастно-противоположни социално-политически ситуации (макар че, разбира се, има и преходни случаи). В голяма част от Западна Европа – Англия, Франция, Испания, Португалия, Швеция, Холандия – но също и пò на Изток, в Полша, ранната модерна държава се развива под доминацията на една етническа култура – или в абсолютистка форма, или като система от представителство на съсловията. В болшинството от случаите късният феодален режим бива впоследствие трансформиран, чрез реформи или революция, в модерно гражданско общество, паралелно с изграждането на националната държава като общност от равни граждани. От друга страна, в повечето части на Централна и Източна Европа, определена „екзогенна“ [външна] управляваща класа, доминира над различни етнически групи, които заемат някаква компактна територия, но не притежават „своя собствена“ аристокрация, политическо тяло или продължителна литературна традиция. Собствените ми изследвания се занимават най-вече с тази втора група от ситуации. Погрешно би било обаче да се смята, че този втори вид ситуация никога не е съществувал и в Западна Европа. Получило се е така, че нещастията на „недоминантната етническа група“ винаги са били асоциирани със земите от Източна и Югоизточна Европа – като съдба [най-вече] на естонци, украинци, словенци, сърби или други [народи]. Но в Западна и Югозападна Европа първоначално също е имало множество подобни общности. Там обаче средновековната или ранната модерна държава е асимилирала по-голямата част от тях, макар че значителен брой специфични древни култури са устояли на подобни процеси на интеграция – ирландци, каталонци, норвежци и други (може би в Източна Европа гърците представляват подобна аналогия)[3]. Освен това е налице и важен набор от преходни случаи, при които етническите общности са притежавали „своя собствена“ управляваща класа и литературни традиции, но не и обща държавност – германците и италианците, или по-късно (след загубата на държавата си), поляците.

Сега, при втория вид ситуация, върху кото се концентрира собствената ми работа, началото на процеса на национално изграждане може да се датира към момента, в който дадени групи вътре в недоминантната етническа общност започват да обсъждат собствената си етничност и да я възприемат като потенциално оформяща се нация. Рано или късно те започват да отбелязват определени дефицити, които все още недостигат в бъдещата [им] нация и започват да полагат усилия за постигането им, опитвайки се да убедят сънародниците си във важността на съзнателната принадлежност към нацията. Самият аз обозначавам тези организирани опити за постигне атрибутите на изцяло оформена нация (които не винаги и навсякъде са успешни) с понятието национално движение. Настоящата тенденция да се говори за тях като за „националистически“ води до сериозно объркване. Защото национализмът stricto sensu [в стриктния смисъл на думата] е нещо по-различно, а именно мирогледът, който отдава абсолютен приоритет на ценностите на нацията и ги поставя над всички останали ценности и интереси. Далеч от реалността е да се твърди, че всички патриоти на националните движения в Централна и Източна Европа от деветнадесети и ранния двадесети век са били националисти в този, точния смисъл на думата. Понятието почти не може да бъде приложено към такива представителни фигури като норвежкия поет [Хенрик] Вергеланд, който се опитва да създаде език за страната си[4], полският писател [Адам] Мицкевич, който копнее по освобождението на страната си или дори чешкият учен [Томаш] Масарик, който формулира и реализира програма за национална независимост, след като цял живот се е борил против чешките националисти. Национализмът е само една от многото форми на националното съзнание, пораждащо се в хода на тези движения. Разбира се, по-късно той често се превръща в значителна сила в този регион, както го прави и пò на Запад, в региона на нациите-държави – като вид политика на силата с ирационални отсенки. Но [типичната] програма на националното движение е от друг вид. Нейните цели обхващат три основни групи искания, които отговарят на осъзнаваните дефицити на националното съществуване: (1) създаването на национална култура, основаваща се местния език, както и нейното използване в образованието, администрацията и икономическия живот; (2) постигането на граждански права и политическо самоуправление, първоначално под формата на автономия, а в края на краищата (обикновено много късно, като изрично изискване) – на независимост[5]; (3) създаване на пълна социална структура от етническата група, включително образовани елити, чиновничество и предприемаческа класа, но също – там където е необходимо – свободни селяни и организирани работници. Сравнителната важност и таймингът на тези три набора от изисквания варират във всеки от случаите. Но траекторията на всяко национално движение е изпълнена едва когато са изпълнени и трите от тях.

Между началната точка на всяко национално движение и неговото успешно приключване могат да бъдат разграничени три структурни фази, в зависимост от характера и ролята на активните му участници, както и степента на национално осъзнаване, появяваща се в етническата група като цяло. В началния период, който аз наричам фаза А, енергиите на активистите са отдадени преди всичко на научни изследвания в, и разпространяване на, лингвистичните, културни, социални и понякога исторически характеристики на недоминантната група – но като цяло без отправяне на някакви специфично-национални искания за поправяне на дефицити (някои от тях дори не вярват, че групата им изобщо би могла да се превърне в нация). Във втория период, или фазата B, се появява нов набор от дейности, при които вече се правят опити за спечелване на възможно най-голям брой членове на групата за каузата на създаването на бъдещата нация, чрез патриотически действия за „пробуждане“ на националното съзнание сред тях – по правило в началото без особен успех (в една под-фаза), но по-късно (в друга под-фаза), със спечелване на все по-възприемчива аудитория. Щом само по-голямата част от населението започне да отдава специално значение на националната си идентичност, се формира масово движение – нещо, което аз наричам фаза C. Едва порез тази финална фаза може да се формира пълна социална структура, а движението може да се диференцира и разграничи на отделни крила – консервативно-клерикални, либерални и демократически, всяко от тях със собствена програма.

Четири вида национални движения

Целта на тази периодизация, така както я предлагам, е да позволи правенето на смислени сравнения между отделните национални движения – тоест нещо повече от прости синхронни наблюдения на онова, което се случва в едно и също време в различните европейски земи от 19 век. Имам предвид изследвания на аналогични форми и фази на историческо развитие. Такива сравнения изискват подбор на ограничен набор от специфични измерения, в чиито понятия да се анализират различните национални движения. Колкото по-комплексно е сравняваното събитие, толкова по-голям и наборът от такива подходящи параметри. По правило обаче е по-добре да се подхожда постепенно, да се натрупват сравнителни резултати крачка по крачка, вместо да се въвеждат прекалено много измерения [параметри] наведнъж. Предлагам тук някои от най-важните маркери, някои от които са били изследвани от мен или от други изследователи, докато останалите си остават теми за бъдещи изследвания: социална принадлежност и разпределение по територията на страната на водещите патриоти и активисти; ролята на езика като символ и средство за идентификация; мястото на театъра (а също на музиката и фолклора) в националните движения; видимостта или невидимостта на гражданските права като изискване; важността на историческото съзнание; позицията на социалната система и разпространението на грамотността; участието на църквите и влиянието на религията; приносът на жените като активистки и символи. Но освен всички параметри, изредени дотук, собствените ми изследвания показват, че от основополагащо значение за всяка типология на националните движения в Централна и Източна Европа (но не само там) е съотношението между преходите към фаза B, a след това фаза С, от една страна, и прехода към конституционно общество, основаващо се на равенство пред закона, от друга – процес, който обикновено се характеризира като момент на „буржоазна революция“. Комбинацията от тези две поредици от промени ни позволява да разграничим четири различни видове национални движения в Европа:

1. При първия случай зачатъците на национална агитация (фаза В) са се получили по време на стария абсолютистки режим, а масов характер тя придобива във време на революционни промени в политическата система, когато започва да се утвърждава и организирано работническо движение. Водачите на фаза В създават националните си програми при условия на политическа криза. Такъв е случаят с чешката агитация в Бохемия, както и с унгарското и норвежко движения; всички те навлизат във фаза В около 1800. Норвежките патриоти придобиват конституция и декларация за независимост през 1814, докато чехите и унгарците формулират – макар и по напълно различен начин – собствените си национални програми по време на революциите от 1848.

2. При втория случай националната агитация също започва да набира сила при стария режим, но преходът към масово движение, или фаза С, тук се отлага до времето след приключване на конституционната революция. Това изместване на последователността може да бъде причинено от неравномерно икономическо развитие, както е в случаите при Литва, Латвия, Словения или Хърватска; но също и от чуждо потисничество, както е в Словакия или Украйна. Може да се каже, че фаза В е започнала в Хърватска през 1930-те, в Словения през 1840-те, в Латвия в края на 1850-те, а в Литва не преди 1870-те. Съответно фаза С е достигната в Хърватска не преди 1880-те, в Словения през 1890-те, а в Латвия и Литва едва по време на революцията от 1905. Насилственото поунгарчване [Magyarization] задържа прехода към фаза С в Словакия след 1867, а същото прави и потисническата русификация в Украйна.

3. При третия случай националното движение придобива масов характер още при стария режим, и то още преди утвърждаването на гражданско общество или конституционен ред. Движенията от този вид водят до въоръжени въстания и се ограничават до териториите на Османската империя в Европа – Сърбия, Гърция и България.

4. При последния случай националната агитация започва първо при конституционни условия, при по-развит капитализъм, характерен за Западна Европа. В тези случаи националното движение може да достигне фаза С доста рано, както е при земите на баските или в Каталония, докато при други случаи тя се достига едва след много дълга фаза В, както е във Фландрия, или изобщо не се достига – както в Уелс, Шотландия или Бретан.

Нито един от описаните дотук етапи – от дефиниция през периодизация до типология – не е, разбира се, цел сам по себе си. Те не обясняват нито източниците, нито резултатите от различните национални движения. Сами по себе си те са просто необходими отправни точки към истинската задача на всяко историческо изследване: причинно-следственият анализ. С какво се обяснява успеха на повечето от тези движения в епохата, приключила във Версай[6], както и поражението на останалите? Как да се обяснят вариациите в тяхната еволюция и развръзка? Ако модерната напоследък идея, че нациите в Европа са били изобретени от национализма, е очевидно необоснована, то моно-каузалните обяснения едва ли са много по-добри. Всяко задоволително разглеждане ще трябва да бъде многопричинно и да се движи между различни степени на генерализация; освен това то ще трябва да обхваща хронологически дълъг период от неравномерно европейско развитие. 

Предшественици на националното изграждане

Всяко подобно обяснение трябва да започва с „прелюдията“ към модерното национално изграждане, която се разиграва в късните средновековни и ранните модерни времена и има огромна важност не само за държавите-нации от Запада, но и за онези етнически групи, които си остават или тепърва се оказват доминирани от „външни“ управляващи класи в центъра и на изток по континента, а също и по други места. В историческата действителност, разбира се, се срещат не само тези идеални типове, но и множество преходни случаи. Голям брой средновековни форми на управление със собствени писмени езици не са успели да се развият успешно до държави-нации, а напротив, са изгубили автономността си отчасти или изцяло, докато населенията им по правило са запазили етничността си. Това важи за чехите, каталонците, норвежците, хърватите, българите, уелсците, ирландците и други. Дори и в случаите на типологично доста „чисти“ недоминантни етнически групи – например словенци, естонци или словаци – тяхното общо минало не може да бъде отхвърляно като чист мит. Казано по-общо, наследството от първата фаза в процеса на национално изграждане, дори и ако тя е била прекъсната, често е оставяло значителни ресурси за следващата. Ето в какво конкретно се състоят те:

1. Много често се съхраняват някои останки от по-раншна политическа автономия, макар и, [странно], възприети от членове на съсловия, принадлежащи към „управляващата“ нация, които създават определени напрежения между съсловията и абсолютизма. От своя страна те предоставят импулси за по-късни национални движения. Тези проявления могат да се наблюдават в много части на Европа през късния осемнадесети век – например при съпротивата на унгарските, бохемски и хърватски съсловия срещу хабсбургския [Josephine] централизъм, реакцията на аристокрацията  във Финландия против нео-абсолютизма на [шведския крал] Густав III,  опозицията на протестантските земевладелци в Ирландия срещу английската централизация или в отговора на местната норвежка бюрокрация срещу датския абсолютизъм.

2. „Паметта“ за предишната независимост или държавност, дори и разполагаща се далеч назад в миналото, може да играе важна роля при стимулирането на националното историческо съзнание и етническа солидарност. Това е основният аргумент, използван във фаза В от патриотите в чешките земи, Литва, Финландия, България, Каталония и другаде.

3. В много случаи средновековният писмен език повече или по-малко оцелява, което прави по-лесно развитието на нормите на съвременния език със собствената му литература, какъвто се оказва случаят при чехите, финландците и каталонците, сред много други. Но контрастът между случаите с такова наследство и онези, при които то липсва, е бил силно преувеличаван през деветнадесети век, когато понякога се е твърдяло, че те съответстват на разграничението между „исторически“ и „неисторически“ народи, докато на практика неговата значимост касае единствено темпото, с което възниква историческото съзнание на нацията.

Ясното при тези случаи обаче е, че съвременният процес на създаване на нации започва със събирането на информация за историята, езика и нравите на недоминантната етническа група – информация, която се превръща в решаваща съставна част от първата фаза на патриотическата агитация. Учените изследователи от фаза А „откриват“ етническата група и полагат основите за последващото формиране на „национална идентичност“. Но тяхната интелектуална дейност не може да бъде наречена организирано социално или политическо движение. Повечето от патриотите не формулират до този момент никакви „национални“ изисквания. Превръщането на техните намерения в цели на някакво социално движение, стремящо се към културни и политически промени, е продукт на фаза В и причините, поради които това се случва, все още си остават до голяма степен въпрос на дискусии. Защо научните интереси се превръщат в емоционална привързаност? И защо привързаността или лоялността към даден регион прерастват в [себе]идентификация с дадена етническа група като бъдеща нация?

Ролята на социалната мобилност и комуникацията

Като първи подход към въпроса за тази трансформация може да се очертае [наличието на] три решаващи процеса: (1) социална или политическа криза на стария ред, съпровождана от нови напрежения и хоризонти; (2) поява на недоволство сред значителни части от населението; (3) загуба на вяра в традиционните морални системи и преди всичко упадък на религиозната легитимност, дори и ако това засяга само малка част от интелектуалците (но не само онези, които са повлияни от рационализма на Просвещението, а също и такива от по-различни мисловни течения). Като цяло е ясно, че бъдещите изследвания трябва да обърнат повече внимание на тези различни кризисни аспекти, както и на способността или готовността на патриотите да формулират реакции към тях не само от социална или политическа, но и от национална гледна точка. Ако в такива моменти група интелектуалци подхване истинска национална агитация, то това поставя в ход критичната фаза В. Но това не означава автоматично раждане на модерна нация – за нейната поява са необходими допълнителни условия. Защото тук трябва да попитаме при какви обстоятелства една подобна агитация става окончателно успешна, като се превръща в масовото движение на фаза С, способно да осъществи националната програма?

Социалните учени са предлагали различни теории, с чиято помощ да се обясни тази трансформация, но те едва ли могат да ни удовлетворят, тъй като не отговарят на емпирическите факти. Ърнест Гелнър например приписва възхода на национализма по същество на функционалните изисквания на индустриализацията.[7] Но повечето от националните движения в Европа възникват доста преди появата на модерна индустрия и обикновено приключват решаващата „фаза В“ от развитието си преди да са имали какъвто и да е контакт с нея – много от тях всъщност при преобладаващо аграрни условия. Но дори и ако [приемем, че] такива пропуски са нещо обичайно за социологическата литература, то все пак не можем да се ограничим просто до индуктивни описания от вида, предпочитан от традиционния историограф. Нека тогава разгледаме два други фактора, обозначавани с различни названия от различни автори, но по същество сравнително общоприети в тази област. Ако възприемем речника на Карл Дойч, то можем да ги наречем „социална мобилност“ и „комуникация“.[8] Тук ситуацията изглежда доста еднозначна, разгледана на пръв поглед. Можем да потвърдим, че в повечето случаи членовете на патриотичните групи принадлежат към професии с доста висока вертикална мобилност, при което в никой от случаите те не са били доминирани от хора, набрани от групи с ниска социална мобилност, примерно селяни. Високата степен на социална мобилност следователно изглежда е била благоприятно условие за приемането на патриотични програми във фаза В. Дотук добре. (За нещастие обаче ние знаем също, че тя често е улеснявала успешната вертикална асимилация на членове на същата група в редиците на управляващата нация.) По същия начин, социалната комуникация като предаване на информация за реалността, както и на определени отношения към нея, със сигурност е играла важна роля при възхода на модерното капиталистическо общество – и ако изследваме занятията на патриотите, то действително ще стигнем до извода, че националната агитация е привличала с най-голяма сила онези хора от недоминантната етническа група, които са имали достъп до най-добрите канали на тази комуникация. Териториалният анализ предоставя същите резултати: регионите с най-гъсти комуникационни мрежи са били най-възприемчиви за такава агитация. Ето защо гледната точка на Дойч изглежда получава потвърждение – а именно, че възходът на националните движения (той говори за национализъм) е вървял ръка в ръка заедно с напредъка на социалните комуникации и мобилността, самите те бидейки процеси вътре в една по-голяма трансформация на обществото.[9]

И все пак е нужно да се съпостави тази хипотеза с историческата реалност в поне два ограничаващи случая. Като една от тези крайности трябва да посочим примера с областта Полесье в междувоенна Полша – регион с минимална социална мобилност, много слаби контакти с пазара и спорадична грамотност. Запитани каква е националността им по време на преброяването от 1919, болшинството от тамошните жители отговарят просто: „от тука“.[10] Същата картина преобладава и в източна Литва, западна Прусия, долна Лужица и различни балкански региони. Но какво да кажем за противоположната ситуация? Могат ли интензивният растеж на комуникациите и високата степен на социална мобилност да бъдат считани за причини на успеха на фазата В? В никакъв случай – опитът на земи като Уелс, Белгия, Бретан или Шлезвиг показват, че, напротив, те често могат да съществуват заедно със слаба реакция към националната агитация, при условия, където съзряващият конституционен ред се оказва по-важен.

Криза и конфликт

Трябва следователно да е съществувал и някакъв друг важен фактор, освен социалната промяна и високите нива на мобилност и комуникация, които обикновено подават импулса към национално движение. Аз наричам този фактор „национално-релевантен конфликт на интереси“, или с други думи социално напрежение или сблъсък, които могат да бъдат приписани на езикови (а понякога и религиозни) разделения. Обичаен пример за това от деветнадесети век е конфликтът между новите университетски възпитаници, идещи от някоя недоминантна езикова група и затворения елит на управляващата нация, поддържащ наследствена хватка върху водещите позиции в държавата и обществото.[11] Но е имало също и сблъсъци между селяни, принадлежащи към подчинената група и земевладелци от доминантната, между занаятчии от първата и търговци на едро или фабриканти от втората, и така нататък. Важно е да се подчертае, че конфликтите на интереси, свързани със съдбата на националните движения, не могат да бъдат сведени до класови конфликти – тъй като националните движения винаги са набирали членовете си от няколко различни класи и групи, така че интересите им са били определяни от широк спектър на социални отношения (включващи, разбира се, и класови отношения).

Но защо социалните конфликти от този род са били артикулирани от национална гледна точка по-успешно в някои части на Европа, отколкото в други? Парадоксално, но може да се твърди, че през деветнадесети век националната агитация често е започвала по-рано и е имала по-големи успехи в областите, в които недоминантната етническа група като цяло (често включително и лидерите ѝ), е имала само слабо политическо образование и буквално никакъв политически опит, поради абсолютисткото потисничество, под което са израснали. Бохемия или Естония са само два сред многото примери. При тези обстоятелства има само малко място за по-високо развити форми на политически дискурси или спорове. И от двете страни на даден конфликт е било по-лесно социалните противоречия или враждебности да бъдат обяснени от национална гледна точка – като заплахи към общата култура или собствения език, или етнически интерес. Това е и главната причина, поради която при западноевропейските национални движения се открива типологично различие (виж по-горе тип 4). Именно по-високите нива на политическа култура и опит са позволили конфликтите на интереси в повечето западни зони да бъдат артикулирани в политически понятия. Така например фламандските патриоти са били разделени на два лагера още от самото начало на фаза В – либерали и клерикали – и повечето фламандски избиратели са изказвали политическите си предпочитания чрез гласуване за едната от двете партии, либералната или католическата, като с това са оставяли само една малка група за чисто Фламандската партия. Същият феномен може да се наблюдава в днешните Уелс или Шотландия. При тези условия националната програма не може лесно да спечели масова подкрепа, а в някои от случаите никога не достига преход към фаза С. Изводът от това е, че не е достатъчно да се разглежда единствено формалното равнище на социалните комуникации, достигнати в дадено общество – освен това трябва да се изследва внимателно и естеството на съдържанията [посланията], предавани чрез тях (дори и ако те са отчасти несъзнателни). Ако националните лозунги и цели, използвани от агитаторите за артикулиране на социални напрежения, действително съответстват на непосредствения ежедневен опит, на нивото на образование и системата от символи и стереотипи, утвърдени сред мнозинството хора от недоминантната етническа група, то достигането на фаза С е възможно в сравнително кратко време.

[Така формулираният] модел на успешното национално движение следователно включва задължително поне следните четири елемента: (1) криза на легитимността, свързана със социални, морални и културни напрежения; (2) базисно ниво на вертикална социална мобилност (някои образовани хора трябва да произлизат от недоминантната социална група); (3) достатъчно високо ниво на социална комуникация, включително и грамотност, училищно образование и пазарни отношения; (4) национално-релевантни конфликти на интереси. Този модел не претендира да обяснява всичко в дългата и комплексна история на националните движения, Позволете ми да илюстрирам това с посочване на някои от проблемите, които остават неразрешени и до днес, въпреки изобилието от нови „теории на национализма“.

(следва продължение)

Първоначална публикация:
Miroslav Hroch. From National Movement to the Fully-formed Nation:
The Nation-building Process in Europe.

В: Gopal Balakrishnan (Ed.).
Mapping the Nation, Verso 1996., pp. 78-99


[1] В тази връзка виж: Miroslav Hroh: Social Conditions of National Revival in Europe. A Comparative Analysis of the Social Composition of Patriotic Groups among the Smaller European Nations, Cambridge 1985, или Nardodni Hnuti v Evrope 19. Stoleti, Prague 1986.

[2] Самото понятие „национализъм“ навлиза в научно обращение едва в по-ново време – може би не по-рано от появата на трудовете на американския историк Карлтън Хейес, и преди всичко на неговата Историческа еволюция на модерния национализъм, Ню Йорк 1931 [С. Hayes. Historical Evolution of Modern Nationalism. N, Y., 1931]. Понятието си остава доста слабо използвано в междувоенна Европа, както може да се види от обзорния труд на А. Кемилайнен Национализъм. Проблеми, свързани с думата, понятието и класификацията. Иваскала 1964 [A. Kemiläinen. Nationalism. Problems concerning the Word, the Concept and the Classification, Jyvaskla 1964]. Първият значителен европейски учен, който подлага понятието на системен анализ е Е. Лемберг [в неговия] Национализмът. 2 тома, Хамбург 1964. [E. Lemberg, Der Nationalismus, 2 vols, Hamburg 1964].

[3] Например, ако сравним честотата на националните движения в Западна и Източна Европа от деветнадесети век, то броят им е приблизително един и същ. Но пропорциите се променят ако се апитаме колко автономни средновековни култури са били или интегрирани, или унищожени, във всеки от двата региона. На Запад са оцелели само някои от тези култури, които са оформили базата за по-късните национални движения: други, като ниско-немските [Niederdeutsch], арабски или провансалски – не са. Западните монархии по правило са се оказвали много по-способни да асимилират „не-държавни“ култури и общности, в сравнение с Хабсбургската, Романовската или Османската империи.

[4] От 16 до 19 век официален език в Норвегия е датският. Бел. пр.

[5] Има национални движения, които полагат националната независимост като цел много рано – например норвежкото, гръцкото или сръбското. Но много повече достигат до това значително по-късно, при извънредните обстоятелства на Първата световна война – сред тях чешкото, финландското, естонското, латвийското и литовското движения; докато други Ч словенското или белоруското – не ги формулират дори и тогава. Каталонският пример предоставя пък ярък пример за случая, при който дори едно мощно национално движение не поставя изискване за независима държава.

[6] Тоест с подписването на мирния договор във Версай, с който приключва Първата световна война. Бел. пр.

[7] Виж Nations and Nationalism, Oxford 1983, passim. (Българско издание: Гелнър, Ърнест. Нации и национализъм. Изд. „Панорама“, София 1999).

[8] Виж произведението на Дойч Nationalism and Social Communication [Национализъм и социална комуникация], Cambridge, Mass., 1953]. Други учени също са подчертавали важността на социалната комуникация за разбирането на националното чувство, без да възприемат перспективата или терминологията на Дойч. Виж например Бенедикт Андерсън. Imagined Communities. Reflections on the Origins and Spread of Nationalism, London 1983 – enlarged edn 1991. (Въобразените общности: Размишления върху произхода и разпространението на национализма. София: Критика и хуманизъм, 1998).

[9] Ото Бауер пръв разбира отношението между процеса на изграждане на нациите и капиталистическата трансформация на обществото. Виж O. Bauer, Die Nationalitätenfrage und die Sozialdemokratie (Националният въпрос и социалдемокрацията), Vienna 1907.

[10] Този епизод не е анализиран в западната литература; виж J. Tomaszewski, Zdziejdw Polesia 1921–1939, Warsaw 1963, pp. 25, 32ff.

[11] За пръв път посочих важността на този национално-релевантен конфликт в книгата си Die Vorkämpfer der nationalen Bewegungen bei den kleinen Völkern Europas (Предшественици на националните движения при малките народи в Европа), Prague 1968. За по-подробен последващ анализ на проблема за безработните интелектуалци виж A. D. Smith, The Ethnic Revival in the Modern World (Етническото възраждане в модерния свят), Cambridge 1981.

Мирослав Хрох
Мирослав Хрох (род. 1932) е чешки историк и теоретик в областта на социалните науки. Понастоящем той е професор в Карловия университет, Прага.
Други статии от този автор
Посетители: 121

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 2 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 3 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 4 дни
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 1 седмица
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 1 седмица
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 1 седмица
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 1 седмица
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 1 седмица
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 1 седмица
  • Румяна Станкова писа Още
    Това е интервю, а не... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    "Обрана" е като да обереш... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Към критиката на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Трябва коректор. На... преди 2 седмици
  • Леа Коен писа Още
    Хубав текст преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Радвам се на редките... преди 2 седмици
  • Симеон Димитров писа Още
    Сигурен съм, че... преди 2 седмици