Не исках да пиша веднага след филма, реших че искам да поспя и да видя дали на сутринта ще се чувствам и мисля по различен начин. Не се случи. Чувствам се по същия начин.
Отидох да гледам „Барби“ с голяма компания, на открито в Борисова градина, излегната на несъвсем удобен пуф, мислейки си че ще гледам нещо цветно и забавно, но надявайки се на по-дълбок замисъл и анализ на реалността. Получих… пропаганда. Което е някакъв тренд в Американските филми последните години. Сякаш се оглеждат какво се случва в социалния онлайн свят и след това вадят highlights и скалъпват от тях сценарий, за да купят, пардон – подкрепят* хората, които се идентифицират, като част от дадено малцинство. Да, Барби е политически филм, маскиран като забавна комедия. Почувствах се излъгана, че ще вляза в носталгията на миналото, вместо това получих почти два часа агресивен, токсичен феминизъм. Ако това наричате „напредък“ – да отвърнеш на десетилетия toxic masculinity със също толкова toxic feminism – добре, значи е напредък. Но на мен ми изглежда по-скоро, като регрес. Мъжете в този филм бяха представени, като абсолютни идиоти. Да, разбирам нуждата да засилиш даден мотив, за да предадеш определено послание, но посланието беше yucky. Целият филм ме накара да се чувствам зле да съм жена, защото мъжете в този свят, които гледат този филм ще си помислят, че всички жени мислят така. Не, не мисля така. Не мисля, че в един перфектен свят мъжете ще са simp-ове и просто придатък на жените (в Барби ленд), нито мисля, че жените са придатък на мъжете и са потъпкани от тях (в нашия реален свят). Всъщност точно това е проблемът ми с всички тези „деликатни“ теми. Жертвеният манталитет, който се продава от всички посоки в момента.
Ти си жертва на държавата и управляващите. Според психолозите ти си жертва на родителите си. Затова си и жертва на бившия си партньор, който е (неизбежно) с нарцистични наклонности. Като жена си жертва на корпорациите, които ти продават комплекси и ниско самочувствие, за да се нуждаеш от продуктите им. Ти си жертва на мъжете, на които се опитваш да се харесаш. Жертва на мъжете на властови позиции, които нямат твоите ценности. Ти си жертва на обществото, което има толкова високи очаквания от теб. Ако си queer си жертва на хората, които не те приемат. Ако изглеждаш алтернативно или имаш такъв начин на живот, си жертва на одумване и осъждане от масата хора, които са избрали традиционния път за себе си. Ако си с друг цвят на косата или кожата трябва да бъдеш третиран различно, но по хубав начин, с уважение към културата ти, не по лош начин, със зяпане и странни коментари. Често си жертва на обстоятелствата. Жертва на кофти храните по магазините, които те правят зависим от тях. Жертва на Зукърбърг и телефоните и социалните мрежи, които те вкарват в транс и ограбват свободата ти. Жертва на изкуствения интелект, който ти взима работата и идентичността и сигурно живота един ден. Жертва на природно или лабораторно създадени вируси. Жертва на некадърни лекари. Жертва на… Слънцето? „Егати защо е толкова горещо на тая Земя вече?“ каза човека в бетонния си град, с две дървета на кръст..
Още по-странното е, че никой не вижда проблем с този entitled начин на мислене. Сякаш хората в този свят са единодушни – „Другият е виновен, аз съм потърпевш“. И това видяхме и във филма. Все другият не ни разбира, не сме ние които не разбираме. Ние искаме ПРОСТО онзи човек да е като нас, толкова ли много искаме? И уау, когато жените подкрепиха мъжете в „Барби“, те подкрепиха женските им качества, разбира се – да са уязвими, да плачат, да са в нужда. Да са успешни, кариерно ориентирани, обичащи коне и коли – не, не. Това е toxic, не може мъжете да са такива. Мъжете трябва да са, като жените, за да са стойностни. И понеже мъжете всичко развалят и не разбират от дума и трябва да спасим света от тях, дай да се съберем всички жени и да ги излъжем и изманипулираме и да си играем с чувствата им и да ги караме да ревнуват, за да се настроят един срещу друг, каквото видяхме в една от последните сцени във филма. Уникално. Жените са върха. Толкова се гордея с ниското проявление на женската си природа. So empowering.
Още една любима женска сцена беше когато майката изпадна в паника и започна да изрежда всички противоречия за това каква трябва да е една жена и колко е трудно да си някъде по средата. Това, което повечето жени не мисля, че осъзнават обаче е, че най-големите съдници сме ние и останалите жени. На стойностните мъже въобще не им пука дали сме едното или контрастното, те са приели, че ние винаги ще се люлеем между крайности и ще се побъркваме от това, защото просто сме жени. Те живеят с нас и наблюдават този процес всеки месец, всички наши различни (лунни) фази, през които преминаваме. И ето ме, като пример за това, че ние сме паниката, не те – аз пиша разпален пост за филма, докато повечето мъже, включително и тези от компанията ми казаха „Не ми допадна съвсем, но става“. А те са всъщност хората, които трябва да са ядосани на тази унизителна репрезентация на техния пол. Но не, защото мъжете са свикнали с жените и знаят, че ние сме луди феминистки днес и правим филми, в които да покажем какъв би бил нашия перфектен анти-мъже свят, а утре искаме мъжа да ни отвори вратата на колата и да ни свали палтото. Те живеят с ходещо противоречие и всъщност са в мир с това. Кога ние ще бъдем?
Като езотерик разбирам, че от 2000 година започва женската тема в нашия свят. Наивно ми се искаше да не минаваме през токсичната ѝ форма, но явно ще се наложи. Желанието на пораженческата форма на женската енергия е да си онеправдан при всички обстоятелства. Вече всички са on the snowflake train и човек няма право да има мнение за нищо, с риск да не обиди някой маргинализиран. И това го казвам, като бисексуален човек с окултни татуировки, ходил години с цветна коса, имал паник атаки, занимаващ се с астрология и психология и гледал плъхове за домашни любимци. Какво не съм чувала по свой адрес за всички тези над десет години в публичното пространство? Всичко съм чувала. Виждате ли ме да пенясвам, обяснявайки на хората, че не трябва да ме съдят за изборите ми, защото те са репрезентация на автентичната ми природа? Не и няма да се случи, защото основната разлика между мен и маниакалните представители на всяко малцинство е, че НЕ очаквам да бъда разбрана. Не изисквам приемане. Не държа да се променяш, заради мен. Различни сме и сме различни и в способността си да приемаме нещата от живота еднакво. На някой му отнема години да приеме нещо, разбирам го. Някой никога няма да го приеме? Разбирам и него. Друг ме приема още на пръв прочит? Супер, но той не е „повече“ от другите преди него, само защото ме е приел по-бързо. Не съм жертва на хората, на корпорациите, на религиите, на обществото, мога да съм единствено жертва на себе си, заради избора ми как да приема всяко нещо в живота си. И когато нещо не ми харесва, променям себе си, не очаквам външния свят да се промени, за да ми стане удобно отново.
На Барби давам 3/10. Една точка за хубавата музика. Една точка за изпълващите очите кадри и цветни сетинги. И една точка за блестящата актьорска игра на основните персонажи, въпреки че като личности вече са компрометирани в главата ми, щом са казали „Да“ на този сценарий. Много ми се искаше да харесам този филм И като концепция и послания, но останах с горчив вкус в устата. Никога не съм се чувствала толкова засрамена от това да съм жена и да съм репрезентирана така. Аз съм жена, която не иска да поддържа войната между половете и харесва всяко изражение на мъжката и женската енергия и смесването им. Обичам жените и мъжете в приликите и разликите им, в силите и слабостите им и винаги ще ми е неприятно разединението, което някои ще се опитат да създадат насила, борейки се за мир и равенство.
