Как да запомняме частите от собствената си история, които бихме предпочели да забравим? Обичайните варианти са свързани с потискане и преразглеждане. Малцина ще стигнат толкова далеч, колкото [републиканския политик] Рон ДеСантис, който „преработи“ американското робство като форма на търговско училище, но онези, които са честни, ще наблюдават начините, по които се развиват собствените им разкази. Подчертаването на успехите и забравянето на провалите е толкова обичайно, колкото и писането на професионална автобиография. Народите едва ли са по-малко склонни да разкрасяват миналото си, отколкото отделните хора. Историците могат да се трудят в архивите, търсейки нещо подобно на истината, но обществената памет е политически проект, чиято връзка с фактите е по-несигурна.
Затова не е изненадващо, че доскоро американските ученици се учеха да рецитират началото на Декларацията за независимост, без да научат, че бащите основатели са пренебрегнали правото на свобода на афроамериканците и правото на живот на индианците. Обществената памет има за цел да създаде идентичности, които хората с гордост поддържат. Защо да учим децата си, че американските реалности са нарушавали американските идеали още от самото създаване на страната – нещо, което може само да предизвика срам?
САЩ едва ли са уникални в предпочитането на героична версия на своето минало. Възпитавайте децата в духа на Магна Харта и Битката за Британия – и те с удоволствие ще споделят славата на британската нация. Защо да ги объркваме с истории за империята? Френските ученици могат да се гордеят, че са граждани на страната, която е дала на света Декларацията за правата на човека; трябва ли да им се обяснява, че тя е била пренебрегната няколко години след като е вдъхновила революцията в Хаити, чийто лидер Тусен Лувертюр е бил осъден на смърт във френски затвор?
„Какъв по-добър начин да избегнеш отговорността за чуждото страдание от това да се съсредоточиш върху собственото?“
Когато националните провали са твърде големи, за да бъдат пренебрегнати, хората и нациите се обръщат към разкази за собствената си жертвеност: щяхме да бъдем герои, ако историята не беше прегазила усилията ни. Някои нации се колебаят между героичните и жертвените спомени – Полша и Израел например. Но до неотдавна нито една нация не е основавала историческия си разказ на това, че е била извършител на престъпления, които са разтърсили света. Кой би си представил, че това може да бъде начин за изграждане на национална идентичност?
През десетилетията след войната Германия направи точно това. Лесно е да се каже, че страната не е имала избор, че зверствата от Втората световна война са изисквали изкупление. Но в продължение на четиридесет години много малко (западни) германци гледаха на най-новата си история си по този начин: вместо това те култивираха разказ, който ги превръщаше в главните жертви на войната. Това беше разказ, който беше еквивалент на разказите на днешните американските защитници на „изгубената кауза“: ние изгубихме [гражданската] война, нашите градове бяха в руини, нашите мъже бяха убити или чезнеха в лагери за военнопленници. Бяхме гладни, едва живи – и на всичкото отгоре янките имаха наглостта да ни обвиняват, че сме започнали войната.
Тази литания не е съвсем невярна, макар че в нея липсва по-широката перспектива, която превръща подобни настроения в нечестна и самоцелна апологетика. И все пак, за да разберете не само днешната Германия, но и начините, по които повечето държави подхождат към най-тежките части от историята си, трябва да знаете, че чувството за собствена жертвеност се е изпитвало също толкова дълбоко и остро в следвоенна Германия, колкото и навсякъде другаде, където е имало разрушения от войната. Какъв по-добър начин да избегнеш отговорността за чуждото страдание от това да се съсредоточиш върху собственото?
В някои случаи германците са знаели, че трябва да направят нещо, за да си спечелят благоволението на света. И все пак първоначално изплатените обезщетения на оцелелите от Холокоста и на държавата Израел са не само неохотни и оскъдни; те са придружени и от предположението, че по този начин сметката вече е уредена. Няма да има нужда от по-нататъшни прояви на разкаяние. Западногерманците са смятали, че може и да не включват годините 1933-1945 в часовете по история, както и да оставят нацистите на работа в държавната администрация, така че в училищата, университетите и държавната администрация да работят хора, които много повече си спомнят за бомбардировките на Дрезден, отколкото за масовите убийства в Аушвиц.
Малцина извън Германия знаят, че първоначално страната не е желаела да признае престъпленията си: повечето виждат западногерманския канцлер Вили Бранд, който коленичи с преклонена глава пред мемориала на Варшавското гето през 1970 г. Брандт се разкайва за своите сънародници, макар че самият той няма за какво да се срамува, тъй като е напуснал Германия и е заминал в изгнание в Норвегия само месеци след като нацистите са взели властта. За външните наблюдатели жестът му е напълно логичен, но повечето му съграждани са ужасени от извинителния му жест. Тяхното несъгласие ще допринесе за краткостта на мандата му като канцлер. По онова време само малцина западногерманци са готови да признаят, а още по-малко да изкупят престъпленията на своята нация. Но бавно и неусетно те започват да го правят.
Източна Германия е друга. Редовете на пастор Мартин Ниймьолер са отпечатани на плакати по целия свят:
Първо дойдоха за комунистите
А аз не надигнах глас
защото не бях комунист
После дойдоха за социалистите
А аз не надигнах глас
защото не бях социалист
После дойдоха за синдикатите
А аз не надигнах глас
защото не бях синдикалист
После дойдоха за евреите
А аз не надигнах глас
защото не бях евреин
Накрая дойдоха за мен
Но не беше останал никой
който да надигне глас за мен
Това е добро изказване на идеята, че ако не се застъпваш за гражданските права на всички, може да няма кой да се застъпи за твоите. Но често се забравя, че репликите на Ниймьолер са и констатация на исторически факт: първо те наистина са дошли за комунистите и т.н. В резултат на това повечето от политическите и културните лидери на Източна Германия са убедени антифашисти. Някои от тях са пострадали в нацистките концентрационни лагери, други са избягали, за да спасят живота си. Много от тях, като писателите Бертолт Брехт, Щефан Хайм и Анна Зегерс, се завръщат от изгнание с желание да изградят антифашистка Германия от руините. Когато репресиите на държавния социализъм се оказват непосилни за тях, някои, като философа Ернст Блох, отново заминават на Запад.
И все пак Източна Германия е направила повече за денацификацията на всички нива, отколкото антикомунистическата ѝ западна съседка.[1] Повече нацисти са съдени, осъдени и отстранени от длъжност. Построени са мемориали на жертвите [но мемориали предимно на комунистическите жертви; в Източна Германия евреите, като основни жертви на нацисткия режим, остават невидими; бел. пр.]; съставен е и нов национален химн. В Източна Германия училищните планове, филмите и телевизионните предавания наблягат върху злините на нацизма; в Западна Германия образованието и популярната култура избягват изцяло тази тема. На Запад 8 май, денят на края на войната, е наречен Ден на безусловната капитулация, а на Изток се чества като Ден на освобождението. Разбира се, източногерманското правителство инструментализира своя антифашистки разказ, който е непълен и тенденциозен. Но тенорът му е такъв, какъвто останалата част от света може да сподели. Това, че нацистите са лоши, а победата над тях е нещо добро, никога не е било подлагано на съмнение от източната страна на Стената. На Запад, напротив, това просто твърдение е обгърнато от двусмислие.
Многократното споменаване от страна на Източна Германия на броя на нацистите в западногерманското правителство е отхвърлено като комунистическа пропаганда, но западните германци знаят, че това също е вярно. Това е един от източниците на натиск, който в крайна сметка ще накара Западна Германия да се заеме по-сериозно с денацификацията си, след като САЩ и Великобритания прекратяват собствените си некомпетентни програми за денацификация, когато се разгаря Студената война[2] (Бившите нацисти са твърде ценен ресурс в конфронтацията със Съветския съюз, за да тънат в затвора или в неизвестност).
Но по-голямата част от тежката работа по преодоляване на нацисткото минало е извършена от западногермански интелектуалци, църковни групи и студенти, чието възмущение от нацистките им родители и учители прави 60-те години на ХХ век в Берлин доста по-бурни, отколкото в Бъркли. Тези групи подтикват гражданското общество към ново саморазбиране. През 1985 г., когато президентът Рихард фон Вайцзекер произнася реч по повод четиридесетата годишнина от края на войната, вече има зараждащ се консенсус: Германците са страдали, но другите са страдали повече и за техните страдания е виновна Германия. Това прозрение е забележително единствено поради факта, че е узрявало в продължение на толкова дълго време, но речта на Вайцзекер насърчава едно ново себеразбиране. Забравете срама от Версайския договор, поражението при Сталинград и Потсдамската конференция; германците вече не трябва да гледат на себе си като на жертвите на ХХ век. Тяхната колективна идентичност вече е исторически уникална: Германците ще възприемат себе си преди всичко като извършители.
В редица книги, включително и в една моя, „Да се учим от германците“, е проследен процесът, в който германците се превръщат от жертви в извършители, но напоследък стана модерно да се твърди, че не е имало истинска трансформация. Множеството ежегодни ритуали и припомняния на нацистките престъпления бяха отхвърлени като „театър на паметта“. Критиците настояваха, че личните дискусии за вината и срама рядко проникват в семейните кръгове, където повечето хора предпочитат да мислят, че каквото и да са вършили съседите, дядо ми не е бил нацист. Освен това, не е ли Германия едно все още расистко общество? И защо се е фокусирала върху нацистките престъпления, а пренебрегва геноцида над народите нама и хереро в германска Югозападна Африка (днешна Намибия) в началото на ХХ век?
Има отговори на всички тези въпроси, (обикновено те се повдигат от онези, които са твърде млади, за да си спомнят откровения антисемитизъм и други форми на расизъм, които все още са публично приемливи в Германия през 80-те години на ХХ век). Хората, които не са преживели някаква епохална промяна, трудно могат да разглеждат резултатите от нея като революционни; резултатите ѝ се превръщат в нова нормалност. Но тези от нас, които помнят дните, когато германците безсрамно повтаряха антисемитските клишета, докато гледаха на себе си като на жертви, забелязват драматични разлики.
Знаем освен това, че за мнозина желанието да изкупят престъпленията на своите предшественици не е въпрос на театър, а истинско, дълбоко преживяване – макар и често безпомощно. Бързината, с която Германия реагира на неотдавнашните искания да се признае за виновна за колониалните престъпления, показва, че за разлика от Великобритания или Франция тя е развила една практика на историческа разплата, която може би е започнала с нацистките престъпления, но днес вече може да бъде адаптирана и към други.[3] Тези, които твърдят, че репарациите за геноцида в Намибия или възстановяването на откраднатото изкуство в Нигерия не са достатъчни като признание за историческа вина, а и са дошли твърде късно, трябва да се запитат какво е направила Испания, за да признае, да не говорим за пък да направи опит за изкупление, на един от най-кървавите колониални режими в историята.
Никой германец не би повдигнал този въпрос, поне не публично. Макар че в редица скорошни статии се твърди, че Германия вече не може да се смята за „световен шампион по памет“, никога не съм срещала германец, който да се смята за такъв или изобщо да е готов да хвали процеса. Напротив, германците са най-яростните си критици – онези, които с най-голямо желание ще ви кажат, че антисемитизмът все още вилнее в страната им. Това е доказателство за искреността на техните усилия за историческа равносметка. Но както ни напомня една немска поговорка, обратното на „добро“ е „добро намерение“.
Така че не отсъствието на историческа равносметка за Холокоста, а едно негово изкривяване е довело днешна Германия до вида философски маккартизъм, който заплашва да задуши богатия културен живот на страната. През последните три години германската историческа равносметка се обърка, тъй като решимостта да се изкорени антисемитизмът премина от бдителност към истерия. Всяко кандидатстване за грантове или работа се проверява за признаци на антисемитизъм. Обвиненията в антисемитизъм, независимо от източника, служат като основание за отнемане на награди и трудови договори или за отмяна на изложби и представления. Въпреки че полицейските статистики показват, че над 90% от престъпленията от омраза, свързани с антисемитизма, са извършени от бели, десни германци, мюсюлманите и цветнокожите са най-силно засегнати от медийни кампании, които са коствали работата вече на няколко души.
„По-лесно е да се поставят образите на мъртви евреи върху пощенски марки, отколкото да се изследват идеите, които са ги направили известни.“
Най-удивителната черта на тази философска ярост е начинът, по който тя се използва за атаки срещу евреите в Германия, включително някои потомци на оцелели от Холокоста и около 40 000 израелци, които сега живеят там. В името на изкуплението за престъпленията на своите родители, баби и дядовци, нееврейските германци публично обвиняват еврейски писатели, художници и активисти в антисемитизъм. В това има малко смисъл, като се има предвид, че основното, на което десетилетията на историческа равносметка са научили германците за евреите, е: те бяха наши жертви. Както неотдавна написа немско-еврейската писателка Неле Полачек, днес за истински евреин се смята само онзи, който е пострадал и е загубил поне половината си семейство в Холокоста.
Може да се отиде и по-далеч: за германците истински евреин е този, чийто живот е сътворен от Холокоста. Въпреки че вече е минал един век, откакто влиятелният еврейски историк Сало Барон осъди това, което той наричаше „лакримозна концепция за еврейската история“ като безкрайна история на нещастията, днес все още това е концепцията, към която се придържат повечето германци. А от това пък следва, че евреите, чийто живот не е фокусиран върху еврейското страдание, са в най-добрия случай озадачаващи, а в най-лошия – леко подозрителни.
Всичко това пренебрегва цялата традиция на еврейския универсализъм, която е толкова стара, колкото и библейската реч, която повелява на евреите да помнят, че сме били чужденци в Египет и следователно имаме специално задължение да се грижим за онези, които са чужденци навсякъде – дори ако се окаже, че са палестинци. Еврейският универсализъм е отговорът на еврейския национализъм. Това е традицията на пророците, както и на немско-еврейските светила – от Мозес Менделсон до Карл Маркс, от Алберт Айнщайн до Хана Арендт, чието отсъствие във Федералната република редовно се оплаква. По-лесно е да се поставят образите на мъртви евреи върху пощенски марки, отколкото да се изследват идеите, които са ги направили известни, а евреите, които отказват да поставят на преден план еврейското страдание, не се вписват в следвоенния план за уроци. Според германската логика такива евреи биха могли да омаловажат значението на Холокоста, а по този начин и собствената вина на германците.
Декларацията на Ангела Меркел от 2008 г., че сигурността на Израел е част от германския Staatsräson (национален интерес), беше твърде неясна, за да бъде изявление на външната политика. Означаваше ли тя, че Германия ще изпрати войски на Голанските възвишения, ако Израел бъде нападнат? Подобни въпроси така и не получиха отговор, но изявлението ѝ изразяваше емоция, която беше изкристализирала в предишните десетилетия. Не е необичайно за германците да наричат страната си Täternation (нация-извършител). От това изглежда следва, че евреите представляват вечна нация-жертва. В такъв случай единственият начин да се измият греховете на бащите е да се подкрепи потенциалната жертва über alles.
Ако това представлява проблем за всеки евреин в частност, то е безкрайно по-обезпокоително, когато се мисли за Израел – държавата, която претендира да ги представлява. Измина повече от половин век, откакто тази високотехнологична ядрена сила можеше да мине за малкия Давид с прашка. Но всепроникващият стремеж на Германия към историческа равносметка я е оставил със само една сигурност: ние убихме милиони евреи. Всеки въпрос, свързан с евреите, ще бъде разглеждан през призмата на германското минало. В резултат на това страната, управлявана от лявоцентристка коалиция, има външна политика, която е някъде вдясно от тази на AIPAC.
През 2019 г. германският парламент прие резолюция, с която обяви, че всеки, който подкрепя движението „Бойкот, дивестиции и санкции“ (БДС) или неговите цели, е антисемит и следователно няма право да се изявява в нито един финансиран от държавата театър, музей, лекционна зала или друга културна институция. БДС е ръководено от палестинците движение, основано през 2005 г., което се противопоставя на окупацията на Палестина, като замества тероризма с бойкот. Когато резолюцията беше приета, тя имаше незначително присъствие в Германия, където на повечето хора все още трябва да се обяснява какво означава това съкращение. Но тъй като почти всяка културна институция в Германия получава някаква форма на държавно финансиране, това се равнява на фактическа забрана за упражняване на работа за всеки, заподозрян в близост до БДС – понятие, оставено напълно неясно.
Няма съмнение, че някои поддръжници на БДС са антисемити. Но вместо да се опитват да определят степента на участие на дадено лице в слабо организираното движение, германците намират за достатъчно да се позоват на собствената си опетнена история. През 1933 г. нацистите призовават за бойкот на еврейските предприятия – една от първите дискриминационни стъпки, довели до жълтата звезда, а по-късно и до Аушвиц. Ерго, близостта до всеки, който обмисля каквато и да е форма на бойкот срещу Израел, пропагандира първото от поредица действия, които могат да завършат в газовата камера. Ако тази верига от разсъждения би била направена ясно, нейните недостатъци щяха да бъдат очевидни. Но в настоящите дискусии няма много доказателства за разум.
В Берлин думата „апартейд“ може да доведе до публичното ви изличаване по-бързо, отколкото думата „N[егър]“ ще направи същото в Ню Йорк. За разлика от думата „N“, „апартейд“ не е расистка обида, а технически юридически термин, обозначаващ различни правни системи за различни народи. В Израел и САЩ учените-юристи все още спорят дали той се прилага в онези части на Израел, които са в рамките на Зелената линия, но повечето са съгласни, че това е напълно точно описание на условията на Западния бряг. Израелски правозащитни организации, заедно с Human Rights Watch и Amnesty International, се застъпват за използването на термина. Когато обаче през 2022 г. „Амнести“ публикува „Израелският апартейд срещу палестинците“, германското ѝ подразделение публично се дистанцира от доклада и отказа да го обсъжда.
Германците, които се отдръпват от термина, не мислят за окупираните територии, които малцина от тях някога са виждали. Думата „апартейд“ кара някои германци да мислят за бойкота на Южна Африка; по-често те се сещат за нацистките плакати по витрините на еврейските магазини: Не купувайте от евреи. Замръзналите образи на миналия позор им пречат да мислят ясно за настоящето, дори когато бивши израелски посланици, възмутени от неотдавнашното законодателство, ограничаващо правомощията на Върховния съд на страната, призовават германските си колеги, че е дошло времето за бойкот: германското правителство трябва най-малкото да спре да кани министър-председателя Бенямин Нетаняху и неговия кабинет и да провежда съвместни мероприятия, както е ставало в миналото.
Подобни призиви рядко достигат до германските медии, тъй като подробните репортажи от Израел са обратно пропорционални на мястото на страната в германската психика. По време на кратката, но смъртоносна израелска война срещу Газа през 2021 г. Ню Йорк Таймс отпечата на първата си страница снимки на шестдесет и седемте деца, убити там. Германската преса, напротив, беше завладяна от демонстрация в Гелзенкирхен срещу войната, по време на която някои (предимно мюсюлмански) граждани крещяха антисемитски ругатни. Когато става въпрос за евреи, германците мислят първо за себе си: Има ли (все още) антисемитизъм в Германия?
Ето защо не е изненадващо, че в седмиците след като Израел избра най-дясното правителство в историята си, германските медии се фокусираха върху предполагаемия антисемитизъм в Мюнхен. През ноември 2022 г. двама студенти от еврейски университет заявиха, че една пиеса е антисемитска. Отхвърляйки предложението на режисьора да организира друго представление, на което предполагаемият антисемитизъм да бъде обсъден, студентите заплашиха да поискат от града да отнеме финансирането на театър „Метропол“, ако пиесата не бъде отменена. Спектакълът беше отменен и започна дебат.
„Единственият проблем е в това, че почти всяко твърдение за евреите кара германците да мислят за нацистите.“
Въпросната пиеса, Птици, е написана от ливанско-канадския автор Важди Муавад в консултация с изтъкнатата историчка Натали Земон Дейвис, която е еврейка. Тя разказва историята на двама аспиранти в Колумбийския университет, които се влюбват. Това, което ги превръща в съвременните Ромео и Жулиета, е фактът, че Ейтан, млад генетик, е потомък на оцелели от Холокоста, докато Вахида, млада историчка, се описва като арабка от марокански произход. Историята на техния романс се превръща в история на семейна травма: бащата на младия мъж, който е яростно враждебен към всяка връзка между евреи и араби, се оказва осиновен палестинец. Финалът е ехо от Натан Мъдрият – призив за религиозна толерантност на Готхолд Ефраим Лесинг, германският просветител от XVIII век, която е първата пиеса, разрешена за представяне от окупационната Червена армия в бомбардираните руини на Берлин след войната.
Как може тази история да се тълкува като антисемитизъм, твърде опасен, за да бъде изпълнен на германска сцена? Финансираният от правителството орган за наблюдение на антисемитизма RIAS даде обяснение. В пиесата, казваше се в него, че евреите са изобразени с отрицателни характеристики. Тя показва евреи, които са невротични, и евреи, които са расисти. В нея е представен оцелял от Холокоста евреин, който се шегува с това, че е оцелял. На подобно основание RIAS вероятно би забранила Филип Рот, Уди Алън и дори Хайнрих Хайне.
Но при по-подробно разглеждане на тази критика, методите ѝ стават по-ясни. Фактът, че еврейският студент е генетик, е антисемитски, защото „комбинацията от генетика, евреи и Германия кара човек да мисли за нацистката евтаназия и Холокоста“. Забележката на баща му, че не би искал да бъде палестинец, „напомня за изявлението на Херман Гьоринг след Кристалната нощ, че ‚не бих искал да бъда евреин в Германия днес‘.“ Докладът продължава на седемнадесет страници с единични интервали, но формата на критиката е ясна: ако едно твърдение за евреите кара германец да мисли за нацистите, то ipso facto е антисемитско. Единственият проблем е в това, че почти всяко твърдение за евреите кара германците да мислят за нацистите.
[Историчката] Дейвис написа статия, в която отхвърля обвиненията в антисемитизъм и завършва с предположението, че критиците имат „ограничено, уплашено и безсърдечно виждане за това какво е да си евреин“. RIAS отговори, като я нарече активистка на БДС – обвинение, което няма никакво основание. Дебатът продължи месеци наред, като едни подкрепиха молбата на Дейвис да се позволи пиесата да се играе, за да може публиката сама да прецени съдържанието ѝ, а други настояха, че свободата на изкуството никога не трябва да има предимство пред борбата с антисемитизма. Това повдига въпроса дали пиесата действително е антисемитска, но в днешна Германия това твърдение е достатъчно, за да всява страх в сърцето на всеки, чиято работа се финансира с публични средства. След дълги размишления театър „Метропол“ реши да извади няколкото реплики, които са провокирали критиците, и да преиграе пиесата. В края на краищата, театрите редовно изрязват части от пиесите, които поставят; как иначе бихте могли да накарате публиката да седне и гледа „Крал Лир“?
Муавад приключи дебата, като настоя театърът да постави пиесата изцяло или изобщо да не я поставя. Пиесата не беше поставена. Но най-странният елемент от историята не се появи в дискусията. Три години преди избухването на скандала Птици вечше е била изпълнявана – при възторжени отзиви – в четиринадесет германски града, след прочути представления във Франция, Канада и Израел. „Драмата на часа“ е заглавието на една немска рецензия от 2019 г., която уверява читателите, че пиесата ще остане на сцената дълги години, тъй като съдържа всичко, което един режисьор може да си пожелае. През 2020 г. германската провинция Баден-Вюртемберг присъди на Муавад първата си европейска награда за драматургия.
Някои скорошни събития в германската политика обясняват как културата се е променила толкова бързо. През 2017 г. „Алтернатива за Германия“ (AfD) стана първата крайнодясна партия от войната насам, която получи достатъчно гласове, за да влезе в парламента. Тя беше водена от антиимигрантския плам, който мотивира други крайно десни партии в Европа и Америка, но също и от един много германски проблем. Лидерите на AfD разкритикуваха историческата равносметка, която сега заема централно място в гражданското образование на страната, като „култ към вината“. В светлината на историята на Германия те заявиха, че дванадесетгодишното нацистко управление е било „прашинка“. Благоприличните германци бяха разбираемо разтревожени.
В своята тревога правителството направи редица грешки. Първата беше създаването на федерална служба за борба с антисемитизма, която бързо беше последвана от служби на държавно ниво. Нито един от комисарите не е бил възпитан като евреин, макар че един от тях се обърна към еврейското вероизповедание скоро след назначаването си; повечето от тях не разбират добре сложността на еврейските традиции. (Федералният комисар беше заснет да марширува с една от християнските ционистки групи, чиято мисия е да разпали апокалипсис в обетованата земя, който или ще обърне, или ще заличи евреите. Участието му беше невинно; той просто видял израелското знаме и предположил, че трябва да се присъедини.) За да компенсират непознаването, членовете на комисията разчитат на два източника на информация за евреите, израелците и палестинците: израелското посолство и Централния съвет на евреите в Германия, една от най-дясно ориентираните еврейски организации в света. Още по-важно е, че те разчитат на това, което са научили от десетилетната историческа равносметка на Германия, която разглежда всички въпроси, свързани с евреите, през призмата на германската вина.
Това прави Германия уязвима за всякакви манипулации и втората ѝ голяма грешка дойде през 2019 г. Вдъхновена от Стив Банън, с когото лидерите на AfD се срещат редовно, радикалната десница възприе стратегия, която сега е характерна за десните партии от Далас до Делхи. Расизмът към други групи може да бъде прикрит чрез осъждане на антисемитизма и заклеване в подкрепа на всяко израелско правителство. В края на краищата всеки, който прави това, просто не може да бъде нацист. През 2020 г. най-големият син на Нетаняху, Яир, се появи като момче от плаката за реклама на AfD, в която нарича Европейския съюз „зла, глобалистка“ организация и се надява, че „Европа ще стане отново свободна, демократична и християнска“. За да опровергае още повече подозренията в неонацизъм, AfD започна да се опитва да вербува евреи в Германия, включително и мен, с приказки за убийци мюсюлмани. Далеч по-успешно беше предложението им до парламента през 2019 г: БДС да бъде забранен в Германия.
Като политическа стратегия това предложение беше брилянтно, тъй като накара останалите германски партии да изпаднат в ужас. Когато AfD влезе в парламента, те отказаха да седнат до нейните депутати и по принцип бяха против всичко, което AfD предложи. Но как можеха да позволят на AfD да ги засенчи по филосемитизъм? Решението им беше да се обединят в подкрепа на резолюцията, забраняваща на всички „близки до БДС“ да говорят, излагат или изпълняват произведения на места, финансирани от държавата. За разлика от резолюцията на AfD, тази, малко по-различна, изглеждаше съвместима с конституционната защита на свободата на словото, въпреки че всеки съд, в който тя беше оспорена, я обяви за противоконституционна.
Противоконституционна или не, резолюцията се прилага редовно. Първата ѝ жертва беше международно признатият юдаист Петер Шефер, който беше принуден да подаде оставка като директор на Еврейския музей в Берлин, след като Нетаняху се оплака от него на министъра на културата на Германия. Неотдавна тя беше използвана за уволнението на Матондо Кастло, двадесет и девет годишен германец от конгоански произход, от работата му като водещ на детско телевизионно предаване. Престъплението му? Посещение на екологичен фестивал за деца в [палестинския] Западен бряг.
Колкото повече се влошават условията в Израел/Палестина, толкова по-упорито германските медии търсят случаи на антисемитизъм, които да осъдят. През юли 2023 г. успешното подкопаване на израелската съдебна система от страна на Нетаняху беше надлежно – макар и за кратко – отбелязано в големите вестници. Но това, което наистина изпълни германския ефир през следващите седмици, бяха репортажите за нещо, което би трябвало да бъде всичко друго, но не и скандал: фактът, че един млад германски журналист, Фабиан Волф, призна, че противно на това, което е предполагал, не е евреин.
Няма нищо по-германско от желанието да бъдеш евреин. Малко след войната много нацисти си измислят еврейска самоличност, за да не бъдат разкрити, както блестящо е описано в сатиричния роман на Едгар Хилсенрат Нацистът и бръснарят (1971 г.). По-често желанието е било не толкова въпрос на опортюнизъм, колкото на копнеж. Кой не би предпочел във вените му да тече кръв на жертва, а не на извършител?
Склонността на Волф да повярва на неясните споменавания на покойната му майка за предполагаеми еврейски предци едва ли е необичайна; има германци, които са станали лидери на синагоги и дори равини, правейки нещо подобно. За германските медии фаталният недостатък на Волф беше, че той се е превърнал в ляв еврейски универсалист, който критикува израелското правителство и пише есета за Тони Джъд и Исаак Дойчер. Яростта, с която всички големи вестници го атакуваха, нямаше нищо общо с факта, че той си въобразяваше, че има еврейско потекло, както много германци преди него. Тя произхождаше от факта, че е критикувал израелската политика от тази позиция.
За германците изразяването на възмущение от германските прегрешения е лесно. Онези, които се изкушават да се възмущават от еврейските такива, ще се страхуват, че гневът е атавистичен, породен от антисемитизма, който сигурно са наследили. Макар че това едва ли е съвместимо със собствените му теории за комуникативното действие, големият стар философ на Германия Юрген Хабермас го казва ясно: Германците от неговото поколение нямат право да критикуват Израел. Това, естествено, не насърчи по-младите германци да се изказват открито. Емили Дише-Бекер, директорка на германския клон на Diaspora Alliance, малка неправителствена организация, посветена на борбата с антисемитизма, както и на злоупотребата с обвинения в антисемитизъм, ми каза, че повечето германци не могат да понесат истината: „Те искаха Израел да бъде щастливият край на Холокоста. И днес не могат да приемат факта, че щастлив край всъщност няма.“
Случаите, които описах, в никакъв случай не са изчерпателни, а просто примерни. Всяка втора седмица до мен достига нов пример за философски репресии. Diaspora Alliance е проверил петдесет и девет случая на отмяна на дискусии, представления, изложби или работни места само през последните две години. Това, което не може да бъде проверено, са онези, които остават зад затворени врати. Журито би нарушило ангажиментите си за конфиденциалност, ако разкрие колко често е отказвало награда или работа заради напълно недоказани обвинения в антисемитизъм от страна на един или друг треторазряден блогър. Знам за четири случая, свързани с видни личности, които никога не са станали публично достояние. Не може да се пресметне и броят на тези, които се самоцензурират, преди да бъдат обвинени, или на такива, които са се сблъскали с проблеми, но са се въздържали да ги оповестят публично от страх от по-нататъшни репресии.
Докато заплахите за орязване на финансирането на леви групи продължават, в края на август 2023 г. започна друг вид скандал, когато Süddeutsche Zeitung разкри, че заместник-губернаторът на Бавария и министър на финансите Хуберт Айвангер е бил свързан с отровен антисемитски памфлет през 1987 г., когато е бил тийнейджър. В него се предлага инсценировка на конкурс за „определяне на най-големия предател на родината“, като първата награда е „безплатен полет през комина на Аушвиц“, втората – „доживотен престой в масов гроб“ и т.н. може би никога няма да разберем дали Айвангер сам е написал брошурата, копия от която са намерени в ученическата му чанта, или тя е била написана от по-големия му брат, както той твърди. Във всеки случай отговорите му на последвалите въпроси са толкова уклончиви, че малцина ги приемат сериозно. Националните лидери на левите партии призоваха за оставката му.
Ако Айвангер беше изразил истински срам или съжаление, аферата сигурно щеше да приключи спокойно. Кой от нас не се разкайва за нищо, което е направил на седемнайсетгодишна възраст? Но още по-лоша от листовката беше реакцията му. Представяйки се едновременно за жертва на либералната преса и за бунтовник срещу това, което подкрепящите го политици наричат „невроза на колективната вина“ и „отровен морализъм“, той остава непокорен, дори и когато бивши съученици съобщават за нови примери за това как е използвал на нацистки език и символи в гимназията. Die Zeit сравни реакциите му срещу обвиненията с поведението на Доналд Тръмп. Малката партия на Айвангер, Свободни избиратели, бързо набра 5% в социологическите проучвания, предшестващи предстоящите през октомври избори в провинцията.
За разлика от Матондо Касто, конгоански германец, който загуби работата си, след като посети палестински детски фестивал, или Неми Ел-Хасан, палестинско-германска лекарка, чието назначение за водеща на научно телевизионно предаване беше отменено въпреки убедителното изразяване на съжаление, че е присъствала на ислямистка демонстрация девет години по-рано, Айвангер запази поста си. И въпреки че много германски политици и журналисти бяха възмутени от отказа на баварския губернатор да го уволни, други твърдяха, че това е бил единственият вариант. Политическото мъченичество само щеше да създаде още по-голяма подкрепа за неговата все по-дясно ориентирана партия. „Стига вече с това чувство за вина“ е вид инстинкт, който привлича гласове, и то не само в Бавария. Във Фейсбук се появи снимка на губернатора, който държи малка табелка с надпис „We remember“. Постът на английски език е нещо като подсказване за избирателите му: знаем как трябва да говорим с чужденците, но знаем и по какъв начин мислим в Бавария. Федералният комисар на Германия по антисемитизма предложи на Айвангер да посети мемориалното място в Дахау. Единственият източник на утеха в тази злощастна случка беше фактът, че хората, които управляват мемориалното място, му казаха да не идва.
„Тези, които не могат да признаят миналите истории на напредък, са обречени на цинизъм или примирение.“
Какво можем да научим от усилията на германците да се изправят срещу престъпната история на страната си? Преди четири години вярвах, че те могат да послужат като модел за други страни, които се опитват да се изправят пред собствените си провали и работят за изграждането на по-честни версии на историята си. Моделът никога не е бил перфектен, но никоя страна не е опитвала нещо подобно. Как можеха германците да се надяват да извършат всичко правилно?
Последните три години обаче ме накараха да си повтарям една фраза, която моят много скъп приятел и колега Тони Джъд обичаше да цитира: „Когато фактите се променят, аз променям мнението си. Какво правите вие, сър?“ Фактите в Германия се промениха толкова драматично, че вече подозирам, че най-многото, което можем да научим от тях, е едно предупреждение. Разбира се, само AfD би предложила да се върнем към дните, преди германците да са признали, че са виновниците за Втората световна война, точно както само белите супремасисти държат на разказа за Конфедерацията като нещастна жертва. Но откакто се наложи закъснялото признание, че Америка трябва да се изправи пред тъмните страни на своята история, прекалено много гласове започнаха да твърдят, че в американската история има единствено мрачни страни.
Няма съмнение, че кампанията на десницата за забрана на всичко, което може да предизвика дискомфорт в американските класни стаи, е опасна. Всеки би трябвало да се гордее, че принадлежи към нация, сред чиито герои са Мартин Лутър Кинг-младши и Тони Морисън – двама писатели, които няколко училищни настоятелства забраниха. Наред с историята на дълбоката несправедливост, Съединените щати имат и дълга история на хора, които са се борили срещу нея. Без примери за смели мъже и жени, които са работили заедно, за да постигнат напредък към справедливост, никога няма да имаме волята да постигнем повече. Тези, които не могат да признаят миналите истории на напредък, са обречени на цинизъм или примирение. Представянето на цялата американска история като пример за превъзходството на бялата раса или на цялата германска история като безвъзвратно отровена от антисемитизма, със сигурност ще предизвика ответна реакция – и това вече се е случило. Но дори и да не беше така, това нямаше да е вярно – а нима искането за историческа равносметка не е само по себе си искане за истина?
Това ми беше обяснено от Брайън Стивънсън, когото интервюирах, докато пишех „Да се учим от германците“. Стивънсън е основател на Националния мемориал за мир и справедливост, известен като Мемориал на линчуването, създаден, след като станал свидетел на примери за това как се прави историческата равносметка в Германия. Когато го посетих в Монтгомъри, той ми каза, наред с други неща:
Трябва да се гордеете с онези бели южняци в Мисисипи, Луизиана и Алабама, които през 50-те години на XIX век твърдяха, че робството е грешно. През 1920-те години е имало бели южняци, които са се опитали да прекратят линчуването, а вие не знаете имената им.
Стивънсън смята, че отбелязването на тези имена ще помогне на САЩ да се отвърнат от срама към гордостта:
Всъщност бихме могли да претендираме за наследство, което се корени в смелостта и неподчинението на това да правиш лесното и да предпочиташ правилното. Можем да превърнем това в нормата, която искаме да празнуваме като наша южняшка история, наследство и култура.
Припомняйки си това посещение няколко години по-късно, се сещам за онези германци, чийто разказ за историята им е толкова мрачен, че те отказват да признаят какъвто и да е напредък в нея и настояват, че опитът на страната им да се справи с престъпленията си е бил лъжлив фарс. Тази опростена теза не успява да идентифицира недостатъците в германската култура на паметта. Част от проблема е структурен. Когато гражданите изискват от своите нации да се изправят пред расисткото си минало, за което се твърди, че гарантира запазването на расистките политики, те се стремят към промяна в националното съзнание. И когато до голяма степен успеят, както е в Германия, те искат промяната в съзнанието да доведе до промени в политиките. Дати и събития, които някога с удоволствие са били забравяни, сега са обявени за официални паметни дни. Кристалната нощ, опитът за убийство на Хитлер през 1944 г., освобождението на Аушвиц и други важни събития редовно се отбелязват, някои от тях на местно, а други – на държавно ниво, с участието на сериозни политици, носещи ярмулки, застаряващи евреи, оцелели от Холокоста и поне по един клезмер-музикант.
Но правителствените политики са… правителствени политики. Те не са чувствителни към тънкостите. Ако не се основават точно на алгоритми, има опасност да се основават на формули, които лесно се превръщат в нещо закостеняло и автоматично. Именно това се е случило с доктрината на ГДР за антифашизма.
Един от резултатите от формулния подход към историческата равносметка е тенденцията да се гледа на потиснатите групи така, сякаш те говорят с монолитен глас, завинаги фиксиран върху собственото им потисничество. Ако Германия смята за автентични само онези евреи, които се фокусират върху антисемитизма, то Америка е в опасност да смята за автентични само онези цветнокожи, които разглеждат расизма като източник на всяко зло. „Лакримозната концепция“ за еврейската история не е далеч от афропесимистичния възглед за историята, проповядван от писатели като Франк Б. Уилдерсън III. Има ли начин да признаем расизма и антисемитизма, без да свеждаме тези, които ги изпитват, до ролята на вечни жертви?
В крайна сметка би трябвало да е възможно историческите престъпления да се разглеждат внимателно и с нюанси, макар и да знаем, че тези качества са в недостиг. Един от уроците, които американците могат да научат от германците, е колко много неща могат да се объркат, когато липсват внимание и нюанси. През последните няколко години се извърши огромна равносметка за расовата история на Америка, но въпреки усилията на професионалните историци все още не е започнала равносметката за политическата ѝ история. Систематичното и насилствено потискане на работническото движение, което надживя маккартизма, остави на американците по-малко права, отколкото на гражданите на всяка сравнително богата демокрация. Проучването на забравената политическа история на Америка е важна част от работата за постигане на бъдеще, в което стремежът към щастие може да стане реалност за всички. Но за целта трябва да запазим представата за прогреса – заедно със знанието, че той рядко върви по права линия.
[1] Наясно съм с факта, че това твърдение е спорно. За аргументи, основаващи се на архивни източници, както и на много интервюта, виж глава 3 от книгата ми Да се учим от германците: Расата и паметта за злото (Farrar, Straus and Giroux, 2019); рецензия на тези страници от Майкъл Гора, 7 ноември 2019 г. От значение е и книгата на Арно Й. Майер, Защо небесата не потъмняха? „Окончателното решение“ в историята (Пантеон, 1988 г.). Бел. авт.
[2] Виж Klaus Bästlein, Der Fall Globke: Propaganda und Justiz in Ost und West (Berlin: Metropol, 2018).
[3] Виж Thomas Rogers, “The Long Shadow of German Colonialism “, The New York Review, 9 март 2023 г.
