1
Фактът, че като начин на лечение психоанализата преживява дълъг институционален упадък, вече не се оспорва сериозно. Не е спорна и причината за това: въпреки че някои пациенти твърдят, че са придобили дълбоко самопознание и дори промени в личността, като цяло психоанализата се е оказала неравномерно успешен и крайно неефективен метод за премахване на невротични симптоми. Това е и методът, за който е най-малко вероятно да „свърши, когато свърши“. Преживяването на интензивен анализ може и да има истинска стойност като форма на продължителна медитация, но изглежда, че то води до много повече вярващи, отколкото излекувани. Наистина, сред намаляващия брой практикуващи анализатори мнозина вече са се отказали от всякакви медицински претенции за лечение, което някога беше изтъквано като единственото трайно средство за лекуване на целия спектър от разстройства извън психозата.
Доктрината на Фройд не се представя по-добре и в сериозните научни среди, като съвкупност от твърдения за ума. Без значителна експериментална или епидемиологична подкрепа за което и да е от схващанията си, психоанализата просто е изоставена от основните психологически изследвания. Никой не е успял да се защити успешно срещу обвинението, най-пълно развито в щателната книга на Адолф Грийнбаум Основи на психоанализата, че „клиничното потвърждаване“ на фройдистките хипотези е епистемично сито; като средство за придобиване на знания психоанализата е фатално замърсена от включването в работните ѝ предположения (и в диалога ѝ с пациентите) на самите идеи, за които се предполага, че се потвърждават от клиничния опит. Грийнбаум показва още, че дори ако средствата на Фройд за събиране на доказателства са били стабилни, тези доказателства не биха могли да подкрепят надеждно каузалните конструкции, които той изгражда върху тях. Затова не можем да се изненадаме от неотдавнашното изчерпателно доказателство на Малкълм Макмилън, че теориите на Фройд за личността и неврозата – произлезли от подвеждащи прецеденти, празни псевдофизически метафори и дълъг сбор от погрешни заключения, които не са могли да бъдат подложени на емпиричен преглед – са равносилни на въздушни замъци.[1]
Въпреки това фройдистките концепции запазват известна популярност в популярните представи, изкуствата и хуманитарните науки – три области, в които несъвършените, но някога модерни идеи, защитени от заплахата на строгите проверки, могат да бъдат поддържани в действие за неопределено време. Там психоанализата продължава да се приема до голяма степен на вяра – а именно вяра в самоописанието на Фройд като безстрашен изследовател, разгадател на дълбоки загадки, строго обективен мислител и етично съвестен репортер както на клинични данни, така и на терапевтични резултати. Това е образът, който неговите собствени пленителни текстове, подпомагани от работата на лоялни биографи като Ърнест Джоунс и Питър Гей, успяват да поддържат пред очите ни вече много десетилетия. Със сигурност, смята средностатистическият читател на подобни трудове, човек, който е разширил хоризонтите ни толкова решително, трябва да ни е завещал и някои необратими постижения в разбирането ни за ума.
Не е изненадващо обаче, че традицията на почитане на героите днес се оспорва също толкова енергично, колкото и твърденията на фройдистката терапия и теория. От 70-те години на миналия век насам един бързо нарастващ брой независими учени – сред които са Хенри Еленбергер, Пол Роузън, Франк Чиофи, Франк Д. Сулоуей, Питър Д. Суейлс, Е. М. Торнтън, Мортън Шацман, Хан Израелс и Филис Гроскурт – ни показват един друг Фройд, по-мрачен, но много по-интересен от каноничния. Според техния ревизионистичен възглед нашият бъдещ Прометей е бил висококултурен човек, изтънчен и надарен с изключителна литературна сила, сардонично остроумие и чар, но заедно с това лишен от емпирични и етични скрупули, които бихме се надявали да открием у всеки отговорен учен, да не говорим пък за основополагащ такъв.
Днес вече започваме да разпознаваме един особено своенравен и опортюнистичен Фройд, който изглежда е нахвърлял величаво-изглеждащите си твърдения въз основа на различни непризнати източници – някои от тях по-скоро фолклорни, отколкото научни – като ги е представял за трезви изводи от данните на клиничната си практика. Виждаме, че след като е стигнал до тези твърдения, той се е придържал към тях със сляпа, борбена упоритост – макар и не без готовност да разшири системата ad hoc [след появата на нови факти], за да обхване новопоявили се трудности. И той популяризира тази концептуално претрупана система с помощта на хитри реторични маневри, които обезвреждат критиката, без да задължават самия Фройд да я вземе под внимание. В цялото му поведение, поне от 90-те години на XIX в. нататък, прозира нотка на екзистенциална дързост и високомерно пренебрежение, които едва ли могат да бъдат по-отдалечени от обичайната научна предпазливост. Силно вярващ в общото си виждане и същевременно стигащ до низки похвати в негова защита, този Фройд е навъсен себе-драматизатор, който не ни позволява да прозрем дързостта му и ни предоставя примамливи автобиографични улики за това.
Една такава фигура се различава толкова радикално от онзи Фройд, когото смятахме, че познаваме, че читателите разбираемо може би се двоумят коя версия е по-близо до истината. Но това наистина не е тема. До неотдавна повечето хора, които пишеха за Фройд с някакви подробности, бяха открити привърженици на психоанализата, които трябваше да опазят легендата за учения-гений-хуманитарист, а много от източниците, които използваха, бяха вече преминали през цензурата на ревниво потайното психоаналитично съсловие, чиито ръководители дотолкова се страхуваха от открита историческа преценка, че бяха заключили голям брой документи и писма на Фройд в Библиотеката на Конгреса за периоди, простиращи се чак до двадесет и втори век. Но тъй като някои чувствителни документи, които вече са излежали присъдата на „спяща красавица“, си проправят път към светлината, а по стечение на обстоятелствата други се появяват от външни източници, по-импровизираният и склонен да греши Фройд по неизбежност ще се откроява все по-ясно.
Два примера могат да помогнат да се покаже тази връзка между възникващите първични материали и ревизионистичния портрет на Фройд. Когато през 1950 г. ортодоксалните аналитици Мари Бонапарт, Анна Фройд и Ернст Крис за първи път редактират кореспонденцията на Фройд с някогашния му приятел Вилхелм Флийс, те пропускат всичко, което според тяхната заявена преценка не представлява „научен“ интерес. Но повторното публикуване на некоригираните писма през 1985 г., вече под друга редакция, показва, че отхвърлената категория „ненаучни“ е включвала всичко – от лекомисления подход на Фройд към клиничните сеанси – например писането до Флийс, докато един от ранните му пациенти е под хипноза, и навика му да дреме, докато по-късните му пациенти търсят свободни асцоиации на кушетката – та чак до наивното му приемане на съмнителните теории на Флийс за периодичността и носно-гениталната връзка.[2] Пълните писма поставят на показ и станалия прословут случай на Ема Екщайн, на която Фройд гротескно поставя диагноза „кървене от любов“ към себе си, докато тя всъщност страда от половин метър марля, която Флийс случайно е оставил в останките на носа ѝ след операция в стил „луд учен“, за да осуети предполагаема „невроза на носния рефлекс“. Ще видим, че историята с Екщайн, която наследниците на Фройд толкова се стремят да скрият от потомците, не е отклонение от по-широката история; тя представлява напълно типичен пример за прибързаността на Фройд, който винаги предпочита тайнствените обяснения пред очевидните.
Що се отнася до втория пример, следните трудни за вярване събития могат да илюстрират как неизследвани (а не потулени) документи могат да променят представата ни за Фройд. Благодарение на дълго пренебрегвани и преоткривани писма, които са избегнали съдбата на капсули на времето в Библиотеката на Конгреса, сега можем да реконструираме историята на отношенията на Фройд с Хорас Фринк, женен американски пациент и протеже, който, подобно на много други психоаналитици от 20-те години на миналия век, е имал връзка със своя пациентка, банковата наследница Анжелика Бижур.[3] Въпреки това ненужно свидетелство за сексуалната му ориентация, Фройд казва на Фринк, че е латентно-хомосексуален човек, който е в голяма опасност да се превърне в открит такъв. За да избегне тази съдба, Фройд предписва на Фринк да се разведе със съпругата си и да се ожени за Бижур, която той също призовава да се разведе със съпруга си, въпреки че Фройд никога не е виждал нито един от двамата предполагаемо неподходящи съпрузи.
Прозрачната цел на Фройд е да се сдобие с част от парите на наследницата Бижур. Както нагло, макар и може би полушеговито пише на Фринк, насочвайки го към развод и повторен брак с Бижур: „Оплакването ти, че не можеш да проумееш хомосексуалността си, означава, че все още не си осъзнал фантазията си да ме направиш богат човек. Ако нещата се развият добре, нека да превърнем този въображаем подарък в реален принос към психоаналитичните фондове.“[4] Разводът и повторният брак наистина се случват – а скоро след това настъпва смъртта и на двамата изоставени, опустошени съпрузи, предсрочен иск за развод от страна на новата съпруга на Фринк и изпадането в психотична депресия и многократни опити за самоубийство на самия Фринк, измъчван от чувство за вина.
Не е записано дали Фройд някога е изразил съжаление за това, че е съкрушил тези четири живота, но знаем, че това би било извън характера му. За него по-нататъшното развитие на движението му е било императив, който е надделявал над всички останали. Както става ясно от многобройните случайни бележки в кореспонденцията му, той е бил безразличен към страданията на пациентите си и е пренебрегвал дилемите им в реалния свят, които са му изглеждали само като претекст за избягване на истински важните потиснати фантазии. Освен това не го интересува особено много дали тези пациенти са се подобрили в резултат на лечението му (освен от гледна точка на връзките с обществеността). Както саркастично пише на Карл Юнг през 1912 г. за една жена, за която се грижи от 1908 г. насам, „тя е извън всякаква възможност за терапия, но все още е неин дълг да се жертва за науката“.[5] Изглежда, че Фринк също е трябвало да бъде пожертван – в този случай за оборотния капитал на Фройд, а не за интелектуалните му страсти.
Най-общото между епизодите на Екщайн и Фринк е перфектното съчетание между диагнозите на Фройд и неговия непосредствен личен интерес. Това съответствие е очевидно в случая на Фринк. Що се отнася до Екщайн, определяйки кръвотечението ѝ като психосоматично, Фройд оневинява както приятеля си хирург Флийс, така и себе си за това, че е препоръчал ужасната и безсмислена операция. Подобни истории могат само да ни накарат да се запитаме дали наблюдателните и аналитичните способности на Фройд някога са функционирали достатъчно независимо от неговите желания. Накратко, това е най-важният въпрос, пред който са изправени днешните изследователи на Фройд.
Това не означава, че всеки изследовател на Фройд е длъжен да се занимава с този въпрос. Сред последните ревизионистични книги, които ще разгледам тук, само една (на Алън Естерсън) взема научната некомпетентност на Фройд за своя основна тема. Всички останали в различна степен изразяват смесени чувства по отношение на авторитета на Фройд и легитимността на психоаналитичните твърдения. Но именно поради тази причина е поучително да се види колко сходни се оказват техните разкази, що се отнася до властолюбивия стил на разсъждение на Фройд.
Да започнем с информативното и изтънчено изследване на Джеймс Л. Райс Русия на Фройд: Националната идентичност в еволюцията на психоанализата. За Райс Фройд е всичко друго, но не и обективен научен изследовател, който се изолира от културните импулси и едва по-късно открива, както е твърдял, че писателите с въображение са предвидили неговите открития. Напротив, той е изцяло човек на своето време, чиято чувствителност, интелект и специфични идеи за ума са се оформили в решаваща степен от нещата, които е чел. А освен това, както казва Райс, той е „едно от най-големите егота на нашата епоха“ (стр. 26).
Зад лекарския маниер на Фройд и неговата тържественост по отношение на либидните жертви, изисквани от цивилизованите нрави, Райс вижда нихилизма на един разочарован революционер, който е сметнал, че човешкият род все пак не си струва да бъде спасяван. Доколкото е било забелязано, това качество разбираемо предизвиква асоциации с фигурата Ницше, за чиито текстове Фройд неискрено твърди, че е срещнал едва след пълното оформяне на психоаналитичната система.[6] Райс обаче разбира. че нихилизмът и духовният екстремизъм като цяло са имали друг силен корелат във въображението на Фройд: Русия. Семейните корени на Фройд се намират в Литва, където той е запазил много роднини и накъдето въображението му се е насочвало, когато е мислел, както непрекъснато е правел, за преследването на евреите и за техните усилия да отвърнат на удара. До първите години на управлението на Сталин, показва Райс, Фройд се вълнува от революционността и търси в Русия политически еквивалент на собствената си атака срещу тиранията на деспотичното суперего. Всъщност Сталиновият провал има голяма заслуга за появата на песимистичното настроение, което доминира в най-мрачната му „класика“ – Цивилизацията и нейните недоволства (1930).
Още дълго преди идването на власт на Сталин, Фройд се страхува от руския екстремизъм толкова силно, колкото е и привлечен от него. Както убедително доказва Райс, представата на Фройд за амбивалентността се дължи до голяма степен на идеята му за руския национален характер, отличаващ се с предполагаема дивашка репресивност, която винаги се налага отново след садистични и еротични бунтове. Тази скърцаща формула се превръща в негов главен ключ за разбирането на Достоевски, за когото през 1928 г. той публикува прочутата монография Достоевски и отцеубийството. Това есе на свой ред, както хладнокръвно го анализира Райс, заслужава вниманието ни тук като особено ясен пример за априоризма [работата въз основа на предварително формулирани убеждения], който опорочава цялата психоаналитична работа на Фройд – както клиничната, така и белетристичната. Фактът, че знаем толкова много за Достоевски от други източници, ни предоставя рядката възможност да сравним фактите с това, което Фройд самодоволно е направил от него.
Както обяснява Райс, в повечето отношения Достоевски и отцеубийството е производно начинание, дължащо съдържанието си на вече утвърдени възгледи за писателя, които са били популярни още от началото на огромната му германска мода през 1906 г. В едно ключово отношение обаче есето на Фройд е оригинално: отхвърлянето на идеята, че Достоевски е страдал от епилепсия, и заместването ѝ с хистерия, произхождаща от предполагаема първична сцена, или от откриването на „женската кастрация“ от страна на детето, което става свидетел на акт на родителско сношение. Въпреки че други анализатори от кръга на Фройд вече са поставили на Достоевски диагнозата хистерия, очевидно те са го правили с благословията на Фройд, който през 1908 г. постановява, че „всички онези болести, наречени хистеро-епилепсии, са просто хистерии“ (Райс, с. 186).
Днес, благодарение на работата на самия Райс в Достоевски и лечебното изкуство (1985), няма място за съмнение, че писателят, който през последните тридесет и четири години от живота си е получавал пристъпи приблизително веднъж месечно, по време на сън и бодърстване, е бил истински епилептик. Както признава Райс обаче, състоянието на медицинските познания през 20-те години на ХХ век е допускало известна несигурност по този въпрос. В Достоевски и отцеубийството Фройд развива погрешното си мнение с типично лукава демонстрация на несигурност; но след това, също толкова типично, го третира като твърдо установено. Само със знанието, което ни дава общият упадък на психоаналитичния авторитет, можем да забележим, както прави Райс, съвършената кръгова последователност на Фройдовата аргументационна процедура. Епилепсията на Достоевски е отхвърлена, за да се остави възможност за актове на неневрологично едипово декодиране – актове, чието съгласуване помежду им „доказва“, че Достоевски никога не е бил епилептик.
Това далеч не е единственият момент, в който Фройд се е заблуждавал в оценката си за Достоевски, към когото е изпитвал безпричинна неприязън. Както пише на Теодор Рейк през 1929 г., той не харесва Достоевски, защото вече е видял твърде много „патологични натури“ в клиничната си практика. „В изкуството и в живота – съобщава той, – аз съм нетърпим към тях“ (Рейк, с. 159). В Достоевски и отцеубийството тази нетърпимост приема формата на натоварване на романиста с политическия цинизъм на Великия инквизитор и, което е още по-забележително, с престъпния темперамент на Ставрогин. Както изяснява Райс, цялата присъда на Фройд над Достоевски като тъмничар на човечеството е изградена върху прокурорска неприязън и е подкрепена от елементарно неразбиране на разликата между автора и създадените от него герои. Трябва само да добавим, че това неразбиране се улеснява от психоаналитичната теория, която ни учи да премахваме защитните сублимации и да разглеждаме като първични онези психични материали, които изглеждат най-низки.
Достоевски е имал лош късмет в много отношения, но е имал щастието да умре, без да представи проблемите си лично на Зигмунд Фройд и неговите епигони. Не така стои въпросът с другия забележителен руснак, включен в изследването на Райс – Сергей Панкеев, или „Човекът-вълк“, който от 1910 г. получава професионалното внимание на Фройд за около пет години. Благодарение на напрегнатата история на случая от 1918 г., в която Фройд твърди, че е премахнал всичките му симптоми и задръжки, „Човекът-вълк“ се превръща в най-прочутото от всички предполагаеми излекувания на Фройд.[7] Фройд обаче е знаел много добре, че психоанализата изобщо не е помогнала на депресирания и обсесивен Панкеев. Като ни напомня за това несъответствие и като навлиза в конкретиката на Фройдовите грешки в този случай, Райс ни довежда до ръба на една по-обща критика на фройдистката логика.
Точно както по-късно прави с Достоевски, Фройд възприема Панкеев през изкривяващия обектив на „руския национален характер“. Концепцията за Russische Innerlichkeit, или „руската духовна същност“, е особено утешителна в случая с Панкеев, тъй като служи на Фройд като частно оправдание за неподдаването на лечение на „Човека-вълк“. Но Достоевски вече е бил доста силно присъстващ в съзнанието на Фройд, когато той за първи път започва да лекува Панкеев през 1910 г. Всъщност един от основните приноси на Русия на Фройд е доказателството, че Панкеев и Достоевски са били любопитно взаимозаменяеми в съзнанието на Фройд. Ако например читателят на Достоевски и отцеубийството се чуди защо Фройд перверзно настоява върху убийствеността на преследвания от духове и безобиден писател, който е бил трайно травмиран от царския разстрел, Райс предполага, че отговорът вероятно може да се намери в обявеното от тежко травмирания Панкеев намерение да застреля Фройд по времето, когато той пише статията за Достоевски (стр. 191). За филогенетично мислещия Фройд онова, което един руснак разиграва през 1926-1927 г., сигурно трябва да е нещо, което друг руснак е таил в несъзнаваното си петдесет години по-рано.
Цялата кариера на Сергей Панкеев, който е на психоаналитично лечение в продължение на почти седемдесет години, представлява една от най-странните глави в историята на Фройдовото движение. След като губи състоянието си на милионер, когато (по съвет на Фройд) пропуска да се върне в Русия и да продаде имението си преди настъплението на надигащите се болшевики, Панкеев приема призванието на известен пациент с благотворителна цел. Като герой от триумфалната история на Фройд той се оставя да бъде предаван от един възхитен аналитик на друг и дори започва да подписва писмата си с Wolfsmann. По-късно обаче видимото му изтощение става причина да бъде разглеждан като бомба, която може да избухне в лицето на психоанализата, и той е силно насърчаван чрез „пенсионни“ плащания, както и чрез увещания да не разказва историята си на външни хора.[8] Но в крайна сметка той все пак го прави, като през 70-те години на ХХ в. излива жалбите си пред австрийската журналистка Карин Обхолцер и се оплаква, че през последния етап от дългата му фройдистка одисея „всичко изглежда като катастрофа. Аз съм в същото състояние, в което бях, когато за първи път дойдох при Фройд, а Фройд вече го няма.“[9]
И все пак верността на Панкеев към Фройд е далеч по-малка от онази на цялата аналитична общност, която оставя противоречията и неправдоподобностите в публикувания от Фройд разказ за случая „Човекът-вълк“ без каквито и да е коментари от 1918 г. до 1970-те години. Дори когато застаряващият Панкеев е бил под ръка като живо доказателство, че обявеното от него излекуване е било фалшиво, никой фройдист не е посмял да се запита дали Фройд не е подправил разказа, за да се представи като майстор детектив и лечител. Райс обаче разбира, че Фройд е направил точно това.
Въвлечен в ожесточена битка срещу разколниците Карл Юнг и Алфред Адлер, които отричат значението на детската сексуалност в етиологията на неврозата, Фройд е решен да намери първична сцена, която да послужи като извор на симптомите на Панкеев. Той я материализира чрез напълно произволно тълкуване на сън на Панкеев, запомнен от подозрително ранната четиригодишна възраст. В този сън става дума за шест или седем бели вълка (всъщност кучета, както Фройд е принуден да признае по-късно), седящи на дърво пред прозореца му. Вълците, обяснява Фройд, са родителите; белотата им означава чаршафи; неподвижността им означава точно обратното, а именно коитално движение; големите им опашки означават, по същата снизходителна логика, кастрация; дневната светлина означава нощ; и всичко това може да се проследи със сигурност до спомен, идещ от едногодишната възраст на Панкеев, в който майка му и баща му се съвкупяват doggy style, не по-малко от три пъти един след друг, докато той гледа от креватчето и се нааква в ужасен протест.
Тъй като е усвоил ревизионистичния дух в изследването на Фройд, Райс не е застрашен от еуфория пред заявената от Фройд първична сцена. Той открито се опира на едно задълбочено изследване на изключително критичния психоаналитик Патрик Махони, който, макар да остава верен фройдист, е разкрил голяма част от изобретателността на Фройд в този случай.[10] Както за Махони, така и за Райс, първичната сцена на Човека-вълк е лишена от всякаква правдоподобност. На други места Фройд съобщава, че майката на Панкеев не е обичала секса, например, но тук той кара съпружеската двойка да се занимава с това многократно като тийнейджъри на дрога, докато едногодишният зяпач внимателно отброява резултата, наблюдавайки от другия край на стаята както „кастрираните“ гениталии на майка си, така и нейното възторжено, но подходящо пасивно лицево изражение – както отбелязва Махони, постижение на наблюдателността, което „би надминало гениалната постановка на всеки продуцент на порнографски филм“.[11]
Още по-показателно и по-значимо за окончателната оценка на психоаналитичните твърдения като цяло е, че Фройд никога не е успял да убеди самия Панкеев, че този „ужасно налудничав“ епизод, както Панкеев го нарича по-късно, изобщо се е случил някога (Obholzer, p. 35). „Тези сцени от детството – признава Фройд, – не се възпроизвеждат по време на лечението като спомени, те са продукт на конструиране“ (SE, 17:50-51). Това означава, че всички подобни „спомени“, включително и онези на Човека-вълк, са предложени от самия Фройд, без да е задължително да включват сътрудничеството или съгласието на пациентите.
И все пак, след като признава, че Панкеев не си спомня за първичната сцена, Фройд на два пъти съобщава за конкретни спомени на Човека-вълк, които „потвърждават“ тази сцена с доброволно предоставени подробности. Колко странно е това, като се има предвид уверението на Панкеев пред Карин Обхолцер, че предвид обичаите на неговата социална класа той едва ли би могъл да се окаже в родителската спалня, където Фройд упорито го поставя! (Obholzer, p. 36) И за да стане всичко още по-странно, в хода на преработката на статията си самият Фройд започва да отрича реалността на първичната сцена, а след това отново да потвърждава истинността ѝ, оставяйки и трите предположения да се блъскат едно в друго в текста. Нелогичността на изложението на Фройд се допълва единствено от абсурдността, присъща на самата измислена приказка.
Ако Човекът-вълк никога не е представял на Фройд необходимата първична сцена, от кои дълбини е била извадена тя? Райс твърди, че не Панкеев, а детето Фройд е спяло в спалнята на родителите си и по-късно си е припомнило травматично просветляващ полов акт. И именно Фройд е бил доказано обсебен от съвкуплението изотзад и от още една ключова характеристика на анализа на Човека-вълк – сексуалното посвещение от страна на слугини. Може да се добави и внушителният факт, че според Тълкуване на сънищата малкият Сигизмунд е бил трайно белязан от бащинско мъмрене, след като се е облекчил в спалнята на родителите си (SE, 4:16), като по този начин е изпреварил, а може би и определил това, което по-късно ще бъде приписано на детството на Човека-вълк.
2
Това, което по необходимост излиза извън обсега на Райс, е отношението на случая „Човекът-вълк“, с неговите фанатични погрешни интерпретации и жалкия му изход, към обичайната практика на Фройд. За едно сбито изложение на тази връзка читателите могат да се запознаят с важната статия на Франк Сулоуей от 1991 г., в която се прави преглед на всички основни случаи и се заключава, че те съставляват единна картина на принудително тълкуване, безразлични или отрицателни терапевтични резултати и опортюнистичен подход към истината.[12] Можем да отидем и по-далеч и да се запитаме дали, строго погледнато, може да се каже, че Фройд изобщо е практикувал психоанализа в смисъла, който е препоръчвал на другите. Като цяло на Фройд е липсвало спокойствието да действа според ключовия си методологичен принцип, че свободните асоциации на пациента сами по себе си ще доведат до изключително важния репресиран материал. Някои от неговите разкази и разказите на пациентите му разкриват, че когато не е запълвал часа с
надути разговори, той се опитваше да „заковава“ клиента с набързо измислени интерпретации, които след това неумолимо натрапваше. Както си спомня един виден американски психиатър, Джоузеф Уортис, от собствената си тренировъчна анализа, Фройд „изчакваше, докато намери асоциация, която да се впише в неговата схема на тълкуване, и я подбираше като детектив на разпит, който чака, докато види ‚своя човек‘.“[13]
Ревизионистите, изучаващи психоанализата, са съгласни, че един конкретен случай илюстрира тази склонност с особена яснота. Това е „Фрагмент от анализа на случай на хистерия“ от 1905 г. (SE, 7:3-122) – произведение, което е тема на новото изследване на Робин Толмах Лакоф и Джеймс Койнс Бащата знае най-добре: използването и злоупотребата с власт в случая с Дора на Фройд. [14] Въпреки че „Дора“ (Ида Бауер) прекъсва отношенията си с Фройд само след три месеца бурни сеанси, портретът, който Фройд ѝ прави, е използван като модел в психоаналитичното обучение – като, по думите на Ерик Х. Ериксън, „класически анализ на структурата и генезиса на хистерията“. [15] Но към днешна дата случаят с Дора по-често се разглежда като една дълга недискретност от страна на Фройд. Като първият изцяло психоаналитичен случай, който Фройд записва, той е сравнително откровен и ярък в представянето на поведението му – дотолкова, че изпълва с тревога съвременниците му, които не са психоаналитици. Непосредственият скандал, предизвикан от разказа за Дора, научава Фройд да бъде по-предпазлив в следващите си трудове, но няма признаци, че това е променило безапелационния му клиничен стил.
Бащата знае най-добре прилича на много други скорошни изследвания на Дора, тъй като подхожда към случая от явно феминистка гледна точка. То обаче се отличава от повечето други разкази с това, че проявява загриженост за Дора като действителна личност, чието бягство от орбитата на Фройд може би не е било толкова без последствия, колкото са предполагали други наблюдатели. Въпреки че осемнадесетгодишната Ина Бауер отива при Фройд не по своя воля, той представлява последната ѝ надежда да установи отношения на доверие и взаимно уважение с авторитетен възрастен. Като е предал тази надежда по един изключително хулигански начин, твърдят Лакоф и Койн, Фройд е помогнал да се осигури по-късния нещастен живот на Бауер.
Независимо дали това е така или не, не може да има съмнение, че дори според стандартите от 1901 г. лечението на Бауер от страна на Фройд представлява психиатрична грешка. Безспорно Фройд не е могъл да осъзнае това, което днес изглежда очевидно, а именно сексуалната агресивност на собственото си поведение, опитвайки се да наложи любовни внушения на своята девствена пациентка в тийнейджърска възраст. Но както разбират Лакоф и Койн, най-важна е по-широката картина, а именно, че Фройд е отказал всякакво съчувствие на Бауер и е посягал на самочувствието ѝ на всяка крачка. Подкрепян от пристрастието на психоаналитичната теория към факторите от реалния живот и към сексуалните фантазии, той се опитва да убеди Бауер, че тя самата е виновна за страданието си, и че то очевидно има много общо с настоящата грозна ситуация, в която е била вкарана от други – поради това че е потискала латентната си хомосексуалност, фантазиите си за бременност и орален секс, спомените си за мастурбация от детството, както и задължителната първична сцена. Но това не е най-лошото, защото освен това той мълчаливо търси съгласието ѝ в един аспект, който може да се характеризира само като чудовищен.
Лакоф и Койн представят изключително ясно ситуацията, в която се намира Бауер, когато се консултира с Фройд. Основните факти са следните:
1. Баща ѝ, болен от сифилис, е имал връзка със съпругата на близък семеен приятел, „господин К.“
2. Самият господин К. проявява сексуален интерес към Бауер още от четиринайсетгодишната ѝ възраст и сега отново се е насочил към нея.
3. Бащата на Бауер очевидно намира това внимание за удобно, тъй като предложеното от господин К. нарушение не изглежда по-лошо от неговото собствено и може да отвлече вниманието на господин К. от ролята му на съпруг рогоносец, като по този начин предостави на бащата свобода на действие с госпожа К.
4. Когато Бауер се оплаква от това на баща си, той я порицава и я изпраща при Фройд, за да се излекува не само от многобройните си тикове и мисли за самоубийство, но и от неподчинението си.
Фройд с удоволствие се съгласява. В обобщението на Лакоф и Койн той изисква от Бауер „да осъзнае отговорността си за своето положение и въз основа на това осъзнаване да промени реакциите си, като ги приведе в съответствие с желанията на средата“ (стр. 74). Сред тези желания се откроява напътствието Бауер да се откаже от ненавистта си към педофила господин К, чиито намерения към нея са изяснени чрез принудителна целувка, когато е на четиринадесет години, и директна устна покана за сексуални отношения, когато е на шестнадесет, както и чрез ежедневни подаръци и цветя. Фройд се стреми да покаже на Бауер не само, че е било истерично да отхвърли първоначалната целувка на господин К., но и че през цялото време е била влюбена в него.[16]
Жалко е, казва Фройд, че Дора е прекъснала лечението си напук, преди той да успее да я доведе до това полезно осъзнаване. Ако господин К. беше разбрал, „че шамарът, който Дора му е ударила, в никакъв случай не означава окончателно ‚не‘ от нейна страна“, и ако беше решил „да настоява на искането си със страст, която не оставя място за никакви съмнения, резултатът можеше да бъде триумф на обичта на момичето към него над всички нейни вътрешни трудности“ (SE, 7:109-110). Накратко, сексуално и морално необременената Бауер, закръглена от Фройд в психически модел, би била полезна както на баща си, така и на господин К. – двамата хищни мъже, които за разлика от всички жени в историята се радват на непоколебимото уважение на Фройд.
Именно този последен аспект на половите предразсъдъци е особено интересен за Лакоф и Койн. Използвайки инструментите на своите академични специалности – при Лакоф това е „лингвистичната прагматика“, а при Койн – „теорията на междуличностните системи“ – съавторите се редуват да изследват нереципрочността между Фройд и Дора. Те показват, че със своите доводи Фройд се е опитал да превъзпита и обезличи пациентката си. По този начин, твърдят Лакоф и Койн, той удвоява вековното подчинение на жените на мъжката воля, като се възползва от дисбаланса на властта, който вече е присъщ на клиничната среда.
Лакоф и Койн предполагат, че всяка психотерапия в някаква степен разчита на подобен дисбаланс, и смятат, че той е необходим за терапевтичния прогрес. Но психоанализата, според тях, накланя везните изключително силно, и то двойно, когато анализаторът е мъж, а анализираният – жена. Като изключим личните странности на Фройд, Лакоф и Койн твърдят, че психоанализата като институция – с нейната преднамерена студенина, с култивирането на емоционална регресия, с обезценяването на самовъзприятията на пациентите като неавтентични, с безразсъдното раздаване на вина, с историческия възглед за моралната непълноценност на жените и предопределената им пасивност, както и с еластичната ѝ интерпретативна свобода, позволяваща на аналитика да бъде „винаги прав“ – изглежда идеално пригодена да атакува самата индивидуалност на несигурните пациентки.
Заслужава си да се замислим, но случаят с Дора, именно защото е един от най-лошите случаи на сексистки подмятания от страна на известен лечител, не е достатъчно представителен, за да го предаде. Ако основната цел на Лакоф и Койн наистина е психоанализата, а не лично Фройд, те биха направили по-добре да покажат как стандартният аналитичен „дисбаланс на властта“ изкривява поведението в случаи, в които терапевтът се държи по-рационално и хуманно, отколкото Фройд постъпва с Бауер. Съвременните аналитици, сблъсквайки се с критиката на Лакоф и Койн, няма да имат проблеми да се отрекат от този архаичен пример и да твърдят, че Бащата знае най-добре не отчита подобреното съвременно състояние на техния занаят.
Колкото и да е странно, тази книга трябва да бъде оценена и като недостатъчно скептична към самия Фройд. Тъй като интересът им спира до тиранизирането на Бауер от страна на Фройд и отхвърлянето на реалните ѝ затруднения в полза на „проверка на вътрешните, предварително съществуващи конфликти“ (стр. 74), Лакоф и Койн прибързано признават точността на твърденията му за тези конфликти. Те заявяват, че „няма ясна причина да се оспорва която и да е от интерпретациите на Фройд на материала“ (с. 41); той е „точно на място с всяка интерпретация, която се отразява зле на мотивите на Дора“ (с. 128); и като цяло той „често проявява забележително фин аналитичен слух за езика, който пациентите му използват“ (с. 44), вероятно както в този случай, така и в други. Но тези комплименти се противопоставят на вече добре установения факт, че свръхчувствителното ухо на Фройд е било настроено предимно към собствените му фантастични асоциации, а не към онези на Бауер. И неговите реконструкции на детските навици, травми и репресии на Бауер са прозрачна тъкан от крехки предварителни идеи. Както сполучливо казва в едно писмо до Флийс, когато познава Бауер едва от седмица, случаят „плавно се добави към съществуващата колекция от шперцове“ (Frеud-Fliess Letters, p. 427).
Накрая остава пренебрегваният, но всеобхватен въпрос дали Бауер изобщо е била хистеричка. Лакоф и Койн небрежно приемат, че е била, но в близкото ѝ семейство е имало богат набор от заболявания – от астма до туберкулоза и сифилис, които биха предизвикали тревога у един отговорен лекар. Вероятно никога няма да разберем дали Бауер е страдала от органично заболяване, защото Фройд не е направил опит да го открие. Вместо това той следва обичайната си диагностична процедура, която вече видяхме в действие при Човека-вълк и в кресливия случай на Достоевски. Т.е. той веднага стига до заключение, което му позволява да въведе в действие характерните си предположения, и после се придържа към тях като бик – по-късно обаче се представя за човек, който постепенно е разрешил случая с цялата благоразумна обективност и необикновена проницателност на любимия си литературен герой Шерлок Холмс.
3
Колебанието на Лакоф и Койн дали да заемат твърде враждебна позиция спрямо Фройд и психоанализата илюстрира продължаващата устойчивост на легендата за Фройд, която има склонност да се възстановява във всеки момент, в който не е подложена на непосредствен натиск. В по-малка степен дори ясната книга на Джеймс Райс за Фройд и Русия показва същото явление. Както ще видим, това се случва и с друга ревизионистична книга – Най-опасният метод на Джон Кер, която иначе е превъзходна. И четиримата автори биха могли да се възползват от преглеждането на още една скорошна книга – Съблазнителен мираж: Изследване на творчеството на Зигмунд Фройд[17] на Алън Естерсън: Като прави кратък преглед на цялото фройдистко начинание със скептичен поглед, Естерсън разсейва впечатлението, че някои части от това начинание са преминали отвъд полемиката.
С изключение на задълбоченото обсъждане на случая „Човекът-вълк“, в което се доказва, че Фройд трябва да е измислил една от ключовите фигури в него – слугинята Груша, Съблазнителен мираж не допринася особено за обогатяване на фактическите ни познания за Фройд. Напротив, тя внимателно изследва неговата етика и реторика, оригиналната му „теория на съблазняването“ и нейното предполагаемо коригиране, основните му случаи, теориите му за неврозата и формирането на сънищата, няколкото му преформулирания на метапсихология, както и неговата клинична техника и резултатите от нея. Трябва да подчертая, че книгата на Естерсън не е полемика, написана от дългогодишен враг на психоанализата. Тя е произведение на внимателна и устойчива аргументация от страна на математик, който по случайност се обижда от нечии витиевати средства за аргументация. И евентуалната му присъда – че всяко понятие и практика, характерни за психоанализата, могат да бъдат фундаментално оспорени – почива на доказателства, които всеки читател може да провери, като проследи цитираните от Естерсън източници.[18]
Тъй като на хората е трудно да възприемат голотата на император Фройд, Съблазнителен мираж ще се окаже особено осветляващ заради вниманието, което отделя на теорията на Фройд за съблазняването и нейното продължение – основаването на психоанализата като такава. В края на краищата, само по себе си отбелязването на неуспехите на Фройд с отделни пациенти като Дора и Човека-вълк оставя работните предпоставки на психоанализата до голяма степен недокоснати. Винаги съществува възможността Фройд просто да е имал слаба способност за терапевтично прилагане на своите съвършено здрави принципи. Но ако заедно с Естерсън открием сериозни недостатъци в аргументацията или дори откровена измама зад случаите, които уж са принудили Фройд да възприеме тези принципи, залогът на играта значително се повишава.
Както разказва Естерсън, до един ден през 1897 г. не е имало такова нещо като психоанализа. Методът на изследване е съществувал, но той е давал „открития“ с противоположна отправеност – а именно, че хистерията и обсесивната невроза са причинени от потискането на реално сексуално насилие, преживяно в детството. Психоанализата се появява, когато Фройд интерпретира същите тези клинични данни, за да покаже, че пациентите му, едва излезли от люлката, сами са се предразположили към невроза, като са криели, а след това потискали собствените си инцестни планове. Всяко следващо развитие на психоаналитичната теория се основава на тази основна хипотеза, която спестява на Фройд неудобството да се откаже от най-високо ценената си концепция – тази за потискането. Но открил ли е той нещо в действителност и ако да, къде са доказателствата за това?
Както ни напомня Естерсън, споровете около теорията на Фройд за съблазняването се концентрират върху това дали обвинителните истории, разказвани от пациентите му, са били правдоподобни. Някои феминистки и защитници на децата следват Джефри Масън, като смятат, че тези истории са били истински и че Фройд е проявил недостатъчна твърдост, като се е отказал от тях.[19] За разлика от тях фройдистите приемат за даденост, че историите са били фалшиви. По думите на Питър Гей: „Известно време [Фройд] продължава да приема за истински разказите на пациентите си“, докато с неохота стига до заключението, че са му разказвали „сборник от приказки“.[20] Но Естерсън, опирайки се на пионерските изследвания на Франк Чиофи и Жан Шимек, наред с други, доказва, че и двете страни са били драстично подведени.[21] Въпросът, който те би трябвало да си зададат, не е „Дали тези истории са били верни?“, а по-скоро „Какви истории?“
Самият Фройд е този, който учи както своите последователи, така и противниците си да възприемат сериозно разказите за съблазняване като продукт на съзнанието на пациентите му. Започвайки от 1914 г., около двадесет години след работата си по ключовите случаи, той многократно твърди, че „почти всички мои пациентки са ми казвали, че са били съблазнени от бащите си“ и че невинно е вярвал на тези разкази, докато съвкупната им неправдоподобност не е станала твърде очевидна (SE, 22:120; вж. също 14:17 и 20:33-34). Но както неминуемо изяснява Естерсън, документите на Фройд от деветдесетте години разобличават това твърдение като прикритие на едно съвсем различно състояние на нещата.
„Преди да дойдат за анализ – заявява Фройд през 1896 г., – пациентите не знаят нищо за тези сцени… Само най-силната принуда на лечението може да ги накара да се заемат с тяхното възпроизвеждане“ (SE, 3:204). „Основният момент – разкрива той – е, че трябва да отгатна тайната и да я кажа на пациента направо“ (SE, 2:281). И признава, че дори след като пациентите му са били „подтикнати“ да се включат в създаването на истории, „те нямат усещането, че помнят сцените, сътворени по този начин“ (SE, 3:204; курсивът е добавен). Тук е същината на въпроса. Както и в случая с първичните сцени с Човека-вълк и Дора, Фройд сам е изложил контурите на сюжетите за съблазняване, които след това са били доразвити от „уликите“, предоставени от обърканите му и изплашени пациенти, чиито признаци на страдание той е приемал като доказателство, че конструкциите му са правилни.[22]
Мотивът на Фройд, който в по-късните години се опитва да скрие базисното си авторско право върху „сцените“ на пациентите си, е лесно забележим. Митът за раждането на психоанализата е изисквал поне някои сексуални материали да бъдат представени на Фройд за обяснение. В противен случай дори и прост човек би могъл да открие погрешните средства, с които Фройд преминава от теорията за съблазняването към същинската психоанализа. По думите на Естерсън, „след като решава, че собствените му конструкции [за сексуалното насилие в детството] са неверни, той стига до заключението, че те не са истински събития, а са фантазии на неговите пациенти!“ (p. 133). Точно това е неоправданият скок, който Фройд е предприел, но той е изчезнал от полезрението му веднага щом е убедил критиците си, а може би и себе си, че пациентите му са дошли при него с „покъртителни разкази“.
Като се има предвид сериозният проблем на Фройд с проверката на реалността, може да изглежда чудесно, че той изобщо е успял да се откаже от теорията си за съблазняването. Но и тук нечестността и малодушието са изиграли по-голяма роля от рационалността. През пролетта на 1896 г. той вече е изнесъл лекция, в която обявява теорията за съблазняването пред виенски невролози и психиатри, твърдейки, че възгледите му са потвърдени от „около осемнадесет случая на хистерия“, лекувани като цяло с „терапевтичен успех“ (SE, 3:199). От нецензурираните писма между Фройд и Флийс сега знаем, че по това време Фройд не е разрешил нито един от тринадесетте си случая, нито пък, въпреки все по-безумните усилия, го е направил някога. Докато месеците се проточват, а пациентите му се отдалечават разочаровани, всеки от тях се превръща в потенциален опровергател на твърденията му за съблазняване. По някакъв начин той трябва да сведе до минимум излагането на разкритието, че тези хора не са били нито сексуално малтретирани, нито излекувани от симптомите си. Средството му за това е да състави нова теория, според която вече няма значение какво се е случило с пациентите в детството им, тъй като в техния фантастичен живот те и всяко друго дете, което някога е дишало, са били бъдещите съблазнители – а именно на собствените си родители с противоположен пол.
По медицински и научни съображения Фройд е задължен да се откаже от теорията си за съблазняването веднага след като е осъзнал нейната неправдоподобност през 1897 г. Вместо това той публично я потвърждава през следващата година (SE, 3:263). Към 1905 г., в историята на случая Дора, той предприема отчаяната тактика да се преструва, че публикуваните от него заключения от 1895 и 1896 г. вече са били напълно психоаналитични; случаят Дора, твърди той, ще „обоснове“ тези заключения (SE, 7:7). И дори когато се е почувствал достатъчно сигурен, за да признае грешката си при съблазняването и да я превърне в риторично предимство, той продължава да фалшифицира фактите. През 1896 г. предполагаемите съблазнители на бебета е трябвало да бъдат гувернантки, учители, слуги, непознати и братя и сестри, но в по-късните описания Фройд със задна дата променя повечето от тях на бащи, за да може да се придаде подходящ Едипов характер на рециклирания материал. На всеки етап по-ранните фалшификации и двусмислици се допълват от нови. И този модел, както Естерсън показва с опустошителни подробности, е валиден за цялата психоаналитична кариера на Фройд.
Ако оставим настрана деконструкциите, не е случайно, че ключовата поправка, която дава възможност на психоанализата да започне своята пъстра история, е тази, която поставя Фройд изцяло извън обсега на емпирично обоснованите възражения. Отсега нататък той и неговите наследници могат да твърдят, че се занимават с доказателства, които не могат да бъдат открити по никакъв друг начин освен чрез собствената му клинична техника – същата техника, както подчертава Естерсън, която е породила фалшивите приказки за съблазняване. Вместо да разясни тази техника за нуждите на медицинските специалисти или на научните любопитковци, Фройд предпочита да я запази като тайна, която ще разкрие само пред учениците, на които вярва, че ще приемат думите му без възражения.
С една дума, Фройд е поставил началото на псевдонаука – т.е. номинално научно начинание, което е толкова погрешно в основата си, че не може да си позволи да подложи хипотезите си на безпристрастна партньорска проверка от страна на широката общност, а вместо това трябва да прибягва до уговорки, които изключват всякаква възможност за опровержение. И въпреки някои добронамерени усилия за реформа, психоанализата си остава псевдонаука.[23] Такава доктрина може да натрупа всякакви теоретични красоти, докато непрекъснато прекроява платната си в съответствие с Zeitgeist [духа на времето], но никога не може да се изправи лице в лице с нищожността на собствените си претенции за знание, тъй като това би било институционално самоубийство.
4
Именно институционалното възникване на психоанализата – тоест нейната метаморфоза от личния кръстоносен поход на Фройд до спорно и вътрешно разпокъсано движение – е в центъра на Най-опасният метод: Историята на Юнг, Фройд и Сабина Шпилрайн[24] на Джон Кер[25]: Както показва подзаглавието, този впечатляващ труд е основно разказ, който обхваща решаващите години (1904-1914 г.) на променливото сътрудничество на Фройд и евентуалното разпадане на връзката му с Юнг. Но във всеки един момент разказът е пропит от внимателното разбиране на Кер за методологическите въпроси. Историята, която той разказва, не е само драматична история за изграждане на професионална империя, етническо недоверие, еротични усложнения и вендети; тя е и разказ за случайния начин, по който психоаналитичната доктрина придобива някои от основните си черти. За Кер дълбоко антинаучният характер на фройдизма – с неговите неформализирани процедури, неоснователни каузални твърдения и позоваване на доказателства, състоящи се от ненаблюдаеми прикрити желания – оставя рационална празнота, която може да бъде запълнена единствено чрез упражняване на лична власт.
Така че читателите на Най-опасният метод, които разберат сложните взаимодействия между Юнг, Фройд и Сабина Шпилрайн – недооценената досега жена, която по невнимание изостря различията между лидерите и ускорява раздялата им, ще открият, че са придобили представа и за изненадващо променливото съдържание на самата психоанализа. Тъй като Фройд не е искал да каже какво точно разбира под психоанализа и е бил основно загрижен да постави началото на международно движение, което да остави зад гърба си нещастния кръг от неудачници и безделници във Виена, за известно време е изглеждало, че Юнг, избраният от него наследник, може да подчини зараждащата се „наука“ на собствените му одухотворяващи цели. В крайна сметка, разбира се, Фройд се оказва непреклонен по големи и малки въпроси на догмата – но не и преди двамата с Юнг да разменят свободно спекулации и да превърнат изграждането на психоаналитичната теория в напрегнат диалог от кодирани удари и нападки.
В някои отношения Най-опасният метод служи като безценен коректив на възприетите възгледи за връзката между Юнг и Фройд. Например Кер установява, че по отношение на престижа Юнг в никакъв случай не е бил „синът“, който се е молил на авторитетния „баща“ Фройд. Тъй като контингентът от Цюрих е разполагал с психиатрична клиника и вече е публикувал добре оценени изследвания, „Юнг и [Ойген] Блойлер са тези, които поставят Фройд на научната карта, а не обратното“ (стр. 9). По същия начин, общоприетото предположение, че Юнг е бил по-малко емпирично мислещият от двамата мислители, не може да издържи на задълбочената дискусия на Кер. Фройд е бил по-подозрителен към идеализациите от Юнг, но последният, при цялото си безразсъдно наблягане върху водещия подсъзнателен Аз, се е придържал към хипотези за конфликтите и регресията, които изискват по-малко произволни допускания от онези на Фройд.
Докато Юнг вярва, че неуспехът на пациентите да се справят с настоящите дилеми ги кара да действат регресивно, Фройд се нагърбва с контраинтуитивна структура от неизличими, полиморфно перверзни желания и потискания, които внезапно трябва да станат вирулентни, много години след формирането им, засенчвайки по-новите източници на проблеми на пациента и изисквайки начин на анализ, който принизява тези източници като тривиални. Така, докато Фройд третира несъзнаваното на пациента като неясен и коварен текст, който трябва да бъде разчетен чрез разчупване на съпротивите, Юнг вижда несъзнаваното като потенциален съюзник, който заслужава да бъде ухажван и активиран. Юнг (както и Фройд) може да е бил наивен и безразсъден в оптимизма си по отношение на предаването на импулсите на предците, но неговото подкрепящо и благоприятно отношение предотвратява онзи вид нараняване, което Фройд нанася на Дора, Човека-вълк и други, когато ги подтиква да търсят „спомени“, които да подкрепят съмнителните му предположения.
Често ни увещават, че работата на Фройд не бива да се подчинява на по-строги стандарти от тези, които са преобладавали в неговото време. Както показва Кер обаче, съвременниците на Фройд са разбирали както човека, така и грешките му по-ясно, отколкото поколенията, които са навършили пълнолетие, след като психоанализата е придобила трансатлантическата си мода. Фройд, отбелязва Уилям Джеймс през 1909 г., е „обсебен от фиксирани идеи“ (Kerr, p. VI); по думите на Поул Биер, той притежава „нелицеприятна склонност да довежда едностранчивостта до абсурд“ (p. 347). Отказът му да предостави обширни данни за случаи в подкрепа на схващанията си предизвиква общо взето неблагоприятни коментари (стр. 91, 117). Що се отнася до терапевтичния му режим, Джеймс Джаксън Пътнам отбелязва през 1906 г., че той установява „зависимост на пациента от лекаря, от която в крайна сметка може да се окаже трудно да се отърве“ (стр. 233). Пътнам добавя, че тази нездрава близост позволява на терапевта да налага сексуалните си пристрастия чрез внушение (стр. 233). Както проницателно отбелязва Алберт Мол.
Голяма част от предполагаемите истории са въведени чрез внушаващите въпроси на терапевта… Впечатлението, което се създава в съзнанието ми, е, че теорията на Фройд и неговите последователи е достатъчна, за да обясни клиничните истории, а не че клиничните истории са достатъчни, за да докажат истинността на теорията. (Kerr, стр. 245)
Преди всичко Най-опасният метод е полезен с това, че хвърля светлина върху вкостеняването на психоанализата в периода на борбата между Фройд и Юнг в нещо, което Кер нарича „тотализиращ мироглед“ (стр. 9). Кер е в най-добрата си светлина, когато показва колко неизбежно е било психоанализата да бъде поразена от сектантство, а във възстановеното си ядро да бъде закърпена с принудителен идеологически конформизъм. В тази книга, едва доловимо, но настойчиво, се прокарва паралел между психоанализата и съвременните тоталитарни режими, в които пропагандните кампании и процесите за ерес изпреварват свободния дебат. Тази аналогия става неизбежна, когато Кер разказва за дейността на свръхсекретния „Комитет“ на Фройд, свикан през 1912 г. не от кого да е, а от бъдещия му официален биограф – Ърнест Джоунс, който си поставя за задача да предпазва Фройд от критика, като разпространява последната му линия и осмива опонентите му. Този оруелски проект, който продължава до 1926 г. и остава неразкрит до 1944 г., гарантира, че озвучителната уредба за най-новите прищевки на Фройд, както и за всеки несигурен диктатор, ще бъде ехо-камера.
Въпреки че е смущаваща, дискусията на Кер за инквизиционния „Комитет“ няма да се счита нито за най-оригиналния, нито за най-шокиращия му принос към ревизионистичните разглеждания на Фройд.[26] Това отличие принадлежи на две „любовни истории“, едната солидно документирана, а другата доста спекулативна, за които Кер смята, че са оказали решаващо влияние върху възприемането и отношението на Фройд и Юнг един към друг. По-малко сигурната от тези истории не би трябвало да повлияе на представата ни за Фройд, освен ако не бъде потвърдена от по-нататъшни изследвания. Но поне в по-установения случай на аферата на Сабина Шпилрайн с Юнг получаваме ценна информация за сексуалната етика на първите психоаналитици и за сексуалната политика, която е повлияла на формирането на фройдистката и юнгианската теория.
Накратко, Сабина Шпилрайн започва като пациентка на Юнг в Цюрих, става негова приятелка и любовница, преминава в орбитата на Фройд, когато вече жененият Юнг я смята за вредна, и получава нееднозначно признание като фройдистка анализаторка във Виена, след което се завръща в родната си Русия, за да въвежда и защитава психоанализата, докато Сталин не я закрива като контрареволюционна.[27] По време на тази кариера, която приключва по варварски начин, когато Шпилрайн и другите евреи от Ростов на Дон са вкарани в синагога и разстреляни от нацистките войски през 1942 г., Шпилрайн работи не само с Фройд и Юнг, но и с други светила като Жан Пиаже, А. Р. Лурия и Лев Виготски. Последните двама за известно време са нейни протежета в Москва.
Както Кер се старае да докаже, единственото нещо, за което Шпилрайн досега е получавала общо признание, а именно, че е изпреварила концепцията на Фройд за инстинкта за смърт, е до голяма степен погрешно разбиране. От друга страна, показва Кер, Шпилрайн не е била правилно призната за прототип на „анимата“ на Юнг, женското присъствие, за което се предполага, че заема команден пост в мъжкото несъзнавано. Но тази смекчена форма на безсмъртие изглежда като малка компенсация за страданията на Шпилрайн в резултат на сексуалното лицемерие на Юнг и леденото женомразство, с което тя е била посрещната от малоумните кадри на Фройд във Виена.
Фройд е чул директно от Шпилрайн за връзката ѝ с нейния психиатър Юнг и е знаел, че стремежите на последния – глава на семейство и здравен служител в протестантския Цюрих – биха могли да бъдат значително възпрепятствани от слуховете за тази афера.[28] Тъй като си навлича все повече интелектуалното недоволство на Фройд, Юнг трепери пред перспективата да бъде разкрит (Фройд е добре известен с безскрупулните си отношения с бивши приятели.)[29] Но ако Кер е прав, Юнг е притежавал по-силна карта, която е можел да разиграе при необходимост: Самият Фройд е бил потенциален обект на още по-вредна история, свързана със сексуална връзка със собствената му зълва.
Именно Питър Суейлс – по всичко изглежда, че това е най-находчивият, най-упоритият и най-неудържимият от историците на Фройд – пръв систематично доказва, че през десетилетията от началото на века Фройд може би се е утешавал за тогавашния си лишен от секс и интелектуално безплоден брак, като е спал с обичайната си спътница и довереница Мина Бернайс.[30] Идеята е отхвърлена набързо от фройдистите, които я смятат за несъвместима с високопарността, която свързват с откривателя на повсеместните желания за кръвосмешение.[31] Но есето на Суейлс по темата изобилства от завладяващи косвени доказателства. И наистина знаем със сигурност, че Юнг поверително е казал на редица хора, че морално разстроената Бернайс лично му е разкрила тайната. Също толкова ясно е, че нещо е накарало както Фройд, така и Юнг да се отдръпнат от калните взаимни нападки и да приключат сътрудничеството си при относително цивилизовани условия. Меко казано, журито все още не се е произнесло по въпроса Фройд-Бернайс.
Междувременно, разбира се, остава по-малко сензационният, но по-важен въпрос дали може да се спаси нещо от някога уважаваната теория, чиито доказателствени основания са се оказали толкова слаби. По този въпрос трябва да кажа, че Джон Кер не винаги е полезен или последователен. На моменти той забравя собствения си силен разказ за ранното и решително скъсване на психоаналитичното движение с научния етос – като например, когато нарича Фройд „систематичен мислител от най-висок ранг“ (стр. 101) или когато характеризира типично самохвалебствения случай с „Човека-Плъх“ като „зашеметяваща демонстрация на метода и несравнимо психологическо изследване само по себе си“ (стр. 184). От време на време Кер изглежда склонен да обясни всички последвали проблеми на психоаналитичното движение върху сблъсъка между Юнг и Фройд. Той ни казва, че фройдистите, които са готови да се справят със срамната страна на своята история, може би все пак ще успеят да „обновят [психоанализата] или да изградят разширения“ върху нея (стр. 14).
Тук е уместно да се отбележи, че Най-опасният метод започва като дисертация, ръководена от психоаналитик, макар и сравнително критичен, Робърт Холт. В заключителното библиографско есе Кер ни казва, че книгата на Холт от 1989 г. Преоценка на Фройд му е послужила като едно от основните ръководства за научното състояние на психоанализата. Дали Кер, подобно на Франк Сулоуей от неревизираната книга Фройд, биолог на ума от 1979 г., е написал голямо изследване на психоанализата, което все още е под влиянието на легендата за Фройд? Ако е така, бих искал да мисля, че по-нататъшното му развитие също ще последва онова на Сулоуей. Засега ми остава единствено да се чудя кое крило на разнебитената фройдистка сграда може да се смята за достатъчно солидно, за да се „изградят разширения“ върху него.
5
В Най-опасният метод психоанализата е представена като прогресивна сила в началото на века, когато психиатрията е била обременена със зловещи теории за наследствена дегенерация и расова непълноценност. Трябва да сме благодарни на ранните фройдисти, казва Кер, за тяхната откровеност по отношение на секса, за култивирането на перспективата за развитие, за разглеждането на проблемите и възможностите, породени от преноса [пораждането на емоционални връзки между терапевти и пациенти], както и за вярата им в дълбоката и сложна приемственост между различните симптоми и езици на пациента. Макар че някой би могъл да възрази, че фройдистката лудост е отложила изследователски подходи, които са се оказали по-плодотворни от психоанализата, тази гледна точка има някои достойнства. В крайна сметка, за да се счита за прогресивно, не е необходимо едно психологическо движение да издига точни хипотези; то трябва само да повдига нови полезни въпроси и да привлича последователи, които са готови да загърбят по-старото схващане.
Нека обаче не се питаме дали психоанализата запазва авангардно влияние и днес. Неправилните, но широко разпространени идеи за ума неизбежно завършват с нанасяне на социални щети. Благодарение на някогашния внушителен престиж на психоанализата хора, страдащи от болести или генетични състояния, отлагат ефективното лечение, докато търсят източниците на проблемите си в своето инфантилно минало. Родителите са се измъчвали, че са причинили хомосексуалността на децата си, а на гейовете е било казвано, че сексуалните им предпочитания са психично разстройство. Жените пък са приели възгледа за себе си като изначално завистливи, пасивни и аморални.
Неотдавна дори системата ни за наказателно правосъдие претърпя епизоди на заблуда, които биха били невъзможни без предварителното разпространение на идеите на Фройд. В момента, в който пиша, редица родители и възпитатели на деца излежават дълги присъди, а други очакват съдебен процес въз основа на терапевтично предизвикани „спомени“ за сексуално насилие над деца, което всъщност никога не се е случвало.[32] Въпреки че въпросните терапевти едва ли са психоаналитици от Парк Авеню, традицията на фройдистката теория и практика безспорно стои зад трагичната измама на пациентите и съдебните заседатели.
Знам, че това твърдение ще се стори на повечето читатели като обида за Фройд и неговото движение. Не е ли възникнала психоанализата именно от отричането на истинността на някои предполагаеми посегателства? Но по-рано видяхме, че именно техниката на Фройд за сломяване на съпротивата е довела до тези обвинения, а по-нататък видяхме, че същата техника, непроменена по никакъв начин, е натоварила Дора и Човека-вълк с първоначално незапомнени първични сцени. По силата на това, че както преди, така и след създаването на психоаналитичната теория е подтиквал пациентите да си „спомнят“ несъществуващи сексуални събития, Фройд е истинският исторически спонсор на „синдрома на фалшивата памет“. Всъщност съвременните случаи се основават изцяло на все още необоснованото схващане на Фройд, че децата обичайно потискат предизвикващи тревога спомени – защото как иначе би могло първоначалното им отричане, че са били тормозени, да бъде отхвърлено с такава лекота? Нещо повече, нашите инцестни реконструкции следват най-основния, макар и най-слабо забелязан от всички фройдистки прецеденти – подценяването на манипулируемостта на пациентите, подложени на емоционален стрес.[33]
Следователно окончателното наследство на Фройд може и да не е толкова положително, колкото се предполага от общоприетите схващания. Докато го преценяваме, можем само да приветстваме усилията на учените ревизионисти да ни върнат историческия Фройд, който преди собствените му усилия за популяризиране и онези на тайния му „Комитет“ да го направят свещен, е бил разглеждан със здравословен скептицизъм. Новите изследвания на Фройд имат благотворния ефект да върнат създателя на психоанализата там, където е бил в началото на века, когато е упражнявал хоби за инфантилно-сексуалните корени на неврозата и е трябвало да спечели изтънчена аудитория от съмняващи се. Първия път Фройд надделява, като пренебрегва най-острите си критици и се представя пред непрофесионални читатели, които знаят само, че той е в челните редици на антивикторианския лагер. Този път, изглежда, няма да има такъв късмет.
18 ноември 1993 г.
[1] Виж Адолф Грюнбаум, Основи на психоанализата: философска критика [Adolf Grünbaum, The Foundations of Psychoanalysis: A Philosophical Critique] (University of California Press, 1984) и Малкълм Макмилън, Фройд оценен: една цялостна перспектива [Malcolm Macmillan, Freud Evaluated: The Completed Arc] (North-Holland, 1991).
[2] Немското издание от 1950 г. на писмата на Флийс се превръща в Произходът на психоанализата, писма до Вилхелм Флийс, чернови и бележки: 1887-1902 г., под редакцията на Мари Бонапарт, Анна Фройд и Ернст Крис, в превод на Ерик Мосбахер и Джеймс Страчи (Basic Books, 1954). Разкритията за писането на писма и дрямката се появяват на стр. 21 и 303 от Писма на Фройд и Флийс от 1985 г.
[3] Виж Lavinia Edmunds, „His Master's Choice“, Johns Hopkins Magazine, Vol. 40 (април, издание от 1988 г.), стр. 40-49.
[4] Edmunds, „His Master's Choice“, стр. 45.
[5] Уилям Макгуайър, редактор. The Freud-Jung Letters: The Correspondence between Sigmund Freud and C. G. Jung, превод: Ралф Манхайм и Р.Ф.С. Хъл (Princeton University Press, 1974), стр. 473-474,
[6] По-късно: Връзката с Ницше вече е задълбочено изследвана от Роналд Лерер, Nietzsche's Presence in Freud's Life and Thought (State University of New York Press, 1995).
[7] Виж Из историята на една детска невроза (SE, 17:3-122; твърдението за излекуване е направено на стр. 11)).
[8] Виж Frank J. Sulloway, Преоценка на случаите на Фройд: Социалното конструиране на психоанализата, Isis, том 82 (юни 1991 г.), стр. 245-275; цитатът е от стр. 260. Статията е препечатана във Freud and the History of Psychoanalysss, под редакцията на Тоби Гелфанд и Джон Кер (Analytic Press, 1992 г.).
[9] Карин Обхолцер, Човекът-вълк 60 години по-късно: Разговори с противоречивия пациент на Фройд, превод: Майкъл Шоу (Routledge and Kegan Paul, 1982), стр. 172.
[10] Patrick Mahoni, Cries of the Wolf Man (InternationalUniversities Press, 1984)
[11] Ibid., стр. 52.
[12] Сулоуей, Преоценка на случаите на Фройд.
[13] Джоузеф Уортис, „Фрагменти от фройдисткия анализ“, American Journal of Orthopsychiatry, том 10 (1940 г.), стр. 844.
[14] Teachers College Press, 1993 г.
[15] Ерик Х. Ериксон, „Реалност и действителност“ „Reality and Actuality”, Journal of the American Psychoanalytic Association, том 10 (1962), стр. 455.
[16] „Без съмнение трябва да смятам за хистерична една личност“, пише Фройд за момичето, което е било награбено и целунато в тъмната стая от женения приятел на семейството си, „при което възможността за сексуална възбуда е предизвикала чувства, които са били преобладаващо или изключително неудоволствени…“ (SE, 7:28). Освен поради чистата си откаченост [dementedness], това твърдение е интересно и поради светлината, която хвърля не само върху Фройдовата концепция за женската психология, но и върху лекотата, с която натиска спусъка. Нищо чудно, че през критичната 1897 г. той решава, че няколко от сестрите му, брат му и самият той са хистерици, или че хората, които не са били съгласни с него, включително Флийс, Адлер и дори Юнг, изведнъж се оказват параноици.
[17] Open Court, 1993 г.
[18] За съжаление, обаче, Естерсоновата библиография съдържа някои грешки и не цитира всички произведения, посочени в основния текст. Надявам се, че при второто издание този недостатък ще бъде отстранен.
[19] Jeffrey Moussaieff Masson, Покушението срещу истината: потискането на теорията на съблазняването от Фройд (Farrar, Straus and Giroux, 1984).
[20] Питър Гей, Фройд: Живот за нашето време (Norton, 1988), стр. 94, 96.
[21] Виж Frank Cioffi, „Wollheim on Freud“, Imjuiry, Vol. 15 (1972), pp. 171-186; „Was Freud a Liar? „The Listener, Vol. 91 (February 7, 1974), pp. 172-174; „„Exegetical Myth-Making in Griinbaum's Indictment of Popper and Exoneration of Freud“, in Mind, Psychoa)ialysis and Science, edited by Peter Clark and Crispin Wright (Blackwell, 1988), pp. 61-87; and Jean G. Schimek, „Fact and Fantasy in the Seduction Theory: (1987), с. 937-965. Заключенията на Естерсън до голяма степен бяха изпреварени от статия, публикувана по времето, когато книгата му беше в печат, „Freud: Who Seduced Whom?“ на Мортън Шацман. New Scientist, 21 март 1992 г., стр. 34-37. За едно още по-обширно изследване, на което се позовавам по-долу, виж Han Israels и Morton Schatzman, „The Seduction Theory“, History of Psychiatry, Vol. 4 (1993), pp. 23-59.
[22] Ранните статии на Фройд ясно показват, че той се е чувствал оправомощен да диктува какво е трябвало да се случи на пациентите му десетилетия по-рано. За него всеки представен симптом е носел послание за хомоложна сексуална травма. По този начин повръщането безпогрешно насочвало към орално насилие, болезненото дефекиране – към анално насилие и т.н. (напр. SE, 3:214). Тази алегоризираща тенденция, при която симптомът се разглежда като гатанка за несъзнаван спомен, оцелява в теорията на съблазняването и намира щастлив дом в психоанализата; тя например е видна черта на случая Дора.
[23] Антиемпиричните характеристики на движението са многобройни. Сред тях са култът към личността на основателя; небрежният анекдотичен подход към потвърждаването; безразсъдното отхвърляне на най-сериозния епистемичен проблем – този на внушението; обичайното смесване на спекулации с факти; склонността към обобщаване, изхождайки от базата на малък брой несъвършено изследвани случаи; разрастването на теоретични единици, които не подлежат на проверка; липсата на бдителност срещу самопротиворечието; селективното представяне на необработени данни, за да съответстват на последния теоретичен ентусиазъм; двусмислици и клаузи за измъкване, които позволяват отрицателните резултати да се считат за положителни; безразличие към конкурентните обяснения и към основните направления на науката; отсъствие на конкретни средства за предпочитане на едно тълкуване пред друго; настояване, че само посветените имат право да критикуват; заклеймяване на несъгласието като „съпротива“, заедно с последицата, че, както казва Фройд, всяка такава съпротива представлява „действително доказателство в полза на правилността“ на теорията (SE, 13: 180); и нарцистична вяра, че, отново по думите на Фройд, „приложенията на анализа винаги са и негови потвърждения“ (SE, 22:146).
[24] Alfred A.Knopf, 1999 г.
[25] По която известният канадски режисьор Дейвид Кроненбърг направи добре известен филм. Бел. пр.
[26] За подробен разказ за дейността на комитетa вижте книгата на Фийлс Гросскрт Тайният кръг на Фройд и политиката на психоанализата (Addison-Wesley, 1991).
[27] Шпилрайн започва да навлиза в съвременния исторически фокус с публикуването на писмата на Фройд и Юнг през 1974 г., а голяма част от значението ѝ е разбрано от Алдо Каротенуто в Тайната симетрия: Сабина Шпилрайн между Фройд и Юнг (1982 г.; преработено издание, Пантеон, 1983 г.). Но оттогава насам две нови открития на нередактирани документи позволиха по-пълното разбиране, което е регистрирано в Най-опасният метод.
[28] Като се имат предвид нормите на поведение в кръга на Фройд, той едва ли би могъл да бъде морално възмутен от новината. Както разказва Кер, „за подвизите на Грос се носеха легенди, Стекел отдавна се ползваше с репутацията на „съблазнител“, Джоунс плащаше пари за изнудване от страна на бивш пациент, а дори добрият пастор Пфистер напоследък беше омагьосан от една от подопечните си. Всъщност най-необикновеното заплитане беше това на Ференци – симпатичният унгарец беше взел за анализ дъщерята на жената, с която имаше връзка, а след това се влюби в момичето“ (стр. 378-379).
[29] Вж. например разказа на Кер за това как Фройд отмъстително изнася непубликуваната теория на Флийс за бисексуалността на Ото Вайнингер, който мистериозно се самоубива, след като пиратски публикува тази теория в своя международен бестселър Секс и характер (1903 г.). Фройд лъже Флийс, отричайки, че сам е подтикнал плагиатството, но през 1903 г., благодарение на широко разгласения съдебен процес, истинската му роля в аферата е общоизвестна.
[30] Виж Суейлс, „Фройд, Мина Бернайс и завладяването на Рим: Нова светлина върху произхода на психоанализата“ New American Review, Vol. 1 (1982), pp. 1-23.
[31] Виж например неубедителното опровержение на Питър Гей, „Зигмунд и Мина? Биографът като воайор“, The New York Times Book Review, 29 януари 1989 г., стр. 1, 43-45. След като е проучил новодостъпния архив от писма на Фройд и Бернайс в Библиотеката на Конгреса, Гей с облекчение съобщава, че няма никакви подозрителни доказателства за афера; писма от 95 до 160, които обхващат точно спорните години, липсват по необясним начин!
[32] Виж напр, Лоурънс Райт, „ Спомняйки си за Сатаната“, The New Yorker, 17 май 1993 г., стр. 60-81; 24 май 1993 г., стр. 54-76; Ричард Офш и Итън Уотърс, „ Създаване на чудовища“, Society, том 30, № 3 (март/април 1993 г.), стр. 4-16; Мартин Гарднър, „ Синдромът на фалшивата памет“, Skeptical Inquirer, том 17 (лято 1993 г.), стр. 370-375; както и документалния филм на Офра Бикел, „ Изгубена невинност: Присъдата“ (PBS Frontline, 20-21 юли 1993 г.). Необходимо е да добавя, че не искам да поставям под съмнение почтеността или да омаловажавам страданията на хората, действително преживели инцест. Те също са заинтересовани от способността ни да различаваме истинските от мнимите сведения за преживяното в детството.
[33] Може да изглежда безпочвено да се свързва скептичният, дълбоко светски основател на психоанализата с практиката на библейските консултанти по кръвосмешение, които обикновено карат своите пациенти-жертви да създават образи на отвратителни сатанински ритуали. И все пак през annus mirabilis 1897 г. Фройд пише зашеметяващо писмо до Вилхелм Флийс, в което съобщава, че е получил от пациентката си Ема Екщайн „сцена за обрязване на момиче. Отрязване на парче от лабиум минор… изсмукване на кръвта, след което на детето е дадено парче от кожата за ядене… Ето защо сънувам първобитна религия на дявола с ритуали, които се извършват тайно, и разбирам суровата терапия на съдиите на вещиците.“ (Писма на Фройд и Флийс, стр. 227). Както показа Питър Суейлс, Фройд не е имал предвид, че вярва в буквалното магьосничество, а че споделя убеждението на духовниците, че тематично насоченото прилагане на принуда може да изтръгне от субекта истински психичен материал, неподвластен на внушение. Виж Суейлс, „A Fascination with Witches“, The Sciences, Vol. 27, No. 8 (November 1982), pp. 21-25. Принципът на вътрешния психичен детерминизъм е бил толкова здраво вкоренен в съзнанието на Фройд, че той е подценявал не само влиянието на собственото си настойчиво наставляване, но дори и това на подлудените от теология мъчители, които векове по-рано са извличали информация с помощта на клещи и менгемета.
