Човекът, който намира своята страна за мила, е само начинаещ; човекът, за когото всяка страна е като негова собствена, вече е силен; но само човекът, за когото целият свят е като чужда страна, е съвършен.
Цветан Тодоров, „Завладяването на Америка“
Публикувах тия дни в „Прегледа“ едно от по-знаковите си интервюта („по-знаково“ единствено за мен, предполагам и уточнявам) – и неочаквано получих цяла серия от интересни, предизвикващи размисъл въпроси. В началото си мислех, че ще е лесно да натракам няколко бързи отговора, но колкото повече се замислям, толкова по-ясно ми става колко трудно е да се улови в думи това състояние на безтегловност, реене, витаене, което изглежда е по неизбежност свързано с отказа от (или невъзможността за) идентификация с едно определено място на планетата. Ще се опитам да дам отговори, разбира се, но не съм уверен ни най-малко, че те биха могли да се окажат задоволителни. Отказът от тези централни за всяко съществуване понятия – патриа, патриотизъм – прави живота някак много труден за описване и обхващане в простички, понятни думи и изречения. Прочее, нека видим какво ще се получи.
Като начало, ето самите въпроси:
Благодаря че публикувате това интервю – наистина интересни въпроси и дискусия.
Споменахте че дълги години живеете вън от България и въпреки че чувствате през българската култура и се изразявате на български език но „не се чувствате идентифициран“ с България и тя ви е „почти безразлична“.
Дълбоко ме вълнува какво представлява това състояние на полу-свързаност с България. Можете ли да се опитате да го скицирате, да очертаете контурите на това което все още ви свързва с България в настоящето? Както казахте Вашият житейски опит е точно такъв, по равно 30 години живот в България и в чужбина и като автор може би имате чувствителността и възможността да го изразите.
Може би ще звучи редуктивно, но ми е интересно следното като насоки (сигурен съм че можете да добавите още много, най-малкото какво точно значи патриотизма за вас):
1. Гласувате ли на парламентарни и президентски избори (с други думи, имате ли желана версия за бъдещето на България).
2. Бихте се върнали в България за да защитите страната ни с оръжие в ръка в случай на война срещу нея?
3. Като казвате че „не се чувствате идентифициран“ с България, какво точно имате предвид? Може би имате предвид че не бихте се описали като българин?
4. В интервюто споменавате че в България има „определен начин за справяне с нещата, които се възприемат като срамни“ (в България). Мислите ли че и това е фактор да не се идентифицирате с България освен това че вече много години не живеете там?
5. В зависимост от това дали България се управлява по един или друг начин, с едни и други ценности, това има ли влияние за това дали се чувствате „идентифициран с България“?
6. Ценна ли ви е България и българите като културно пространство където да се четат книгите ви, където историите ви имат контекст, където могат да разберат това което пишете? Ценно ли ви е дали книгите Ви се четат в България или българската четяща публика не заема особено място за Вас и е неотличима от световната четяща публика?
7. Ценна ли Ви е България не само като минало, а като настояще, като жива култура която се развива като продължение от контекста който вие имате като израстнал в нея, като общност от хора които живеят в България на днешния ден и се сблъскват със споделените предизвикателства на съвременността които преживяват и хората в другите страни? Това ценно ли Ви е, захранва ли Вашата дейност и работа, има ли отражение върху работата Ви?
Осъзнавам че като това е доста по-дълга тема, но ми е интересно да чуя как Вие виждате това.
Ще започна с нещо принципно: собственият ми житейски опит води до парадоксалното заключение, че единствено важните събития, развои и поврати в живота са онези, при които не разполагаме с осезаема възможност за избор. Да започнем с очевидните сред тях: къде, кога и при какви обстоятелства сме родени, какви сме станали в резултат на всичко това, как сме се оформили, кои сме? Ядрото на всички тези неща е забулено в кораво предопределената фактология на произхода ни и, макар да не е нещо, излято в бетон, тоест изконно непроменливо, то все пак си остава нещото, което предопределя всичко.
В такъв смисъл нещата, които ще говоря оттук нататък, много често могат да зазвучават като някакъв вид contradictio in adjecto, противоречие в определението. Искам да кажа, цялата ми житейска орбита се разкрива пред очите ми като непрестанна борба и неспирно напрежение именно между два такива полюса: от една страна гравитационната мощ на родното, рожденото, зададеното, неизбежното, а от друга – също толкова неизбежното отдалечаване и раздяла с него, по силата на обстоятелства, които може би ще успея да опиша, а може би и не.
Не е лесно да си безпрестанно разпънат между мощни сили, които те дърпат в напълно противоположни посоки. Това може би е едно от малко лесни за приемане и разбиране твърдения, които ще правя оттук нататък.
И отново нещо принципно: не съществува нещо такова като една-единствена България. Дори за хората, които живеят в нея, тя безпрестанно се разкрива като поредица от непримирими едно с друго противоречия: примерно, от една страна гордият, запечатан в канона на националната ни литература и историография разказ за малкия, но непокорен народ, който е оцелял напук на всички повратности на историческата съдба; от друга страна обаче – непреставащите, непресекващи горчиви разочарования на българското ежедневие, на фона на които всякаква гордост, та дори и тихичко удовлетворение, стават напълно невъзможни, по силата на необоримия факт, че българското непокорство и свободолюбие, ако изобщо някога ги е имало, изглежда отдавна са атрофирали и са се превърнали в някакъв вид дивашка борба на всички срещу всички, една джунгла, в която оцеляват единствено безскрупулните, жестоките, човеко-зверовете, наречете ги както искате. И това е така не от вчера, забележете. Всъщност така е било винаги, както може да се установи при всеки или почти всеки прочит на исторически разкази, писани от не-българи. Старателно прикриваните факти на безумната българска борба за „възвръщане на изгубеното“, и „прочистване на нацията“ – двете основни идеи, които определят развоя на българските външни и вътрешни политики буквално до най-ново време. Ужасите, на които сме подлагали самите себе си и съседите си чак до края на Втората световна война, после тихото обръщане на цялата тази деструктивна, разрушителна енергия към малцинствата вътре в страната, прогонването или директното смазване на всички, които сме виждали като „заплаха към българщината“, основно мюсюлманските малцинства, но не само тях, разбира се. За всичко това у нас все още има толкова малко разбиране, дори осъзнаване, включително и в претоварения от информации 21-ви век, че за човека, „прогледнал“ през напластяванията на местния, строго локален, строго националистически разказ, всякаква идентификация с това място става буквално невъзможна.
Това са нещата, с които по неизбежност трябва да започна. Едва ли може да се намери някакъв, какъвто и да било, разказ от националния ни исторически канон, който при по-внимателен оглед да не се окаже безумно изкривен, натруфен, нагласен, подбиращ фактите като прегладняла кокошка, която кълве редичко разхвърляно просто сред безмерна настилка от дребни камъчета и пясък. Като се започне с основополагащото събитие от новата ни национална история – Априлското въстание, което всъщност не е никакво въстание, а само поредица от зле организирани, локални бунтове, които протичат без каквато и да е координация и съгласуваност по различни места от страната, сякаш нарочно, за да приканят неизбежните актове на мъст и ответна зверскост, – и се стигне до най-новите разкази за българска, какво да я нарека, „толерантност“ или просто „почтеност“ (дрън-дрън, ярина) – всичко, всичко се разкрива като такова непоносимо, мълчаливо прието като „истина“ натъкмяване, че за мен, с ваша прошка или без, то е повод единствено за отвращение и погнуса.
Вземете например годините 1919-34 (за които, между другото, се знае толкова малко, и това не е никаква случайност!). През този период от време България се превръща в дребен модел за онова, което в момента се нарича „пропаднала държава“, тоест уютен развъдник за държавно-спонсорирани терористи и открити мафиоти (начело с върховния им баш-майстор, Ванче Михайлов, комуто и до днес се издигат паметници – един от тях в Борисовата градина – а българската Уикипедия го описва като „български революционер и патриот“). Забележете, че тук говорим за човек, чиито методи и идеология могат да се сравняват единствено с ония на хърватските усташи, баш-майсторите на балканския геноцид („нашто Ванче“ е личен приятел на другия „голям майстор“ тук на Балканите – Анте Павелич, при когото е „на гости“ чак до края на войната, когато това става невъзможно). Какво може да се каже за всичко това, какво може да се каже за народонаселението, което продължава да поглъща подобни идиотски изкривявания на миналото си като нещо най-нормално, най-разбираемо?
Започнах да разбирам и чувствам всичко това върху собствената си кожа едва когато Реквием за никого беше публикуван извън България и върху мен започнаха да се сипят читателски отзиви, чийто тенор беше само това: „как е възможен такъв ужас?“ Бях до такава степен привикнал на типично-българските реакции („добре де, знаем, че живеем така; за какво всъщност ни разправяш всичко това, какво ѝ е толкова интересното на цялата тая гнусотия?“), че единствено нормалната човешка реакция – онази на ступор и ужас пред реалността на това, което у нас се възприема като най-нормално ежедневие – ми беше останала напълно непозната, дори непознаваема, преди поляците да отворят очите ми за нея.
Ето това са чувствата, усещанията, разбиранията ми във връзка с въпросите, които ми задава този (предполагам млад) човек във форума на „Прегледа“.
Какво е за вас България? Място на безпрестанен, напълно непознаваем и неосъзнат ужас, това е за мен България.
Но може би е време да започна с конкретните отговори, не ли?
И така:
1. Гласувате ли на парламентарни и президентски избори (с други думи, имате ли желана версия за бъдещето на България).
Трябва да започна с това, че не правя ни най-слаба връзка между бъдещето на България, за което си мечтая (нормална европейска страна с нормално, отвратено и отказало се от насилственото си минало население) и конкретните политически процеси вътре в страната. Не гласувам и никога не съм гласувал, по силата на простия факт, че не съм български гражданин от 93-та година насам, но не бих го правил дори и ако бях. Единствената ми надежда е в облагородяващото въздействие на Европа, но само в хода на толкова дълго време, че изобщо не съм сигурен дали дотогава ще е оцеляла планетата. Все пак отказвам да приема каквато и да е форма на песимизъм. България прави първия в цялата си 1300-годишна история опит да стане част от нещо друго освен онова ориенталско кътче от континента, което са ѝ отредили историческите превратности. За мен това е достатъчно стабилна база за оптимизъм, който не свързвам в никаква степен с продължителността на собствения си живот.
2. Бихте се върнали в България за да защитите страната ни с оръжие в ръка в случай на война срещу нея?
Разбира се, че НЕ! Що за въпрос, бих попитал? Като оставим настрана факта, че междувременно съм на 63 години, дори мисълта, че поведението ми би могло да бъде определяно от такъв вид патриотарски повици, ми е просто непоносима!
Помислете сами: „България е била нападната!“ Можете ли дори само за миг да си представите до каква степен нещо такова е немислимо, невъзможно, невъобразимо, за страна, която не се е заплела в някакъв „геополитически покер“ от вида, който определя цялата ѝ история до най-нови дни? По каква причина България би могла да бъде нападната? Защото е членка на НАТО, а изгледите за война между НАТО и Русия се засилват с всеки изминат ден? И какво, в такъв случай тя не би имала възможност, право, способност, на някакъв друг избор, освен войната? И ако това наистина е така, то аз, като човек, роден в тази страна, би трябвало да взема оръжие, дори на някаква библейска възраст? Така ли да разбирам въпроса?
Но да оставим настрана възрастта. По каква идиотска причина би трябвало да се идентифицирам с България (или с която и да било от страните в някакъв подобен конфликт) до степен, която би ме накарала да взема директно, физическо участие в него? Защо, по каква причина, би трябвало да ставам част от безумието? Защото „родината ми е в опасност“? Простете, но най-голямата (включително и военна) опасност за родината ми винаги е била самата тя, и това от сто и повече години насам! По каква точно причина би трябвало да повярвам, че една България, която е позволила да бъде въвлечена в пореден глобален военен конфликт, не си е виновна сама? Кога в историята ѝ е било другояче? И кога в историята ѝ важните решения не са били вземани от други – „големите“, „силните“, „великите“, но не и от самата тя и хората, които живеят в нея?
По каква точно причина би трябвало да я подкрепям в поредната лудост, ако не дай Боже се стигне дотам?
3. Като казвате че „не се чувствате идентифициран“ с България, какво точно имате предвид? Може би имате предвид че не бихте се описали като българин?
Във въпроса има предварителна мисловна грешка и тя се състои в предпоставянето на равенство между това „да бъдеш (или да се чувстваш) българин“ и „да се идентифицираш с България“. Първото е нещо, предопределено от факти като човешки произход и то НЕ Е свързано с конкретните форми и проявления (политически, социални, културни), през които родното място преминава, придобива, губи или каквото и да било. България като „мястото, от което идвам“, има само малко или почти нищо общо с конкретната България.
Казано другояче, България като идентификация, поне за мен, е нещо много различно от конкретната, дразнеща, провинциална, глуха, няма и сляпа страна, с която ме сблъсква почти всяко докосване до нея. Идентификацията ми с „България“ е нещо напълно фантазно, фантастично, облагородено от повеите на собственото ми въображение място и представа, което не подлежи на неща като корупция, упадък и простичко човешко оскотяване.
След всичко казано отговорът е сравнително прост: не се идентифицирам в никаква или почти никаква степен с държавата България, нейните политически и други развития (които по правило ме довеждат до отчаяние, ако не ги игнорирам безпрестанно). За мен България се състои от семейството и няколкото ми приятели там.
Плюс ето това нещо, което надявам се, говори самò за себе си:
Баща ми – моят любим българин, почина преди няколко месеца, изправен. По този начин той даде на синовете си последния – и може би най-важен –, пример в живота си, но не това е, за което искам да говоря тук. Бай Митко Енев умря, докато се опитваше да изкачи стъпалата, на края на които го очакваше линейката, обещаваща спасение или поне надежда срещу примката на инфаркта, която, както сигурно разбирате, вече беше го оплела съдбоносно. Той не успя да се изкачи, но преди това отказа помощта на санитарите и съседите, които настояваха да положат нелекото му тяло в носилка. Надявам се да ми простите горделивите думи, но аз виждам в това един прекрасен акт на свободна воля, едно истинско българско дебелоглавие, предпочитащо сто пъти да покаже среден пръст на смъртта, отколкото да се унижи и да наведе глава пред неизбежното. И навярно тук някъде се крие зародишът на онова, което ми позволява да живея в Германия без да се чувствам притеснен всеки път, когато трябва да поясня, че съм българин. „Бъди какъвто щеш, но продължавай да го правиш до края“ – нещо такова се върти из главата ми когато мисля за смъртта на баща си. Това, както и надеждата, че децата ми, ако и да не говорят български, все пак носят в себе си нещичко от дебелоглавието на своя дядо. И от неговата широка душа, която непрестанно настояваше да гледа през пръсти на житейските проблеми. Цял живот.
От друга страна, в момента семейството ми е доста заето с една друга, предизвестена смърт. Дядото на жена ми – сух и корав като чироз немец от балтийските покрайнини на Германия – лежи на смъртен одър, заобиколен от грижите и вниманието на изпълнени с любов и уважение роднини. Лека му постеля, добрият Ервин е заслужил всичко, което получава. Преминал е през всички кръгове на военния ад – на източния фронт, между другото, после през командните времена на немския социализъм, отгледал е четири деца, а до преди няколко месеца даже все още гаврътваше и по половинка шнапс седмично, промивайки го с някоя и друга бира. Казвам това само за да поясня, че уважавам тоя човек не на шега – хора като него, издръжливи и неподатливи на времето като букови талпи, са направили така, че Германия и нейните жители са се превърнали в мит за българите (е, най-вече за онези, които не ги познават достатъчно, но за това вече говорихме).
Повтарям – аз много уважавам дядо Ервин. Казвам го и бързам да добавя, че нещо вътре в мен се противи и не може да приеме без резерви начина, по който той умира. Питам се дали зад тези думи не се крие само присъщата на младостта надменност, ако и вече да не се смятам за чак толкова млад. Не знам, разбира се, но все пак намирам тази смърт някак прекалено разумна и безпристрастна, прекалено немска, нека си изплюя камъчето. Дългото занимаване с философски текстове ме е научило да разбирам, че приемането на смъртта може би е едно от основните достижения на цивилизацията ни – но атавистичните ми български инстинкти се противят на тази чужда мъдрост и ме карат да изтръпвам колчем се опитам да си представя реалността на това бавно прощаване. Да лежиш непрестанно върху специалния матрак, платен чрез скъпа застраховка, да усещаш как последните искрици живот изтичат от тялото ти заедно с топлата струйка между краката, как страхът бавно, но сигурно те превръща от човек в животно … бр-р-р, опазил ме господ от мъдростта на едно такова приемане! „Ужасът, ужасът“, шепнат побелелите устни на полковник Курц в „Апокалипсис сега“ – и това е единствената картина, която се мержелее пред очите ми когато мисля за смъртта в нейния цивилизован вариант.
Созопол, 2003 г.
4. В интервюто споменавате че в България има „определен начин за справяне с нещата, които се възприемат като срамни“ (в България). Мислите ли че и това е фактор да не се идентифицирате с България освен това че вече много години не живеете там?
Разбира се, че И това е фактор, как би могло да бъде другояче? Пълната липса на реален обществен разговор в страната, непрестанните ежби и борби между групи, групички и личности, които тук минават за „обществен климат“ – възможно ли е изобщо човек да се отнася към всичко това по друг начин, освен като го загърби и се опита да го забрави, ако нещо такова е възможно?
Мълчанието по всички важни въпроси (примерно „кои сме и защо сме такива?“) е българската форма на закона „омертá“, само дето тук смъртта идва в резултат на задушаване, а не куршуми, както е по други места.
Не ми се говори повече за това, то ми е дори по-отвратително от идеята, че от мен се очаква да „защитавам България с оръжие в ръка“. За разлика от нея, то е нещо напълно реално. Убийствено реално.
5. В зависимост от това дали България се управлява по един или друг начин, с едни и други ценности, това има ли влияние за това дали се чувствате „идентифициран с България“?
Ни най-малко. Едва ли би могло да ми бъде по-безразлично кой е на власт в България и как точно се развиват настоящите ѝ политически борби. Както вече казах, надеждите ми за България нямат нищо или почти нищо общо с настоящето.
6. Ценна ли ви е България и българите като културно пространство където да се четат книгите ви, където историите ви имат контекст, където могат да разберат това което пишете? Ценно ли ви е дали книгите Ви се четат в България или българската четяща публика не заема особено място за Вас и е неотличима от световната четяща публика?
Като се изключат повече или по-малко неконтролируемите пориви на егото ми, което, естествено, копнее за неща като възхищение, признание, аплодисменти, то отговорът отново е НЕ. Все пак не съм стигнал чак дотам, че да обмислям посмъртна забрана за публикуване на нещата ми в България, както го е направил Томас Бернхард (известно ли ви е, че книгите му ще могат да се публикуват в Австрия 50 едва години след смъртта му, тоест от 2049-та нататък?) Това ми е прекалено детинско, прекалено крещящо за внимание, ако и напълно отрицателно внимание.
В последната част от въпроса отново има нещо, което възприемам като недопустимо допускане, а именно, че българската публика би могла да се възприема като неотличима от световната. Все едно да ме питате дали е едно и също да се живее в Преслав, Шуменско, и в Берлин, Германия. Нямам идея какви са реакциите на световната публика, но ако те са същите като онези на българската, тоест несъществуващи, то значи това и заслужавам.
7. Ценна ли Ви е България не само като минало, а като настояще, като жива култура която се развива като продължение от контекста който вие имате като израснал в нея, като общност от хора които живеят в България на днешния ден и се сблъскват със споделените предизвикателства на съвременността които преживяват и хората в другите страни? Това ценно ли Ви е, захранва ли Вашата дейност и работа, има ли отражение върху работата Ви?
Бла-бла-бла. Споделят – дренки! България е глухо провинциално място, което е по принцип неспособно на дълбоко съпреживяване на каквито и да било истории и разкази освен ония, които са свързани с непосредственото му, най-конкретно и най-настоящо битие. Това се доказва както от дългогодишната ми работа в списанието, където най-четените текстове си остават ония, свързани с конкретно-български теми, така и от общата картина на българската културна сцена, която се „движи“ с глетчерски скорости и си остава по принцип неспособна да възприема „мудерни глупусти“. Спомням си един много важен разговор с Явор Гърдев, преди доста години, когато се опитвах да го спечеля за идеята да поставим на българска сцена собствената ми абсурдистка пиеса в стил „очакване на Михаля“. Та Явор, който е един от най-интелигентните и добре образовани българи, които познавам, ми даде много отрезвяващ отговор: „Виж сега, в България хората ходят на театър, за да се посмеят или да поплачат. Това твоето тук се опитва да ги кара да мислят. Забрави!“.
Това е всичко от мен, със здраве!
Берлин, февруари 2024
