„Не сте готови за това.“
Намираме се в началото на 2017 г. Сценаристът Тейлър Шеридан стои пред ръководството на Viacom и описва Йелоустоун – телевизионния сериал, който е замислил заедно с продуцента Джон Линсън. Няколко години преди това Шеридан се е опитал да го продаде на HBO, само за да види как идеята му затъва, както много други проекти. Но сега той е близо до това да бъде видян от света, благодарение на своя спасител и защитник – бившия актьор на име Дейвид Гласър, който по това време е изпълнителен директор на Weinstein Company.
Гласър е оценил по достойнство потенциала на Йелоустоун, а също и на Шеридан, който е изоставил кариерата си на актьор, за да пише сценарии на пълно работно време. Той е помогнал на Шеридан да си върне сериала от HBO, като е представил Йелоустоун на потенциални алтернативни кандидати, от които е получил редица учтиви и не толкова учтиви откази. Въпреки това той продължава.
Най-накрая Гласър е привлякъл интерес. Viacom се готви да пусне нов кабелен канал, Paramount Network, и се нуждае от оригинални предавания. Ръководителите му искат Йелоустоун.
Шеридан обаче заплашва да провали всичко. Когато Гласър го моли да дойде в Холивуд за срещата, сценаристът първоначално отказва да напусне дома си в Парк Сити, Юта. За да го склони да присъства, Гласър трябва да го превози дотам с частен самолет и да му обещае, че няма да му се налага да прекарва нощта в Лос Анджелис – град, който Шеридан е намразил.
Най-накрая Гласър вкарва Шеридън в стая с ръководителите на Viacom. Но това, което Шеридън изнася, е не толкова предложение, колкото предупреждение.
„Това ще ви струва около 90-100 милиона долара. Ще трябва да пишете чекове за коне, които са по 50-75 000 долара на седмица“. Наистина ли искате да го направите?
И няма да имате никакво участие в създаването на сериала – казва им той – с изключение на това да плащате сметките. Аз ще пиша и ще режисирам всички епизоди на шоуто. Няма да има сценарна група. Няма да има бележки от ръководството на студиото. Никой няма да види какъвто и да е конспект.
Те биха били луди да приемат условията на Шеридън. Но са впечатлени от откъса, който Гласър им е показал от Wind River – третия филм, който Шеридан е написал за съвременния американски Запад, след Sicario (2015) и Hell or High Water (2016), и първият от тях, който е режисирал. Харесва им и фактът, че Кевин Костнър е подписал договор за ролята на главния герой на Йелоустоун, Джон Дътън.
Това, което ги привлича най-много, е сценарият, който в своята предпоставка и замах има определени прилики със Семейство Сопрано, само че с атрибути на уестърн. Дътън, собственик на най-голямото ранчо в щата Монтана, подобно на Тони Сопрано се бори с членове на собственото си семейство, както и с външни сили: индианци, които искат да построят казино на територията на ранчото му; строителни предприемачи от Калифорния и Ню Йорк, които искат да построят голф игрища, ски курорт, луксозни жилища, ново летище и дори цял нов град. Дътън вижда как начинът му на живот се изплъзва от ръцете му, а заедно с него и семейството му, и е готов на всичко, за да задържи и двете, без значение колко кървава е цената. (В Йелоустоун се убиват много хора.)
„Това беше едно от основните неща, които исках да разгледам: Когато имаш кралство и ти си кралят, съществува ли такова нещо като морал?“ каза ми Шеридан, когато разговаряхме миналото лято. „Защото всеки, който се опитва да отнеме кралството ти и да те отстрани като крал, ще замени твоя морал със своя. Така че, играе ли моралът някаква роля при защитата на кралството? И какво прави това от краля? В края на краищата, това е истинската цел на сериала.“
А Шеридан знае нещо за кралствата. На 52 години той вече е тежък владетел на може би най-важното от тях в телевизионния ефир. Последният сезон на Йелоустоун е най-гледаното предаване по телевизията през миналата година, с изключение на американския футбол в НФЛ. Той помогна на новата стрийминг платформа на Paramount, наречена Paramount+, да набере милиони нови абонати с многобройните дъщерни предавания на Йелоустоун. В края на миналата година излезе предисторията на сериала, наречена 1883, която скоро ще бъде последвана от още две: 1923, която ще стартира през декември, както и Бас Рийвс, която е планирана за следващата година. Премиерата на друг спин-оф на Йелоустоун също се очаква през следващата година – 6666, чието действие се развива в легендарното ранчо Four Sixes.
„Той е най-важният творец в момента, вероятно в която и да е мрежа“, казва Матю Белони, партньор-основател на уебсайта за медии и политика Puck.
В рамките на една година „Тейлървърс“ [вселената на Тейлър], както я наричат някои в Paramount, ще включва до девет сериала, повечето от които са написани единствено от Шеридан, който се е оказал точно толкова маниакален в искането си за пълен артистичен контрол, колкото е заплашил на първата среща. „Трудно е да се работи за него“, каза ми ветеран от Йелоустоун, който познава добре Шеридан, при условие за анонимност, защото се страхува да не би да говори лошо за човек, който сега има толкова голямо влияние в индустрията. „Той побърква всички.“
И все пак сценариите му привличат актьорски таланти от най-високо ниво, сред които Даян Уист, Сам Елиът, Том Ханкс, Били Боб Торнтън, Зоуи Салданя, Кайл Чандлър, а напоследък и Харисън Форд и Хелън Мирън, които ще участват в 1923. Да: Хан Соло и кралицата. В ранчото.
О, и Роки също. По време на „upfronts“ в Карнеги Хол през май, където телевизионните мрежи представят предварително предаванията си на потенциалните рекламодатели, Силвестър Сталоун се качи на сцената, за да обясни как се е стигнало до участието му в Кралят на Тулса [град в Оклахома] на Шеридан, чиято премиера е в средата на ноември.
„Не можех да повярвам“, казва Сталоун. „[С Шеридан] се чухме по телефона в понеделник. В сряда/четвъртък вече имахме пълен сценарий.“ Сталоун играе капо на нюйоркската мафия, който, след като е излежал 25-годишна присъда в затвора, е изпратен в Оклахома от своя шеф, за да създаде престъпен синдикат. „Аз се ангажирах с всичко това безрезервно“, казва Сталоун. „Беше смело.“
Четири години след дебюта на Йелоустоун Шеридан вече е в една лига с такива творци като Шонда Раймс и Дик Улф. Само че Шеридан може би има по-тежко работно натоварване. „Повечето от сценаристите-продуценти на неговото ниво по същество са мениджъри на машина. А той пише голяма част от тази продукция сам, което е невероятно за мен“, казва Белони. Дори и най-взискателните автори на пиковата телевизия – Дейвид Чейс (създател на Семейство Сопрано), Винс Гилиган (Breaking Bad), Матю Уайнър (Mad Men) – не са настоявали да пишат сами всеки епизод. Между другото, Шеридан се занимава с писане на сценарии, като същевременно играе и постоянен герой в Йелоустоун: Травис Уитли, елитен търговец на коне и изпълнител на родео. Ролята му дава възможност да демонстрира страхотните си каубойски умения.
При целия си очевиден успех Шеридан и създадената от него вселена заемат особено място в американския културен пейзаж. Въпреки високия си рейтинг и явните опити на Paramount да го позиционира като престижна телевизия, сериалът не получава любовта на критиците, нито дори голямото им внимание. През януари, когато сериалът получи важна номинация (за най-добър ансамбъл в драматичен сериал) от Гилдията на филмовите актьори, някои смятаха, че най-накрая е настъпил критическият момент за сериала. Но когато бяха обявени финалистите за „Еми“, Йелоустоун беше изключен.
Липсата на „Еми“ предизвика публикация в Дейли мейл, в която се изказва предположението, че Йелоустоун – който консервативният колумнист на Ню Йорк Таймс Рос Дътат нарича „най-червеното шоу по телевизията“ [тоест най-републиканското, най-консервативното] – е твърде „анти-буден“ [anti-woke, тоест в несъгласие с модерните либертариански идеи за „духовно извисяване“], за да спечели благоволението на гласуващите за „Еми“. Досега Йелоустоун никога не е печелил тази награда. Неговият конкурент, фокусираният върху нюйоркските медии сериал Succession, който също дебютира през юни 2018 г., е получил 48 номинации, като е печелил наградата 13 пъти. През септември той спечели за втори път наградата за изключителен драматичен сериал.
Макар и много различни един от друг по обстановка и чувствителност, двата сериала са огледални образи. В основата и на двата стои застаряващ, буен, тираничен патриарх, който се опитва да задържи империя (ранчо в единия случай, медиен конгломерат в другия), заплашена от променящия се свят, който той не харесва и не разбира, докато се опитва, подобно на Крал Лир, да отблъсне собствените си наследници, чиято бездарност, некомпетентност, зависимости и обща психопатология изглежда ги правят неподходящи да поемат юздите на предприятието. И в двата филма тези патриарси противопоставят своите дълбоко дефектни деца едни на други, понякога по много жестоки начини. И двамата са мрачни, остри и понякога сапунени. Можете да си направите игра, като правите паралели между различните герои.
Най-високорейтинговият епизод на Succession има само около една десета от зрителите, които типичният епизод на Йелоустоун е имал през миналия сезон, но получава повече уважение. За да бъдем честни, разликата в критическото одобрение може да се дължи отчасти на разликата в художественото качество. Succession има трескав и хаплив характер, който в най-добрия случай ѝ придава усещането за драма от класически тип. Йелоустоун е по-нещастен и разхвърлян, което се дължи колкото на [стария сериал] Далас, толкова и на признатите влияния на Шеридан – Кормак Маккарти и братя Коен. На моменти Йелоустоун издава напрежението на един самотен писател, който може би е бил прекалено разтегнат. (Шеридан ми каза, че никога не е гледал Succession.)
Но критическото несъответствие се обяснява и чрез културните и политически балони, в които сме се настанили. Succession – изобразяващ и насочен към крайбрежните елити – вдига шум в Twitter и по време на награждаванията. Йелоустоун е популярен в сърцето на страната и в Слънчевия пояс, където се е превърнал не просто в телевизионен сериал, а в начин на живот. През март присъствах на Cactus Reining Classic, състезание по конен спорт в Скотсдейл, Аризона; състезаваха се някои от конете на Шеридан, а той изпълняваше ролята на коментатор. Манежът беше препълнен с атрибути на Йелоустоун. Участниците си правеха селфита с картонени фигури на героите. В магазина на Йелоустоун се продаваха чаши, тениски, бижута и прибори за хранене, украсени с характерното стилизирано Y, което е запазената марка на ранчото Йелоустоун. Буквално: Дътънови го дамгосват върху добитъка си, както и върху някои от каубоите си.
Шеридан настоява, че Йелоустоун не е „шоу за червените [републиканските] щати“. „Наричат го „консервативното шоу“ или „републиканското шоу“, или „играта на тронове в червените щати“, каза ми той. „А аз просто седя и се смея. Казвам си: „Наистина ли? В шоуто се говори за изселването на индианците и за начина, по който са третирани жените от коренното население на Америка, за корпоративната алчност, за ограбването на Запада и за заграбването на земя. Това значи е шоу за червените щати?“
Шеридан е прав, че политиката на сериала не е лесна за определяне. Да, атмосферата на червените щати – всички тези оръжия, коне и големи, открити гледки – заедно с почитането на честния труд, каубойската мъжественост, насилието и героите, които имат обща съпротива срещу промените, може и да са привлекли някои провинциални бащи, които, подобно на Джон Дътън, се страхуват от наближаването на края на собствения начин на живот в променящата се Америка.
Но Йелоустоун няма ясно изразена идеология, която да се нанася върху традиционния червено-син спектър. Това е смесица от антикапиталистически и антимодернистки популизъм, либертарианство в полза на фермерите, консервативен екологизъм (знам, че днес това звучи като оксиморон, но то има здрави корени още от времето на Теди Рузвелт) и симпатичен, проамерикански бунт на потиснатите. Сериалът не е попара от консервативни ценности, или поне не е само това. Това, което Шеридан замисля, е по-хитро, или може би просто по-объркано.
Шеридан ми каза, че се стреми към „отговорно разказване на истории“, към изобразяване на моралните последици от определени поведения и решения. Казва, че е силно повлиян от филма на Клинт Истууд от 1992 г. Unforgiven, който „преобръща“ черно-белите конвенции на традиционния уестърн. Истууд „оставя шерифа да бъде хулиган, а героя – пиян, жесток убиец“. Той „разруши мита за американския уестърн“, казва Шеридан. „Затова, когато навлязох в този свят, исках от работата ми да има реални последствия. Исках никога, никога да не се притеснявам да кажа: „Това беше цената“.
Най-голямата цена – и тази тема преминава през голяма част от творчеството на Шеридан – е онази, която налага капитализмът, джентрификаторите и финансистите, които се опитват да изнудват добрите хора, които все още работят с ръцете си. Въпреки изповядваното от него възхищение пред ревизионистичния уестърн на Истууд, Шеридан се придържа художествено към нещо, което прилича на стария каубойски начин. Ако творчеството му има по-висш морален план, то той е подчинен на каубойските добродетели: чест, храброст, физически труд, уважение към традициите и готовност да умреш – или да убиеш – в защита на семейството и земята си.
Макар че сега е богат сценарист, Шеридан все още живее една от версиите на каубойския живот. Когато израства, семейството му има ранчо край Уейко, Тексас, където той се научава да стреля и да язди. Въпреки че митологията на каубойските му корени е разкрасена с времето – баща му е кардиолог, а ранчото е само дом за почивните дни – той е истински опитен ездач. Печелил е хиляди долари в състезания по конна езда и продуцира риалити шоуто „Последният каубой“, в което мъже и жени се състезават в надбягвания с коне. През 2021 г. е приет в Залата на славата на тексаските каубои.
След онова, което Шеридан описва като трудно детство – той прекарва много време в скитане в самота из ранчото – той отпада от Тексаския държавен университет и се премества в Остин, където върши всевъзможни работи като например боядисване на къщи и озеленяване. Казва, че е започнал да играе в киното след случайна среща с търсач на таланти в един търговски център. В крайна сметка в Лос Анджелис го отвежда успешно прослушване в Чикаго. С течение на времето получава малки роли в сериали като CSI, NYPD Blue и Walker, Texas Ranger. Работи, но кариерата му сякаш не води до нищо особено. За известно време живее в колата си, заедно с кучето.
Докато Шеридан чака пробива си, започва да се занимава с наставничество на други актьори. Въпреки че все още не е постигнал успех, той открива, че е добър в това да помага на други актьори да усъвършенстват занаята си.
На 38-годишна възраст – вече много късно за актьор – получава постоянна роля като заместник-началник на полицията в Синовете на анархията на FX, телевизионна драма, посветена на мотоциклетна банда. Погледнат отстрани, това е точно животът, за който мечтаят много негови връстници – все още работещи като бармани и баристи. Но само след два сезона той решава, че това не е достатъчно устойчиво. Да, печели повече от 100 000 долара годишно. Но има и разходи: агент, мениджър. По това време вече е женен за съпругата си Никол, с която има дете. Когато моли продуцентите за увеличение на заплатата, те отказват. Затова решава, че трябва да напусне. Не само сериала, но и актьорската професия изцяло.
Шеридан не знае какво да прави и къде да отиде. Говори с приятел за преместване в Уайоминг, където може да води походи с коне и да използва каубойските си умения. Един от клиентите му е актьорът от канадски произход Хю Дилън. Двамата започват да говорят за сериал, в който се разказва за град, в който основния работодател е местният затвор. Въпреки че Шеридан никога не е писал сценарий, Дилън предлага двамата да работят заедно върху пилотен проект.
Шеридан е прочел достатъчно лоши сценарии, за да повярва, че може да се справи по-добре. Знае, че за да започне, трябва да разполага със софтуерната програма за писане на сценарии Final Draft. Никол изчерпва кредитната си карта, за да я купи.
Изнасянето на сценария пред бъдещи купувачи му дава първата представа за това как ще изглеждат предстоящите холивудски сделки. Получава няколко предложения, но те са придружени от допълнителни условия и настоявания за промени. И въпреки че се сблъсква с реалната перспектива да не може да си плаща наема, той чувства, че не може да живее с такива условия.
„Слагам сценария в чекмеджето за 10 години, докато успея да го направя така, както искам“, казва той на Дилън. И вместо това започва да пише филм.
Според конвенционалната логика на разказване на истории, Сикарио не би трябвало да работи. Той е тромав, а сюжетът е малко труден за проследяване. Както казва самият Шеридан, тук е трудно да разбереш за кого се бориш. Изгубени сме точно толкова, колкото и Кейт Макър, агентката на ФБР, изиграна от Емили Блънт, която просто се мъчи да не бъде убита от привидно „добрите момчета“ в сенчестата война между американското правителство и мексиканските наркокартели. Действието се развива на границата между Ел Пасо и Хуарес, филмът е изпълнен с насилие и е екзистенциално мрачен, поради отказа си да осигури някакъв вид изкупление или подем. Визията му за Америка и нейните институции е мрачна.
Но Шеридан е уловил едно важно усещане – променящото се настроение в страната. Щастливият, самодоволен блясък от първите години на Обама е избледнял. През 2015, преди пълното „марвелизиране“ на кинокомплексите, хората все са готови да плащат по 15 долара, за да видят филм без герой или агресивен патриотизъм в стил „Топ Гън“. Сикарио печели повече от 80 милиона долара и утвърждава Шеридан като вълнуващ нов глас в Холивуд.
Но също и човек, с когото е трудно да се работи. В един скорошен подкаст продуцентът Базил Иваник описва какво се е случило, когато той и режисьорът на филма Дени Вилньов са установили, че първоначалният финал, написан от Шеридан, не работи толкова добре, колкото са очаквали. Когато го помолили да го пренапише, Шеридан отказал. Да, той е сценарист за първи път, но няма да напише финала, който те искат. Така че кулминацията била пренаписана от комисия. Шеридан – обяснява Иваник – бил бесен.
Следващият сценарий на Шеридан, Hell or High Water, улавя най-добре от всички филми разрухата на Голямата рецесия и човешките жертви на автоматизирана Америка. Написан за по-малко от три седмици, той разказва за двама братя, които се опитват да спасят семейното си ранчо, като ограбват клоновете на банката, която иска да го отнеме. (Спасяването на семейни ферми е повтарящ се мотив в творчеството на автора; собствената му майка губи ранчото Шеридан, след като задлъжнява.) Това е може би най-добрата творба на Шеридан до момента.
Действието се развива в разпадащите се градове на Западен Тексас, Hell or High Water е модерен уестърн, в който и полицаите, и разбойниците са твърдоглави мъже, които действат с добри намерения. Това е мрачна, но интелигентна история за жертви и загуби, която печели четири номинации за „Оскар“, включително за най-добър актьор в поддържаща роля (за Джеф Бриджис, който играе тексаски рейнджър на прага на пенсионирането) и най-добър филм. Шеридан е номиниран за най-добър оригинален сценарий. Признанието, което получава за Hell or High Water, а след това и за Wind River , прави по-трудно за ръководството на студиото да диктува художествените му решения или да пренаписва края на филмите му. За Шеридан става значително по-лесно да изисква всичко да бъде направено по неговия начин.
Това, че Шеридан – или който и да е друг – оцелява през първия сезон на Йелоустоун, е чудо. Той спазва настояването си да държи всички настрана от работата си. Написал е и е режисирал всяка част от това, което описва като 10-часов филм. (Рядко някой в орбитата на Шеридан нарича работата „телевизия“.) Липсата на план означава липса на структура на творческата работа. Означава също и доста малко сън.
„Получавахме сценариите три дни преди да ги заснемем“, каза ми Люк Граймс, който играе мечтателния най-малък син на Джон Дътън, пенсионирания морски пехотинец Кейс Дътън. „Никой не знаеше накъде отива историята… Никога не бях участвал в нещо подобно. Но се чувствах толкова жив и свеж“.
Хората, които са работили известно време в тясно сътрудничество с Шеридан, може би ще ви разкажат за „чистотата“ на този първи сезон. Никой не е трябвало да се бори с различните интерпретации на множество режисьори и сценаристи, а само с тези на Шеридан. След първите пет епизода, които завършва преди началото на продукцията, той пише, когато може, изчезвайки понякога за броени часове, след което се връща с готов сценарий.
„Трудно е да работиш за този човек. Той побърква всички.“
Типичният сценарий на Шеридан има малко или никакво изложение на сюжета. Шеридан казва, че обича „да измисля изключително прости сюжети, защото тогава мога да имам – тъй като не ми се налага да обяснявам много – истински сложни герои“, които смята за „много по-забавни и провокиращи мисълта“.
В Йелоустоун никой персонаж не е по-сложен от брилянтната, безстрашна, язвителна, злобна, пушеща, пиеща яко Бет Дътън, дъщерята на Джон, изиграна с голям хъс от Кели Райли. (По време на конните шоута можете да си купите тениски с надпис „Не ме карайте да се държа като Бет Дътън“.) Дълбоко травмирана и дълбоко лоялна към баща си, Бет е ту противна, ту очарователна, но в своята разкъсваща жестокост никога не е разводнена.
Когато разговарях с Райли миналото лято – седейки на задната веранда на къщата, която служи за дом на Дътън в Монтана, където тя снимаше петия сезон – тя ми каза, че феноменът Бет Дътън е признание не за нейната игра, а за диалога, който Шеридан пише за нея. „Тя има тези остроумни и едносрични изказвания, които хората сякаш обичат“, каза тя.
Сервитьорка: Искате ли питие?
Бет Дътън: Двойно Tito's, три маслини.
Сервитьорката: Искате да кажете мартини?
Бет: Не, мартинито е с вермут и се пие с приятели. Аз не обичам вермут, а това не са ми приятели.
(Това са доста кротки реплики, поне за Бет; повечето от най-добрите ѝ реплики са великолепно грубиянски.)
Диалогът на Шеридан дължи нещо на романиста и сценариста Лари Макмъртри (Самотен гълъб, Последното филмово шоу). Макмъртри, каза ми Шеридън, „не разхищава думи. Можеш да добавиш много думи към диалога му и той пак ще работи, но не можеш да отнемеш нито една. А това за мен е крайъгълният камък на добрия диалог. Ако извадиш една дума от изречението, то няма смисъл.“
Джейми Дътън: Работата с тях е сделка с дявола, татко.
Джон Дътън: Всички ангели си отидоха, сине. Останали са само дяволи.
Но икономията, с която Шеридан пише, не е свързана само с художествената визия, а и с художествения контрол. „Това прави много ясни моята гледна точка, тона, за какво става дума в сцената и какво е изречението за актьора. Става много трудно да се изтълкува погрешно или да се интерпретира по нов начин.“
Колкото и икономични да са сценариите, ръководителите на Viacom се притесняват, че ако Шеридан не сподели натоварването, ще се удави. За сезон 2 те му дават допълнителни сценаристи. Не се получило добре.
Когато сценаристите, които се намирали предимно в Лос Анджелис, дошли на снимачната площадка, „Тейлър отказа да разговаря с тях“, според ветеран от Йелоустоун, който разговаря с мен при условие за анонимност. „Той продължаваше да повтаря: „Странно е други хора да пишат моите герои“. „Шеридан ми каза, че в повечето случаи е пренебрегвал предложенията на сценарната група. Според него само асистентът на сценаристите – чиято работа обикновено се състои от задачи като проучване, проверка на фактите и корекция – е написал добри сцени; затова му е дал право на сценарий. (В IMDb са посочени няколко сценаристи, които са участвали в сезон 2.) Във всеки случай за сезон 3 сценарната група е изчезнала.
Йелоустоун далеч не беше незабавен хит. Когато в края на 2019 г. Крис Маккарти, дългогодишен изпълнителен директор на Viacom, получава надзор над Paramount Network, той никога не е виждал сериала. Вторият сезон току-що е излъчен и той има много причини да го отмени. Зрителският интерес е приличен, а не впечатляващ. Сериалът се справя добре в селските райони и средните по големина метрополни региони, но се проваля на големите пазари. Прекалено високите производствени разходи го превръщат в кандидат за спиране. Но Маккарти вижда потенциал. Проблемът на Йелоустоун според Маккарти е, че се излъчва в сряда през лятото. HBO и Showtime отдавна са превърнали неделната вечер в място за висококачествена телевизионна драма, последната цитадела на гледането на предавания. Затова Маккарти го премества в по-престижна вечер. Когато през 2021 г. броят на зрителите започва да расте, Paramount предприема следващата стъпка, като го премества от лятото в есента.
Това започва да работи. Премиерата на сезон 3 печели 7,6 милиона зрители. Миналогодишната премиера на Сезон 4 почти удвои тази цифра. 12,7 милиона зрители я превърнаха в най-гледаната премиера след откриването на сезона на „Живите мъртви“ през 2017 г.
Но Маккарти се нуждае от още нещо от Шеридан. Преди Маккарти да дойде на борда, Viacom е продала правата за стрийминг на някои от активите си, поради недалновидна гледна точка за пазара на кабелните канали. (Ето защо по-ранните сезони на Йелоустоун принадлежат на Comcast, който излъчва сериала по своята стрийминг платформа Peacock.)
В началото на 2021 г. ViacomCBS със закъснение прегърна революцията в стрийминга, като преоформи платформата си CBS All Access като Paramount+. След като вижда, че Йелоустоун усилва интереса към кабелния канал на Paramount, Маккарти се обръща отново към Шеридан, за да стартира прекръстената стрийминг фаза. Paramount вече е дал зелена светлина на Кметът на Кингстаун – сериалът, който Шеридан преди години е създал заедно с Хю Дилън. Но се нуждае от повече програми и то бързо. Оттук идва и решението да „удвои, утрои Тейлър“, както се изразява Маккарти, с 1883 и последвалия порой от допълнителни предистории и спин-офи.
С 1883 Шеридан получава всичко, което иска. Всеки актьор. (В сериала участват Сам Елиът, съпрузите Фейт Хил и Тим Макгроу, както и други звезди на кънтри музиката; Том Ханкс, Рита Уилсън и Били Боб Торнтън се появяват в отделни епизоди). Представят се изключително подробни исторически детайли. (В сериала са използвани 30 истински уестърн-каруци „Конестога“ и 200 коня.) Всяко място. (Актьорите и екипът са пътували при условия на изключителна жега и студ от Тексас до Монтана, а една от финалните сцени – само една – е заснета в Орегон, за да може Елиът да произнесе последните си реплики на плажа там).
Историята за това как семейство Дътън пристига в Монтана през 1883 г. е безмилостен, дори безпощаден поглед към опита на имигрантите по Орегонската пътека след Гражданската война. Има удавяния, скалпирания и ампутации без упойка – и различни главни герои не преживяват сезона. Много от актьорите ми казаха, че това е бил един от най-изтощителните проекти, по които са работили някога. „Всичко беше срещу нас“, каза ми по-късно режисьорката Кристина Александра Ворос, която е част от близкото обкръжение на Шеридан. „Времето беше срещу нас. Таймингът беше срещу нас. COVID беше срещу нас. Беше разтегливо до степен, която не мисля, че някой от нас разбираше истински“.
В последните дни на снимките, през януари, вече се вижда как 1883 се отразява на актьорския състав. Те снимат на земята, която Шеридан притежава близо до ранчото си във Уедърфорд, Тексас, на 40 мили от Форт Уърт. Изморени от месеците на борба със стихиите, някои от актьорите се борят сами със себе си.
„Шибай ме в задника!“ крещи Хил. Тя седи с реалния си съпруг, обсъжда съдбата на измислената им дъщеря и се бори с репликите си. Изтощена е. Всички са изтощени.
„Бейб“, казва Макгроу със съчувствие.
По-късно, по време на един спокоен момент, със Сам Елиът разговаряхме в тъмния ъгъл на звукозаписната площадка. Протоколите за КОВИД бяха строги, а и се разпространяваше нов вариант, така че известните му мустаци бяха скрити зад маска KN95. Той обаче не можеше да скрие характерното си лаконично говорене – едно от качествата, които го превръщат в търсена стока от режисьорите на уестърни.
Преди Шеридан да се обади, Елиът не се е качвал на кон от години. Приключил е с този жанр и всъщност открито критикува някои от последните уестърни – включително и Йелоустоун, за който казва, че е чувал лоши неща от приятели в Монтана. („Тейлър знае, че не съм го гледал“, каза ми той.) След това обаче прочел сценария за 1883, който Шеридан е написал с мисълта за него в ролята на овдовелия офицер от Съюза Шей Бренън. Елиът смята, че разказът с глас зад кадър е „шибана поезия“. Но се съгласява.
Шеридан съживява ентусиазма му към уестърна. „Просто смятам, че това е страхотен жанр“, каза ми Елиът. „Толкова много класически борби, за които винаги си мисля: човек срещу човек. Човек срещу себе си. И човекът срещу околната среда. Разбирате ли какво имам предвид?“
През 2021 г. Paramount даде на Шеридан многогодишен договор, който според съобщенията ще му донесе 200 млн. долара.
В момента той работи едновременно поне осем сериала, които попадат в две основни групи. В първата са програмите, които той сам пише – Йелоустоун и 1923 и Кметът на Кингстаун и вероятно 6666, както и Специална операция: Лъвицата със Зоуи Салданя в главната роля, за екип от жени агенти на ЦРУ, които се опитват да унищожат терористична организация. Всъщност Лъвицата е имала друг продуцент и сценарна група, но източници на Variety твърдят, че след като групата приключила работата си, продуцентите и ръководителят Томас Брейди се разделили по взаимно съгласие заради творчески различия, след което Шеридан е поел работата. В другата група са сериалите, които той разработва, но не пише сам, като например Бас Рийвс, спин-офът на 1883 на, който разказва за афроамериканския полицай, който според някои е вдъхновил Самотният рейнджър, както и сериалът Тулса Кинг със Силвестър Сталоун, за който Шеридан е написал пилотния епизод – на един дъх – преди да го предаде на други.
Бизнесът на Paramount зависи изключително много от работата на Тейлър Шеридан. Затова компанията изглежда разбираемо загрижена да не отчужди базата му. Когато Кевин Костнър носеше тениска „Аз съм за Лиз Чейни“ по време на обречената борба за преизбиране на отпадналата [и умерена] републиканска политичка, феновете на MAGA в Twitter го нарекоха фалшив каубой, холивудски елитарист и лицемер; в National Review се появи враждебна колонка. А когато попитах Шеридън за нещо, което беше казал преди години за Доналд Тръмп, това предизвика смут.
Бях попаднал на интервю на Шеридан от 2017 г., когато е промотирал Wind River, в което той казва за тогавашния президент Тръмп: „Можем ли просто да му наложим импийчмънт на този шибаняк сега? Като че ли… не разбирам… Просто е толкова смущаващо.“ Интересуваше ме как мисли за политиката във връзка с писането на сценарии, затова го попитах за това. „Не си спомням за това“, каза той.
Отбелязах, че може би си е помислил, че репликата няма да бъде направена публично достояние. „Току-що бях завършил един филм и бях в Кан“, каза той. (Той не е бил в Кан.) „Бях бесен за всичко. Дванайсетчасовите пресконференции без храна и вода със сигурност могат да ви доведат до такива приказки.“
Оставих въпроса и продължихме.
На следващата сутрин, в неделя, започнаха да пристигат развълнувани съобщения от екипа на Paramount. Казаха ми, че Дейвид Гласър е разстроен. Публицистите също били разстроени. Висшестоящите в Paramount били разстроени. Казаха ми, че ако не обещая да не включвам в тази история цитата на Шеридан за Тръмп, пътуването, което бях насрочил за посещение на снимачната площадка на Йелоустоун в Монтана, рискува да бъде отменено. (В крайна сметка направих пътуването.)
Бях попитал Шеридан и за друг негов политически коментар, направен пред Esquire през 2018 г., в който той каза, че „привилегиите на белите“ са вредно понятие, което е отблъскващо за много американци. „Ето най-лошите две думи, събрани заедно през последните десет години: ‚бяла привилегия‘“, беше казал Шеридан на журналиста Стивън Родрик. „О, наистина ли? Помогнете ми, господин Харвардски шибан доктор, да убедя човека, който губи ранчото си, който не може да си позволи колеж за детето си – той няма здравна осигуровка, няма никаква шибана представа какво е „Обамакеър“, никога не е виждал шибан офис за социално осигуряване, единственото му понятие за федерално правителство са данъците. Как да го убедя, че е привилегирован? Няма как да стане.“ В този отговор, струва ми се, се крие популистката политическа чувствителност, която изпълва голяма част от творчеството на Шеридан.
Това Шеридан беше готов да обсъди. Онова, което е имал предвид с коментара си за белите привилегии, ми каза Шеридан, е, че „трябва да внимаваш да не ругаеш субекта, когото се опитваш да образоваш, и да намериш начин той да усвои твоята гледна точка, без да го отблъскваш от нея“.
Насилието е показано като необходимо зло, независимо дали за да защитиш семейството си, земята си или съществуващия социален ред, или просто за да запазиш мира.
Спомних си за посещението, което бях направих в обширното ранчо на Шеридан „Боск“ в Тексас по-рано тази година, когато разговарях с Джен Ландън, която играе в Йелоустоун възхитително лудата каубойка Титър, за това колко раздвоена е американската телевизионна и филмова аудитория. Ландън ми каза, че познава продуцент на Hell or High Water, който никога не е гледал Йелоустоун. Това е „жена, която би искала да работи с него отново“, каза Ландън, и въпреки това Йелоустоун някак си не е в културния ѝ радар.
Седяхме в бара на Ник, управляван от Никол Шеридан. От него се открива гледка към арената в ранчото „Боск“, която се използва за изложби на коне и говеда. След тренировките в „каубойския лагер“ актьорите от 1883 идваха в бара на Ник, за да изпускат пара до късно през нощта. Една от стените е изпълнена със снимки на Никол с нейните приятели. Заради близостта на бара до оборите в него се носи осезателна миризма.
„Имаше такава нужда и такъв глад за това шоу“, казва Ландън. „Една демографска група от хора, които обикновено свързвам с това, че не знаят как да отворят Netflix, успя да намери Paramount и да гледа това шоу, защото имаше нужда от него, защото не можеше да се свърже с нищо друго.“
Но с какво точно се свързват те? Голяма част от сериала се върти около бараката в Йелоустоун, буйния, спартански дом на каубоите, където дисциплината се поддържа от йерархия, която е почти грубиянска в своята строгост. Алфа мъжкарят, главният работник в ранчото Рип, установява и поддържа авторитета си чрез бой. В целия сериал насилието от различен вид е показано като необходимо зло, независимо дали за да защитиш семейството си, земята си или съществуващия социален ред, или просто за да запазиш мира. Контролираното насилие (каубои, които се пребиват един друг под надзор) може да бъде освобождаващ клапан за предотвратяване на по-лошо насилие (каубои, които се избиват един друг без надзор).
Героят, към когото Шеридан изглежда изпитва най-голямо презрение, е синът на Джон Дътън – Джейми. Макар че е отишъл да учи право в Харвард по заповед на баща си, който е смятал, че това ще му помогне да защитава интересите на ранчото в съда и в законодателния орган на Монтана, Джейми е смятан от Джон Дътън за слаб и ненадежден, защото носи хубави костюми и води битките си с думи и аргументи, а не с юмруци и оръжие. Той постига моментно изкупление едва когато за наказание е изпратен да живее с каубоите в бараката, да рине тор и за известно време да изкарва прехраната си по-честно.
Шеридан би казал, че неговият сериал критикува Джон Дътън толкова, колкото и го възхвалява – той го третира като един вид Тони Сопрано [мафиотският бос от Семейство Сопрано], като показва провалите и ударите, съжалението и самотата, които са чести последици от действията му. И е вярно, че като главен герой Джон понякога е не толкова симпатичен, колкото просто странен. Но да гледаш как той, Кейс, Бет и Рип раздават правосъдие на границата, може да бъде неприятно удовлетворяващо, един вид атавистична тръпка.
След като е създал аудитория на места, където властва мирогледът на „отстоявай позициите си на всяка цена“, Paramount изглежда се стреми да не я обиди или отчужди. По-голямо безпокойство от политиката вероятно би трябвало да бъде фактът, че телевизионното бъдеще на канала сега зависи толкова много от натоварването, което е възложил на един човек. „Снимам телевизионни предавания на стойност над 1 милиард долара“, каза ми Шеридан. „Толкова пари са ми поверили, а аз трябва да отида да изкарам повече от това с продукта, който създавам. Така че да, това е огромна отговорност… Осъзнавам възможностите и затова се разпростирам толкова много.“ Той знае, че това не е нещо устойчиво. Но казва, че това е „в най-добрия случай от три до пет години – поне що се отнася до писането, режисирането, редактирането, кастинга“ – а не нещо, което би могъл да поддържа 10 или 15 години.
„Не знам дали някога отново ще имам тази творческа свобода“, казва той. „Надявам се, че ще мога да се оттегля с достойнство, преди да се е случило нещо.“
Шридхар Паппу е автор на книгата „Годината на пича“ (The Year of the Pitcher): Боб Гибсън, Дени Маклейн и краят на Златния век на бейзбола.
