Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 87% (6 гласувания)

Началото е винаги Истанбул. Случвало ли ви се е да посрещнете изгрева над Златния Рог? Аз имах този късмет в края на ноември, когато с група по проект, посветен на юбилейната годишнина от рождението на Чудомир, посетих отново моя любим Истанбул. Автобусът ни пристигна твърде рано и тръгнахме по крайбрежната Раджъпгюмюшпаша джадеси да пием някъде кафе. Срещу нас проблясват златни перести облаци и слънцето осветява небесния фон над моста Галата.

 

001

 

Идвам за пети път в тоя град и не преставам да се учудвам на неговия траен омагьосващ чар, но и на постоянната му променливост. Това е град, който напълно заслужава подобен оксиморон – постоянно променящ се. Град, който обичаш и мразиш едновременно, с еднаква сила му се прекланяш и се отвращаваш от него, заклеваш се повече да не стъпиш тук и… после отново и отново кроиш планове за следващото поредно завръщане. Мястото, където отсядаме, е живописно, но и твърде ъндърграунд. Хотелът ни (минус две звезди, рецепционистката сирийка с несигурен английски и никакъв турски, впрочем никакъв друг език, говори повече с очите си) се намира в квартал Фатих, на самия бряг, на крайбрежния булевард, който води до пристанището Еминюню и сключва прав ъгъл със задънена уличка, осеяна от мъжки кафенета. Беднотия, мръсотия, озадачени и изпълнени с подозрение погледи, сергии, натрупани с повехнали зеленчуци, лепкави миризми на лой, котки всякакви калибри и козини, сладникав дим и канални нечистотии. Спомням си за Марсилия на Димитър Бояджиев: Безрадостно залутан, слисан в уличния шум,/ в загадки скръбни потопен, безсилен и отчаян,/ на тоя страшен град – на всичките пороци друм -/гърмежът и миазмите аз наблюдавах смаян. Първата вечерна разходка около хотела повече не повторихме. След изтощителното ходене по улици и обекти през деня, вечер предпочитахме уединението на терасата на така наречения хотел Голдън Халич (в превод Златният Рог), откъдето на длан се вижда заливът, двата моста (Галата и супермодерният метро-мост, открит едва миналата година) и светлините на нощна Пера, Бейоглу и Генуезката кула. Гледката веднага към отсрещната тераса на съседната сграда внезапно ни отнася по страниците на романа „Клетниците“. Господи, каква мизерия – стаички два на два метра, без пердета на прозорците, голи стени, а обитателите спят буквално на земята. Шалвари, одърпани юргани, мизерно пране на терасата, крясъци, викове, музики и непрестанно говорене по някакъв телефон. През два часа се провиква мюезин. Бедността не е порок, бедността е свинство, приятели – бе възкликнал някога Пушкин. Така си е. Но пък каква гледка! В Монако, Ница и по Лазурния бряг за подобна локация хората плащат милиони. Една непостижима тераса на…бордей. Тук сетната беднотия гледа всяка вечер тази светлинно-водна приказка. Мизерия, потънала в лукс. Гледа, но дали я вижда, съзерцава, разбира? За какво говоря? Истанбул е градът на контрастите. Колкото до културния шок, това понятие при нас отдавна се е превърнало в поза. Абсолютно лишено от смисъл е шокирането ни и от запада, и от изтока, малко повече спокойствие и практицизъм не ни е никак излишно. Светът е такъв, какъвто е, шарен, цветен, противоречив… Време за безрадост и смайване много няма обаче, дошли сме работа да вършим. И съвсем по български я вършим трескаво, напрегнато, дезорганизирано, скарваме се още по пътя, (как иначе?), уточняваме планове, сценарии и адреси…

В Българската Екзархия. Първата и може би най-вълнуваща спирка по пътя ни е Голямата зала на Българската Екзархия в Истанбул. Този дом помни стъпките на Екзарх Йосиф, това са интериорите на Българския Великден, тук са се вихрили Страстите български.

 

002

 

Смесицата от сецесион, ампир, барок и средиземноморска екзотика ни респектира. Продълговата заседателна зала, побрала внушителна дълга маса с антикварни столове и портретите на Ататюрк и Ердоган. Тежки кадифени завеси със сърмени шнурове, кръгла маса, канапета, фотьойли, старинно пиано. Залата се изпълва с хора, дошли, без да са сигурни, че ще ни разберат и ще чуят това, което ще им разкажем. Но разглеждат с интерес изложбата от акварели на Чудомир. Очите им са широко отворени за нашето присъствие, охотно опитват българските сладкиши и бонбони, които носим, разлистват и снимат кориците на книгите – пълния 6-томник от луксозното издание Чудомир. Събрани съчинения, сборника и книгата в негова чест, специалното издание с разкази и фейлетони на писателя.

 

003

 

Денят е неделя и имахме възможност да престоим един цял предиобед в двора и в залите на Екзархията, да присъстваме на неделната литургия, която тук продължава неимоверно дълго, да се докоснем реално до наследниците на някогашните цариградски българи, но и да пообщуваме с интересната смесица от родове, култури и езици. Един пъстър славяно-балкански, гагаузки, бесарабски, македонски и ориенталски манталитет, примесен с огромна доза тъга.

За първи път присъствам на толкова ревностна православна служба – жените всички са с покрити коси (както всъщност е редно), търпеливо следват всяка стъпка от неделния сценарий, в параклиса звучат български, турски, руски, гагаузки наречия и диалекти, достолепни възрастни дами, млади хора, твърде скромно облечени (на фона на блясъка на истанбулския квартал Шишли), малки дечица – всички са потопени в интимния топъл, домашен контекст на диаспората. По неофициални сведения българската общност тук наброява едва около 300 човека. Гледат ни с почуда и огромен интерес, а тези, които говорят добре български, ни заговарят.

 

004

 

В случайните запознанства има нещо много нарочно и съдбовно. В милионния град ме открива моето детство: Казвам се Севинч, дъщеря съм на доктор Исмаилов от Нови пазар, познаваш ли го? Ти си дъщерята на учителя Боянов, нали? А-а, ти си малка, мен не ме помниш, аз съм живяла малко там, после всички дойдохме тук. Обичам много да чета, каква библиотека имахме в България, всичко оставихме, всичко… После, разказваха ни комшиите, новите собственици изхвърляли книгите ни през прозорците…Цялата класика имахме – Вазов, Йовков… Сега наваксвам и си събирам нова българска библиотека. Идвам тук всяка неделя, срещам се с други българи, четем, разменяме си книги, общуваме… Гледам я – дребничка симпатична блондинка по дънки, с елегантно бижу на врата, а очите й развълнувано блестят зад тънките златни рамки на очилата. Питам я какво работи. Оказва се, че е доста известна невроложка, с активна практика в голям медицински център в Авджилар. Севинч Юмит. Вторият ми мъж ми е македонец, почти не знаеше български, когато се запознахме, аз го научих. Срамота е, казвам му, какви българи сме, ако не говорим добре езика. А езикът се подържа с четене. Ами така де, човек трябва да си знае корените. А имаме и апартамент във Варна, всяка зима сме там. Обади ми се по Нова година да се видим! Хм. Като си помисля как са си тръгнали тези хора, как са им взели домовете, изхвърлили книгите, а те… те поливат корените си. Българските корени. Ти какво работиш? А, в университета! Чудесно е човек да се занимава с литература – продължава тя. Ами да, наистина, това си е привилегия. Питам я какво чете. Радичков, Йовков, ето сега и Чудомир – прекрасен автор, толкова свеж и забавен, толкова български. А познаваш ли новата ни литература, има много интересни имена. Георги Господинов, Милен Русков, Теодора Димова. Не много, но този Господинов съм го чела. – Аз пък го познавам на живо, всичко негово имам – вмъква се в диалога ни млада, екстравагантно подстригана жена с красива пелерина и широка усмивка. Прилича ми на художничка. Да те запозная с нашата художничка Павлина, тя е вдъхновител на нашето съвсем отскорошно българско училище. Ето там, в страничните помещения, всичко сме ремонтирали, има вече доста деца, те трябва да учат и знаят езика, тя ги занимава, рисуват, пеят, рецитират, четат… Българско училище към екзархията, това е една отдавна родена, но отскоро сбъдната мечта. Ето го и нейното лице – художничката Павлина Копано. Откъде ми е позната тази фамилия? Ами да, наградата за изобразително изкуство от миналата година с изложбата „Пътешествия на мисълта“ е нейна. Виждала съм това лице на снимки, нали знаете как човек изглежда някак си по-възрастен, по-улегнал, по-скучен, когато е фотографиран. Истината на живо е съвсем друга – младо, енергично, късо подстригано момиче с енергични жестове. Говорим оживено и едновременно, бързаме като че ли всичко да си кажем. А не може. Оглеждам се – около нас е пълно с млади хора, цели семейства, не бързат да си тръгнат след литургията, сядат на по кафе и чай, след това ни канят на техния обяд. Съвсем скромно, като за през Коледни пости, но това е най-вкусният нахут с пилаф, който съм опитвала през живота си. След представянето продължително се сбогуваме, тръгваме към портата и се връщаме, а и нашите домакини не искат да ни пуснат лесно. Чайове и дълги разговори, кафета а ла турка и снимки за спомен със стари и нови приятели: достолепния господин Лязе, патриархът на общността тук; прелестната Нахиде Дениз; художничката с ренесансова осанка Мария Калъчлъоглу-Бараз; литературната агентка на Ахмет Юмит и Орхан Памук Нермин Моллаоглу (Калем Адженси); първият секретар в консулството Зорница Апостолова и съветникът Веселин Божков; психоложката Августина Тодорова.

 

005

 

Августина предлага компанията си за следващия ден – ще ни бъде гид из прелестния Истанбул. Нейната история е впечатляваща. Завършила е в Шумен, изпраща специални поздрави на скъп приятел и колега от университета. Живко Жеков, познаваш ли го, специално да го поздравиш от мен, да не забравиш – усещам тревога в гласа й. Кажи му че съм здрава вече, лошите диагнози ми се разминаха и около мен всичко е наред. От три години е в Истанбул. Дошла и се влюбила в този град. И тръгнали двете със сестра си. Искахме да живеем и дишаме на широко, в космополитен град. Беше ни тясно във Варна. Отново Варна. Продали всичко и тръгнали. Взели със себе си и майката, а малката племенничка се родила тук. Въобще устроили си съвършеното женско царство. Мъжете им явно не издържали на техния порив към свобода и на любовта им към вечния град. Зет ми искаше да се преместят в Анкара, но сестра ми отказа и остана. Вярвам го, като гледам решителния, малко остър, но много бистър и син поглед на момичето с имперско име. Три поколения жени живеят в красив, просторен апартамент в Мода, на азиатския бряг, имат собствен бизнес и градят планове да изучат малката принцеса в престижен и скъп лицей. Августина има успешна кариера на психотерапевт, в свободното си време кръстосва Истанбул пеша на длъж и на шир, може с часове и с дни да се наслаждава на крайморските гледки, познава всички музеи, градини и интересни места. Говори с апломб за турското трудолюбие, градивни идеи, позитивизъм, изкуство. Въпреки контрастите. Въпреки спорната фигура на Ердоган, тя не спестява адмирации за управлението му. Другото са… медийни митове. За добро или зло Турция е страна на контрастите и класовото разслоение. Въпреки невиждания икономически успех на това управление вече повече от десетилетие, противоречията и конфликтите тук са факт. Средната класа неимоверно нарастна, но пък и тя е разслоена на три средни класи – низша, средна и висша. Отново оксиморони: низша средна класа. Нонсенси: средна средна класа. И висша. Но това съвсем не е висшето общество. Чудно ми е какво означава ниска средна класа? След като тук, в Турция минималната работна заплата е 800 лири, средна пенсия е 1400 лири, резонно се задава въпросът къде сме ние? Някъде под ниско-средното ниво сигурно? Затова пък цените! Най-странното ценообразуване можете да видите тук, в Истанбул – по Таксим и по Истиклял. Едно кафе е на цената на шепа печени кестени и … едно печено пиле. И една бира. Впрочем става все по-трудно с изнамирането на алкохол тук, в Турция. Има си заведения за тази цел, където се чака за свободни места, там се леят реки от високоградусни течности, също и магазини – но пък може да ги откриеш на най-невероятните места. Иначе обаче е непрестижно и дори неприлично да си поръчваш, да поискаш или, не дай боже, да подаряваш бутилка алкохол. Като си помисля, че носим българско вино за подаръци – изобщо не дръзнахме да извадим бутилките. И понеже сме на тема контрасти и парадокси, изведнъж ми става странно какво и как говорят за Турция хората около мен. Говорейки си оживено за политика (войната в Сирия…), история (всъщност границите на империята са се простирали…), литература (премиерата на Юмит ще бъде…), кино (помниш ли „Вики, Кристина и Барселона“…), съхранили спокойствието и достойнството си, въпреки всичко. Хората живеят добре, но при нас колелото се завъртя назад – е откровена българската туркиня. Тази, която полива българските си корени. Българката пък твърди, че Турция върви напред с бързи стъпки и респектира света. Да се чудиш. Тепърва има обаче да се чудя, въпреки че, твърдя, познавам този свят. Напускаме с неудоволствие старинната красива сграда на Екзархийския дом, в който има толкова много история.

Затваряме тежките дървени порти на райската градина с райска ябълка и чимшири в двора и поемаме по огромния булевард, чието име никой не ни каза. На въпроса ни в каква посока са Таксим и Истиклял отговорът беше: Слизате оттук и тръгвате по големия булевард. Как му е името – питаме. Вие, българите, сте интересни хора, като дойдете тук винаги искате да знаете всичко, особено имената на улиците. Ами че откъде да знам, това е главният булевард на Шишли. Булевардът е Халяскяргаази. Чета табелата, но името си спомням от романите на Орхан Памук.

 

006

 

На Таксим и по Истиклял. Сред тая върволица не разбирах аз що диря!/ Като вълна нахлуваше във моята душа/ огромна скръб – и мислех – звяр да ме сподиря/ на всяка стъпка, без да знам с какво да се теша. Май че е излишно да драматизирам повече в духа на Димитър Бояджиев, но наистина този град едва диша от пренаселеност. Въпреки че много добре знам що диря в милионните тълпи. Няма нищо по-зареждащо от оживеното движение на хора и автомобили в часа пик, в милионен град. Особено ако главна цел е легендарният площад Таксим, който изглежда по радикално нов начин. Застлан е с плочки и превърнат в идеалната гигантска пешеходна зона с възможност за масови публични събирания. (И възможност за струпване на спецчасти, военна техника и водни струи – гласи мрачният хумор на левите радикалисти, на гневните зелени, ревнуващи всяко късче земя, пръст и зеленина в този град.) Очевидно, взето е точно обратното решение на това, което предвиждаше официалната власт – ограничаване на събиранията в сърцето на Истанбул. Кръговото движение вече го няма, откъдето и докъдето ти поглед стига, е площад. И хора, хора, хора… Отдясно на движението ни остава градинката, тоест паркът Гязи, а фронтално се издига мрачното изоставено здание на прочутия някога дом на културата Ататюрк. Вдясно от тази тъжна почерняла сграда (може би е горяла, да, със сигурност това са следи от пожар) се вее ярък цветен трансперант с лика на усмихнатия Давутоглу и думите му: Дори тогава, когато нас няма да ни има, Турция ще пребъде. Наистина не знам какво да си мисля, още по-малко как да го коментирам.

 

007

 

Тръгваме с енергична крачка надолу по Истиклял и снимаме ли снимаме. Пред шведското посолство връхлетяваме право във водовъртежа на митинг. Млади момчета, някои от които с бради, с мегафони в ръце екзалтирано и кресливо огласяват малкия площад, откъдето тръгва отклонението към Чукурджума и Джихангир. Ключово място е, оттук съм минавала преди години и пеш, но и със старинния червен трамвай. Защо ли е спрян сега? Стоим буквално на релсите. Ето защо. Туркменската планина не е сама! А сега, де? Какво става? В хотела няма нито телевизор, нито нет. Катил Русия Сюрейеден дефол! Убийца Россия, уйди из Сирия! Да спасим дома на братята ни мюсюлмани!

 

008

 

Ле-е-кичко започва да ми настръхва косата. Снимайте, преди да е гръмнало, и да бягаме – шегувам се неуместно с колегите и насочвам фотоапарата си към следващия кадър, оглеждайки се. Става ми неловко, но в обектива ми попада джудже – то гледа съсредоточено и замислено се почесва по главата. Може и да не е замислено, но уродливата му физиономия и нищожните крачета ме смущават и…неволно ги отрязвам от кадъра половината – уж че снимам прелестната кована врата на лицея отсреща. Гледката обаче е много автентична, защото джуджето в ориенталската традиция е пазител на дома, въпреки че има нещо зловещо в мъдрото му властно присъствие. В романа на Памук Сеззис ев (Домът на тишината) джуджето Реджеб е домашният помощник-иконом, който обслужва възрастната Фатима и споделя самотата в спомените ѝ. А тя, макар и заобиколенна от децата и внуците си, уединена в спалнята и миналото, така и не разбира, че някъде там, на партерния етаж на всекидневната, в обширната наследствена къща, издъхва простреляна любимата ѝ внучка…

 

009

 

Хукваме надолу в посока Тюнел и Генуезката кула, разбирайки, че движението е отцепено. Пред Руското посолство попадаме на плътен полицейски кордон. Още по-неловко снимам и омазвам кадъра. Полицаите обаче ни гледат приветливо усмихнати, разбират, че сме чужденци. И любезно ни подканят да преминем на другата страна. Боже, какви полицаи – въоръжени с автомати, палки и плексигласови шитове – та те са съвсем деца. Някои от тях се съмнявам, че имат двайсеттина години. Блюстители на реда. Явно това са рутинни ситуации за тази част от града, което не спира хилядното множество да заобикаля кордона и да щъка нагоре-надолу. Все едно животът му зависи от това.

 

010

 

Какво ли предстои да се случи? Блажени са разполагащите с телевизори, довечера ще разберат. Ситуацията е напрегната, на следващия ден разбираме, че турците са свалили руски боен самолет, нарушил въздушното им пространство. В следващия ни хотел, вече в Бурса, гледаме новините по СНН тюрк, има и много руски телевизионни канали, и американския СНН слушаме и сравняваме. Руснаците твърдят, че самолетът е летял над Сирия и е свален от засада. Гледаме кръгла маса по РТЛ – Жириновски се дере и пяна излиза от устата му. Турците настояват за суверенитета си и действат достойно, безогледно и безкомпромисно. Може би точно така трябва. Но защо точно сега? Пет пъти е предупреден пилотът. Предполага се, че е катапултирал. Впоследствие става ясно, че и двамата пилоти са загинали. Леле, мурабето почна! Настръхваме, по-куражлиите звънят на близките си в България, по-страхливите пазим мълчание пред страховитите нули на телефонната си сметка. Домакините ни тук обаче се държат съвсем спокойно. Най-разумното в този случай е да се запази самообладание. Въпреки че, ясно е, на света около нас въобще не му е до литература и до Чудомир.

Ялова. Всъщност опорните точки на Чудомировата експедиция са: Румели хисаръ, Роберт Колеж, Арнауткьой и вилите, Коручешме, Дворците – Йълдъз кьошк, Долмабахче, Чираан, Бейлербей; Алай кьошку, Лицеят Пертевниял, Медицинският факултет в Чамлъджа, Девическото училище в Чапа, Йедикуле и седемте кули със Златната врата. Обходили-необходили ги всичките (ама на Румели хирасъ се качихме, византийско високомерие вдъхнахме, да не би да ни е малко собственото ни), припряно поемаме към следващата спирка на път към заветната крайна точка Бурса. По път ни е Ялова – прелестен крайморски град, където се намира прочутата Юрюйиен кьошк, вилата на Мустафа Кемал Ататюрк. Оттук преди повече от осемдесет години минава и научно-педагогическата експедиция на Чудомир, предвождана от професорите Богдан Филов и Васил Златарски. Съпровожда ги като инспектор от министерството самият Решат Нури Гюнтекин. Уговорената среща с Ататюрк не успява да се състои поради дипломатически ангажименти, но Гази е така любезен да изпрати поздравителна телеграма на българската делегация. Лутаме се из уличките на Ялова, но не за дълго. Питаме. Приветлива руса тийнейджърка делово се мята на мотора си и ни съпровожда до самата вила. Мале, кой като нас, отиваме на посещение при Ататюрк с ескорт. И му носим българско вино. Би останал доволен. Не успяваме дори да ѝ благодарим (с кутия шоколадови бонбони Сезони – българския разкош), тя ни сочи сградата, помахва за сбогом и отпрашва. Снимаме се пред триста годишния чинар, влизаме в кьошка и се дивим на скромния, почти аскетичен интериор. Изисканост, домашност, спокойствие лъха от всеки детайл, от всяка вещ. Любимата шарена чашка за кафе на Мустафа Кемал, атлазените юргани, шити от собствената му майка, сервизите, кристалните пепелници с гравирани свастики на дъното, подарък от самия Хитлер – за турския вожд. Излизаме на огромната веранда, с площ колкото самата вила и вперваме поглед към Мраморно море, което е като стъкло, без ни една вълничка. Спокойствието и уравновесеността в достойното поведение на турците прилича на морето им – топло, безметежно, приветливо. По-скоро те приличат на него. Пием дежурния чай и потегляме на юг.

 

011

 

012

В Зелената Бурса. В Бурса, най-българския турски град пристигаме на свечеряване. Това е, както обичаме да казваме ние, българите, целунато от Бога място. Над града виши снага планината Улудаа, а на двайсетина километра е морето и курортните градчета Гемлик, Орхангази и Ялова. Вече претръпнали на гигантски мащаби (почти три часа микробусът ни излизаше от Истанбул) се натъкваме на ново чудо. Турците изписват на входните градски табели броя на населението. Затова с удивление разбираме, че Бурса е град, наброяващ два милиона и половина жители. По-голям от София? Но в пъти по-красив, осветен и модерен. Настанени сме в лъскавия бизнесквартал Нилюфер, спираме пред петзвездния хотел Голд Мажестик и… след емоцията Истанбул-Фатих потъваме в хиляда и една нощи. Нашите домакини от Голяма община Бурса определено са се престарали. Не, клати глава нашият приятел, професорът по българска литература от Анкарския университет Хюсеин Мевсим, тук така е прието, такова гостоприемство е съвсем нормално нещо. И на следващия ден ни повежда към стария град и историческите бурсенски забележителности. От възвишенията на Хисар и крепостната стена съзерцаваме Бурса като на длан. Гледайки към небостъргачите ниско долу, в равнината, и хвърляйки поглед към трихилядника Улудаа, си спомням саркастичния роден фразеологизъм: Къде отиваш? –В Бруса за маймуни. И шеговитата забележка на Чудомир в пътния му бележник: Бруса, 2 май, 1932 г. Аз мислех, че маймуни ще се катерят по оградите и камилски птици ще кудкудякат из полозите, а то нещо като Кюстендилската долина, само че освен тополите, има гори от маслини, бадеми и кипариси. Мирише на цъфнали акации, а канарчетата пеят ли, пеят. Е, ноември е, на нас не ни мирише на акации, нито ни чуруликат канарчета. А долината, най-плодородната бурсенска земя, е плътно застроена додето ти поглед стига. Вечерният и сутрешният смог над града ревниво скрива урбанистичната гледка. Жалко.

 

013

 

Най-приказните праскови са се раждали някога тук. Маслини, лимонови дръвчета, акации, рошкови… Днес на тяхно място се възвишават кооперации и високоетажни сгради, магазини и бизнес комплекси. Някои от тях съвсем нелепо се възправят и скриват прелестната планинска гледка, но нищо не може да се направи. И зелената Бурса вече не е толкова зелена. Тръгваме по паментици, гробници, джамии и тюрбета. Пътьом се снимаме пред кукления театър, музея и паметника на Карагьоз и Хадживат. Те са родени тук и бурсенци много се гордеят с този факт.

 

014

 

Влизаме в Мурадието, където са тюрбетата на първите султани. Мурад І е погребан тук, тук са и шехзадетата (принцовете), и султанките, и дъщерите. След това всички останали владетели, може би само с изключение на Сюлейман Великолепни, са погребвани отново тук, в първата столица на империята Бурса. И Мехмед Завоевателя, и Баязид Светкавицата (Йълдъръмлар) – всички, всички са предчувствали, че стъпват в Европа, но не като трайни господари, а като гости по нейните земи. И са настоявали да изминат последния си земен път към светите тюрбета на своите бащи и деди. Да се завърнат удома. Надолу и на юг, в добрата стара Азия. Само наивникът Сюлейман (няма нищо по-досадно от влюбен мъж), завладян от чара на фаталната рускиня, е вярвал, че е истински европеец – неговото тяло и това на любимата Роксолана-Хюррем е положено в Джамията Сюлеймание в Истанбул. На изпроводяк от гробницата на Мурад, близо до оградата, ни прави гневно гръбче и настръхнала опашка една черна котка. Гледа втренчено и страховито. Внимавайте, предупреждават ни двама охранители, дикат кеде е (зла котка), зехир е! Това е котката пазител на духа на Мурадовия род. Сакън, не я галете, ще ви ухапе, а и много лошо драска. Смеем се и снимаме с повишено внимание и от разстояние. Смутихме духа на падишаха. Ама че кеде!

 

015

 

Влизаме в следващата гробница – на Мехмед Завоевателя. Тук е погребан легендарният герой Джем Султан, комуто Вера Мутафчиева посвещава романа си „Случаят Джем“, може би най-изящното и съвършено романово платно в българската литература. Колко отровни приказки са издърдорени за тази великолепна литературна творба, не ми се говори, пред тях бледнее дори страшната отрова на Никола от Никозия, прословутият папски отровител на Джем. Както и да е, вече сме тук, аз разказвам на групата печалната история на романтичния герой Джем, който така и не успял да стане султан и да сбъдне Волтеровата утопия за просветения монарх на Балканите. Да отговори на невъзможния въпрос какво би станало, ако? … Как би се развила късно средновековната ни история на нас, българите, ако идеята за дуална монархия се бе сбъднала още тогава, в края на 14-ти век? Защото майката на Джем е сръбкиня, той е половин славянин, малко нещо наша кръв. Е, идеята не се осъществява и по-късно, в 19-ти век, въпреки надеждите не на друг, а на идеолога на българската революция Раковски. Заради тази идея курбан става и великият Стамболов. Националистическата фанфаронщина обаче така и не признава това, ние си знаем своето… Защо тогава изтръпваме от ужас, видим ли митинг и демонстрация на нечии други фундаменталисти? Само защото са с бради, ли? Не знам.

 

016 

 

Гробът на Джем Султан Фатихин оолу (синът на Мехмед Фатих) е съвсем скромен, непокрит каменен саркофаг от бял мамор, посипан с пръст. Погледнете тавана на купола – съветва ни Хюсеин – забележете, че върхът е незатворен, вижда се самото небе. Това е направено нарочно, така е пожелал султанът-баща: когато вали дъжд, водата да се стича от кубето и директно да напоява гроба му. Така са направени всички тюрбета тук, такова е и Джемовото. Хм, странно. Веднага си припомням южнославянския (очевидно балкански) мотив в народните песни, обработен в идилиите на Петко Тодоров (Молба) и песните на Пенчо Славейков (Псалом на поета): Там, на високий хълм…/ поръчай тамо гроб да ми сградят зидари…/ да е и моят гроб възйет към небесата-/ а не в пръстта вграден – отвсякъде с прозори/…/ покоя ми сълзи и стон да не смущава/ зорницата кога от небосвода модър/ изгрей, челото ми с милувка да огрява. Мотивът за гроба с прозорци, издигнат там, на високо, близо до слънцето и луната, до звездите и облаците, ме намира съвсем не на място точно тук? (Добрина Матова забеляза това още в началото на пътуването ни – защо турските гробища са все на възвишения, никога в ниското? Защо толкова много се държи на осигуряването на прелестната гледка на … мъртвите?) Защото така мъртвият ще бъде близо до живите, ще слуша славеевите песни сутрин, ще усеща свежестта на дъжда и росата, ще го милва ветрецът, ще му грее слънцето, ще го осветяват лунните лъчи. Подобна езическа виталност изобщо не влиза в разрез с монотеистичната догма, очевидно е и много красива и поетична.

 

017

 

Минаваме през Свещената Улудаа джами, след което поемаме към финалната спирка от културното ни пътешенствие из Бурса – прочутата Йешил джаами, Зелената джамия, която притежава най-удивителния каменен михраб. Това е истинска дантела, най-невероятната изработка на камък от човешка ръка – поне така твърдят специалистите..

 

018

 

 

019 

 

Красоти, поезия, драматизъм, съвършено владеене на формата и фанатична привързаност към нея… Култът към формата ще погуби тази империя, казал някога един мъдър философ – обича често да повтаря Хюсеин на своите слушатели. И действително, като се замисли човек колко внимание и колко сериозно отношение е отредено на думата салтанат! Колко много се държи на ритуалите тук. Но пък от опит знаем, че семиотиката върви ръка за ръка с прагматиката. Всеки жест, всеки знак, всеки символ тук е изпълнен с дълбоко вътрешно съдържание. Със стратегическа дълбочина, както казва в последната си книга Давутоглу. Дали? Мисли се и се действа прагматично и по същество. Затова, какво беше всеобщото ни озадачаване, когато видяхме тази нова мода (така поне твърдят тюрколозите и историците) в султанските тюрбета: редом до зеления флаг на империята се издига и републиканското знаме! Въпреки Ататюрк? Или в духа на Ататюрк. Джумхуриета и Империята?! Републиканство и неоосманизъм?! Твърди се, че това е хитър политически ход. Зад всички тези действия, скриващи рушенето на култа към Ататюрк, прозира лицемерието на управляващите, които обезпечават властта си с митове. А може би прагматизмът им? Не знам. Но тутакси си спомних гробищната мода преди осемдесет и девета година у нас. На каменния надгробен паметник е издълбана петолъчка, оцветена с червена боя, до нея – порцеланова снимка на покойника (дори и да е ненавиждал комунистите в червата – такъв е случаят с дядо ми Радослав Арменчев, онзи, който много прилича на младия Ататюрк), а под снимката лавров венец, също барелеф и боядисан в зелено. Отделно на самия гроб е забучен черен дървен кръст – той не се маха. Макабрически соцреализъм в действие. Много вери, много нещо. Простете за неуместната некро-ирония, но аналогиите са налице. Както и да е, важна е вярата в задгробния живот. Тази вяра май беше нужна преди всичко на хората, преживели тъй наречения социализъм, който, колкото повече обявяваха за реален, толкова повече изглеждаше все по-недостижим. Като мираж или задгробен живот.

 

020

 

Бързаме, бързаме – вечно това българско бързане… Определено в Бурса трябва да се дойде отново. Но ние бързаме, защото вече е четири часът следобед, а само след час и нещо е обявено представянето на проекта ни в голямата зала на община Бурса. И, както обикновено се случва, който бърза, бавно стига. Не, пардон – който бърза, попада в трафик. Преобличане през глава, светкавично редене на изложба и редакции по сценария. И всичко е в последния момент. Мисия Лондон. Не, Мисия Бурса – смея се аз. Чуваме много хубави и сърдечни думи от страна на домакините, обичайните салтанати и благодарности, следват нашите прочувствени слова, прожекция, коктейл, снимки снимки и дълги коментари, съзерцаващи изложбата на Чудомир.

 

021 

 

Смехове. Запознанства. Както е на коктейл. Към мен се приближават четири симпатични млади дами и заговарят на български. Какво чудно, Бурса е изселнически град, тук е пълно с български турци и техни потомци. И всеки втори е кърджалиец, Кърджали над всичко, не Шумен, каква ти тук Варна… Ами Казанлък – патриотично възроптава Добрина Матова, директорката на музея „Чудомир“. Е, Казанлък може, подреждаме го в светлия списък. Понеже поводът е Чудомирски, само затова. Но за София въобще не говорим – смее се Хюсеин. Той също е от Кърджалийския край. Кърджали на три морета, Хюс – скандирам аз.

 

022

 

Тези момичета се оказват българки. Ние сме турски снахи. От години живеем тук, мъжете ни са тукашни, но ние сме ги интегрирали – заливат се от смях. Турските Гергани. Стамбул е, аго за мене, там дето аз съм родена. Май не излиза да е съвсем вярно? Малко праволинейно ми звучи сега, като ги гледам. Представят ни мъжете си – всичките са с костюми и вратовръзки, очевидно поводът на присъствието за тях е изключително официален. Макар и в крачка, в делничен ден, след работа. Симпатични момчета и мъже, усмихват се и заговарят на турски. Но в думите им разбираме неволния лапсус ние сме, ние…, много ни е приятно, ето това сме ние, турските зетьове. Пардон, българските, да бе, ние сме турците, те българките. Така беше, а не обратно. Ох, объркването е пълно, а въпросът с идентичността остава на втори план. Вярно са интегрирани тези мъже, браво на булките им – смеем се ние. Но както се усмихват съпругите, така очите им са малко тъжни. Закопняли сме да видим родни души, толкова интересно беше, така се смяхме на артистичните изпълнения на разказа „Зъболекар“ – и на турски, и на български звучи неповторимо. Обаче… Колко искаме да си имаме българско училище тук. Голяма общност сме, децата ни са родени тук, вкъщи им говорим на български, занимаваме ги, но не е достатъчно. Господин Консулът Евгени Василев ни помага с каквото може, но непрестанно удряме на камък – обяснява Виктория, явно тарторката, горгорбашийката (хайде, феминизирахме и тази длъжност по български) на момичетата. Докъде ли не писах имейли и официални молби – Министерства, Синоди и прочия, обаче ни вест, ни кост. И църква нямаме, то ако имахме, щеше да е по-лесно. Искаме обаче сериозно българско училище, не аматьорщини, децата да учат в свободното време и в неделя български, история, литература, география. Поне това. И да държат изпити, да покриват стандарти. Да притежават накрая и документ за образователен ценз и владеене на майчиния език. Разменяме телефони и имейли, обещаваме да разпитаме и помогнем вече на българска земя с каквото можем. Силно се съмняваме обаче в успех. Ето, в Истанбулската ни екзархия се е получило. А тук има много повече българи. Освен това, добавя Мария, децата ни имат приятелчета, турчета са, но и те искат да учат български. Интересно им е, общуват много. Около нас подскачат сладурите – Бети, Мехмед, Дениз – говорят един много сладък, и съвсем не бебешки български майчин език. Бети е петгодишна кокетка, усвоила всякакви манекенски пози за фотосесия. Имах си гадже – споделя тя съучастнически – и ми изневери. Разделени сме, но ми писна да съм сама и вече смятам да си го върна. Онемяваме! Колегите – от страхопочитание, колежките – от възторг. Бети е Елизабет, дъщеря на Виктория. Таткото пък се шегувал в Лондон, където се родила, по повод на името на новороденото: Нека да е Елизабет, вече свикнах на кралици. Всяка от нашите Гергани има по две-три деца. Мария ми разказва историята си. Старши научен сътрудник в БАН, хабилитирана в областта на фармакологията, занимавала се е с научни изследвания в областта на фармакологичната терапия и алтернативните лечения на МС. С изследванията на множествената склероза в света, в нашата насока работят общо четири екипа. В Щатите, в Австралия, в Япония и нашият. Ние в България сме свикнали ужасно много да се подценяваме, знаеш ли? Обаче, когато се установих тук, разбрах, че няма къде да работя. Защо да е така, чудя се аз, такава медецина имат турците, маса народ идва да се лекува в тукашните клиники. Да, така е, но това е практическата медецина. Турците инвестират много в апаратура, внасят специалисти, купуват ноу хау, но подценяват научните изследвания. Те са практичен народ, гледат реалната резултативност. Има болни хора, които трябва да бъдат лекувани, за болестите се мисли в сегашно време. Ние, замислени за бъдещето, подценяваме настоящето. Разбрах, че тук не мога да продължавам да се развивам в тази посока. Известно време пътувах между Бурса и София, в института работата ми позволяваше това, роди се синът ми. Но вече е на път и второто дете, стана невъзможно физически да продължавам по този начин. Малко ми е тъжно – усмихва се тя, в очите ѝ проблясват сълзи. Много ѝ е тъжно. Но такива са реалностите. В БАН вземах заплата колкото чистачката. Вече вземат по-малко от чистачките – обяснявам аз – твоите колеги, Мария. Мария Есентюрк. Даскалова съм по българска фамилия – усмихва се тя – намери ме във фейсбук, нека да си пишем. Сега подготвяме Коледно парти за децата, ще ти изпратя снимки. И разказ – настоявам аз. Разделяме се дълго, разменяме подаръци, помахваме си за сбогом. До нови срещи, български Гергани. И турски зетьове. Или както там беше, всъщност точно обратното, според литературното предписание за поделяне на идентичностите.

На следващия ден пътуваме към Мудания и Одрин. А оттам – за България, за онзи мой бащин край… Високопарно, по Герганиному. Родината ни посреща с гъста мъгла, студ и вятър. И с куп безмислено важни негативни новини и анализи на деня. Вали проливен дъжд, по радиото чуваме, че в София обръща на сняг. Е, така е по северните земи на империята, шегуваме се ние. Султаните правилно са имали едно на ум, мислейки за юга, като за обетованата си земя. Нищо, че не са чели Елиаде и Митът за вечното завръщане. Не знам доколко весело, забавно и плодотворно беше нашето пътуване. Георги, актьорът, който ни съпровождаше, заключи, че с нас непрестанно е бил духът на Чудомир. Не съм съвсем сигурна. Но дано.

Евдокия Борисова
Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).
Други статии от този автор
Посетители: 78

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 3 часа
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 2 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 3 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 4 дни
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 1 седмица
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 1 седмица
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 1 седмица
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 1 седмица
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 1 седмица
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Това е интервю, а не... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    "Обрана" е като да обереш... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Към критиката на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Трябва коректор. На... преди 2 седмици
  • Леа Коен писа Още
    Хубав текст преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Радвам се на редките... преди 2 седмици