Дискусии – Политика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Книги, рецензирани в това есе:
Господари на вселената“ от Дейниъл Стедман-Джоунс

КАК СЕ СЛУЧИ ВСИЧКО ТОВА?

2013 04 rejganomikaВ ранните седемдесет години западните правителства, академични среди и медии разбираха взаимоотношенията между държавата и пазара в съгласие с либералния консенсус, който се беше утвърдил след края на Втората световна война. По време на периода, който днес навсякъде се нарича „златната ера на капитализма“, правителствата, капиталът и трудещите се бяха постигнали едно нелесно разбиране, според което пазарите водят до социална разруха, ако бъдат оставени сами на себе си. На държавата се гледаше като на нещо необходимо, за да смекчава неравенството, да предоставя основните услуги и – чрез комбинация от монетарни и фискални средства – да изглажда капиталистическия цикъл от бумове и кризи. Но през ранните 80 години всичко това вече беше се променило: британското и американско правителства, поддържани от значителни групи сред медиите и интелигенцията, бяха обявили, че държавата е причината за социалното зло, че свободните пазари могат да вършат почти всичко по-добре от правителствата, и че икономическите кризи от миналото са били резултат от държавната намеса.

Това гледище често е наричано „неолиберализъм“ – понятие, използвано за пръв път между двете войни от различни континентални и британски икономисти за описание на икономическата доктрина, която предпочита приватизацията, дерегулацията и освободените от контрол пазари, пред публичните институции и правителството. Тези философи виждаха в себе си поддръжници на ценностите на класическия либерализъм в един свят, заплашван от неконтролируема държавна власт – заплаха, ярко въплъщавана от тоталитарните общества в нацистка Германия и сталинистка Русия. Писатели като Лудвиг фон Мизес и Карл Попър виждаха надежда в либерализма на Джон Стюарт Мил и Адам Смит. Те споделяха скептицизма на по-ранните философи относно способността на човешкия разум да чертае функционални и етични социални подредби и бяха привърженици по-скоро на процеси на „либерален“ или отворен обмен, с цел създаване на познание и разпределение на богатство.

Значението на представката „нео“ винаги е предизвиквало множество дебати. За мислителите от левицата, „нео“ беше сигнал за един либерализъм, лишен от множество черти, които правят класическия либерализъм приемлив и ефективен. В някои по-скорошни студии върху Адам Смит например, се подчертава степента, до която неолиберални мислители като Фридрих Хайек се съсредоточават върху ентусиазма на Смит по отношение на самоорганизиращите се пазари (в Богатството на народите), като същевременно пренебрегват неговата защита (в Теория на моралните чувства), на важността на непазарните ценности за поддържането на социалния ред. Действително, неолибералното прегръщане на перспективата за един социален свят, почти изцяло организиран от пазарни отношения, силно разграничава този вид мислене от класическата либерална традиция, която насърчава един вид капитализъм, вграден в институциите на гражданското общество, нормите на цивилизованото общуване и държавното регулиране на икономиката.

Има две популярни версии относно това как всъщност философията на свободните пазари и минималното правителство е започнала да определя икономическите политики на Великобритания и САЩ. Според десницата, включваща наследниците и последователите на Милтън Фридман, провалите както на държавния социализъм, така и на кейнсианската социална държава, са направили триумфа на неолибералните идеи неизбежен. За левицата, включваща фигури като марксиста-географ Дейвид Харви и журналистката и авторка Наоми Клайн, неолибералните политики са израз на интересите на капитала, който систематично е проникнал в правителствените среди, за да премахне следвоенните регулации.

В Господари на вселената: Хайек, Фридман и раждането на неолибералната политика, икономическият историк Дейниъл Стедман-Джоунс убедително показва, че и двата популярни варианта са погрешни. Това, че неолиберализмът е спечелил, не се дължи нито на неуспехите на социалната държава, нито пък на някакъв „стратегически план“, прокарван от агентите на капитала. Историята, която разказва Стедман-Джоунс, е значително по-нюансирана. Той показва, че възходът на неолиберализма е резултат от серия от повече или по-малко ad hoc[1] ходове от страна на политици, активисти, медийни фигури и икономисти, в отговор на цяла серия от политически и икономически шокове, започнали през 1970-те години. Представата за някаква драматична конфронтация между неолибералите и привържениците на следвоенния центристко-ляв консенсус е до голяма степен порождение на една ретроспективна дясна пропаганда, която левицата изглежда е приела до голяма степен.

* * *

В основни линии разказът на Стедман-Джоунс изглежда така: появата на стагфлация[2] през 1970-те, както и утвърждаваната неспособност на конвенционалната икономическа наука да обясни феномена или да се справи с него, е направила сравнително левите правителства от онова време в САЩ и Великобритания по-възприемчиви към определени технически пренагласявания на политиката, събирателно познати под названието „монетаризъм“, с цел борба срещу инфлацията. Монетаристите смятат, че контролът върху паричната маса би трябвало да бъде основното средство, използвано от правителствата за смекчаване на колебанията в икономиката – в противоположност на гледището (водещо началото си от Джон Мейнард Кейнс), че за укротяване на цикличността в бизнеса трябва да бъдат използвани както монетарни, така и фискални правителствени намеси. Интелектуалните наставници на тези монетаристки политики, Милтън Фридман и неговите последователи от фондацията Херитидж, Американския институт за предприемачество и икономическия факултет от университета в Чикаго, също са били склонни да вярват в силата на свободните пазари да организират обществото по-ефективно, отколкото на това е способна държавата. Но, макар че както демократичната администрация на Джими Картър в САЩ, така и лейбъристката на Джеймс Калахан във Великобритания, възприеха монетаристките политики и започнаха да ги прилагат, те отхвърляха философията на свободните пазари.

Прилагането на тези монетаристки политики действително укроти инфлацията, но заедно с това задълбочи рецесията, което пък допринесе за падането на демократическото (респ. лейбъристко) правителство в двете страни. Консервативните правителства на Маргарет Тачър и Роналд Рейгън, които ги наследиха, започнаха да твърдят, че неолибералното свободно-пазарно мислене е спасило Америка и Великобритания, и че тези идеи трябва да бъдат систематично прилагани, за да се реши широкия – и продължаващ да съществува – спектър от икономически и социални проблеми. Тази представа – а именно, че неолиберализмът се е справил там, където не е успяло кейнсианското мислене, тоест в борбата със стагфлацията, спечели широка популярност.

Противопоставяйки се на разпространеното мнение, Стедман-Джоунс разчленява възприетия и отляво, и отдясно мит за монолитния неолиберализъм на няколко концептуално и исторически отделни елементи и показва как те са били споени в единно цяло благодарение на „късмета“, който им е предоставил онзи конкретен исторически момент. Тези елементи са:

А) Мрежата от интелектуалци, обединявани от вярата в силата на свободните пазари, първоначално обединени в „Общността Мон Пелерин“ на Фридрих Хайек, а по-късно упражняващи широко влияние чрез различни консервативни и либертариански тинк-танкове и икономически факултети в Чикаго и Вирджиния.

Б) Развитието на монетаризма от Милтън Фридман и превръщането му в жизнеспособен политически конкурент на властващия дотогава кейнсиански подход.

В) Икономическите кризи от 1970-те, от колапса на споразумението от Бретън Удс[3] до петролния шок, предизвикан от OPEC, достигнали кулминацията си в неконтролируемата инфлация и високата безработица от онова време.

Стедман-Джоунс цитира твърдението на Фридман, че „ролята на мислителите […] е преди всичко да поддържат всички възможности отворени, да имат налични алтернативи, така че когато грубата сила на събитията направи промяната невъзможна, винаги да има някаква достъпна алтернатива“. Когато най-тежката следвоенна криза дискредитира кейнсианската ортодоксалност, Фридман вече има готово и привлекателно техническо решение. От своя страна една презокеанска мрежа от интелектуалци и журналисти – фигури като Ед Фулър от фондацията Херитидж, Самуел Бритън от Файненшъл Таймс, Питър Джей от BBC – е готова да представи различието между тези политики не просто като техническо решение, но и като въпрос на епохален избор между социалната държава и свободния пазар.

Ето защо, според Стедман-Джоунс, неолибералният пробив се е появил в резултат не толкова на някакъв „стратегически план“, а по-скоро като следствие от цяла серия локални решения. Например: пред лицето на неподдаващата се на контрол инфлация, през 1979 администрацията на Картър назначава като шеф на федералния резерв Пол Фолкър. Тук може да се посочи и неохотното съгласие на привържениците на Хайек, традиционно вярващи в свободните пазари, да сключат мир със социалните консерватори.

Стедман-Джоунс проследява възхода на неолиберализма до решението на по-скоро центристки-левите правителства да възприемат монетаристки политики. Описанието, което той дава на това решение, е може би най-отличителната черта на неговия разказ. За да се разбере как този аргумент поставя предизвикателство пред утвърдените днес начини на мислене по отношение на неолиберализма, е необходимо да се върнем крачка назад, и да се огледаме малко по-внимателно.

Дискусиите върху неолиберализма, както отляво, така и отдясно, страдат от онова, което Пол Кругман и други икономисти наричат „зомби“-идеи. Това са икономически концепции, които са били дискредитирани много отдавна , но продължават да се влачат наоколо. От страна на десницата, една от централните зомби-идеи е, че намалената държавна регулация върху пазарите води до стабилен икономически растеж. Ако вярвате в това, то възходът на неолиберализма е фасулска работа. Неолиберализмът в такъв случай става просто философията, която работи. Но дали трябва да се вярва в това? Идеята, че освобождаването на пазарите води до добри и стабилни икономически резултати, не би трябвало никога да надживее времето на Голямата депресия[4] и със сигурност би трябвало да бъде премахната в резултат на историческия опит от онези времена.

Междувременно, едно ново поколение от ляво настроени икономисти е открило, че техните прогресивни събратя страдат от своя собствена зомби-идея. Майк Бегс например наскоро заяви, че марксистката икономика, която мнозина хора сред левицата продължават да намират привлекателна, страда от фатален недъг. Маркс вярва в трудовата теория за стойността – тоест идеята, че стойността на една стока е равна на труда, който е вложен в нея. Цели поколения от икономисти-марксисти са се облягали на тази основа при изграждането на представата си за това как функционира световната икономика. Мислители като Дейвид Харви са използвали тази теория, за да създадат едно изтънчено обяснение на неолиберализма като естествения начин, по който капиталът реагира на променящите се условия. Ако приемете марксистката теория на Харви, то възходът на неолиберализма отново се превръща във фасулска работа. Но, както посочва Бегс, концепциите, намиращи се в основата на теории като онази на Харви, са били решително опровергани още преди повече от столетие и още никой не е успял да предостави някаква убедителна защита в тяхна полза.

Щом само веднъж осъзнаем, че фасулските обяснения за неолиберализма са на практика идеи-зомбита, то въпросът за неговия възход става истински интересен. Как е станало така, че правителствата от западния свят са прегърнали тази радикална философия на свободните пазари? Стедман-Джоунс отговаря така: те никога не са го правили. Онова, което те наистина са приели, е монетаризма. Монетаризмът – идеята, че е възможно да се смекчат икономическите цикличности чрез контрол върху общата маса на парите – е изобретена от Милтън Фридман, който е неолиберал. И буквално всички – и отляво, и отдясно – свързват монетаризма с неолибералната обвързаност със свободните пазари. Но, както твърди Стедман-Джоунс, това са две напълно различни неща – и историята подкрепя твърденията му.

Монетаризмът е правителствена политика за направляване на икономиката. Свободните пазари са визия за една икономика, освободена от правителствен контрол. Разбирането на начина, по който един по същество технически и политически подход е започнал да бъде идентифициран с вярата в свободните пазари е нещо, което открива възможност за напълно нов поглед към фундаменталната икономическа и политическа трансформация на нашето време. А разбирането за това как тази идентификация е била отричана, ни позволява да разберем пък продължителността и устойчивостта на най-голямата от всички зомби-идеи: тенденцията да се обвинява правителството за всичко, което не функционира в икономиката.

Историята на монетаризма започва с начина, по който кейнсианската ортодоксалност е започнала да доминира икономическите политики на англоезичните демокрации. Базисната логика на тази ортодоксалност е добре позната. Голямата депресия демонстрира по внушителен начин тенденциите на капитализма към периодични колапси, но проблемът е не само в това, че цикличните кризи изглежда стават все по-тежки и че произтичащата от тях безработица заплашва социалната стабилност. Кейнс твърди, че дори и евентуалните възстановявания не могат със сигурност да доведат до продуктивна заетост на цялото население. Той вижда един вид базисна несъвместимост между обществените цели и резултатите, които се произвеждат от пазарите. Но правителствата могат да преодолеят тази несъвместимост. Чрез комбинация от навременна монетарна политика и държавни разходи ние можем да се противопоставим на цикличното намаляване на търсенето, и да възстановим пълната заетост. По-късно, когато икономиката е заплашена от прегряване, ние можем да повишим данъците и да затегнем паричната маса, за да се противопоставим на инфлацията.

Огромните правителствени разходи от времето на войната премахнаха американския проблем с безработицата и засилиха престижа на кейнсианския подход. Появи се един кейнсиански „технологически елит“, който започна да контролира нивата на фискални и монетарни политики, надявайки се да позволи на страната никога повече да не изпадне в толкова разрушителна депресия. Кейнсианската вяра в силата на правителството да решава социалните проблеми беше примесена с по-широки либерални цели – да се инвестира в националната инфраструктура, да се създаде широка система на здравеопазване, да се надвие бедността – които бяха преследвани от няколко последователни демократически и републикански администрации. И, макар фанатичните расисти и антикомунисти да се противопоставяха все по-яростно на тези социални програми, когато станеше въпрос за икономика, според известната фраза на Никсън, всеки беше кейнсианец.

Но икономическите технократи си имаха своя ахилесова пета. Стедман-Джоунс посочва, че макар Кейнс да се е съмнявал в това, че управлението на търсенето и предлагането може някога да се превърне в точна наука, неговите наследници постепенно са започнали да вярват, че напредъка в областта на статистиката им дава достъп до по-подробна, по-навременна икономическа информация, която те биха могли да използват, за да улучват всеки път точното място между ниската безработица и ниската инфлация. Развоят на събитията скоро щеше да опровергае самоувереността им.

Милтън Фридмън междувременно беше развивал един алтернативен начин за правителствен контрол над пазарите, с „много по-скромни цели“ и вдъхновяван от скептицизъм по отношение на способността на която и да е централизирана администрация да събира точна и своевременна информация за комплексната модерна икономика. Той отхвърляше убеждението на кейнсианските технократи, че може да се постигне едновременно и ниска инфлация, и пълна заетост, твърдейки, че използването на (по неизбежност груби) фискални инструменти за повишаване на заетостта винаги ще води до тенденция към повишена инфлация. Далеч по-добре е, смята той, да се ограничава централната икономическа политика до онова, която тя действително може да върши добре: контролиране на инфлацията чрез контрол върху паричната маса.

Появата на стагфлацията, както и очевидната неспособност на икономическата ортодоксалност да се справи с нея, дискредитираха кейнсианците и повишиха авторитета на монетаристите. Икономическата политика вече изглежда не работеше и в хода на 1970-те години натиска за прокарване на промени стана неудържим. Монетаристите се издигнаха до ключови политически позиции, но този възход не означаваше капитулация от страна на центристко-левите правителства пред неолибералната вяра в свободните пазари, както биха искали да вярват привържениците на десницата. Идеята, че приемането на монетаризма е означавало приемане и на свободните пазари, е резултат от едно ретроспективно „приравняване на монетаризма с един теоретически различен от него набор от аргументи относно предполагаемото превъзходство на пазарите над правителствената намеса в икономиката“.

На пръв поглед това твърдение изглежда странно, като се има пред вид както статуса на Фридман като най-важния представител на мисленето за свободата на пазарите, така и факта, че – в сравнение с кейнсианството – монетаризмът представлява един сравнително ограничен начин на правителствена икономическа намеса. Не е ли в такъв случай изборът на монетаризма просто форма на избор на по-голяма свобода на пазарите?

Но всъщност, както показва Стедман–Джоунс, монетаризмът не е същото като неолибералната свобода в пазарите. Монетаризмът не е програма от типа laissez-faire[5] – нито пък е бил въведен по такъв начин за контролиране на пазарите през 1970-те години. Той е по-скоро програма за правителствен контрол над икономическата променливост. Имайки пред вид стагфлацията, изборът между монетаризма и кейнсианството изглежда не точно като някакъв идеологически избор, а по-скоро като избор между две различни техники за прилагане на държавна намеса.

Фактът, че хората от онова време са били в състояние да направят ясна разлика между монетаристката политика и неолибералната философия се илюстрира нагледно от острата реакция на Хайек срещу плана на Фридман. Хайек защищава премахването на законните платежни средства (legal tender) и спонтанното, направлявано от пазарите, създаване на частни валутни единици. От другата идеологическа страна на спектъра, демократическите и лейбъристки правителства, слабо заинтересувани от освобождаване на пазарите от правителствената опека, са могли да възприемат монетаристките политически решения, без заедно с това да смятат, че въвеждат банкрута на социалната държава. По-късното обяснение е стриктно post-factum[6], твърди Стедман-Джоунс. И ако не са се случили точно онези събития, като например кризата със заложниците в Иран, то историята на либералната капитулация и провал никога не би могла да послужи като оправдание за наистина неолибералните политики от 1980-те и 1990-те години.

Източник



[1] Целенасочени, преследващи определена цел. Бел. пр.

[2] Период на инфлация по време на застой в производството. Бел. Пр.

[3] Бретънудската система (на английски: Bretton Woods system) е международна система за организация на валутните курсове и търговските разплащания, установена в резултат на провеждането на специална международна конференция (Бретон-Удската конференция, състояла се от 1 до 22 юли 1944 г.) Името си получава по името на курорта Бретън Удс (на английски: Bretton Woods) в щат Ню Хампшър, САЩ. (по Уикипедия)

[4] Икономическата криза, започнала в 1929 и продължила през по-голямата чат от 1930-те години. Бел. пр.

[5] Икономическа доктрина, основаваща се на принципа за минимална правителствена намеса в работите на пазарите и икономиката. Бел. пр.

[6] Направено след уталожването на събитията. Бел. пр.

Майкъл Клун
Майкъл Клун е американски писател и критик, който преподава в университета Case Western Reserve. Книгите му включват Американската литература и свободните пазари, Да пишеш срещу времето и предстоящата Побеляването: тайната на хероина.
Посетители: 59

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... преди 2 седмици
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още

    “Днешната... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... преди 4 седмици
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... преди 4 седмици
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... преди 4 седмици
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Стотици години... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... Неделя, 26 Август 2018
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018
  • гост писа Още
     За неуспешната... Вторник, 21 Август 2018