Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Присъединителна глава първа

Европа, нашият общ... какво всъщност?

1. Помощ, аз съм европеец от Адриан ван Дис

2. Юг и щастие от Флавио Сорига

3. Чук, чук, кой живее в Теремок? от Михаил Шишкин

4. Обезпечено с литература от Георги Господинов

5. Интеграция в четири точки от Марко Погачар

Беше краят на деветдесетте години, следите от танковете на Четвърта бригада, която беше докарала вкъщи добрите и лоши момчета от операция „Щурм“, бяха се позаличили малко, а шумовете от перални, хладилници, телевизори и стереоуредби от погрешна националност, които пък бяха ги следвали месеци след това, върху препълнени авто-ремаркета и трактори, бяха се понижили до степен на поносимост – на самия мен всичко това ми беше през оная работа. Бях точно наполовина по-млад от сега и някак си не напълно интегриран. Катилите от гимназията бяха по онова време наточени само за три неща: футболния клуб „Хайдук“, Хърватска и „Оейсис“ Механизмът не беше кой знае колко сложен. По „Хайдук“ бяха луди, откак свят светува, долу-горе всички – и дори имаше едно време, в което това беше имало смисъл. Преди да стане третокласен провинциален футболен клуб, а феновете му – банда остригани до голо фашисти, този клуб можеше да обира призовете по европейските шампионати: през 1944 бяха спечелили, тогава още като отбор на освободителната югославска армия, в Сплит – бяха победили недостижимия английски отбор. Аз пък имах два леви крака и никакво желание да стоя на вратата, да ходя по стадиони или изобщо да си имам работа с футбола.

Хърватска също попадаше през онези години някак неизбежно в центъра на вниманието, тогава още повече, отколкото сега. Вярно е, че водехме лош живот, в онази окаяна, турбо-католическа, националистическа автокрация, но, хей, имахме си наша държава! Нито тогава, нито пък днес съм в състояние да разбера какво й е толкова ценното на една държава, а значи това също ми беше през оная работа. Може би всичко това идва от факта, че съм некръщаван син на словенски юго-офицер, който още в началото на войната се изнесе в неговата си република, и на хърватска пощенска служителка, която остана; а такива [като мен] хора, то се знае, винаги са били враговете, те бяха по-скоро бяха предателите на нашето дело. Като си помисля реално – все пак съм имал късмет.

Всичко това си имаше икономически и политически основания, то е следствие от няколко грозни идеи и тъпи хора; но пък „Оейсис“? Хм, това вярно май никога няма да го разбера. Хронологията във всеки случай е очевидна: няколко години преди това за първи път бяхме започнали да приемаме сигналите на MTV (не напразно хората казват, че сателитните чинии са съборили СССР), и хиперинфлацията на спектаклите, на които бяхме изложени ежедневно, най-после придоби собствения си попкултурен символ. И така, именно в рамките, или по-добре казано, в ядрото на една по подобен начин измислена велика история – онази по тогавашно време абсолютно доминантна история на реинтеграцията и хомогенизацията на „хърватската национална идентичност и нейната същност“ (тази много неясен, но вездесъщ филиз на мечтаната ни с векове независимост) – се оформи първия ми важен интеграционен опит.

Спомням си го, сякаш беше вчера. На задния джоб на армейския си клин носех лепенка на Cripple-Bastards, на фланелката – надпис „Миряна обича само истински ядове и пънк“. Генералът тъкмо беше ритнал камбаната. По стените, вечно омазани с нечии лица и лозунги, сега вече бяха ретуширани „нашите“ лица и една нация на влюбени политици стоеше пред избори. В някои квартали не можеше да се отиде просто така; рано или късно човек попадаше на групи от скинхедове и футболни фенове, които на бърза ръка ощавяха кожата на посетителя в националните цветове. Ето защо се движехме на глутница, докато останахме само ние двамата. Ние, цял един тандем, открихме на някаква стена хърватския герб и се заехме с него, с ръце и крака, защото вече ни беше дошло до гуша от този герб, искахме да го махнем от тази стена, а отстраняването се проточи, нещо не вървеше, защото гербът беше тежък и здраво закрепен; и тогава изведнъж всичко потъна в тъмнина.

И аз видях от синьото небе всички звезди, най-вече жълти, но някак странно разпилени, и моментално се интегрирах на земята. Трикрилният гардероб, който ни държеше за вратовете и тупаше с нас по асфалта, откри първата ми присъединителна глава: оказа се, че гербът бил стоял на входа на полицейския участък на улица Петринка, и през тази нощ научих, зад закрити врати, всичко, което трябваше да зная за своята дотогава дълбоко скрита независимост. И националната интеграция беше, това е ясно, sine qua non: първата крачка по посока към Европа.

Присъединителна глава втора

Ако първата ми, прото-европейска интеграция, беше се случила в прогнилото сърце на многовековния защитен вал на християнството, то втората, макар и по замисъл много по-европейска, се случи в неговата привидна пълна противоположност, на географската и политическа граница на Европа, в изключения Истанбул на Босфора. Пристигнах там като млад студент, за новогодишно празненство, с приятелката ми и други приятели, след тридесет и пет часово друсане в автобуса на една туристическа фирма. През зимата Истанбул е изкусителен; Истанбул сутринта, Истанбул през нощта, мирише на боза, риба и дим; градът тъче плътен гоблен от светлини, който се влива в мъдрата тъмнина на Азия. Един град, чиито тела всеки миг издишват грам по грам души – и изхвърлят тон по тон лайна в морето. Такъв един Истанбул; гола и дива фантасмагория, площад Таксим в новогодишната нощ.

Бляскавият диско-глобус се разсипваше из съседните улици, високоговорителите грачеха и тракаха, ние бяхме петима и се държахме заедно. Изведнъж момичетата се развикаха, навалицата беше непоносима, отнесе ни настрани и вече не виждахме източника на виковете; там, където само допреди миг се бяха виждали главите им, сега се виждаше куп мъже, който се увеличаваше с всяка секунда. Върнахме се обратно при гласовете, пробихме си път с бой – едната вече лежеше на земята, другата я дърпаха и подмятаха насам-натам поне петнадесетина типа. Избутахме хората настрана, блъскахме и удряхме, където ставаше нужно, докато накрая успяхме да ги освободим и да се оттеглим в една странична улица. Бяха ги обарали здравата, кипяха от гняв и се намираха в състояние на лек шок, но въпреки това нощта продължи; тя пулсираше докато се вля в утринта, пулсираше заедно с пияните клетки и заличаваше с потока си спомена; и така прокуди сянката на цяла една година.

Вечерта на следващия ден се върнахме обратно в хотела си, там очевидно се снемаше филм. Пред входа стояха пет или шест репортерски минибуса, един куп прожектори и техника. Оказа се обаче, че ставало дума за риалити-шоу и че европейските звезди в него сме ние. Случая, който вече почти бяхме забравили, бил заснет от телевизионни камери. Журналистите бяха ни издирили и ни чакаха скрити на рецепцията. Дадохме интервюта за главните новини, за няколко булевардни предавания, заедно с материал за „Пчеларство и лов“, плюс всички важни вестници. На следващия ден в петнадесетмилионния град беше напълно невъзможно да изминем и сто метра, без да бъдем спрени от някого, без някой да ни се извини от името на целия турски народ, без  кюрдите да бъдат обвинени за всичко, без да ни подадат в ръката топли гевреци и други подобни. Лицето ми – при кадрите в едър план нещата бяха изглеждали като доста приличен тупаник – беше попаднало по случайност по началните страници на най-масовите вестници.

Момент моля, кой тук откача?, попитах възрастния журналист, опитан ас в рибарска жилетка. Кой има интерес да фабрикува събитие, в което са ни замесили нарочно? Кой тук е инстументализиран и защо? Една страна с толкова тежки, включително и вътрешнополитически, проблеми, би трябвало да има съвсем други болни теми вместо…

Човекът в рибарската жилетка ме измери от глава до пети, запали си цигара и каза хладнокръвно, сякаш цял ден бяха му кълвали шарани, изпратени от небето: Интеграция, европейска интеграция. Заради голямата проевропейска кампания в Турция били използвали възможността да изпратят посланието, че на студенти от европейските страни подобни неща не могат да се случват по улиците на Истанбул – и ако все пак се случват, то тогава трябва да бъдат посрещнати с всеобщо осъждане. Ако не бяхте от Европейския съюз, никой петел нямаше да пее за вас, продължи човека с рибарската жилетка и издуха дима. А аз просто не можах да понеса мисълта да го разочаровам, да разваля историята му, като му кажа, „Ju nou, ajm from d Balkans“…

И така бях, за втори път, и пак против волята си, пипнат за врата и запратен към звездите.

Глава трета

При изреждането на важни за мен евроинтеграционни моменти пътувам вече по-навътре в континента, по сладководен път.

Бъди по-прецизен; къде точно беше? В Полша, далеч в северозапада, при Бигошч. И какво търсеше там? Взех участие в един фестивал по лирика, нищо не търсех. Как дойде там? Закараха ме с кола. От Берлин ме взе един приятел, поляк, който знае езика и улиците. По пътя минахме през градчето Багдад. Каква марка беше колата? Не знам. Каква е тая поезия? За някакви шифри ли става дума? И да, и не. Имаше всякакви видове поезия, както си му е реда при лиричните фестивали. Лошата беше истински лоша. Имаше ли ескалации в това отношение? Не, за такова нещо сме прекалено добре възпитани. Все още ни стяга топлия пуловер на дребната буржоазност. В това е нашето спасение. Имаше ли ескалация в други отношения? Този въпрос уловка ли е? Добре, големи католици ли са поляците? Поляците са много големи католици. Какво трябва да има във всяко прилично полско място, освен църква, пожарна станция и кръчма? Дом на светия отец Йоан Павел II. Може ли това да се каже и за твоята страна? Да, с изключение на споменатия дом. При нас папата виси на почетно място между държавния герб и логото на спонсориращата бирена фирма. Освен това почти нищо в тази страна не е мое. Какво не могат да понасят поляците от малките градчета? Не обичат да се нарича папата с малкото му име. Не обичат да чуват „Войтила“. А какво е твоето мнение? Мисля, че гореспоменатият е опасен престъпник, както и повечето от предшествениците му, заедно с принадлежащата към всичко това фирма. Какво още не могат да понасят поляците от малките градчета? Не обичат да те заварват в разговор със сърби и мюсюлмани. Защото ние хърватите сме окей, братя, но тия мюсюлмани, тия православни, руснаци, водили сме война едни срещу други – как може сега да седим на една и съща маса? И какво не обичат още? Словенци, които говорят чисто по полски. Преводачи. Обясни ми го това. Желько говореше прекалено чист полски. В бара, накрая на лирическия фестивал. Онзи с подозрителната поезия? Да, но всеки фестивал е така. И какво се случи след това? След няколко пилзенски вече не му вярваха, че не е поляк. Настояха да прекрати с провокацията. Да покаже документите си. И какво? Той отказа да представи документите си, и без това не ги носеше със себе си. И? Настояваха да отиде до хотела, придружаван от тях, и да си покаже документите. Трябвало да докаже, че не е поляк. Или моментално да престане с провокациите. Да престане и да се извини. И после? Ами не се извини. Стана и отказа да продължи разговора. А те? Обкръжиха го, ошамариха го и го хванаха за яката. А ти? Аз го хванах за ръцете, за да избегна всеобщ батак. А те? Докато го държах, един от тях го ритна в лицето, с high kick. И какво стана после? Всеобщ батак. Масов побой като заключение на лирическия фестивал, в резултат на което се интегрирах с господ знае кого и колко, защото осветлението беше лошо. В тъмнината всички единици изглеждат еднакво, когато се сблъскат едни с други. И как приключи всичко? След всеобщата и изключително успешна интеграция успях да хвана в Бигошч влака за Берлин и заспах начаса.

Присъединителна глава четвърта, засега последна

Този списък от важни интеграции е разбира се произволен и би могъл да изглежда другояче. Поне засега той следва една предварително известна посока – влажния сън на всеки не интегриран европеец: от периферията накъм центъра. Европейските звезди се посипаха върху мен, при четвъртия път, по-близо до средата на облаците, този път се интегрирах вертикално. И отново моята с две ръце поета интеграция (поради специфични обстоятелства нямаше как другояче да я поема) имаше един напълно предвидим катализатор и една определена посока на действието: тя дойде по принуда, отгоре, откъм посоката на реда и закона.

Отидох отново на поетическо пътуване, по-точно казано в Копенхаген – оттам идвам в момента. Всичко беше във възможно най-добър ред: отидох на спокойна разходка из града, обиколих с колело надлъж и нашир из Ньоребро, празнувах в специални жилища „за развлечение и разслабване“, които има във всяка по-нова сграда в Ньоребро, четох (некропоетика!) на гробовете на Ханс Кристиян Андерсен и Киркегор, мотах се дни наред из Кристиания и какво ли не още. Още от началото на седемдесетте години този наполовина извъндържавен оазис приютява пъстра картинка от неинтегрирани типове – застарели хипита, пънкове и прогонени окупатори на жилища, непрестанно мотани раста-типове и просто мотани типове, та чак до войнстващи веганци, фруктуарии и най-различни активисти по всичко, което хвърля сянка. Но щом само напуснах Кристиания (уличните табели съобщават порядъчно, че човек отново е в областта на Съюза), аз отново бях в сърцето на Европа – в онзи влажен сън – а от съня някак трябваше да се добера обратно вкъщи.

Този процес обикновено се нарича пробуждане; Транстрьомер казва: Пробуждането е скок с парашут от съня. И така аз се намерих от леглото отново на летището. А на летището върших в продължение на час или два нещата, които обикновено човек върши по летищата – нищо. А после се приближих, подсилен от съня, към гигантската птица: извадих от джобовете си всичко метално, сложих лаптопа в пластмасовата кутия и тръгнах, както един милион пъти досега, съвсем спокойно към металния детектор. А след това ме повикаха и ме попитаха дали моята чанта е наистина моя. Аз им отговорих: ама наистина истински. А те попитаха дали е имало възможност някой да е пъхнал нещо вътре. Аз казах, няма такава възможност. А те попитаха дали ми е известно, че нося със себе си оръжия, и аз ги зяпнах. После се сетих, разсмях се и бръкнах в страничния джоб, за да извадя швейцарското ножче, което инак използвам за отваряне на бутилки и за да си чопля зъбите, бях го забравил в багажа; тогава към мен се втурнаха двама двукрили полицаи, притиснаха ме с все сила към стената, та чак ноктите ми се забиха в нея, и изведнъж стана тъмно: една топла тъмнина, в която като перфектен ореол проблясваха жълти звезди.

Когато дойдох на себе си, ме разпитаха. Откъде имате оръжието?, питаха. Какво искахте да направите с него?, питаха. Познавате ли някой човек от този списък?, питаха; знаете ли, че в Дания…

И аз знаех, за първи път. Всичко ми стана най-после ясно, но бях прекалено раздразнен, за да сътруднича. Усмихвах се тайнствено, което изкара моите благодетели още повече извън кожата. Не можех да излетя. И си мислех: това е съдба! Исках да остарея и да умра в страната, в която един тирбушон е оръжие, бях готов да се боря за това. Продължавах да мълча като гроб, докато успяха да ме уговорят чрез хитри въпроси. Изплъзна ми се, че съм в Дания като писател. Поет, казах едва доловимо. Поет? Ах, по дяволите с тоя, казаха и посочиха с крак към изхода, а аз все още се усмихвах блажено. Нямаше вече литература, с която да се откупя. Но звездичките, които видях, бяха този път стопроцентово европейски и най-после можех да въздъхна свободно. Аз, интегрираният.

Източник

Марко Погачар
Марко Погачар е роден през 1984 в Сплит. Завършил е литературознание и история в университета Загреб. Автор е на четири книги с поезия, известен като един от младите таланти в хърватската литература.

Посетители

27
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Либерален преглед“... преди 1 ден
  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 5 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 5 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 4 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    Сряда, 21 Август 2019
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... Сряда, 21 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко прави един... Сряда, 21 Август 2019
  • Златко писа Още
    Без да съм... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    Вторник, 20 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... Вторник, 20 Август 2019
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... Вторник, 20 Август 2019
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... Вторник, 20 Август 2019