Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Ди Цайт: Седим тук във вашето старо берлинско жилище, заобиколени от книги, а отвън всичко изглежда преобърнато с главата надолу. Как въздейства върху вас тази напрегната Европа?

Сибиле Левичароф: Винаги съм следила политическия проект Европа с благосклонност. Приветствах въвеждането на еврото, защото това направи пътуванията по-лесни. Но що се отнася до икономиката, не се осмелявам на преценка, поради многобройните тънкости. Дори експертите не са единодушни.

Европейската литература от изминалите години очебийно мълчи, когато става дума за последните икономически драми, или може би греша? 

Литературата реагира по принцип със закъснение, ние все пак не сме зайци-бързаци, които скокват на секундата. Разбира се, последните десет години в литературата бяха определяни и от това, че до нас достигнаха източноевропейските вълни, които имат да преосмислят доста по-различни ужаси и отминали събития от една клатеща се валута. От това възниква грандиозна литература.

Но не е ли това по-валидно за деветдесетте години?

Имам пред вид не толкова по-старите автори като Естерхази и Кертес, които определяха облика на източноевропейската литература след 1989. Моите любимци са по-млади, например румънецът Мирча Картареску, един невероятен, мощен образ, пълен с черна изобретателска енергия, или унгарецът Ласло Давараси, също такъв мрачен образ, който се опитва да улучи десетката с фантасмагорични исторически измислици, или пък Юрий Андрухович от Украйна. Той е пламенен европеец, който иска да види страната си спасена от мизерията чрез Европа.

Кое е за вас особеното в сегашната европейска литература?

Не съм чак толкова гладна за европейци, чета нови книги от всички краища на света. Само дето с тези източноевропейци се появи една група таланти, които наистина успяват да направят нещо от мизерията на собствените си ситуации. От литературна гледна точка това означава също такъв гръмотевичен удар като онзи от седемдесетте години, когато изведнъж се появиха латиноамериканците. През последно време в източна Европа възниква една литературна злост, която се различава силно от изкуството заради самото изкуство или порнографските опити от Запада на Европа.

Кои романи прочетохте най-първо?

В началото бяха Големите – Музил, Додерер, Пруст. След това, по време на следването, дойдоха французите, Франсис Понж, Реймон Кено, това беше пробуждане. Родителите ми, типични читатели от времето след войната, бяха чели своите Камю и Сартр, това беше поемането на въздух след войната. Аз прескочих този екзистенциализъм. След това дойдоха латиноамериканците. От ранните деветдесет години насам европейската литература изчезва.

Кое е неясно, кое придобива контури?

Непрестанният световен приток от всички страни, безбройните преводи правят контурите размити, а освен това съществува и тенденцията за прикоткване към американската литература. Но литературата се нуждае от заземяване, от връзка със собствената страна, собствения език. Инак се разлага в някакво пространство от непрестанно фантазиране.

Какво точно означава това, заземяване?

В мощната литература тези две неща идват заедно: едно вътрешно душевно неспокойствие на писателя, и едно заредено с конфликти неспокойствие на страната му. В езика и двете неща получават връзка, която не може да се обърка с нищо друго. Също и чрез езика ние сме туристи, по целия свят. Голямо е изкушението да се изгубят собствените езикови особености и да се пише в някаква плитка форма на „световна литература“.

Философката Юлия Кръстева смята,че европейският майчин език е преводът. Всичко вече е било [опитвано]. Затруднява ли се Европа при изобретяването на нови неща?

Не. Европа си запазва правата на свободно въздушно пространство на измислянето, но това не е нищо особено – латиноамериканската, индийската литература живее също толкова от изобретяването. Навсякъде литературата означава и освобождаване от реалното.

Коя според вас е реалността, която се изправя мощно пред нас от 2000-те година насам?

Размиването на сигурностите от какъвто и да е вид. После, един труден за овладяване приток от хора от цял свят, тоест трудността да се определи отново съответното Национално.

Не споменавате 11 септември, борсовия крах, промяната на климата, Фукушима?

Тези големи сътресения биват осъзнавани с неизбежност, и дори когато са свързани с човешко страдание, те са нещо добро за литературата. Но те не се оказват начаса включени в някоя книга, Те привеждат творбите в движение. На мен самата ми се случи така със сътресенията от 1989.

От 2000-та насам новите медии разшириха многократно глобалните си зони на влияние. Принадлежи ли това според вас към сътресенията на десетилетието?

Преломът е въпрос и на възраст. На мен той ми причинява страх. За мен трептенето на мониторите означава опасност от безкрайно разпиляване. Собствената ми възпитателна програма, напротив, би гласяла така: „Концентрирай се, човеко!“ Но това е остаряло.

Защо? Миналото десетилетие се намира и под знака на Риталина, на борбата срещу неспособността за концентрация. Какво може да предложи литературата срещу това?

Тя може да покаже, че е добре да се събере усилието, чрез един творчески акт, да не се допусне разпиляването и занемаряването на дадена тема, а да се създаде смислов космос. Романът, дори и когато изглежда нарочно разпарчетосан, е средството срещу разпиляването на смисъла. Той ви задържа.

Самоограничението струва енергия. А това води до рискове от социално изключване. Плодотворно ли е за литературата това напрежение?

Конфликтните ситуации на източна Европа носят със себе си горещо желание за един по-добър свят. Изпод купищата развалини от екзистенциални теми, възникващи от бедността, лежат изгубените изначални конструкции на тези нации, а литературата майстори непрестанно, именно от такива неща. В контраст с всичко това, западното страдание, идещо от един разпокъсан и разпокъсващ медиен свят, вече намери великолепен израз в романа на Дейвид Фостър Уолас Безкрайна смешка. В Европа обаче все още сме в очакване на роман с такова качество.

За какво би разказвал този великолепен европейски роман?

Бих могла да си представя, че по тази екзистенциална тема ще се напише някакъв модерен вариант на Обломов. Той би бил уловен в някаква охлювена черупка от непрестанни медийни ефекти и не би се осмелявал да направи нито крачка извън дома си. Би могло да се опише как загубата на телесност, осезателна или обонятелна, се извършва едновременно с преяждането на окото, което заедно с това губи усета за реалност, а значи и зрение.

Тоест, ще се превърне ли Обломов, романният герой на руския автор Иван Гончаров, в аскет?

Да, би трябвало да бъде направен като аскет, като смесица от бягство и закрила, по отношение на света. Той би бил не някаква опростена, а интелигентна фигура.

Унгарският ви колега Петер Естерхази пише, че езикът на 21 век е езикът на надеждата отвъд надеждата; един език, в който би имало някакво значение това, че всеки ден умират по 20,000 деца, защото в момента то няма никакво значение.

Европейският роман трябва все пак да притежава някаква искрица надежда. Не искам да чета безутешни неща. А към реалността на умиращите от глад деца може да се добави и това, че през последните десет години беше създаден Европейският съд по правата на човека. Това ме кара да изпитвам задоволство. Този стремеж, да не се наблюдават безучастно страданията и мъченията по далечните краища на света, е скъпоценно наследство.

Европейско?

То се дължи на Просвещението, дължи се на юдеите и християните. Както в Стария, така и в Новия завет, бедните хора за пръв път са герои, говорители на себеподобните си, достойни за спасително послание. Човек може да се чувства горд от това наследство.

Значи в такъв случай зад присмеха във вашия роман „Апостолоф“ не трябва да се открива резигнация от Европа?

В никакъв случай. Литературната енергия на възмущението също е добро европейско наследство. С удоволствие бих прочела, някога в бъдещето, някоя книга, обличаща в модерни одежди античните героични епоси, свързани с библейските теми – тоест онези истории, които са наченали континента Европа. Но не е толкова лесно да се накара Афродита да се надигне сред пяната откъм едно мръсно, пълно с боклуци море, без това да я направи смехотворна.

Източник

Pin It
Сибиле Левичаров
Сибиле Левичаров (род. 1954) е немска писателка. За романа си „Апостолов“, разказващ за болезненото отношение към баща й, и неговата родина България, тя получи голямата награда за белетристика на Лайпцигския панаир на книгата.
Други статии от този автор

Посетители

13
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Татяна Ангелова писа Още
    Изключително... преди 21 часа
  • Златко писа Още
    Един много нормален... преди 2 дни
  • Нели писа Още

    Ако сте изчели много... преди 2 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Не е лошо авторът да... преди 2 дни
  • meritus писа Още
    Гьобелс се върти в... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    И накрая - последното... преди 3 дни
  • Нели писа Още
    Тук обаче не става... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А пропо, майката на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Опасна тема, която... преди 4 дни
  • Нели писа Още
    И все пак е толкова... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Казват, че, веднъж... преди 4 дни
  • Just passing by писа Още
    Авторката е преди... преди 5 дни
  • Серкан писа Още
    "Сговорна дружина... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    За всички хора, които... преди 1 седмица
  • Георги Пейчинов писа Още
          До Георги... преди 1 седмица
  • Сухи писа Още
    Както казва един... преди 1 седмица
  • петьо писа Още

    ще има да вземаш. за... преди 1 седмица
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Авторът очевидно не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Това издание не го... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Наистина ли? Колко... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Любим разказ от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Странно нещо са... преди 2 седмици
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Да, с голямо... преди 2 седмици
  • Пенка Ангелова писа Още
    Есето на Георги Карев:... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Господин Карев, това... преди 2 седмици