От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Жестокостта на паметта се разкрива в припомнянето на онова, което е било прогонено в забрава.
Нагиб Махфуз

Това твърдение на Нагиб Махфуз изразява нещо, което според мен е много важно за отношението между германците и евреите, тъй като, с взаимно уважение, и двете страни се занимават с проблема на миналото. Някои неща изискват щедростта на забравата, други изискват честността на припомнянето. От моя гледна точка именно това е трудността за германските следвоенни поколения, макар че самият аз никога не съм имал никакъв личен опит с ксенофобия или антисемитизъм в Германия. Едно скорошно изказване от страна на добре известен берлински политик за „евреина Баренбойм“[1] беше направено в контекст, който няма нищо общо с юдаизма и аз го интерпретирам като знак за неразбиране на юдаизма.

Вярно е, че юдаизмът не може да бъде лесно обяснен: той е отчасти религия, отчасти традиция, отчасти нация, и накрая един безкрайно разнообразен народ. Трудно е човек да си има работа с него, както за самите евреи, така и за всички останали, особено пък за страна като Германия, която има такава ужасна обща история с евреите. За съжаление, след като съм прекарал години в Германия, аз живея с все по-силното впечатление, че тази част от германската история не е асимилирана или разбрана от множество германци. И такова невежество може да доведе до нов антисемитизъм, или до филосемитизъм, който би бил също толкова погрешен, колкото и антисемитизма.

Аз не вярвам в колективна вина, особено след като са отминали толкова много поколения, и поради това нямам проблем да живея и работя в Германия. Но в същото време аз очаквам от всеки германец да не забравя тази част от историята на страната си, и да бъде особено внимателен когато я разглежда. Но той ще бъде в състояние да прави това само ако има разбиране за самия себе си и за миналото, което е подпомогнало неговото оформяне; защото, ако потискате някакъв важен елемент от самия себе си, вие сте ограничен в начините, по които можете да общувате с другите.

Такива мисли водят до въпроса за германската идентичност и до по-общия въпрос от какво се състои една идентичност. В еврейската традиция има две отчетливи тенденции: едната по-фундаментална, представяна от философи и поети, които са се интересували единствено от еврейски въпроси и от еврейския Weltanschauung[2]; другата тенденция се асоциира с велики фигури като Спиноза и Айнщайн, и до известна степен от Хайнрих Хайне – и тя се характеризира с прилагане традициите на еврейското мислене към други култури и други въпроси. Не е трудно да се види как се е стигнало до там, че сред евреите се е развила една двойна идентичност.


Small Ad GF 1

По мое мнение е невъзможно за който и да е човек в началото на 21-ви век да твърди с увереност, че притежава само една-единствена идентичност. Една от трудностите на нашите времена е в това, че хората ограничават интересите си до все по-дребни детайли, и че много често имат само слаба представа за това как нещата са свързани едни с други и заедно формират части от цялото. Германците са дали на света толкова много под формата на духовно просветление – нека да помислим за Бах, Бетовен, Вагнер, Хайне, Гьоте, за да спомена само неколцина – но може би ужасяващите преживявания от ерата на нацизма и малко след нея са направили особено трудно за германеца от 2001 година да погледне в очите историята си като цяло.

Аз гледам на въпроса за идентичността и като музикант, и от перспективата на моята собствена история. Аз съм роден в Аржентина, дядо и баба ми бяха руски евреи, израснах в Израел, но съм живял по-голямата част от зрелия си живот в Европа. Мисля на езика, на който се случи да говоря в даден момент. Чувствам се германец когато дирижирам Бетовен и италианец – когато дирижирам Верди. Това не ми дава усещането, че съм неверен на себе си; точно обратното. Опитът от свиренето на много различни видове музика може да бъде удивително просветляващ. Когато сте изучили и изсвирили едно пианисимо на Дебюси, а след това се завърнете към някое пианисимо от Бетовен, вие знаете много по-добре в какво се състоят разликите и разбирате, че си имате работа с два напълно различни видове звук. При Дебюси пианисимото трябва да бъде безтелесно, а при Бетовен то трябва да има физическо ядро от експресивност и звук.

Напълно естествено е да се намерят за ценни отклоненията към различни култури, но разбира се немската култура е нещо изключително и по този въпрос не трябва да има фалшива скромност. Ако разбирате Бетовен като човек, който е бил едновременно и германец, и универсален, то става очевидно също, че германците, много повече от множество други нации, са се занимавали с миналите култури, например с гръцката митология, литература и философия. Цялото творчество на Бетовен е до известна степен базирано на гръцкия принцип на катарзиса, отразяващ едно типично германско отношение: човек не бива да се страхува да навлезе в тъмното и да се появи отново на светло. Първият момент на Четвъртата симфония например започва откъм дълбините на хаоса и намира изключителен път към реда и ликуването.

Според мен речта на президента на Германия, Йоханес Рау, от 9 ноември 2000 година, е особено точна, когато той говори за разликите между национализма и патриотизма:

Патриотизмът може да процъфтява само там, където за расизма и национализма не е предоставено никакво място. Никога не трябва да объркваме патриотизма и национализма. Патриотът е човек, който обича родината си. Националистът е човек, който ненавижда родините на другите.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

За мен това е много важен момент. Аз вярвам, че германците са изгубили чувството си за патриотизъм, привързаността към собствената си страна, през втората половина от двадесети век – и това отчасти поради страха от национализма. Това е нещо много злощастно. Тази промяна се е случила по време на огромна емиграция, когато в Германия са идвали, или са се чувствали принудени да дойдат, повече имигранти от когато и да било преди това. Германия отвори вратите си и използва имигрантите без да е достигнала толерантността на страна, основаваща се на имиграция, като например Аржентина или Съединените щати. Отношението на множество германци, които са враждебно настроени към имигрантите, според мен идва от факта, че последните две или три поколения германци не са разбрали в достатъчна степен какво означава емиграцията. Те не успяват да разберат, че е възможно човек да има повече от една идентичност едновременно и да приемат, че хората с чужд произход, с чужди привички и чужда култура, могат да станат част от собствената страна без да застрашават нечия собствена идентичност.

Най-добрият пример за специфично германския проблем е настоящата ситуация в Берлин, при която някои хора се страхуват, че столицата им става прекалено мултикултурна или многоизмерна. Този страх със сигурност произтича от едно минало, което не е било напълно асимилирано. Берлин беше единственият разделен град в Германия и двете части на града имаха необичайна поддръжка отвън: както Федерална република Германия, така и Германската демократична република разглеждаха Берлин като град със специален статус. Моята надежда е, че Берлин няма да изгуби специалния си статус чрез обединението – и даже напротив. Поради четиридесетгодишното разделение и съществуването на Изтока и Запада един до друг, Берлин, по мое мнение, притежава уникалния потенциал да обхваща изцяло различията – един потенциал, който днес трябва да бъде добре използван. Вместо да се оплакваме от разделението, причинено от историята, ние трябва да гледаме на него като на положителна сила, за Берлин, но също и за отношенията на града с останалата част от Германия и с други страни. В края на краищата, Берлин е единственият град, в който една делегация от Москва няма да се чувства напълно чужда на Запад и в същото време една делегация от Вашингтон няма да се чувства напълно чужда на Изток.

Ако бихме искали да разберем природните явления или качествата на човешките същества, или отношението към Бога, или някакво друго, духовно преживяване, ние можем да научим много от музиката. Музиката е толкова важна и интересна за мен, защото тя е едновременно и всичко, и нищо. Ако бихте искали да се научите как да живеете в едно демократично общество, то ще направите добре, ако свирите в някой оркестър. Защото, когато го правите, вие знаете кога да водите и кога да следвате. Вие оставяте място за другите и в същото време нямате задръжки при заявяването на собственото място. И въпреки това, или може би точно поради това, музиката е най-доброто средство за избягване проблемите на човешкото съществуване.

За мен има само едно ясно определение на музиката – онова на Феручио Бузони, който казва: „Музиката е плътен въздух“. Всичко друго, което се казва за нея, се отнася до различните реакции, които тя предизвиква у хората: тя бива преживявана като поетична, чувствена, духовна, емоционална или формално очарователна – възможностите са безкрайни. Тъй като музиката е всичко и нищо в едно и също време, с нея не може да се злоупотребява лесно, както е било при нацистите. По време на Западно-източните „Диван“-работни срещи във Ваймар, музиканти от Израел и арабските страни работят заедно през последните години и показват ясно, че сближавания, които досега се считаха за невъзможни, могат да бъдат постигнати чрез музиката; това, разбира се, не означава, че музиката ще реши проблемите на Близкия изток. Музиката може да бъде най-доброто училище за живота, но в същото време и най-ефективния начин за бягство от него.

Март 2001 г.

Източник



[1] Клаус Ландовски, водач на християндемократическия съюз в Берлинския сенат, причини скандал в края на 2000-та година, говорейки за трудностите при избирането на нов диригент на Берлинската държавна опера, чийто диригент тогава – и до днес – беше Даниел Баренбойм. В присъствието на журналист Ландовски заяви: „От една страна имате младия Караян – Кристиян Тилеман. От друга страна имате евреина Баренбойм.“ Бел. ред.

[2] Мироглед. Бел. пр.

Даниел Баренбойм е немски пианист и диригент. Той е смятан за един от най-известните музиканти на късния 20-ти век и ранния 21-ви, едновременно като пианист и диригент.

Pin It

Прочетете още...