Предвеликденски редове от дневника…
За широко затворените очи, за молитвите, за душевния комфорт
На Цветница, като всички не особено ревностни християни, но пък имащи близък с цветно име, влязох и аз в църквата. Със свещ за здраве, с осветено върбово клонче, послушах службата. Вдъхновено божият отец призоваваше да отворим очите си за христовата красота и милост, да отворим душите си за добротата и любовта човешка. Добри думи, силни думи. Дали упойващият мирис на тамян, дали прочувственото пеене на двамата студенти теолози правеха лицата на хората по-одухотворени, очите им по-широко отворени. До прага на излизане от църквата. Защото отпред седяха все същите стари познайници, протегнали ръка „Дай, за бог да прости… за здраве, дай за живот…“. Не останах да броя колко очи широко се затвориха. Анализът на този феномен е за психолози и социолози. За обикновения средностатистически гражданин остава самооневиняването, че ако справедливо си е плащал данъците, то държавата е пълна с пари, но не ги дава където трябва. Остава справедливия гняв пред протегнатат ръка, че е притеснително да искат от теб, когато ти си само един обикновен човек, а ако държавата си беше на мястото, щеше да се погрижи за всички. И преди, и след Великден. „Ако…“ ли затваря широко очите ни?
Бях чела, че в Библията се среща 1626 пъти думата „ако“. Потърсих, разбира се, цитати: Второзаконие. 28:1 „Ако слушаш добре гласа на твоя Бог и внимаваш да вършиш всичките Негови заповеди, тогава Бог ще те въздигне над всичките народи на света.“ Или „Ако ходиш в пътищата Ми, и ако пазиш наредбите Ми, тогава ще ти дам свободен достъп между стоящите тук“ …Не са много наредбите Му, десетте пръста на ръцете ни могат да ги преброят, само че ние ги четем с широко затворени очи и още по широко неангажирано и апатично продължаваме да гледаме към всичко, което нарушава душевния ни комфорт.
След скандалния филм „Баклава“ в почти всеки блог по интернет се четеше едно остро писмо – „Докога? Докога ще си затваряме очите пред децата на улицата, пред затъващото образование, пред крайната бедност и капсулиране на „аутсайдерите" в най-многобройното ни малцинство, пред детската проституция, пред наркотичната зависимост, докога…, докога…?“
Всеки един от нас, очакващите христовото възкресение като поличба, че нещо ще се промени, може да продължи писмото. Докога ще бъдат застрелвани употребени момичета в Домове за деца, докога ученици в нормалните училища ще носят със себе си газови пистолети, докога учители и ученици ще воюват в класните стаи вместо да четат Хамлет? Докога…? Всеки от вас може да напише не по-малко остро писмо, но само ако дълго не е стоял с широко затворени очи. Ако иска в утрешния, следпразничен, следспасителен ден да не осъмва в националния ефир с поредната сензация за нов бюст на стара фолк-певачка, или за нов костинбродски славей, който иска всички да узнаят какво по-голямо мъжко достойнство си е присадил! Или, не дай Боже, за поредния гаф с корумпиран лекар, за поредните изгорели живи хора, за поредното набито дете… Наясно съм, че много хора ще сметнат думите ми за крайно неподходящи и скандални. Но скандалът явно се продава добре, докато ние си повтаряме с широко затворени очи, че щом един Спасител е тръгнал доброволно към Голгота да ни спаси от самите нас, то защо да не вярваме, че ще ни спасява отново и отново…Защо да не се надяваме, че ще стане чудо и в нашата страна обикновеното човешко същество ще бъде третирано почти тъй внимателно, както животинските видове във филмите на Animal planet. Защо да не разчитаме на звездата DARINA, с координати RA 52.96918731 и деклинация -34.73231401. Същата, която българи от САЩ подариха на близките на малката Дарина, неуспяла да пребори левкемията. Същата тази звезда, която ще трепка над нас винаги и ще напомня да бъдем добри и да вярваме, че от нас зависи светът да бъде щастлив.
Великден идва и е предпразнично. Предспасително. Предмилосърдно. Предмолитвено. Не зная църковните молитви, но имам една моя си молитва към Спасителя – да ни отнеме способността широко да си затваряме очите, ушите, душите. Да ни отнеме способността да отминаваме дребничките неща, които още ни правят хора. Душевният комфорт често е по-ценен от идеалите, желанието за собствено щастие е напълно разбираемо, но отговорността все още е наша. Отговорността на всички пътници преди ден в един раздрънкан междуградски автобус по линията Велико Търново – Горна Оряховица. Качи се жена с видим недъг, трудно се добра до седалката, не помоли никого за помощ, ниско навела глава и още по ниско се сви, когато групата тийнейджъри високо се разсмяха „Гледай, и костенурките се возят вече на автобус…“ Последваха още „оригинални“ реплики и най-лепкаво мълчание широко затвори очите на останалите пътници. Никой не защити жената. И от какво ли…. Хората предпочетоха да чуват, до да не чуят нищо и мълчанието се превърна в клей. Сетих се за думите на Монтен, че между нищото и най-малкото нещо на света разстоянието е по-голямо, отколкото между най-малкото и най-голямото, и си пожелах възкресението да бъде заразно. За всички нас.
„Искам да купя живота на сестра ми! Моля, помогнете!" – с този призив Лора, сестрата на Дарина, започна кампания за набиране на средства в края на 2006 г. И за три месеца събраха 300000 безпомощни пред смъртта евро.
Искам да купя на всички нови очи, широко отворени! Моля, помогнете!!