22 юни, 2024. Фашистка Германия напада Съветския съюз. Аз летя за Санкт Петербург. Война е. А годината е 2024, някакво побъркано дежа-вю, в което живеем. Летя от Истанбул съвсем не за по-направо, но това е единственият възможен начин да се добереш до Русия с полет над Европа. Летя с турските авиолинии. Отиваме на симпозиум. Колежката ми лети с авиокомпания Россия пак от Истанбул, но ще обиколи цяла близка Азия, защото руски самолети не летят над Европа. Не летят и над морето. Санкции, какво да се прави. Аз тръгвам посред нощите, за да стигна до азиатското летище на този чудовищен, и все пак толкова близък, роден и домашен мегаполис, който любимият ми поет Йосиф Бродский наричаше инатливо Константинопол. В Истанбул съм за десети път, но сега не мисля за него. Изневерявам му с Ленинград. Впрочем, въоръжена съм с книга на Бродски, от известно време съм влюбена в този мъж, и току разгръщам кориците. Четенето е единственият способ да се почувства човек достоен. Вярно, е Йосифе, не тръгвам на път без книжка. Разлиствам те. Достоевски е казал, че Петербург е най-отвлеченото място на света. На всеки двайсет години тук произтича естетически взрив. Сигурно защото личността тук не е ограничена от сушата, а водата и небето, които те обгръщат, ти дават онази неограничена свобода. И се рееш… Ще видим. Първо трябва да се зарея в турското небе и да кацна в северните географски ширини.
Трябва да се пътешества през зимата, съветва Бродски. Но не защото през лятото не можеш да видиш местата, на които си, от щракащи китайски фотоапарати и непрестанно крещящи, гризящи, блъскащи се, мърдащи в истерично брауново движение тълпи от хора, тръгнали да превземат цивилизацията с дивашките си инстинкти. Ужасно нещо е турист на неприсъщо място. Ниско тарифните туристи са истинска заплаха за цивилизацията главно по естетически съображения. Те разрушават илюзиите ти, съкровеното ти преживяване от срещата с града. Влизат на концерт с класическа музика – доскучава им. В музея огладняват. Говорят помежду си прекалено силно. Източните децибели са дразнещи за западното ухо. Необходим ми е пустият град. Безлюдният Лондон, Париж, Берлин, Рим. Самотният Истанбул. През зимата оставаш насаме със себе си, чувстваш душата си, чуваш мислите си. През зимата контурите на чуждия живот са по-отчетливи. Това е бонус за пътешественика. Животът е някак по-реален. През зимата имаш възможност и право да мечтаеш.
Защо пътуваме? За да преживеем чужди животи. Пътуването е алчна стихия. Да се въобразим в битието на лондончанина, парижанката, тосканците. Пътувайки мога да живея поне за ден ту на брега на Златния рог, ту по Юскюдарските склонове, в потънали в зеленина и бухлати цветни храсти дворове, ту в старинни замъци или палати… Контурите са отчетливи, съдържанието е запълнено със свой смисъл, със свои миризми, звуци, форми. А знаете ли, че Колкото повече информация постъпва към мозъка, толкова повече страда въображението – това забелязва Бродски още в началото на 80-те години, когато и електронните екрани и изкуственият интелект, и мрежата, са част от жанра научна фантастика. Сигурно затова все по-често си мечтая за аналоговите времена. И бъдещето ме плаши. Но пък сега пътуваме.
Всъщност, човек трябва да пътува към Санкт Петербург през зимата. Категорично. Снежен, мрачен, тъмен, блестящ и хрущящ, хрустяще-хрустальный, дворцов, воден и леден. Бродски също е роден там, но бленува за Венеция. Тя е лятната сестра на Питер (фамилиарното название на града на Петър Първи). Но защо Венеция, този мелодраматичен трафарет? Сигурно защото я е видял за първи път през зимата. Сама и уединена, изоставена, влажна, мразовито тъмна, наводнена. Венеция е фиксация – пише той – синоним на порядъка и архитектурата. Заобиколена от вода. Блаженство. Водата е сгъстеният модус на времето. „И Божият Дух се носеше над водата“. И се оглежда във времето. Бродски избира Венеция за мястото на своя живот, заръчва си я за след това, като своето мечтано блаженопочивше място. Погребан е на остров Сан Микеле, гробището в лагуната. Някой път ще ти дойда на гости, поете…
Честно казано, полакомих се по белите нощи, затова тръгнах. Симпозиум, симпозиум, можеха и без мен да минат, за науката световна загуба велика. Но пък точно сега са му датите на симпозиума, сега или никога, тръгвам, отивам да видя града на Петър, на Бродски и Ахматова, на Ермитажа и крайцера Аврора, на Гогол и Достоевски, на Пушкиновата любов и смърт, на дуели и балове, Онегин и прочия… И на моята майка, която е живяла тук доста, за годините на социализма, два пъти по една година да проживееш навън си е доста, нали? Тук е учила и ми разказваше, когато бях дете, как през нощта е чела книга без да светва лампа. Колко романтично нещо са белите нощи. Вечен ден и вечна пролет. Имам си едно наум, че и там, в ада, е вечна пролет, но… тръгнала съм, все ще стигна някак си. А може дори и да се върна. Ами ако не ме пуснат, мисля си? Все пак летя с паспорт на вражеска държава? Отивам, кацам на летището и – но пасаран. Какво правя? Е, ще му мисля.
В самолета цари блестяща дисциплина. Поръчвам си Чёрный кофе, защо да се рея в облаците ако няма да изпия едно кафе там, горе? Оглеждам се. Заобиколил ме е Самый читающий народ в мире. Вярно. Редом до мен, през пътеката, седи млада русокоса девойка, която спокойно може да работи за някоя голяма модна компания. Дълги крака, дълга коса, сини очи, висока, перфектна кожа. Изваяна е. Одухотворено лице. Чете Достоевски, Престъпление и наказание. С твърди корици. Само след час-два ще видя подобна, странна за балканския ми опит гледка: шофьор на автобус, който чете книга – отворил капака и полегнал в багажното. Чака си туристите човекът и не губи интелектуално време. Друг свят, други нрави.
Друга география е. Кацаме. Земната повърхност е обвита в синкава мъгла, през която преминават упоритите слънчеви лъчи. Все едно попадам в друг сезон… Е да, в друг географски пояс съм все пак. Но в следващите дни северното слънце ще се окаже не по-малко настойчиво от нашето, средиземноморско. Три и половина след обяд е, не мога да преценя височината му на небосвода, самолетът ни се приземява на Пулково и виждам следното: отляво панелки, по средата безплодни поля, отдясно роща. Гора, истинска северна борова гора и брезички, които ме просълзяват, защото отново си спомням за майка си. По нейните места съм. А това е любимото ѝ дърво. Посадих бреза на гроба ѝ – изтръгнаха я. Посадих отново – пречупиха я. Какви хора сме? Казват, че брезата е дървото на изисканата самота. Който сее бреза в двора си, сее скръб, защото това вещае, че няма да има семейство. Брезата е свещеното руско дърво. Дали затова светът не обича твърде руснаците? И затова са толкова самотни? Особено в момента. Аз пък обичам брезичките.
На летището ни посреща билборд: „Добре дошли в Санкт Петербург – мегаполисът на 21 век!“ До него се мъдрят две стоманени статуи на печален странник, напомнящ Рицаря на печалния образ, а до него глухарче, на руски одуванчик, разперило корона. И лого: „Все хотим мира!“ Очевидно има някакво разминаване с тази заявка, точно сега, през юли 2024 година, защото под одуванчика са седнали право на земята две брадясали синеоки момчета с военни униформи и много сериозно превързани рани, с бинтове около гърдите и краката. Единият е гол до кръста и се подпира на патерица. Фронтоваци. Завръщат се ранени, но все пак живи. Някой им поръчва такси и те се качват, трудно, с чужда помощ. Всички ги гледат страхопочитателно, защото са герои.
Именно това внушава на всички пуснатата високо уредба в района на летището, по която шпикерът, с женски глас, тържествено обяснява на пътниците, че се намират в зоната на летище Пулково: „Санкт Петербург, информация за военния комендант на летището може да бъде получена на „информация“, редно е да се спазват правилата и мерките за сигурност, съобщавайте за изоставен багаж, не пушете в зоната на летището…“ Трябва всички „да благодарим на смелите защитници на нашето отечество, които се сражават с врага и да им оказваме всякаква помощ“. А те могат да се информират за своя пореден полет към фронта, обръщайки се към военния комендант. Този призив с благодарностите прозвучава последователно на всеки петнайсет минути. Опитвам се да свикна с мисълта, че се намирам в държава, която е във война, а самата аз влизам тук от вражеска страна, и затова дълго ще бъда обработвана на паспортния контрол. „Откъде идвате, къде отивате, при кого, адресът ви в Петербург, а симпозиума… каква е темата на вашия доклад, колко време ще останете, най-късно на 9 юли трябва да напуснете границите на Руската федерация, нали знаете, да, билетът е за седмица по-рано, добре, каква валута носите, колко, в брой, нали“… Тук банковите карти и транзакции не важат. По-късно ще се окаже, че и чейндж бюрата вече не съществуват, а в банка трудно, по-скоро никога няма да те обслужат ако си чужденец. По-лесно е да обереш банката, отколкото да изтеглиш пари от нея. Не, тази шега не ми се получи. Но така е, колкото пари си носиш в брой, толкова. Ако ги свършиш – спасявай се. Нямам руска смарт карта, така че не мога да се обадя и по телефон, не мога да ползвам и точките за достъп към wifi, където въобще ги има. Хрумва ми, че ако много закъсам, ще мога да се обадя до България срещу скромната сума от 14 лева на минута. Ако заумирам, мога да получа прошка от най-близките си. Само от един. И тази шега не ме разсмива. Сложно е, но пък вълнуващо.
При поредното ми, не го броя, май че е трето, сканиране на куфара, сърдита митничарка задава въпросите си остро и рязко – и така изпитва моята добронамереност. Гигантско черно куче с брада се спуска към мен, усмихвам се несигурно, „ай, какая хорошая собака“, собаката ме подушва от глава до пети, изпръхтява и кима, явно е харесала моя Chanel. Няма наркотици, констатира собаката и тръсва брадата си. Хорошо, входите, девушка!
Вхожу.
После няколко пъти се опитвам да изляза от салона на летището и се въртя във ветрилообразната врата, подобно на Пурко от „Господин за един ден“. Предстои ми дълго чакане – първо моята колежка, която ще кацне след 6, оказва се, след цели 9 часа, а междувременно трябва и да дойде някой от университета, за да ни посрещне. Така че имам време да разгледам приветливия и летен, слънчев и следобеден Петербург, по-точно околностите му. Защо пък да не изпия още едно руско кафе, този път на земята, три следобед е. И да изпуша една цигара. Непушачка съм, но винаги си нося сигареты и адски ми се допушва точно когато е много, много забранено. А тук се оказва, че е. Виждам как някакви ребята стърчат около кръгъл контейнер с вид на луноход и тръскат папироси там. Присъединявам се към тях. Вече съм си купила голямо кофе с молоком от симпатична будка с надпис „Теремок“. Това се оказва прекрасна верига за кафе, напитки и бързо хранене, която храни качествено и бързо само с руски натурални продукти и рецепти. Грахова супа, борш, рибки, чайове всякакви, кока кола, но с руско име „Добрый кола с малиновым вкусом“, класическа „Новый кола“, напитки с клюква, рябина и брезов сок и още: пирожки, сметани и пышки. Това последното обикновено предизвиква усмивки по лицата на всички българи: какво, пишки ли, пишки значи ядете, какво е пък туй чудо, ами нещо като малки палачинки. Пред будката на „Теремок“ слънце е поставена претенциозна малка пейка в стил руско рококо и палав надпис: „Для барышней и сударей“. Е, как, барышня ли съм – барышня съм и още как, има ли по-помешчическо име от Евдокия (произнася се Йевдакия)? В Питер ли съм – в Питер съм. Пия ли кофе – пия. Я да метна крак връз крак! Слънцето напича, подухва хладен ветрец, я люблю тебя, жизнь!
Люблю, люблю, но по някое време ми замръзва дупето и решавам да вляза отново в салона за пристигащи. Вън е вече 18 часа, продължава да е все така светло, но вече твърде хладно и се замислям дали да не се спася на топличко, че още часове ще чакам. Вече съм пообщувала с подпийнал пътник на средна възраст, който изтрезнява с черный кофе и ми обяснява, че за трети път си завързва връзките на обувките и съответно трети самолет изтървава за Москва (предполагам, че трета е и бутилчицата му водка), а синът му го издирва по телефона: „Отец, ти няма ли да се завърнеш днес все пак? Аз го изслушвам, черпя го с огънче за цигарата, той се покланя учтиво: „Хорошая Вы девушка, такая красивая“… Чак пък красивая! Но гордая, да, позагрях с импровизиран руски диалог.
Край мен преминават пилоти, стюардеси и пилотеси. Не знам дали има такава дума, но трябва, защото професията е вече твърде еманципирана. Пък и звучи добре, някак стройна като самите тях, пилотеса, „Стройная как Ту“, както пееше Висоцки. Млади, хубави, устремени лица на почти деца. Празникът, наречен летене със самолет, за тях е рутина, просто работа. Средна възраст? Не знам, вероятно 35. В цял свят това е може би най-търсеното, перспективно и младо занимание. Студено е, затварям Дванайсетте стола, някъде след 67 страница и влизам в летището. Отново се повтаря кадърът с Пурко, ами това да не ми е хан, влизам-излизам. Този път влизам задълго.
Отново минавам на скенер. Боже мой, та нали куфарът ми има стикер, имам печат в паспорта, та аз пристигнах преди няколко часа? Няма значение, мерките за сигурност са железни. Слава богу този път няма черно куче. Летище Пулково не е голямо, обхождам го за час, бавно, по ескалаторите нагоре-надолу, влизам в магазини и парфюмерии, оглеждам ресторанти и барчета. С една дума – забавлявам се и, винаги ми е звучало ужасно, но – убивам времето. По уредбата гърми отново: „Уважаеми участници в специалната военна операция, благодарим ви за проявеното мъжество и героизъм при защитаването на родината ни! За всякакви въпроси по придвижването и билетите ви се обръщайте към военния комендант на аеропорта, а за подробности по пътуването – към служителите на летището и информация.“ „Уважаеми пасажери, препоръчваме за ваша сигурност да ползвате само таксиметровите услуги на Яндекс. Възползвайте се от безплатното приложение Яндекс точка Ру. Възможно е останалите автомобили да са продукт на мошеничество.“ „Уважаеми пасажери, в последно време все по-често ставаме свидетели на взривове, задействани от мобилни приложения. Ако се натъкнете на безстопанствени мобилни устройства в района на летището, моля да ни информирате.“
Зяпам по витрините. Срещу мен е пренаселено, защо са се скупчили тези там? О, това е руския Макдоналдс, който обаче носи името „Вкусно – и точка“. Сандвичът не е бургер, а бутерброд. Няма Фанта, Спрайт, Пепси, Нестле тий и Севън ап, но затова пък руска продукция дал бог: Добрый кола, сайдер Балтика, Мистер Лис (Крадецът на ябълки) – пълни с витамини и никакви Е-та. Опитвам нещо от цялата богата палитра. Отвратително е. Мен ако питате, няма повече от Е-та тук. Но, затова пък кафето е хубаво.
„Мама, скажи пожалуйста, как точно происходит специальная военная операция?“ Ескалаторът ги отнася нагоре, седя на пейка под него и не чувам отговора. Наблюдавам от пет минути един войник, явно заминаващ, дъвче яростно дъвка и прави балончета. Забил поглед в телефона, като че ли всеки момент ще му го отнемат. Прощава се с някого, явно. Прилича на любовна раздяла. Двама чеченци в униформи ме наблюдават безразлично. Празни погледи. Изтръпвам и забивам поглед в книгата. Подпийнал младеж с несигурна стъпка се опитва да влезе в ритъма на хаспела и да се придвижи до горния етаж, стъпалата постоянно се изплъзват изпод огромните му кубинки, няколко пъти тръгва и се връща обратно, най-сетне влиза в ритъм, хваща се за парапета и изчезва нагоре. Проследявам го с поглед. Пиянството е голямата стигма на този свят. За войната не се говори. Тя само се диша. Няколко китайци отминават покрай мен, и те към горния етаж, за вътрешните авиолинии. По-късно установявам, че на светлинното табло има полети за къде ли не, включително и за Магадан, Сургут, Архангелск. И Шанхай излиза на разписанието на вътрешни полети.
23 юни, 2024. Имам усещането, че тук непрекъснато ме възпитават – в автобуса, в метрото, в трамвая. Реклами, съвети и обяви буквално крещят отвсякъде: „Уважаеми пасажери, бъдете осторожни и любезно отстъпвайте място в превозните средства на възрастни хора и инвалиди.“ „Родители, дръжте децата си здраво за ръце особено при спиране на автобуса.“ „Граждани, изберете да се включите в подразделенията на армията на срочна военна служба. Месечна заплата милион и деветдесет и пет хиляди рубли, безплатна храна и издръжка, както и билети до Санкт Петербург.“ Билетите са за придвижване до военната мисия. Безплатно извозване до фронта. По улицата виждам деца, облечени в червени тишъртки с надпис „Армия России“. Банковите слогани гласят „Вместе с Россией Банк“ и „Руки вверх“ (тази последната не я разбирам много добре от гледна точка на заявена банкова политика). „Любить по русски“ – това пък е реклама на предстоящата седмица на семейството, любовта и верността в Русия. Впечатлява и агресивната кампания против съжителството без брак и абортите. „Човек си от мига, в който си попаднал в мен“ – усмихва се от билборда бременна красавица, а плодът ѝ нашепва това.
Скитайки и зяпайки по улиците, днес съм тръгнала на културен туризъм право към Двореца Строганов. Това е бившият дом на прочутата аристократична фамилия Османови. Преди няколко години той е претърпял основен ремонт и гигантският кристален полилей в просторното фоайе-галерия е изцяло реставриран (ако ти се стовари на главата, направо не ми се мисли). Но тъй като сумата била прекалено голяма за музея, а дори и за бюджета на кметството, реставраторите дълго задържали началото на работата. Тогава от чужбина пристигнала, също като от вълшебните сказки, внучката Османова, свежа бабичка на завидна възраст и кондиция. Пристигнала тя от далечните Америки в града и решила да навести родния си дом, двореца. Директорът изпаднал в ужас и решил да я отпрати като ѝ каже, че са в ремонт. Тя обаче, настойчиво, съвсем по руски, задала фаталния въпрос: „А где полилей?“ И понеже от древни времена на славяните им е ясно, че най-добрата защита е истината, директорът си признал: „На ремонт. Но нямаме пари да си го платим, затова не ни го връщат.“ „Сколько вам нужны?“ „Два милиона.“ „Что это – доллары?“ „Нет, рубли.“ Османова веднага се разпоредила и на следващия ден ги получили. Полилеят бил платен. „Ех, защо не казах долари – заскубал си косите Директорът – щях да реша всички проблеми на музея за години напред!“ Това се случило преди години, когато рублата все още струвала нещо. Днес хиляда и двеста рубли е само входният билет на големия дворец Строганов, недалеч от Фонтанный дом, дарен на града не от друг, а от самият граф Шереметьев. Това е домът, в който някога е живяла великата Ахматова, там се е подвизавала и нейната приятелка, певица от плебейски произход Прасковья, която се сдобила с аристократичната измислена фамилия Жемчужина, дадена ѝ от царствения любовник Шереметьев. Двете – Анна и Прасковья – били неразделни, едната пеела, другата пишела стихове. В този дом Фонтанный Анна Ахматова живее с третия си мъж Пунин, който обитава съседните стаи заедно с дъщеря си и бившата си жена. Така, в ужасяваща „комуна“ заживяват всички заедно, докато ги разделят болести, каторга, смърт и разводи. Руска драматична тъга. Предстои ми да отида там, но не днес.
Първо разглеждам Музея Фаберже. След като съм се налюбувала на знаменития полилей пристъпвам в изложбените зали. Тук се намират няколко от най-известните и скъпи експонати – императорски яйца, специално изработени за коронации, рождени дни на царевичи, сватби и юбилеи. На едно от яйцата е вграден портрет на красив млад мъж с брада и бял кител. Ясни сини очи, благ поглед, руси мустаци. Това очарователно момче, почти тийнейджър е… кървавият император Николай Първи. Този същият, който разстрелва декабристите, а жените им изпраща на ссылка в Сибир. Во глубине сибирских руд, храните гордое терпение, не пропадет ваш скорбный труд и дум высокое стремление… –изплуват ми Пушкиновите ямби, докато съзерцавам яйцето.
„Но как е възможно човек да е заобиколен ежедневно от цялата тази красота и въпреки това да воюва, да пролива кръв, да върши злини?“ – ме гледат учудено сивите очи на Наташа, колежката от университета, която ни доведе тук. Патетична е. Дали пък не ме провокира? Не, тя е толкова искрена, съвсем по руски мелодраматична, вдига рамене, думите ѝ звучат болезнено, защото вече ни е разказала, че откакто е започнала специалната военна операция, брат ѝ и племенникът ѝ, които са висши офицери, не са се връщали от Украйна. Мъжът ѝ е отдавна покойник. За сина не питам. Темата за войната се просмуква във всеки разговор, и въпреки че се стараем да не говорим за това, тя витае във въздуха, особено около всеки чужденец, а тук такива като мен не са много. Ако не броим хората от бившите републики, някой и друг китаец или индиец, на практика чужденци няма. Наташа е професорка, но нейният недоумяващ въпрос си задава всеки. Да го кажем така: в този въпрос се таи безкрайната наивност, доверчивост и сантимент, които текат в жилите на руснака.
„Приезжайте снова у нас!“ – ми се усмихва девушката от Кондитерская „Н. Крупская“. Макар и да звучи така, това не е магазин за оръжие, а бонбонджийница. Името на Надежда Крупская неизменно оглавява класацията на едни от най-добрите шоколадови трюфели в света. Вярно, много са добри, всъщност рецептата не е мръднала от времето на създаването на фабриката, а елитните шоколадови изделия мерят качествени сили с белгийския, френския и швейцарския шоколад. Съвсем в реда на нещата, тук нищо не е преименувано. Има Ленински жилрайон, например. И, вероятно, освен името на града и на университета „Санкт Петербургский“ нищо друго не е преименувано тук. Приезжайте, нали сте от България, ех, колко спомени имат родителите ми от там, – насърчава ме тя – аз не съм ходила, но Золотые пески, те още разказват за тях. А ние не сме лоши хора, колкото и да говорят това за нас, руснаците. Не сме лоши, – добавя – не сме толкова лоши… все още. Усмихва се, струва ми се, болезнено. Не сме лоши – прозвучава като мантра. „Дай Бог – отвръщам аз – ще дойда отново!“. И ние, българите, не сме лоши – усмихвам ѝ се несигурно. Не знам дали шегата ми се получи, май ми хвана вяра? „А в свойта вяра сам не вярвам аз“ – нали така беше казал поетът? И събирам в дамската си чанта кесийките от бонбони, които току що съм купила: най-скъпите са с лика на Путин, шестотин рубли килото, другите са с Императрица Елизавета, има и с Петър Първи, с Владимир Ульянов Ленин, с малкия Володя, също бъдещ Ленин и червени звезди, поръбени със златен кант. Подслаждам се с един малък Ленин, другите са за почерпка в България, после отхапвам от Репиновите три мечки. Путин го оставям за най-скъп подарък – няма да ми повярват, затова им нося от лика му скромен, пък и сладостта му да опитат. Туризмът може да бъде доста опасно идеологическо занимание.
Но да довърша за Фаберже, побърканият гений, който творял филигранни декоративни яйца и ги обсипвал със скъпоценности – брилянти, перли, сапфири, скъпи стъклени покрития и бои, а когато не му се получавало, разбивал безпощадно създадените чудеса. Не мога да се нагледам на миниатюрната каляска с позлатени колелца, която излиза от яйце в човешки, пардон – яйчен ръст. Кобалтово синьо позлатено яйце на златни крачета с корона, леле, ама, че яйчище! Наивно цъкаме – тц, тц, тц – пред витрините. Оглеждам се – другите посетители реагират също така идиотски. Но най-върховно е розовото яйце, емайлирано с оцветено-опушено сребро и златни инкрустации, обвито по ширина и дължина с богат стрък ландыши, тоест момина сълза със снежно бели камбанки на зелен стрък. „Ами може“, – връщам се към въпроса на Наташа, след дълга пауза, как да не може да се съвместява изкуството със злото? Нали си спомняте какво обяснява Цветан Тодоров в книгата си „На предела“, разсъждавайки върху психиката на фашизма? Човешкият мозък е като подводница – отделните камери се затварят херметично, за да не прониква вода и да не катастрофира, а така човек изпълнява „задълженията си“ (оправдано квалифицирани като зверства). И какво? Работи, работи, а вечер се връща при семейството си, целува децата си, опитва вкусната вечеря на жена си, свири на цигулка и чете Гьоте. Примерът на Тодоров е с Гьобелс. Преди обед свири виртуозно Моцарт, чете романтиците, нежно обича жена си. Следобед изобретява газовите камери. После вечеря и възпитава децата. Човешко, твърде човешко… Наташа не е виждала брат си от 2022 година.
Вечерта сме на концерт в зала Шостакович. „Моля, изключете мобилните си телефони.“ После се повтаря на английски. Наташа ни е взела билети за по 600 рубли. (Припомням, толкова струва килограм Путин в агрегатно състояние шоколадов трюфел.) Слушаме Шопен и Рахманинов. Това е най-великият оркестър, който слушам в живота си. И огромен. Изброявам 10 контрабаса, 12 виолончела. Диригентът не прави нито грам излишен жест. Всички влизат в партитурата като в бой – на оръжие! Свирят, все едно воюват. Няма един фалшив, неискрен тон. Публиката се държи адекватно и никой не ръкопляска където му скимне. Тоалети, парфюми, кожи. Спирам дъха си и го поемам след … 2 часа. Толкова трае концертът, ако не броим антракта.
24 юни 2024. Нося със себе си 27 хиляди рубли в брой, разчитам, че ще ми стигнат за седмица. Само за сравнение ще кажа, че 3 хиляди рубли е една нощувка в общежитие, 7 хиляди – в приличен хотел. Около 100 хиляди взема университетски преподавател, а ватманът в метрото – само 80 хиляди. 12 хиляди рубли струва скъп билет в ложа в Мариинския театър. Ние ще се задоволим с 3 хиляди, в партера. Защото тук не плащаме нощувки, спим в общежитието на Филологическия факултет на Васька, както фамилиарно питерци наричат Василиевския остров. Голяма атракция е да спиш на Васька, защото където ходиш, ходиш, но в 12 през нощта, също като Пепеляшка, трябва да си преминала големия канал на Нева, защото вдигат мостовете. И който минал, минал. Спиш, където замръкнеш. Метрото също го затварят в полунощ, само по изключение по празници малко по-късно, все пак е втори шанс да се прибереш в леглото си. Нямам представа дали винаги е било така или само сега, в извънредната ситуация. Още първата вечер имахме върховен късмет да гледаме и заснемем вдигането на моста на Дворцовая площадь. Величествено. А Нева – развълнувана като бурно море, осеяна с моторници, еуфорични хора, които разливат шампанско и карат безогледно бързо, в нарушение на всякакви водни правила за движение. Странни, хаотични, екстатични хора са тези руснаци. Още първата вечер усетих някакво нездраво веселие, тържественост, карнавална еуфория, която е обхванала всички като лудост. Пир по време на чума. На специална военна операция? Защото, убедена съм, в подсъзнанието на всеки мъждее мъчителната, неосъзната, неосмислена, но почувствана като червейче на вината мисъл, която гризе съвестта: „Хората воюват, а вие пеете, пиете и се веселите…“
Времето е такова. Навечерието на абитуриентските вечери или иначе казано „Алые паруса“. След полудневно заседание на симпозиума днес се измъквам незабелязано. Или поне така си мисля – тук нищо не е незабелязано. Правя едно леко бягство, за да поразгледам Санкт Петербург. Ясно е, че трябва да се идва пак, за тогава си оставям Ермитажа. А сега ще се задоволя да го разгледам само отвън, да обиколя Александрийския стълб, да си преговоря наум отново Пушкин: Я памятник себе воздвиг нерукотворный,/ к нему не зарастет народная тропа/, вознесся Выше он главою непокорной/ Александрийского столпа. На площада свирят рокбанди – много здрав рок, много хард, долавям в думите на песента: мно-о-ого патриотизъм. Краката вече не ме държат от вървене, извървяла съм километри по Грибоедов канал, разгледала съм „Спас на крови“ – най-красивата и най-зловеща църква, която някога съм виждала. Тук, в Русия, това ми направи впечатление и през 2019, когато бях в Москва, грижата за паметниците на културата, особено за църкви и катедрали, е фанатична. Дотам, че не оставят нищо нереставрирано, това е прекрасно, разбира се, но някак си се губи човешкото усещане, автентикат – дотолкова, че просто в един момент се затъжваш за нещо опушено, олющено, старо, истинско. Нещо като в Италия, като в Испания. В „Спас на крови“ съществува едно допълнително оширение, където е издигнат олтар в памет на убития император Александър Втори. Църквата буквално обема и затваря част от перилата на Грибоедов канал – там, където Александър се облегнал, да погледа водата и в този миг, ръката на анархиста вдигнала към гърдите му фаталния пистолет и – буум. Запазена е кръвта, окована е в стъклен похлупак. Има нещо твърде езотерично, твърде езическо във всичко това.
25 юни, 2024. Днес ще отида до кафенето на Пушкин. Литературное кофе „Вольф и Беранже“. Това е домът на Котомини, откъдето Александър Сергеевич е тръгнал към дуела, към последния си светски спектакъл, знаейки, че ще е неговата гибел. Пристъпваме вратата и оградата от ковано желязо, в кафенето ни посреща мечок, изправен на задните си лапи. Твърде руско, натруфен интериор, тясно, дълго и много високо пространство, с вътрешна вита стълба… Сервитьорите и шеф-салона ни гледат като праха по обувките си. „Затваряме, няма да ви обслужим.“ Само ще снимаме, обещавам послушно, ами не, вече не ми се пие тук кафе. И… изведнъж Го съзирам, Той, самият Той, с тъмната кожа, африканските къдрици, плътните устни и безкрайно тъжните очи. Александър Сергеевич. Седи на маса до прозореца, пред него свети настолна лампа, нещо са му сервирали, чай, може би? А той гледа печално към живота си, обърнал поглед сякаш вече в миналото. Восъчна кукла е, но – великолепна изработка, със задължителната зловещост. Постигнали са ефекта, поетът е наистина като жив. Снимам го, сърце не ми дава да си направя селфи с него. Дори това, което върша е грозно, неприлично, светотатствено е. Снимам. Напускам „Волф и Беранже“ завинаги. Не, утре отивам в музея му, но тук кракът ми повече няма да стъпи. Всъщност масовият туризъм е нещо извън мярата на човешкото. Меко казано неприлично.
Предпочитам за подкрепа – по супа или просто чаша чай, кафе, от далеч по-непретенциозния „Теремок“, в който, още от летището, съм влюбена завинаги. Избирам гороховый суп, без да знам, че утре ще попадна щастливо-случайно на улица „Гороховая“, докато вървя по дирите на Достоевски, и ще намеря на паважа сребърно-кристалното крило от пеперуда, с което съдбата явно ми казва нещо. А сега разглеждаме менюто с моята колежка. Грибовый суп, блины, картошки със сьомга, майонез провансаль, сок от клюква, ароматен възкисел чай, десерти всякакви – пряники, мороженое, пастички с катерички и жълъди, захарни фигурки от приказките на Пушкин, Рибарят, златната рибка, Василиса Прекрасная… Всички литературни персонажи са яхнали по една паста или петифура и препускат право към… търбуха и портфейла на туриста. Оглеждам се: никой не яде лакомо. Тук е като в музей. Като в музея на Фаберже, не смееш да отхапеш.
Не сме опитали още руска бира, пиво – само това се пие по ресторантите. Рядко ще видим някого с чаша вино в ръка, не знам, вероятно е скъпо? Влизаме в магазина, оказва се, че не е скъпо. Но не винаги е достъпно. Не може да си го купиш когато искаш, а само в часовете, когато е разрешено. Сутрин до 10,30 е забранено – „Нельзя пить алкоголь с утра!“ Червена найлонова лента опасва щанда с алкохол. Вечер след 22 часа също е забранено. Ама вземам го за подарък, ама за следващия ден е, имам повод, сватба, погребение – не и не! „Запрещено“. Вече свиквам със забраните. С колежката издебваме момента, за да си купим бутилка шампанско. Игристое „Крим“. Вълшебно. Вечерта след умопомрачително ходене по музеи, театри и спектакли, се добираме до Васька, до нашето сиво и грозно общежитие.
В кухнята на иначе просторния и чист апартамент гръмваме бутилката и осъществяваме поредната анексия на Крим. Празничните залпове са за нашите съквартирантки, колежки от Беларус, които се включват в купона. Градусите се вдигат, защото едната от тях вади малка парфюмно малка бутилчица белоруска водка, с някакви суперполезни треви, една глътка може да убие кон, аз близвам и дръпвам чашата настрани, но те героично се справят. Развеселяваме се и започват едни приказки от хиляда и една беларуска нощ, в които главен герой е, разбира се, самия президент Лукашенко.
Лукашенко четял и редактирал лично и собственоръчно всички учебници за средна и горна училищна степен в Беларус. Ако нещо не му харесва в материала по история, география, литература – да се преосмисли! Почти всеки ден той облитал територията на страната с личния си хеликоптер. Като същински граф Карабас Барабас от „Котаракът в чизми“, той (същинска маниакална Дева, каквато е неговата зодия) наглеждал полята, зорко бдял как се обработва земята, как се събира реколтата, къде има нужда от помощ, от корекции някакви и от съответните наказания. Където има проблеми – вашият Президент е там. Нали знаете, че белоруските ябълки са екологично чисти? Ами да, в сравнение с полските те се „обработват“ само… 10 пъти. А нали знаете, че в целия свят само при нас нямаше корона вирус? Ама наистина – дяволито се усмихва симпатична колежка с обещаващата фамилия Пивоварчик.
Гледам я и се възхищавам – истинска хубавица, а твърди, че има внуче. Никакви бръчки, никакви бели коси, пухкава, пъргава и прекрасна, с розови страни. Прави ми впечатление, че леко накуцва. „Ти сигурно си обходила целия град, при тези разстояния! И аз без крака останах“ – нетактично отбелязвам. „О, да, на всичкото отгоре и на опера успях да отида, „Дама Пика“ на Чайковски. Приказно беше. Но не е от умора моето куцане, ние в Беларус всички имаме проблеми със ставите и костите. Аз съм от Чернобилското поколение. Но, това е между нас казано, в държавата това не се коментира, при нас цари чистота и ред“ – усмихва се горчиво тя. „Пийте червено вино, – съветвам още по-нетактично – но това е научно доказано, знаеш ли, в края на 80-те България внася в Русия и Беларус огромно количество червено вино, каберне, мерло – особено мерлото извличало стронция от костите. Как може да не знаете това?“ „Ние, отбелязва тя тъжно, знаем много малко неща за външния свят. А при вас лятото е много топло, нали?“
Времето винаги е по английски подходяща тема да се измъкнеш от ситуацията. И започваме дълъг разговор за белите нощи, за глобалното затопляне и необичайно високите за севера температури напоследък. „А у нас, вот так, без кондидионеров уже невозможно жить!“ – намесва се по-възрастната ѝ колежка. „Ах, бедные вы, болгары… Но, иначе, как хорошо у вас жить. Ай, ай, Черное море, Золотые пески, как давно было! А будет ли снова?“
26 юни, 2024. Полудневното заседание на симпозиума ми идва малко вповече. Днес имаме билети за ранноследобеден театър – „Поэзия Серебрянного века“, а вечерта сме в световноизвестния Мариински театър. Там попадаме на световна оперна премиера – „Ариадна в Наксос“ на Рихард Щраус. Всичко тук е направено така, че да те възторгне, втрещи, потисне, да те направи малък, беззащитен, провинциален, лошо облечен, с прашни обувки. Като се започне от стъклените стълби и искрящите кристални полилеи, скъпите балетни магазини и ескалатори, та се свърши пред пищните вази с живи цветя, гигантските кристални огледала, пред които изглеждаш като Палечка в янтарния коридор – да, облицован със съвсем истински кехлибар. Стени от кехлибар. Стига бе. Добре че съм се напръскала обилно с моята Коко Шанел. Черна рокля с дантелен гръб. Лилав шарф. Обувки… без ток. Греда! Сядаме в партера. Колко сме малки. Представлението закъснява с повече от половин час. Всички са притихнали в очакване на диригента – световноизвестния Валерий Георгиев, който, разказват, дирижирал без палка, а с… клечка за зъби в ръката. Най-сетне: бурни ръкопляскания. Излиза на сцената, целият в черно, черен смокинг, риза, папийонка, прошарена необръсната двудневна брада. Очарователен. Вдига ръка и представлението започва. Някаква светлинно-декоративна феерия, пеят на сцената във всякакви пози, летят във въздуха, маски, декори, костюми. Рихард Щраус. Ще кажа като Алеко – който може, нека го разкаже.
27 юни, 2024. Днес сме на балет в Михайловския театър. Твърдят, че напоследък кордебалета там е по-добър от Мариинския. Ей такива парвенюшки разговори вече свикнах да водя. Гледаме „Золушка“ на Прокофиев. Божествено е, въпреки че гледам балерините от четвъртия балкон, от толкова високо, че протягам врат през защитната мрежа, а и толкова други неща привличат вниманието ми. Например, как са облечени рускините и как ходят на опера и театър. Високи токчета, копринени рокли, дипли, кожи, брилянти, прически. С моята колежка се опитваме да постигнем някакъв подобен ефект, подобно на снощния, в Мариинския, аз съм облечена в черната си рокля на Бобо Зандер с дантелен гръб, вечната ми малка копринена рокля за сватби и погребения, същият снощен лилав шал, прическа, хм, относително гладка и прибрана, но… пак тези обувки на римски пехотинец, подходящи за моите злощастни крака, напреднала възраст и поне 20-тина километра пешком на ден. И пак – светлини, феерии, безупречни фини тела, блестяща класическа постановка, музика, аристократично спокойствие. В антракта – бутерброди с хайвер и шампанско. Гмурваме се в карнавала, наречен Петербург. А, на излизане попадаме във водовъртежа на хиляден, не – милионен народ, който върви и влачи всичко след себе си по Невский проспект. Всички вървят към големия канал на Нева, където в полунощ ще има заря, ще звучи музика, химнът на петербургските абитуриенти „С чего начинается родина“ – песен, добре позната от моето детство.
А по водите на неспокойната река предстои да премине корабът с алените платна. „Алые паруса“ е традиция, която води началото си от далечната 1959 година, от Хрушчово време, когато този кораб е символизирал наближаващия комунизъм. Партията-държава изпращала младите хора в живота (рядко глупава метафора на съзряването и напускането на средното училище, добре дошли в живота, а къде бяхте досега?). И те, младите, абитуриентите, посрещали кораба с алените платна, което значи щастието да градят новия живот и да живеят в комунизма. Днес празникът има по-прагматичен смисъл, но символиката си остава същата. Животът е карнавал, небивало веселие и разкош, излизате на сцената на живота, скъпи абитуриенти, с червени платна-завеси ви посреща корабът. Червеното е, знаем, най-сценичният цвят. На кораба танцуват млади влюбени двойки. А сега предстои и седмицата на семейството, очевидно двата новоизлюпени секуларни празника са свързани: любете се, множете се, държавата трябва да процъфтява. Че как да стане без бебета? Без любов? Всъщност това не е никак лошо. Но въпреки това е леко потискащо. Може би заради тълпите? Не ги обичам, плашат ме. А и това официалното доктриниране, дори на този младежки неформален празник, ми идва в повече. Два дена преди и след „Алые паруса“ Петербург бе заварден от тежки водни оръжия, милиция, спецслужби, та пиле не прехвръква около канала. Вечерта на Дворцовая площадь се очаква лично Владимир Владимирович да произнесе напътствена реч към младите. Въпреки огромното ми любопитство да видя всичко това на живо, задачата се оказва невъзможна и сега бързаме да напуснем Невски, за да се шмугнем в най-близката станция на метрото. До късно навсякъде кънтят дружни скандирания: „Россия! Россия!“ Тържествено. Вълнуващо-заразяващо. И леко страшничко.
26 юни, 2024. Събуждам се в 3 часа сутринта. На небето грее ярко слънце, птичките цвърчат в хор, денят набира ход. Вече кое поред денонощие, четвърто може би, спим по 2-3 часа на нощ. А и „нощ“ е силно казано. Мръква едва-едва в 22.30, в 01,00 е дълбок мрак и в 03,00 вече е светло. Ама светло ви казвам, като по обед. Тези бели нощи ще ме довършат. В 03.30 зареждам кафеварката. Дебелите пердета не ме спасяват. Тия отвън чуруликат като на манифестация. Природата не можеш да излъжеш с пердета. Странно, човек привиква с всичко. С безсъние. Със студ и пек. А такова водоплаващо като мен – дори и с липсата на топла вода. Моята прокоба тук се нарича „Профилактика в общежитието“ и затова се къпя с вода, затоплена в чайник и разредена със студена. Всичко това се случва в грамадната вана на апартамента в общежитието. Тя, разбира се, няма напълване и вътре се чувствам като кит, в абсолютна невъзможност да намокри цялото си туловище. Водата идва направо от Нева, с подозрителен жълтокафяв цвят и мирис на тиня. Оказва се безопасна за здравето и си мисля, че все някак ще оцелея, „къпейки“ се сутрин и вечер.
В 7 часа бодро крача по Английская Набережная край реката, подминавам стълбите и загадъчния Сфинкс, така познати от филмите, и дишам дълбоко северния юнски въздух. Истинско лято е. Днес съм на заседание на симпозиума в университета. Секция Медиалингвистика. „Политическата реклама и пиар – позитивните митове и символи, които ни помагат да просъществуваме като нация“, „Позитивните митове, които ни помагат да се борим срещу олигархията“. Няма да споря, няма да задавам въпроси, отказвам се предварително, защото именно тези хора живеят в именно този свят. Не аз. Моята реалност е друга и няма да коментирам, да роптая, да възразявам. Само констатирам. И ми е странно: как така няма едно чейнджбюро, в което да обменя няколко евра или паунди? Защо всички надписи, дори „Сабуей“ (Subway) са само на кирилица? Как така „Bershka“ е станала „Бабочка“? Дори лекарствата в аптеката са преведени на руски. Защо се извиняват, когато употребяват чужди думи, конкретно англицизми, дори в научен текст? Като например отказ от трендовете, какво говоря, роптае се дори срещу думата „тренд“. Търсят руския синоним. Къде другаде може да бъде, освен в руския език – „самый богатый язык в мире“? „Без позитивните митове сме нищо“. А се възмущават на новите митове, като например безумната история за укрите, славното и героично племе, което прокопало Черно море до проливите, за да достигнат до Бяло? Което говорело своя славен език и имало велика държава – държавата Укрия. Това го пишело в учебниците. Не, вече преставам да се учудвам на всичко и да се зазяпвам по билборди, гласящи: „Гордость России – Андрей Марков, капитан“ или „У города-героя – свои герои. Иди на зарплату в армии 1 300 000 рублей“, „Иди в армии – присоединяйся со своим“; „Никита Васильев – мы помним героя, ты навсегда в нашем строе“ (с портрет на вече мъртвия герой). Настръхвам. Но не съдя. Това е страна във война. Голяма страна. Велика страна. Намъчени хора. Ето го поредният билборд „9 августа, концерт Scorpions, с симфоническим оркестром“. Чудно ми е дали ще започнат с „The wind of change“? Но, не, следващият билборд е неповторим: Портрет на Протойерей Андрей Белгородский, с кръст в ръка, който укротява белгородчани, защото, както узнавам по-късно, те били виновни за покушенията срещу града, тъй като не се молели достатъчно горещо на светеца-закрилник. Затова Белгород е бомбардиран и сринат със земята. Истината е, че градът е на самата граница, там живее предимно руско население и в момента е бойно поле. Оказва се, че този протойерей Андрей е изключително социално активен. Сред неговите актуални анатеми към паството освен фетвите към разводите, абортите и сурогатното майчинство попада и… ученето на английски език. „Экология русского языка – это лингвостилистический щит государственной безопасности“, цитирам отново научна теза за симпозиум. Убеждавам се, докато се образовам от билбордовете, че грижата за семейството е сред най-важната част от демографската политика на Русия. Но, какво е учудването ми, когато дори в заседателната зала на факултета по журналистика виждам образователни табла със сватбени фотографии и лого: „Новые семьи, Дворец бракосочетания №2, торжественная регистрация брака“. Сватьбы…
Вече не се стряскам от непрестанните предупреждения: „непременно да сигнализирам правоохранителните органи, ако стана свидетел на неправомерни актове“, „да бъда нащрек, защото в автобуса има камери и всичко се записва“, „от тази и тази спирка са се качили еди колко си пътници, в момента пътуват петима без билет, но ние ги виждаме“, „ако видя съмнителни предмети да сигнализирам“, „ако имам деца, които са в автобуса, да ги държа за ръка“. Друг е въпросът как чужденец въобще пътува в градски автобус – само с карта или дребни рубли в брой, като при това не винаги може да си купи билет директно. А ние в България непрестанно се оплакваме от липса на правила. Е, тук те са на всяка крачка. Внимавай тук, не стъпвай там, наблюдават те. Шампанско се купува само в работно време. Так положено. Да се логнеш в интернет? Не, не може, нямаш руска регистрация. Ако си дошъл от чужбина? Търсиш помощ от приятел. Местен. Може и от китаец. Китайците тук са „свои“. Минавам покрай лютерански храм – „Света Екатерина“. „Это не наш. Чужой“. Но пред „Спас на крови“, храмът-лобно място на император Александър Втори има огромна тълпа от поклонници. Дори мимоходом, минаващите край храма се покланят и кръстят. Александър е разстрелян там. Свято място. Тялото на империята е проляло кръвта си тук. Оставям го за разглеждане отвътре за следващия ден.
27 юни 2024 – Красотата на този кървав „Спас“ е умопомрачителна. Величествен е, няма друг като него, но защо ли – това го усетих и в Исакиевския събор – някак не успява да ме докосне? Да, красиво е. Да, целият град ухае на жасмин в тази поредна ранна утрин, в която аз бродя из Питер. Правя огромна обиколка на Казанския собор – само отвън. Чувала съм за какви мъчения става дума вътре, какви чудеса и технически иновации на извратеното насилническо човешко въображение има там. Не е да не съм виждала такива работи в Тауър, да кажем или в Топ капъ. Но тук решавам да си ги спестя. Защо не ме вълнуват тези гигантски църкви? Стоя вътре просто като в музей, разглеждам, възторгвам се. Но това е храм божи. А обратно – в музеите се чувствам като в храм – трогната, развълнувана, просълзена. В музея на Пушкин е така. В музея на Ахматова и Бродски – на Фонтанный дом също.
Всъщност Йосиф Бродски никога на е живял тук, на Фонтаный дом. Това е домът на Ахматова. Мястото е очарователно, в прекрасна вътрешна градина, обширни алеи и модерни скулптури. Влизам вътре и минавам първо през експозицията на Ахматова. Анна, божествената, чиито стихове, по думите на Анатолий Найман, предизвикват знанията, паметта на своите съвременници, но дори и силата на съдбата. Това е домът на Николай Пунин, нейният втори (или трети?) съпруг, след Гумильов. Домът, в който тя идва за малко, а остава цели 30 години. Музеят оставя впечатление за някаква застиналост, нещо като вкаменена форма на паметта. Разкошен отвън, отвътре неприветен. Сурови зелено-сиви стени с боядисани цокли, високи тавани, как ли се отопляват тези помещения в суровата северна зима, не знам. Почти примитивна мивка в кухнята, печка, съдове, плетени столове, и куфари, куфари, куфари… Имам усещането, че тези хора само са пътували – метнат се на Транссибирския експрес и дим да ги няма. Ами не е далеч от истината – ссылки, казни, разстрели… Тук има една специална стая, която се нарича „Комната 1945 года“. Тя е посветена на онези осем години от живота на Ахматова във Фонтанный дом, след завръщането ѝ от евакуацията до преместването на улица „Кавалергардская“ през 1952 година. Годината, в която тя попада под милостта на мустакатия диктатор. Разказват тази история като анекдот – чувам я с ушите си на едно от представленията в „Бродячая собака“. Синът на Сталин чете стихотворение вкъщи – учи си детето уроците. „Я, почакай, мальчишка“ – прекъсва го страховитият Йосиф Висарионович, чии са тези стихове? Никак не са лоши.“ „На някоя си Ахматова.“ „Интересно, очень интересно! – възкликва той – а защо не сте я учили досега в училище?“ „Била е забранена, папа – по времето на Ленин.“ „Время Ленина не стоит – то не се брои – махва благородно с ръка папа – от днес нататък ще се учи.“
Шлиферът на Бродски
Тук домът на благородната красавица, наричана „Божествената“ от последния кръг млади поети, сред които Найман и Бродски, е приютил вещите на своя най-любим светлоок евреин. Наричат го най-големият поет, не само руски, най-значимият, най-мъдрият поет въобще – Йосиф Александрович Бродский. Куриозното е, че той никога не е живял тук, а вещите му се заселват в тази сграда още приживе. Той, както знаем, е гражданин на света. Живее в Щатите, Италия и къде ли още не. Неговият вечен град е Венеция, а не родният град на Нева. През 1990 Яков Городин предава на музея книгите от ленинградската библиотека на Йосиф Бродски – с негово съгласие, разбира се. Но най-важните постъпления тук идват през 2003 и 2015 година. В този период Мария Соцани, красивата италианка, която в края на дните му прави поета поне за малко щастлив, дарява голяма колекция от вещи, дрехи, предмети и любими книги на Бродски, прибрани от американската му квартира. В дарението се включват с ценни експонати най-близките му приятели Вероника Шилц, семейство Руткис и балетистът Михаил Баришников. Тези вещи са събрани в гигантска тъмна зала, стените са боядисани в черно, от тавана светят прожектори, насочени към, на пръв поглед, безразборно нахвърляните в геометрична прогресия вещи, натрупани чак до тавана, подобно на Вавилонска кула. Експозицията се казва „Натюрморт“, както пояснява уредничката на музея, симпатична старица с одухотворено лице, която се вглежда в мен. А аз обикалям вече за трети път залата и се втренчвам ту в предметите, ту в надписите по стените, където водоравно, по всички стени обикалят изписани стиховете на Бродски. И за да ги изчетеш, трябва да обиколиш няколко пъти помещението. Една дълга, стенна строфа… Дамата се трогва от усърдието ми да разчета в тъмнината бели букви на черен фон, докато вървя, и така се заговаряме. Обяснявам ѝ, че се занимавам малко с литература, малко със стихознание и пускам на студентите си записи с Бродски, който чете стиховете си. А студентите ми, естествено, гледат винаги втрещени, защото никога не са учили руски. А аз им разказвам… „Как се разказва поезия?“ – пита ме тя. Не питайте. После отваря едно чекмедже и пъхва в ръцете ми голям том на Бродски, подвързан в черна кожа, със златни надписи. „Вижте – „Натюрморт“, по това стихотворение е композирана експозицията. Много ни критикуваха, когато я направихме, много. Някои хора и до днес не я възприемат, била подигравка с поета, как можело така“. „Напротив“, отвръщам, – „гениално хрумване е. Не съм виждала друг такъв музей. И, честно, не ми се излиза оттук“. Ето го огромното масивно бюро – подобно на библиотека, което Баришников подарява на скъпия си приятел Йосиф. То е възпято в „Натюрморт“ – прилича на Нотр Дам де Пари – казва той. И действително, то е носещата конструкция на цялото – върху него са подредени, привидно само натрупани – пишещата му машина, томовете на Одън, Джон Дън, географски глобуси и карти (ах, как е обичал да пътува по света, да скита, о, колко добре го разбирам само!), лупи, екзотични фигурки, японски, китайски, кресла, закачалки, шлиферът и бомбето му, чадъри, куфари, обувки, сака. „Повече от 4000 музейни единици има тук“ – подчертава старата дама. Е, не мога да ги изброя, но ги съзерцавам и възклицавам. Наистина ключ към прочита и възприемането на музея е това стихотворение „Натюрморт“, което, подобно на световноизвестното му есе „Полторы комнаты“ и безподобните стихове „Не излизай от стаята“, е резултат от драматични преживявания. Той го пише през 1971 година, след тежка болест, която, по думите на неговия биограф Лосев, възприема не като аномалия, а като условие за творчество, а и въобще като проява на човешкост. Това е всъщност стихотворение за смисъла на живота и ужаса от (или напротив, не) – за лекотата на смъртта. Ибо пыль – это плоть времени: плоть и кровь. Най-очарователното докосване до живия-мъртъв Бродски е именно тук. Не на „Литейний“ 24, където е истинската стая и половина на неговото житие с родителите, там, срещу църковния събор. Тук е духът на Бродски. Вещите му са разположени в привиден безпорядък, без хронологична връзка едни с други. Но това е „азбучен безпорядък“, подчертава моята музейна дама, като следи как някога (не трябва, но неминуемо) те ще бъдат изтрити и ще се превърнат в руини. В някакъв смисъл този възпоменателен хаос е отрицание на земното битие, невъзможност да се реконструира. Безвъзвратен и единствен е земният живот. Хаос на спомените, а не имитация на миналото – това е неавтентичната „комната“, това е неавтентичният живот. Няма автентика. Има само замисленост на прочита, има четене и четене на живота – чрез предметите, чрез думите – слава богу, записани: Преподнося сюрприз суммой своих углов вещь выпадает из миропорядка слов. Не е ли животът ни подобен на този гениално подреден хаос? И какво има там, на върха на пирамидата? Стол, дреха, книга, китара, кибрит и цигари, сувенир?
Гледката от балкона на полторьй комнаты на Бродски, Литейний проспект
28 юни, 2024. Днес отлитам обратно у дома, на юг. Краткото северно лято свършва, впоследствие узнавам от приятелите тук, че това са били единствените 6 топли дни за цялата година, максимална юлска температура, нечувана жега, 25 градуса. Отново съм на Пулково. Отново куфари, паспортен контрол, въпроси и отговори – къде бяхте, какво правихте, какъв доклад четохте, при кого, може ли разпечатка на визата ви, ще ви трябва ли? А ще дойдете ли отново? Въпросът ме стряска. Разтапя. Естествено, че ще дойда. Но искам следващия път да дойда през зимата. Не, наситих се на безкрайния севернополярен ден. Не искам вече бели нощи. Не искам Петербургски жеги. Искам полярна тъмна нощ. Да вляза по тъмно в музея, в Зимния дворец през зимата, и да не изляза. „Не съм спала цяла седмица, пожалете ме“. Това казвам и на младата милиционерка, която неучтиво ме сръчква с палката си, когато ме открива спяща, на седалката в чакалнята на гейта. „Девушка, у вас все в порядке?“ – и ме гледа яростно в очите. Сердце, воздух? „Все в порядке – думам ѝ – спать хочется!“ Почему, что то алкогольное? И се вглежда в зениците ми – явно ме мисли за наркоманка? Нет. От България съм, уморена съм, добре де, няма да спя, обещавам, ето, сядам прилично до куфара си и чета книга. Само ме оставете на мира. И без това самолетът ми закъснява. „За къде пътувате?“ За Истанбул. (Вечният въпрос и вечният български отговор. Всички пътища водят към Цариград.) О, така кажете. Оставят ме на мира. Еврика, и този път не ме арестуваха! Разтварям „Дванайсетте стола“, дочитам я победоносно, все едно съм спечелила специалната военна операция. Отварям Бродский: „Рождественские стихи“. Унасям се. Ще дойда отново тук. Но през зимата.
