От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2024 07 Evdokia Lisbon

 

Като ми влезе в главата някое място и започвам да го сънувам. С Лисабон е така вече десет години. Някой беше написал, че е „слисан от Лисабон“. Аз кога ще се слисам? Друг разказваше за „Байрон в Синтра“, е, да, бил е там великият поет, не и аз. „Португалия, зелена земя“. Зелени земи много, а къде остана моята зелена мечта? Трябва да попътувам, много се застоях на едно място, а животът е кратък, международното положение – сложно. Утре ще предам Богу дух и – там, горе, Той ще ме попита: – Е, Евдокийо, ти ходи ли в Португалия? – Аз какво ще му отговоря? Не, ама четох „Байрон в Синтра“ на Иво Андрич. Не, не става така.

Зелена ли е Португалия или оранжева? А може би синя? Да, онова дълбоко океанско синьо, което художниците наричат аквамарин? Там, някъде, под скалите на Гибралтар или малко по на север около Кабо да Рока, поне ако съдим по думите на Джон Милтън в „Изгубеният рай“, се намира входът към Чистилището. Съдбовно място е тази земя, искам да стъпя там. А и без друго рано или късно всички ще я достигнем.

Тръгвам натам в разгара на пролетта, през април, когато по тези земи вече е започнал летният сезон, без да съм сигурна, че изобщо някога е свършвал. В една късна априлска сутрин преминаваме с автобус границата с Испания, тя остава зад нас „като тежък сън“ (би казал Андрич), а пред очите ни се протягат сънно зелените полета на Португалия. Оцветена е в любимата ми цветова комбинация: от дълбоко свежо зелено до ярко розово. Такава е португалската пръст – розова, ръждивочервена, богата на медни окиси, на желязо, на плодородие и жизнена сила. Португалия искри от живот. А след живота идва съвсем резонно… Чистилището, нали?

Край пътя се мяркат португалските къщи – ослепително бели, до една в арабски стил, с огромни веранди с колони, плоски покриви и високи комини с кръгли шапки. Тук духат непрестанно океански ветрове и затова всяка къща има камина, а климатът е по мъжки суров. Пътуваме с часове, покрай нас пробягват безкрайни портокалови и коркови горички, вятърни мелници, акуратно окосени ливади и овце. Светлината е мека и приглушена от непрестанния дъжд. Топло е, водата се изпарява и всичко е потънало в полупрозирна мъгла и дим. Сещам се за мъглите на Авалон, за острова, където Крал Артур постига вечен покой. Впрочем, доста близо сме до Авалон, защото наближаваме океана. Този край е такъв, човек чувства покой и пълнота, някакво умиротворение на духа. Това е земя на мъдреци, мистици и стоици, печално-носталгична земя на изгубената имперска тъга, може би? Странно, но довчерашното усещане, че съм стъпила на най-големия медитерански полуостров – Пиренейския – внезапно се стопява и се чувствам почти у дома. Също като на Балканите е тук, уютно и познато. Усещането за завръщане тепърва ще ме завладява в следващите дни, но тук ландшафтът е познат, вероятно заради планините и овцете, а и екзотичните каменни пояси, които ограждат малки или по-големи парцели земя, по нещо ми напомнят Албания. Колко прекрасно, че е облачно и вали. Авалонските мъгли, които създават сфумато ефекта и правят всичко така загадъчно, постепенно се разсейват. После отново пада тази мека белезникава пелена, замъглява прозрачните езера и превръща в призраци мокрите, натежали от водата чадърчета на пиниите. Но да не си въобразявате, че покрай шосето са една, две, три пинии? Гори неизбродни, тилилейски пространства от пинии отминаваме. Изведнъж се сещам, че съм виждала някъде това място и преди. Или съм го гледала на филм? Дежа вю-то ме връхлита и пред очите ми внезапно изплува една фотография: овце пасат под дъжда в мъглата, имаш усещането че всеки момент ще полетят към небето като във филм на Тарантино („Който остане жив ще разказва“) и ще се изпарят. Светлината бавно се разлага от сфуматото, не можеш да отгатнеш сутрин ли е, следобед или привечер. Всичко е зелено, но не ослепително, няма слънце, а в далечината проблясва залив с ниски брегове и силует на каменна стена, вероятно останка от крепост. Мрачно е, а светлина струи отвсякъде. Ами да! Разгърнете „Цивилизацията“ на Кенет Кларк. Там съм я виждала тази картина, мястото е Айона, намира се в западна Шотландия и някак странно напомня медитеранските свети места Делфи или Асизи. Това е място, като че ли населено от някакъв бог, констатира Кларк. Само дето шотландското море е „тъмновинено“, а нашето, португалското, си е синьо.

Отминаваме Алгарве и поемаме към Албуфейра.

Хотелът в Албуфейра е също в арабски стил, на три етажа със спираловидно емпоре и огромно кръгло вътрешно полузакрито фоайе, вита стълба и гигантски шадраван. Синята керамика, сред която проблясват огледални стъкла, пречупва обилно леещата се от висящия полилей светлина. Във фоайето растат стари бенджамини, тук-там изкрясква папагал, отвън долавяме гласове на чайки. Непрестанно ромолящи води… и е някак странно тихо. Чуваме единствено свистенето на мощните палмови клони, плющят камшично, развълнувани от океанския вятър. Внезапно сме прескочили един цял сезон и сме нагазили в есента. Снощи тук е имало буря, а вятърът така и не утихва. Вечерта се разхождаме из градчето, което се оказва предпочитано от англичани и германци място. Хотели, зеленина, празнично осветени имитации на антични статуи. Натъкваме се на подпийнали развеселени младежи-англичани, облечени до един като монахини, вървят по улиците и весело благославят минувачите. Снимаме се с тях за спомен и се оказва, че празнуват пълнолетието на един (или една?) от тях. „Нещо като сбогуване с невинността ли?“ – правя смел опит да се пошегувам на моя колеблив английски. „О, Боже опази!“ – разтревожено се прекръстват те и ни благославят: „Год блес ю“. Дошли са в Албуфейра специално по повод рождения ден, но вероятно и да открият летния сезон. Тук им е безкрайно евтино, свободно, прекрасно, приятно хладничко през април, тъкмо като за белите им кожи. Но всъщност Албуфейра е едно от най-прекрасните местенца за почивка по всяко време на годината, особено за хора, които обичат сърф, огромни океански вълни и хладна солена вода. Тук дори през лятото температурата на водата никога не надхвърля 17 градуса. Така че океанският плаж си е приключение за смелчаци, моржове и англичани.


Small Ad GF 1

На следващия ден поемаме към Кашкайш. Пътьом ще спрем за малко в Ещорил и ще продължим към Синтра. Нафуканият Ещорил е място за магнати и милионери, които идват заради прочутото казино. Или – по-точно казано продължават да идват, повече заради старата му слава. Отвън изглежда меко казано потискащо и дори мизерно, грозно. Вътре, разказват, бил приказен лукс от хиляда и една нощи. Светската легенда разказва за прочутия сръбски, но и той не се знае какъв, троен агент, естествено от български произход – Душко Попов, по чиято биография Ян Флеминг пише своите истории за Джеймс Бонд. Красавец, измамник, чаровен любовник и хазартен играч със съдбата, той е живото вдъхновение на редица холивудски продукции, а Пиърс Броснан и Даниел Крейг могат само да въздишат по харизмата му. Захласвам се в градините пред казиното, разцъфтели и уханни от онзи дървесен жасмин, който гърците наричат „ангеликó“. Странен ми е този Ещорил, запуснат и безлюден, почти призрачен, а само като си представя какви милиони, какви грешни пари се въртят в този грозен дворец на порока! Опитвам се да премина отвъд шосето и да достигна океана за снимка, но има ограждения заради историческата сграда на железопътна гара, която е в ремонт. Зазяпвам се в афишите и се удивявам, че Темптейшънс са имали концерт в казиното на 4 април, само преди два дена. Ами, нищо чудно, щом АББА още пеят, значи и Темптейшънс трябва да са живи, а хората явно са зажаднели за истинска класика.

Кашкайш почти се слива с Ещорил. Двете селища, по-точно двата курортни града, преливат един в друг, пътят се вие досами брега на океана, а пред очите ни пробягват вили и вили, една от друга по-красиви и около всяка – танцуващи развълнувани палмови корони. По оградите се вият живи плетове от жасмин и други цъфтящи храсти. Като заговорихме за корони, кралското семейство на Португалия има родови имения тук, в Кашкайш. Както и повечето останали аристократични родове и днешни бизнесмени. Това е най-скъпият курорт на Португалия. Хм, няма такъв вид, твърде естествено и запазено място е, а природата – почти непокътната. Името му означава мидена черупка. Събувам се и стъпвам на пясъка, който проблясва със златните си песъчинки, събирам много странни мидени черупки кашкайши – зелени, седефено бели, сини, розови и жълти. И къдрави, къдрави… Нагазвам до колене в океана, леденостудената вода ме прерязва, но стискам зъби и бягам към брега, заравям стъпала в горещия пясък и после хуквам обратно към вълните. Нямам кураж да се изкъпя цялата, въпреки снощната благословия на братята-монахини. Но има и смелчаци, които рискуват.

На следващият ден държим курс пълен напред към Лисабон.

                                                           ***

Но нека се върна към самото начало на приключението, назовано Перлите на Андалусия, които нанизах в една твърде непълна огърлица. Всичко започна с Малага и Марбея – чудно красивите южни курорти на Испания, до където най-бързо и лесно се стига със самолет. Има особена тръпка това скоростно придвижване из разни точки на континента. Предишния ден съм ходила по пясъка на Черно море. Днес съм на Средиземно или ако трябва да съм по-конкретна – на Алборанско море. Следващата вечер ще нагазя в Атлантика. Майко мила, ако можеше да ме видиш отнякъде? А крайната точка на слисването ми… е, вече я знаете.

Малага е популярна като една от горещите културни точки на Испания. Ужасно интересна архитектура имат, разбира се, старите сгради, но особени са и новите, които мнозина определят като стил Тропически модернизъм. Идвал, казват, някъде от Карибите този стил, има го и в Маями, нещо като екзотичен океански Баухаус, който ухае на палми, кокос и трае на влажна тропическа жега. В Малага е живял Пикасо, има къща и музей на художника. А една огромна постмодерна сграда във формата на куб в разноцветни правоъгълници в центъра на града намеква, че тук е място за художествени изложби, концерти, хепънинги. Има и университет със специалности по изкуствата. Ще пропуснем да опитаме виното малага точно по обед, защото е много сладко и лепкаво, а днес е толкова топло. В следващите дни няма да мирясам, докато не пробвам сангрия и много ми харесва. Представлява червено вино с плодове и много лед, не е за вярване, но разхлажда в плажната жега. По улиците продават печени бадеми, но всичко е захаросано. В Испания много уважават сладкишите, шансът на намериш солени печени ядки е нулев. При това сме в рая на бадемите! И още нещо ще ме впечатли неприятно – културата на пиене на кафе тук хич я няма. Е, свят различен, тук не ти е Италия, въпреки, че пият много лимончело. На кафе обаче твърде не се застояват, а да не говорим за крутите мерки против тютюнопушенето – цигари не можеш да си купиш ни-къ-де. Влизаме в катедралата на Малага, спечелила си мрачната слава на саката дама, заради недостроената лява кула, но няма да ви разказвам сега за нея, въпреки че е прочута. Защото искам да запазя дъх за след това. За Севиля.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Пътуваме, пътуваме, пътуваме… през портокалови, маслинени и лимонови градини, те са цели гори, палми, насадени на тераси, явно за да предотвратяват свлачищата, в далечината се мяркат селца и пак селца, крепости тук таме, храсти. Това е една от най-сухите части на Испания – южна Андалусия. И, въпреки че не е сезонът на беритбата, тежкият, ферментирал дъх на маслиново кюспе се носи във въздуха, просмуква се в дрехите, костите и съзнанието на човека. Испанците са свикнали с него, моите спътници гнусливо се мръщят, а аз подчертано го обичам. И дишам. Бавно се влюбвам в дивата Испания.

Марбея обаче е истински тузарски курорт. Яхти, луксозни плажове, Порто Банус е най-известният, бутици по цялата променада на крайбрежната улица. Малко дразнещо е, въпреки витаещите духове на Пикасо и Салвадор Дали, които са се подвизавали тук. По-интересното е, че продължават да обитават тези места и след смъртта си. Марбея е имала късмета с един кмет, абсолютен мошеник, играч и перач на пари с импозантното име Хесус Хил, който преди десетина години решава да изкупи и постави няколко статуи на самия Дали буквално по централната улица, водеща към плажа. Още на пристанището ще ви посрещне приветливо Носорогът на Дали. А Дон Кихот и Санчо, тореадори и богини развяват бронзови плащове, коси, пики и ветрила до самия пясъчен бряг. След като сторил този арт-себап, бандитът Хил разбира се влязъл в затвора, но оттам продължил да ръководи своя сенчест бизнес за милиони. Затова пък Марбея спечелила. Да не пропуснем да споменем знаменития ежегоден джаз фестивал и мегаломанската арабска библиотека, дело на Шейха на Саудитска Арабия, както и постоянните експозиции на Франсиско Сурбаран и Фернандо Бодеро. Туристите идват тук не само за морски плажове, яхтени наслади, ресторанти, бутици и казина. Едва се провираме между коли и велосипеди по тесните криволичещи улички на стария град и възклицаваме пред всяка саксия с мушкато и петунии, накачени направо по стените на къщите и дуварите на дворовете, белосани до ослепителност. Това чудо е явно някаква много испанска мода с тези саксии по стените. Кармени – така се наричат тези саксиени къщи, разбирам впоследствие.

Марбея може и да се слави като испанския Лас Вегас, но си има своето скрито провинциалното очарование, по-скоро лъжливо, на идилично-носталгично градче. Самата изгубена невинност? Къде са моите англичани-монахини да благословят и поръсят светена водица тук? Има въпиеща нужда, защото… Марбея е царството на порока. На транссексуалните и на козметичните операции, например. Узнаваме, че тук властва митичният Доктор Арафат, чиито шедьоври ни се усмихват от афишите по улиците. Подмладете се при нас: не ви харесва вашето дупе, коригирайте го, цици – уголемете ги, устни – ето, можете да заприличате на същински донат. Не искате вече да сте мъж? Моля. Жена? Колко скучно. Елате при нас, тук всичко е възможно! Не искате вече да сте бедни? Моля! Преминаваме квартала на казината. Но Марбея има и още по-мрачна слава, защото оттук минава трафикът на органи и наркотици на целия полуостров, към вътрешността на континента. Тук, така се говори, често крадат и деца… Перат и пари, разбира се. Испания не е подписала и до днес международната конвенция за екстрадиране на престъпници. Търсят ви във вашата държава – моля, заповядайте тук! Диктатори строят вили в Марбея. Не любопитстваме, а и никой няма да ни заведе да разгледаме вилата на Йосиф Кобзон, да кажем, или къщата на Путин. Но пък имаме реален шанс да се сблъскаме в някой бутик с Антонио Бандерас, например (централният площад носи неговото име) или Джеф Безос, който си купува джапанки за стотици евро. А следобед играе голф на едно от многобройните игрища наоколо. Дори арабският шейх може да бъде засечен в някой ресторант да пръска луди пари за трапези, а след това да остави, ей така, небрежно, 5000 евро бакшиш. Разбира се, нищо от сервираното „от пиле мляко“ не се изяжда, но на следващия ден всичко се унищожава задължително. Да, изхвърля се, не се дарява на домове, сираци или гладуващи. В Испания със сигурност ги има в изобилие.

Богатствата на Марбея, а и на Испания, никак не са за чудене. Множество сребърни, златни и диамантени мини крият недрата на планините Сиера Невада и Сиера Морена, около и северно от Гранада. До Гранада и приказната Алхамбра за съжаление няма да можем да стигнем, но затова пък ще обиколим крайбрежната и планинската, по-непопулярната Андалусия. Което е прекрасно.

Торемолинас или иначе казано кулите-мелници е неголямо симпатично градче между Малага и Марбея. Там отсядаме за няколко вечери. От брега се виждат излитащите самолети на летище Малага. В близост са Фуенхирола, което означава свещеният извор и Беналмодена, също и Коста дел Сол, който е испанският слънчев бряг, за щастие, прилики ще открием само в името. Тези земи в миналото са били постоянни обекти на пиратски набези, а и Гибралтар е недалеч оттук, знаем, че той е вратата на Европа и множество разбойнически апетити се съсредоточават тук „от време оно“. Затова и днес по целия бряг могат да се видят крепостни стени. До 60-те години тук всичко е било бели пясъчни дюни. После започва строителството, развихря се алчността и брегът се презастроява. Позната картинка, нали? След това, знаете, в обратен ред, идва разкаянието и започват да събарят. Днес испанците, имайки горчивия опит от практиките на масовия туризъм, започват да налагат строги правила. Нищо не се събаря – реставрира се. Реставрират хотели дори от началото на 70-те години. Красиви, грознички, паметници на културата, шир потреба, различни стилове и времена – няма значение. Много трудно е да се започне нов строеж. И почти изключено е да бъде на първа линия, до морето. Така плажната ивица остава свободна, а то е видимо и достижимо. Крайбрежната променада е много дълга, явно градът е построен около плажната ивица. По плажа, директно от пясъка израстват палми, през деня виждаме ята зелени цвъртящи папагали, заселени в клоните им. В хотела ни разказаха, че преди години някой ги бил изтървал и те повече не се завърнали и не успели да ги изловят, после се размножили, похотливци такива, а храна по плажа – колкото щеш. И сега допълват екзотиката на плажния сезон. И се трудят да привличат туристи. А вечер най-голямата атракция са грижливо осветените бутилкови дървета, които тепърва се разлистват. Представете си тумбеста бутилка с тънко гърло, напомняща на минерална вода Перие или на кегли, с остри динозавърски шипове по целия ствол. Високи ъглести клони, вдигнати нагоре, които сякаш казват – помощ, предавам се. Всяко от тях е леко наклонено в посока морето, имат неустойчив силует, смешни барбарони със златисто-зеленикава кора, напомнят на вече подпийнали курортисти, които всеки момент ще се строполят на шосето.

 

16 Bottle tree

Бутилково дърво

 

Непосредствено над Малага пред очите ни се открива чудната гледка, видяхме я и от самолета, видна е и от брега. Това са вечно заснежените върхове на Сиера Бланка – Бялата планина. Там, дори и през август, жителите на околните места – чак на север до Гранада и Короба, почти от цяла Андалусия – имат невероятната привилегия да карат целогодишно ски. Един ден на плаж, на следващия са на ски. А гранадци могат да ги свършат тези две неща в рамките дори и само на един ден. Еха, къде дават така? Ами тук, в Андалусия, в целунатата от Бога земя на слънцето, фламенкото и сангрията, но и на ледените удоволствия. Целуната е, защото е много красива, а и страшно плодородна. Алмерия е царството на зеленчуците, там са градини, докъдето ти стига погледът. Работи ги нашего брата, там има много българи. Севиля е земята на бадемовите гори. Гранада – на авокадовите. Малага е прочута със своите лозя.

Поемаме към вътрешността на Андалусия, морето остава зад гърба ни. Катерим почти непристъпни планински пътища, тесни и криви, колкото да се разминат, при това трудно, два автомобила. Аралкария е приказна със своите средиземноморски борове, но не са пинии, а особено разклонени, като човешки длани борчета, с пръсти и топки по клончетата. Приличат повече на мечета или някакви мъхести екзотични животни. Наричат ги кали. Кала дел морал е доста странен бор. Разказват, че самият Кристофор Колумб ги е донесъл от Америка, а дървесината им е особено силна, затова правят от нея кораби.

Изкачваме се почти на върха на планинско плато, доста голо и грозно изглежда, но тук са се вихрили драматичните миналогодишни летни пожари, които не са пощадили дори вилата на Хулио Иглесиас, тя изгоряла до основи. Стигаме до очарователното планинско селце Михаз, чийто тотем е магаренцето Бронсинанте. Предполага се, че е далечен братовчед с неблагородна кръв на славния Росинант. Бронзов паметник на Бросинанте ни посреща в центъра на селото, а неговите живи побратими са впрегнати в шарени каручки на селската пиаца и, покорно навели дългоухи глави, очакват туристите. В пет часа следобед селската камбана гръмва и те, по даден знак заревават в хор. Голяма фиеста! Уютно мирише на магарешки фъшкийки и жасмин. Цъфтят рози, чуруликат славеи. От естествената тераса на хълма се открива чудна гледка, стигаща чак до морето и лъскавите Марбеи-скарабеи, където преди това бяхме. Не бих отишла втори път в Марбея, между нас казано, но тук, при магаренцата бих се върнала отново. В Михаз гледат овце и продават тяхното прочуто сирене, правят зехтин с масло от портокал и евкалипт, истински илачи против всякакви болежки. Купувам си шишенце такъв един зехтин с портокал, ами че това може направо да си го сипеш в коктейла или да забъркаш с него някакъв сладкиш. В салатата вкусът е странен и… прелестен. Гледат буби и тъкат коприна. Оттук минавал западният път на коприната.

Минаваме през планинските селца Ардалес – с крепостта и Сентенил де ла Бодега – селото с каменни сводове, арки и пещери, където пазят искрящото червено андалузко вино. Това е окръг Кадис, по името на едноименния град, най-старият в Европа, който е съвсем наблизо, на юг. Навсякъде са планини и скали, а испанците масово живеят в скални къщи и са дълголетни като виното си.

Поемаме на запад и още по-нагоре в планината, за да достигнем до крайната цел на нашето планинско пътешествие из Андалусия. Това е градчето Ронда, достойно спечелило си културна слава с най-старата бикоборска арена в света. Но най-вече с това, че е било любимо място и вдъхновение на големия Ърнест Хемингуей. Писателят е живял тук в младите си години, тук му хрумва и написва романите „Фиеста“, „За кого бие камбаната“, „И изгрява слънце“. Ронда е вдъхновение и на знаменития тандем Проспер Мериме и Жорж Бизе, дори се твърди, че Бизе е измислил думата тореадор (на испански е тореро). Земята на владетели на бикове. Орсън Уелс също е идвал тук, нещо повече, той е и погребан тук, в къщата на своя близък приятел Романо Ордониес. Уелс бил омагьосан от величествения каньон и гледката, ширнала се към долината от високата тераса на скалите, където е кацнала Ронда. Тук всички снимат като замаяни прочутия римски каменен мост, свързващ двете части на града.

Очарователно, макар и малко зловещо местенце е къщата на прочутата династия Парсиенс – с крещящи пауни в мавърски стил. Днес може да бъде разгледана само градината ѝ, самата къща е изтърбушена и запустяла. Изглежда доста тъжно. Е, нали испанците уж реставрираха всичко, а пък тук…? Къщата е културен паметник и обновлението ѝ вероятно предстои. Градината завършва с красив каменен парапет, обвит в жасмини и портокали, а извита на серпентина каменна стълба води главоломно надолу, където, в дъното на каньона, бушува реката Тахо. Парсиенс били много властни и жестоки, те разполагали с роби, които постоянно доставяли вода от леденото корито на реката. Водата пренасяли с ведра, робите били вързани с вериги и предавали ведрата от ръка на ръка. Страшното наставало, когато започвало къпането на фамилията, защото цялата тази армия трябвало да доставя, затопля и разхлажда прясната вода за господарите. Нерядко робите водоносци умирали в каменното корито на реката и никой не си правел труда да ги издърпа нагоре. Така каньонът се превърнал в гроб на мнозина изгубени души. Фамилията била приближена на Дукеса Алба. Стилът на обличане Алба и до днес носи името махисмо, а гордите испанки в стил махисмо стъпват доста превзето, някак прекалено изправени, дори изпъчени, с жестоко впити в талията корсети, с накокошинени пищни поли и дантелени була на главите. Последната дукеса от династията Алба днес била на 80 години, когато, преди няколко години, разказват испанците (а те обичат да разказват, забележете, не казвам „клюкарят“), се оженила за 40-годишен младеж и танцувала страстно на сватбата си чак до сутринта. Дори кралят се покланя на дукесите Алба, защото те имат повече благороднически титли от самия него.

Традиционният панаир с корида в Ронда е през септември. Най-старата и най-голямата в света пуерта (арена) е тук и сега пристъпвам прага ѝ. Ослепително жълт златист пясък е посипан по арената. Тихо е. Септември е далеч, рано е за бикове, въздъхвам с облекчение. Отделенията за животните са внушителни със своята строгост и размери, нещо като хотел за бикове. Днес тук се помещава училище за конна езда, а на входа на вътрешния двор, пред закритата арена ме посреща с дружелюбно пръхтене истински арабски жребец! За пръв път виждам на живо, отблизо такава красота! Изящни дълги крака, лъскав косъм, черен като антрацит, тънка дълголика глава, изящен врат, пищна грива, целият лъщи като брокат. А каква стойка, само! Та той е по-красив и строен от самата София Лорен (винаги ми е напомняла на породиста жребица). Искам да го погаля, но не го достигам. Влизам в залата за езда, глътка хладен въздух и благороден мирис на конски фъшкии ме лъхва. Жокеят на кончето е съвсем млад, почти дете, а командите на учителя са лаконични, но личи, че е склонен да насърчава и хвали своя питомец. Така трябва. Всичко е толкова спокойно, толкова омиротворено, мъдро, красиво. Сядам за кратко на една от трибуните и въпреки че не съм облечена махисмо и нямам навика да нося ветрило със себе си, помахвам с длан на въображаем тореро на сцената. Дървените портички към арената са изящно изрисувани с винетки и цветя. Някакъв наивен шеговит декоративизъм има тук, шарено и испанско ми е, много е пространството и светлината – предимно кръгли форми и пустинно злато. Да, разбира се, давам си сметка, че това е арена за бикове, боже, та тук се пролива кръв не на шега. Бича, но също и човешка. Всяка година в Испания има жертви на коридата, да не говорим за безумието, наречено надбягване с бикове по улиците. Но има някаква хармония и божествен мир тук, на тази златна кръгла арена, оградена със снежнобели зидове и надвесено синьо небе, синьо, като от коприна.

Сбогуваме се с Ронда и зелените ѝ хълмове, покланям се още веднъж на Ърнест и Орсън, чиито бронзови глави пазят входа на градската градина. Снимаме се пред паметника на Педро Ромеро, безумният смелчага, поставил основите на съвременното бикоборство, където торерото трябва да е равнопоставен на бика и да стои на земята, а не на кон, както е било в началото. От оркестрината на градския парк звучи ренесансова музика, съвсем в унисон с тази страна на града. Отсреща, отвъд римския мост, е барокът. Минавам покрай отчайващо здраво затворените порти на църквата „Санта Тереза“, където се пазят част от мощите, по-точно ръката на Светицата от Авила. Църквата се отваря само за служби в празнични дни, а очевидци разказват, че в деня на Тереза Авилска тук е истинско стълпотворение от молещи се, плачещи и изпадащи в транс хора. Тези католици са странни хора. Никога няма да забравя мумифицираната озъбена глава на Света Катерина в катедралата в Сиена… Бррр…Толкова емоции ще ми дойдат малко вповече за днес, мисля си. И предпочитам спокойствието на пуертата.

 

02 Mesquita de Córdoba from the inside

Мескита де Кордоба отвътре

 

Пътят към Кордоба на следващия ден, след приказната Ронда, си е живо изпитание. Ненапразно наричат Кордоба и Севиля скарите на Испания. Там са най-горещите места на континента, през лятото температурата може да достигне до 53 градуса. Африкански е климатът. Особено в Кордоба, която е само от камък. Севиля е по-зелена, от реката подухва нещичко като вятър, все пак. Кордоба е ад. Красив, величествен, но ад. Истински. Усещам от сутринта, че май се разболявам, някакъв вирус е вероятно, а може и да е нещо бактериално, защото май пихме от свещената вода на Фуенхирола. Леко ме тресе, но решавам, че няма да се дам без бой. Как не? Отивам в сърцето на Кордобския халифат, ще видя величествената Мескита – катедралата, превърната в джамия, а след това отново в катедрала. Сигурно разсмиваме, а по-вероятно е да гневим Бога с тези наши странни човешки капризи. Храмът си е храм, той е дом божи. Историята обаче е винаги на друго мнение. Усещам някаква сила да витае над обърканата ми глава и още по-объркан стомах, докато пристъпвам по гигантския каменен мост, отвъд външната крепостна стена на града. Не град, а градище! Старата каменна Кордоба е опасана с два зида, истинска непристъпна твърдина. Преминаването през моста си е пътешествие, особено под жарещите лъчи на все още сутрешното априлско слънце. В 10 часа е вече 34 градуса. Мостът е много висок, под краката ни, там някъде долу, се пени мътната кална река Гуадалкивир и влачи дървета, коренища, храсти, пръст и глина, вероятно и трупове на животни, като образува малки островчета във вътрешността на коритото си. По сушините сред водата са накацали изящни качулати бели ибиси, да им се чудиш как ловят риба и остават бели в тази кална вода. Мостът е живописен, той е оживено място за изкуство, а испанците само си търсят публика, пред която да попеят и потанцуват. Китаристи демонстрират ловки пръсти и виртуозност.

 

01 The bridge over the Guadalquivir River

Мостът над река Гуадалкивир

 

Истинските виртуозки обаче са карменситите, които ни посрещат от другата страна на моста. Вече сме в каменния град, пред стените на Мескита де Кордоба, а мургавите сестри на Кармен ни дебнат, за да ни закичат с розмарин, да ни благословят и пребъркат джобовете ни. Всяка китка е за здраве, но струва пари, ти само смей да си извадиш портфейла! Стисвам здраво чантата, очи тъмнеят, глава се люшка, и неприветливо се отдръпвам от ласкавите черни ръце. Трябва да изпия нещо, наистина, не знам лекарство ли, последно причастие ли, боже, лошо ми е, умирам! Но все пак решавам да вляза в Мескитата, може пък там да е Спасението? По улиците е вече пренаселено, яйце да хвърлиш, няма къде да падне от туристи, минувачи, зяпачи, хора по кафенета и ресторантчета, кибици, джебчии, улични търговци, певци, просяци – всеки демонстрира какво може и гледа да изкара нещо. Светът се е сипнал в Кордоба, а е още април. В Мескитата е сенчесто, прохладно и необятно. Стоим на опашка вън, след това чакаме във вътрешния двор, накрая влизаме. Толкова е огромна! Имам чувството, че никога няма да изляза оттук. Обзема те някакво смесено чувство: хем си в катедрала, хем в джамия; напомня на истанбулските водохранилища, но и на византийски дворец, прилича на гара, на баня, на музей, на огромен покрит град, господи, гигантска е! Хубаво влязох, но как ще изляза оттук? Прегръщам една колона и затварям очи, лошо ми е. Гневим бога със сигурност и аз, въпреки че нямам персонална вина, навярно тук ще си умра. Най-сетне, след може би двучасова обиколка се измъквам на слънце и поемам дълбоко въздух. То не бяха дълги и предълги разкази за архитектурата, историята, войните с маврите, католиците побеждават, връщат си го на маврите, няма тук да пее мюезин, а абат, права вяра, крива вяра, джамията е наша, катедралата е наша, бла-бла-бла, паметник на световното културно наследство, крале и халифи… Става ми интересно, че минарето не е съборено, а облечено (спомняте си, испанците не рушат, те реставрират) и превърнато в камбанария. Така беше в Малага. Това ще се повтори и в Севиля. А Мескита де Кордоба е една от най-големите катедрали (тоест, в нея е служил папата) в католическия свят.

 

03 The square with a carmencita

Площадът с една карменсита

 

Отново съм по улиците на Кордоба. Едвам се влача, страх ме е да изпия дори чаша вода, защото в храма се удържах да не повърна само с върховни усилия, за ужас и срам за България. Дишам дълбоко доколкото мога. Правя полукръг, почти стигам до двореца на маврите, но не съм в състояние да издържа поредната лекция по история и завивам отново в обратна посока. Нещо ме тегли към Мескитата. Спомням си един роман, който много ме беше впечатлил преди години, на Дина Рубина е: „Бялата гълъбица на Кордоба“. Разказва за един художник реставратор-имитатор и фалшификатор, който рисува Светия дух. Бялата гълъбица, къде ли е, не я видях, не ми се привидя дори по стените на мрачната Мескита. Дали да не я потърся отново? Нахлувам във вътрешния двор, оказва се възможно, въпреки изтеклия срок на входния ми билет. Обичам демократизма на джамиите. Достъпът до храма е свещено право, Мескитата си пази своето. Ахвам! Все едно не съм била допреди малко тук. Дворът е постлан със ситни плоски речни камъчета, фонтани и водоскоци шуртят, чешми бликат отвсякъде (мюсюлманите обожават водата), портокаловата градина ухае с разцъфналите си цветове. Мирише неземно. Дали пък да не пробвам аромотерапия? Може и да победи вируса? Нямам особен избор, а сили – никакви. Сядам, по-точно срутвам се направо на земята, на топлите камъни, под шарената сянка на разцъфнало портокалово дърво, облягам се на зида на една чешма, водата ромоли, пеят славеи, портокалов цвят се рони. Затварям очи, само за малко. Стисвам чантата между краката си. И… съм заспала. По някое време се стряскам, под носа ми преминават някакви обувки, вдигам поглед нагоре, светло е, чуруликат славеи, ромоли вода… Жива ли съм? Сигурно съм в рая? В арабския дженет? Поглеждам стреснато часовника си, дано не съм изпуснала автобуса за Торемолинас. Оставам ли завинаги в Кордоба? Спала съм почти два часа, но се усещам кукуряк, изправям се без чужда помощ и напускам Мескитата. Спасена.

На следващото утро се отправяме към Севиля. През цялото време си тананикам увертюрата на „Севилският бръснар“ и, както ще се потвърдят предположенията ми, в този град Росини е на голяма почит. Караме отново на север, прекосяваме платото Туркал, което е една от природните забележителности не само на Андалусия, но и на южна Европа. Тук са съхранени древни форми на живот, това е нещо като Ноев ковчег на видовете от различни епохи. Разбира се, не забравяме, че сме на Иберийска земя, а този полуостров е Меката на антропологията, тук в пещерите Алтамира (в Северната част на Испания) и Ласко (в Южна Франция) са открити най-старите пещерни рисунки, доказателство за живота на кроманьонския човек. Да имаш време, сили и смелост, да обикаляш пещерите на Туркал, това бих пожелала на всеки. Или пък – да бъдеш дива коза, лисица, лалугер или вълк в природния резерват Туркал. Също не е лошо. Разказва се, ех тези легенди, но да, правени са научни експерименти и е установено, вероятно от безогледно смели спелеолози, че има множество сложно разклонени лабиринти, които тръгват от възвишенията на Туркал и минават дълбоко под Средиземно море, стигайки чак до Африка. В тези лабиринти се губят животни и хора. И току някоя испанска лисица се озове на тунизийския бряг. С роза в уста, че и се оглежда за своя принц? Тайнства и загадки.

Антикиера, Ронда, Гранада, Кордоба – с „кулите възвисени“, възпята от Федерико Гарсия Лорка, Севиля… В земите на Арабския халифат сме. Колко ли им е било тъжно на арабите да напуснат тези райски земи след почти десет века? Но което си е право, право е – именно те донасят тук култура, наука, финес, обноски, литература. Цялото съвременно познание, числата, обичайно правните норми, хигиената, цивилизованите порядки, всичко е тяхна заслуга. В 10 век Багдадският халифат запада и те тръгват… към запада. Ама че парадокс, а? Халифът е земният бог, той има всички права, той е безпрекословният политически и религиозен водач. Емирът е само политическото лице на държавата. А тя, колкото и странно да звучи, всъщност е изградена на един твърде… демократичен принцип. Както впрочем и семейството, в което главна роля има мъжът, но жената или по-точно жените управляват с твърда ръка, облечена в мека кадифена ръкавица. И се грижат за всички родени в многобройната фамилия деца, независимо чии точно са. Обожават хигиената и дискретността и живеят, спазвайки принципите на красотата.

Халифатът е държава от държави, които, моля ви се, на арабски са се наричали тайфи. Думата пази и до днес частично значението си на общност, в която обаче работят законите на джунглата. А в древността не е било така. Харесват си арабите тази земя и ѝ дават името на своя духовен водач Ал Андалус. Испанците осветляват името буквално, поставят ударението назад и то зазвучава слънчево: Андалусѝя. А името на Испания – то също носи светлината и златото в символиката си. Испания е Хесперѝя, градината със златните ябълки на хесперидите (справка в „Старогръцки митове и легенди“). Кордоба е четвъртият по големина град в света на 10 век. През 13 век великият крал Фернандо І извоювал Андалусия от арабите и затова испанците го считат за светец. Тялото му е неразложимо, то лежи в царствен саркофаг в прочутата Севилска катедрала (към която съм се запътила) и през всеки месец май, когато е неговият празник, отварят този саркофаг, за да го пипнат вярващите. Свещеното тяло на Свети Фернандо. И пак сълзи, транс, емоции. Такива са испанците.

Другият велик град на халифата е Гранада. А божествената Алхамбра е най-величественият дворец-крепост, тя е самият град в града Гранада. Градът на градовете. Това е дворецът на султаните Назари, една от трите велики арабски династии в историята след Омаядите и Абасидите. В 10 век в Алхамбра живеят над 3 хиляди души. Наистина Гранада и Кордоба са чудовищно големи и развити за времето си градове, с множество занаятчийски работилници и приказни градини. В Кордоба рисуват върху фино обработена кожа, от тази специфична техника идва и името на града. Но именно заради градините на Алхамбра и до днес всички ходят в Гранада. Аз пропускам този шанс, но само този път. Времето, което човек трябва да отдели на Гранада, както пее Павароти, трябва да е цялото време на света, този град, красив заради жените, слънцето и виното на тази земя. Срещата с Гранада не става за един, два или дори три дни, не може да минеш оттам просто така, пътьом. Несериозно е. Така че, запазвам страхопочитание към този, никога и от никого непревземан град-крепост и си давам дума, че ще го посетя специално.

Арабските стопани на Гранада имали смелостта да се отбраняват срещу Педро І Ел Круел (букв. злият, жестокият), който пък преди това убил собствения си брат, който станал любовник на жена му. Испански им работи, Отеловска ревност и тъй нататък. По-интересен е арабският владетел Молла Хасан, който преживял или по-точно не успял да преживее раздялата с прекрасната си Алхамбра и пожелал да го погребат, заедно с цялото му богатство именно тук, на най-високия връх над Гранада, който днес носи неговото име – Моласен.

Преди това цели десет години Изабела Кастилска обсаждала безуспешно Гранада. След като най-сетне крепостта паднала, емирът бил принуден да предаде ключовете, напуснал и след него вратата на крепостта била зазидана. Изабела била не по-малко жестока от Педро І, тя изгонила без жал от своите земи освен арабите и евреите (наречени поради принадлежността си към тези земи шпаньолци). Тези крайни прояви на испанския нрав обаче не бива да ни заблуждават. Испанците оценяват какво са имали и какво са изгубили. Арабският халифат е всепризнатият разцвет на културата по тези земи, и до днес няма да чуете някой на използва думи като арабско иго, мавърско робство и прочие страдални метафори на самосъжалението. Освен култура, архитектура и мода, арабите оставят своя почерк и върху музиката и танците. Най-испанското нещо, фламенкото, възниква също на почвата на арабския мелос, но и на звуците и ритмите на придошлите отдалече групи цигани от Индия. Те пеели и разказвали своята нерада съдба, танцьорът я изигравал, изтанцувал. Морискос – това са страдалците, чиито истории за любов, смърт, загуба и бедност, преживяна от маври, евреи, африканци, цигани и местни, представлява фламенкото. Тяхната страст към красотата и изкуството (енганджа) е страст и към живота, и към смъртта.

До Севиля стигаме след дълъг преход с автобуса, който преминава Лас Педридас, прохода на планината над Малага. Вдясно ни остава плодородната долина на Кордоба с необятните градини от бадеми, портокали, маслини и рошкови (алгаробо – на испански, това е черното злато на полуострова, от което правят безглутеново брашно). Отвсякъде се носи тежкият дъх от зехтинджийниците. Опияняващ е, наистина мирише на вино. Вино от маслини? Дали става? Нищо чудно, щом гърците варят конфитюр от маслини. По склоновете са накацали финки – типичните бели къщички на именията наоколо. Там в ниското шумят реките, всички те са с корена на името Гуадал. Гуадалорсе е реката на Малага; Гуадалмедин е „млечната река“ на Ронда; Гуадалкивир – „голямата река“ на Кордоба и Севиля. Спомняте си, че в Кордоба тя влачеше калните си води. В Севиля е съвсем друга: гигантска, плавателна, розова, заради розовия мрамор на каменното си корито. Лазурит, сребро и злато се добива около Севиля. Това обяснява и пищната прелест на дворците и катедралите тук. Най-великата забележителност сред тях естествено е Санта Мария де ла Седе, най-голямата католическа катедрала, събрала в себе си прелестта на готиката и пищността на барока, тежкия испански барок. Кулата Хиралда се издига на внушителни 104 метра височина (тя също е преоблечено минаре на джамия, до което някога мюезинът е достигал на кон – дървената рампа е още запазена). Колкото и да се старае, Торре Севиля, прочутият севилски небостъргач, не може да я засенчи.

Пътьом към катедралата минаваме през бутафорията, наречена Площад Испания, и помпозните павилиони, строени още през 1929 година в чест на Световното търговско изложение. И днес, на този площад, така обичано място за снимки на всевъзможни кинопродукции: от „Диктаторът“ на Саша Барън Коен, през всякакви „Джеймс Бонд“-ове, „Асасин Крийг“, та чак до „Междузвездни войни“. Може да се повозите на файтон, теглен от бели коне, да поплавате в ладия с гребла по каналите, да повъздишате на мостовете, да се поизпъчите на Пуенте де леон – моста на лъвовете, все пак имперското самочувствие не е за пренебрегване. Ако искате можете пък да разгледате павилионите на Индиите и Латинските страни, да поседнете на пейките, облицовани с асолехос – типичните фаянсови плочки в арабски стил. Всичко е толкова шарено и бутафорно, все едно човек попада в приказка, в хамам или в измислен замък, който – като всеки уважаващ себе си замък – си има и градини, почти Версайски. В парка Мария Луиза, ако искайте вярвайте, видях вековно бадемово дърво. Видях и малки госпожички, облечени в булчински рокли, с венчета от портокалов и розов цвят на главите да въртят дантелени чадърчета. След първо причастие те са принцеси. Полага им се обилна фотосесия. След това още веднъж в живота си ще бъдат царкини – на собствената си сватба. Останалото? Животът на испанката съвсем не е цветя и рози. Но това е друга тема. Под мостовете и в нишите под колонадата на площада може да послушате и погледате фламенко, изпълнено от млади танцьори и китаристи, докато продуцентът – с обърната наопаки шапка – събира хонорара.

По улиците на Севиля днес ще се впуснем в истинска фиеста, само че не Хемингуеева, а футболна. Имаме шанса или малшанса, не знам, да попаднем на тайфи от футболни запалянковци, които пият юнашки бири, ядат сандвичи и наденички, пеят, размахват флагове и шалове на Атлетико Билбао и Майорка, викат, свирят, ръкомахат и маршируват по улиците на града. От бебе до баба всичко живо е облечено в червено-бели райета, с червено-бели китки в косите. Днес е финалът на Купата на Краля. И … краят на някои от нас, които от самото начало се предадоха. Заковаха се пред на фонтана на катедралата и не мръднаха от страх да не ги отнесе тълпата. Аз реших след фламенкото да мина поне два пъти под балкончето на Розина, после почетох бръснарницата на Фигаро, надзърнах в ресторанта на Доня Елвира (тя имала ресторант, моля ви се), хвърлих любопитен поглед през „очите на Айша“ (специалните филигранни дървени решетъчни прозорци, оградени с арабески), за да мерна нещичко от интериора на южната испанска къща. Купих си шал и ветрило. И след разходката из квартала Санта Круз и около двореца Алказар се наредих на дълга опашка, за да вляза в Нея. Катедралата Санта Мария.

 

09 Seville Cathedral

Катедралата в Севиля

 

Севилската катедрала е най-голямата барокова църква в света. Тук има стенописи на Гоя и Франциско Сурбаран. Тук е разпятието с двата гвоздея, приковали краката на Спасителя. Испанският барок те пронизва първо в стомаха, после право в сърцето, и колкото и да не си религиозен, се разплакваш при вида на толкова страдание, толкова печал, толкова величие и красота. Странно усещане за среща на мрака и светлината откривам тук: божествено високи куполи, простор, неизбродни гигантски коридори, зали, параклиси и олтари, скулптури и картини, стенописи и арки. Ще изгубя много време след това, докато се ориентирам откъде да изляза. Изгубена в религията. Междувременно някъде в далечината звучи Менделсон, явно в момента някой се жени в тази църква, но все едно се намира в друг град, нито виждам, нито мога да достигна събитието. Всичко е толкова огромно и непостижимо. Не губя време, по-точно отново преброждам, докато излизам навън и отново преговарям всичко: Гоя, Мурильо, Златният олтар на Колумб, Сребърният, Саркофага на Фернандо, Саркофага на Колумб, статуите на великани, носещи тялото му, короните, картината на Сурбаран, изобразила последното му мъртво детенце и онзи ангел, който нежно го е прихванал над китката на ръчичката, много внимателно, без да стресне смъртния му сън, докато го води право към райските селения. То гледа втренчено в нищото, с широко отворени очи, това е изтерзаната му душа… Последното дете на художника, отнето от зловещата чума. И той го рисува, за да го предаде на Ангела.

 

06 The picture of Surbaran   his child

Картината на Сурбаран – детето му

 

Но да се върнем при Изабела Кастилска и нейната съдбовна среща с Кристофор Колумб. Защото тази катедрала е неговият апотеоз. Младият учен Кристофор съвсем не е бил неразумен авантюрист, който тръгва, привлечен само от блясъка на златото. Освен това той съвсем не е първият, открил Америка. Много преди него викингите вече отдавна са били там. Не знаем дали той или Изабела са знаели това, но вероятно има следи, които са му подсказвали и той се е досещал. Начинанието безспорно е било смъртно опасно и затова той изключително трудно набира екипаж. Но Изабела е непреклонна и го насърчава упорито, пък и тя е жена, която не приема „не“ за отговор. Всъщност, Кристофор е обкръжен от пет жени, които го насърчават и подкрепят в опасното дело. Той е бил невероятно чаровен – същински италианец, генуезец, незаконороден син на свещеник, галеник на съдбата. Жени се първо за португалката Фелипа, радва се на добри отношения и с нея, и с втората си жена Беатрис, подкрепя го и херцогинята, както и собствената му тъща. И, разбира се, най-важната жена в живота му – Изабела Кастилска, с която – така твърдят злите езици – го свързва и романтична връзка. Господарка, при това красива, и смел мореплавател, мъдър учен. Вълнуващо, нали? Да не пропуснем и още две благородни дами, които имат съдбовно място в неговия живот – фрегатите „Ла Пинта“ и „Ла Ниня“, чиито останки го съпровождат в отвъдното. Дъски от двата достойни кораба се намират в ковчега на Колубм. Целият този разкош е тук, в Катедралата на Севиля. Стъпвам безмълвно около тях.

Когато Изабела и Колумб се срещат в Кордоба, той вече е взел решение да плава. При това е в процес на трескава подготовка – закупил е бордовия дневник на скандинавски мореплавател, разполага с географски и звездни карти, прави изчисления. На Изабела ѝ харесва идеята за откриване на нови земи с несметни богатства. Тя има и чисто идеалистични подбуди, защото като ревностна католичка, държи на разпространението на вярата, а не ѝ е чуждо и тщеславието – ще покрие името си със слава. Колумб си мисли, че открива Индия. Но дали наистина не е знаел, че това не е Индия? Той тръгва след една фикция, след митична мечта за Златния град Ел Дорадо. Завръщайки се от първото успешно плаване, той е посрещнат с почести като същински император. Към устието на река Гуадалкивир, на пристанището в Севиля, потичат реки от злато. А в град Санта Фе, близо до Гранада, мореплавателят е произведен в чин Губернатор на новооткритите земи. Ще последват още три експедиции до Новия свят. На последната с него тръгват 19 каторжници, а след столетия техните наследници ще се молят и ще палят свещи на Сан Антонио, покровителя на изгубените неща. А също и на Сан Кристобал – това е самият Кристофор, който ги спасява и ги връща у дома. Там, в земята отвъд океана, ще му се поклонят и ще се присъединят към него местните индиански племена, защото виждат в негово лице онова бяло божество, изпратено им от духовете и небесата, което ги спасява от вражеските ацтекски набези и зловещите ритуали по жертвоприношенията. А те са в действителност дяволски, защото включват вадене на сърца с голи ръце от гърдите на все още живи хора и ядене на човешки вътрешности. Днес имаме твърде наивни и романтични представи за индианците и сме несправедливи към белите си предци, европейските конкистадори [ухааа! – Бел. ред]. Вярно е, че те занасят в новия свят болестите на Европа, вируси, бактерии, водещи до непознати за местните страдания. Кристофор обаче изиграва на практика сюжета, познат ни два века по-късно в просвещенския роман на Дефо за попадналия на самотен остров англичанин, който култивира света на „диваците“ [ОПРЕДЕЛЕНО лично мнение – редакцията на списанието се разграничава от него КАТЕГОРИЧНО!]. От Валядолид до Куба, от Санто Доминго до Севиля – Кристофор кръстосва океаните, верен на своята кралица и своята корона, която в края на земните му дни го огорчава и игнорира. Но той ѝ остава верен докрай. Днес, в катедралата в Севиля има два олтара, златният е изработен от 3 тона злато, донесени на борда на неговите „Ла Ниня“ и „Ла Пинта“, а сребърният тежи цели 7 тона. Главозамайваща е изработката, изяществото и пищността им, целият този блясък. Златният наподобява филигранна дантела. Сребърният е тежък и масивен, коронован от пищно масивно сребърно слънце. Човек занемява и сред великолепието на фреските на онзи най-талантлив художник от школата на Мигел Анхел (или иначе казано Микеланджело), който намира пристан на таланта си и също рисува тук. Това е Мурильо.

Най-нежната и красива от всички Мадони, които съм виждала някога, е иконата от Антигуа. Много злато, много блестящо жълти слънчеви тонове има по нея. Това е гигантска икона със златни орнаменти, изложени в една странична ниша на кораба на църквата. В параклиса ѝ цари особено благоговение и тишина. Виждам хора, паднали на колене, страстно вдадени в молитвата. Това е същата онази икона отпреди пет века, на която се покланят малцината оцелели след последното плаване Колумбови моряци. Онези 19 каторжници – представете си ги измършавели, окъсани, с опадали от скорбута зъби, изтощени, невярващи, че са оживели. Те влизат в пълно мълчание, край шпалир от вярващи, в гробна тишина, само свещите проблясват в мрака… Те са съвсем боси, затова стъпват безшумно, се доближават бавно и просълзени падат по очи, мълком, на каменния под, пред Девата. Вирхен дез Антигуа ги гледа с любов и им прощава. А те благодарят за невъзможното – че са живи. Вдигам очи нагоре и от иконата ме гледа тъжно младо момиче. Напомня ми мадоните на Ботичели или богините на Климт. Разплаканата Дева – сестра, любима и майка на своите синове на морето. Само тя с безкрайната си любов ги е запазила от страшните бури на океана, изкушенията и смъртта.

                                                           ***

Загърбила Европа впивам взор в далечното никъде на океанската стихия. Буйни въртопи вода бушуват в главоломните низини на отсечените високи брегове на Кабо да Рока. Това е най-западната точка на Европа. Континентът и изгревът са зад гърба ми, а вятърът ме повлича към водата и трябва да се задържа със сила за парапета на скалата. Кабо да Рока е гола пустош, само един огромен кръст и фарът на възвишението сочат посоката на човешката вяра (запад, по католически) и сила. Но ако рока е скала, тук пейзажът е каменист и полупустинен, като изключим чудните кактусови цветове в жълто, бяло и лилаво, обсипали поляната до скалата, то живописният и стръмен серпентинен път до там се вие около океана през гъста гора от борове и пинии, богато обрасла в мъх, папрати и диви разцъфнали калии. Не знаех, че бялата калия е горско цвете, че цъфти в дивото толкова щедро, винаги съм я мислела за страшно капризно цвете. Снимаме се за спомен и, по-разрошени от този вятър няма как да бъдем, поемаме отново на път. Лисабон.

Покрайнините на този град ми изглеждат страшно познато. Високи панелки, по-ниски панелки в пастелни цветове, каквито съм виждала в Тирана, естакади и мостове… Влизайки в търбуха на града съзираме и зашеметяващи небостъргачи, а в началото на историческия квартал Алфама архитектурата става съвсем типична. Стари, поокъртени, но очарователни сгради, някога бели. Някои са облицовани във фаянсови плочки с арабски мотиви, други са в стил ар деко. На следващия ден в далечината забелязвам типичните яркооцветени лисабонски къщи – оранжеви, розови, сини, зелени. Лисабон е амфитеатрален, денивелацията му позволява да се разгърне. Неочаквано голям ми изглежда, с пръснати квартали и кварталчета, разположени на склоновете по хоризонтал и вертикал, а португалските бели къщи – финки, издържани в английски и арабски стил, контрастират на характерните цветни средиземноморски двуетажни и триетажни кооперации. Лисабон не прилича на никой друг град с подобна привилегирована географска разстановка, защото е едновременно град на море, по-точно океански залив, и на река. Предполагам, че най-невероятната гледка може да наблюдавате от Белемската кула. Не се изкачих до върха ѝ, защото започна приливът плюс огромно вълнение и мостът до там бе залят. Но и от брега наблюдавам чудото: река Тежу, която се влива в океана. Реката има невероятно широк разлив в устието си, а насочената ѝ струя очертава дълъг прибой там, където се срещат двете стихии – Атлантика и Тежу. Километрична снежнобяла водна пяна на гребените на вълните фиксира точно мястото на сладководната и солената прегръдка, сякаш казва: до тук бях аз, Реката, оттук нататък е Той, океанът, най-коварният, най-бурният. Кулата Белем е построена през 16 век, неин съвременник е и манастирът Жеронимуш, където ще влезем след това. Дантелените му остри кули се извисяват към небето, напомня стила пламтяща готика, но с някак заоблени куполи, смекчен по португалски. По-късно научаваме, че това е типичният португалски стил мануелин – португалска готика. Кулата е символ на мореплавателите. Смело нагазила във водата, тя е била сериозно фортификационно съоръжение. Но Паметникът на мореплавателите е наистина забележителен, един от най-вдъхновяващите паметници, които може да бъдат издигнати. Вероятно това е тяхната португалска „О, Шипка“? Защото тръгването към новите земи си е било воюване – не с враг, а с морските стихии, с опасностите на неизвестността. Колективна скулптурна композиция от бял камък обединява силуетите на короновани крале, монаси, кардинали с кръстове за благослов, мореплаватели, благородни дами, монахини, учени със свитъци в ръце, млади моряци, мъдри старци, а възходящата фигура, която телата им образуват, напомня на издигаща се морска вълна и сочи… морето. В съседство съзираме стилизиран земен глобус от метал, а великолепната мраморна настилка изобразява световната карта на морета, океани и континенти. Редом с паметника се намира яхтеното пристанище Дока де Белем.

 

15 Monument to the Mariners

Паметникът на мореплавателите

 

След Жеронимуш поемаме към централните части на града: през площад Либердаде, Росио и Пласа де Комерсио, приютил статуята на краля-реформатор Жозе І. Настилката в черни и бели плочи имитира морски вълни. От жегата ли, от зрителната илюзия ли, но усещам, че площадът танцува под краката ми, сякаш всички около мен се олюляват.

Дворците Ажуда и Азулейжу (национален музей на изкуствата) – този път възнамерявам да ги пропусна. Твърде за кратко съм в Лисабон, тепърва ще се слисвам от прелестите му, всичките тези дворци и крале могат да почакат до следващия път. Защото следващ път за Лисабон ще има, обещавам си го тържествено. Днес ще повървя ей така, по улиците и авенидите (булевардите), без посока и без цел. Искам да усетя хората, миризмите, вкусовете. Гледката е пъстра. Африканска. Чернокожите са артистични, напористи, млади. Много са. Много са младите хора в града. Но дали тук си млад или стар очевидно няма особено значение. Защото, макар и енергични, никой за никъде не бърза. Всичко е някак прекалено лежерно, спокойно, неподредено, но хармонично. На всеки ъгъл някой свири, пее и танцува. Голям купон е Лисабон– това ми каза моя млада приятелка, която беше тук преди години с гаджето си французин. Кеф ти – пей, плачи, танцувай, яж, пий, весели се и преживявай тъгите си с другите. Улиците на Лисабон танцуват. Попаднах във водовъртежа на танци по двойки в локалното платно, в една градинка, успоредно на авенида Либердаде. Танго, валс, блус, ламбада, боса нова; смяна на партньорите, снимка. Толкова сме на гъсто, че човек не може да се развихри. Ако партньорът ти реши да направи чупка или да те завърти, задължително настъпваш съседката или попадаш в обятията на съседа по танци. Смях. Те обаче са толкова сериозни и отговорни, танцуват така, сякаш животът им зависи от това. Или пък някой ги оценява. Не, тук на никого не му пука какво мислят за него. Свободни хора. По улиците на Лисабон може да се види и голяма бедност, и мизерия, и страдание, но то е стоическо и достойно. Изписано е върху лицата на хората, но не изглежда унизително. Има и рапъри, и жонгльори, и просяци, и сакати, и безобразни, и мургави джебчийки, и продавачи на кестени, които разхождат подвижните си колички с въглени, изглеждат по-допотопни от истанбулските, и продавачи на рибни кюфтенца, които пържат във фритюрници направо на улицата. Китарист свири френски шансони. Младежи преминават край него и просто така, в крачка, се залавят в страстен валс. Ла ви ан роз… Едит Пиаф също има място тук.

Просяк седи направо на паважа, заобиколен в шпалир от новородени кученца и събира помощи за отхранването им. Група чернокожи танцьори показват завидни умения, докато се въртят ту на една ръка, ту на половин крак, ту на глава, премятат се във въздуха. Загребват като вълна преминаващия поток и един възрастен англичанин попада без да ще в кордебалета. Явно с чувство за хумор, той се включва в ритъма и повтаря с отмерени движения стъпките на танца. Те бурно го аплодират, вече са узнали името му, улицата е във възторг. Подават му шапката, в която трябва да бръкне, за да си вземе хонорара. Сред всеобщ смях и аплодисменти британецът усмихнат се покланя и сбогува със своята публика. Я, виж ти, тук е твърде лесно да станеш звезда. Преминавам покрай специализиран бутик за рибни консерви. В Португалия сардината е издигната в култ. Хлътвам в съседния бутик – за вино – и решавам да понапазарувам.

 

12 The historic tram

Историческият трамвай

 

И ето че най-сетне достигам до заветната се цел – ще се повозя на прочутия лисабонски трамвай. Това преживяване си заслужава, препоръчвам го по всяко време на годината и денонощието, но най-прекрасно е късно вечер, когато улиците опустяват, във вагона е просторно и може необезпокоявано да се провесиш през отворения прозорец, само пази главата, да не се удари в съседната стена. Уличките са толкова тесни, че трамваят трудно взема завоите, защото при това трябва да се размине с отсрещното транспортно средство – кола, която зарежда магазин, частен автомобил, който прибира собственика си у дома, бебешка количка, велосипед или, не дай боже, друг трамвай, тръгнал в обратната посока. Понякога релите се разместват. Тогава ватманът или ватманката слиза, намества ги с един лост, преценява на око дали може да се размине с отсрещното возило, след което рискува, дава пълен напред или рязък завой, всичко скърца и скрипти, поожулва боята на автомобила и продължава своя път. Тези кратки наземни етюди се посрещат с търпение и разбиране от пътниците, а от терасите на сградите надвисват зяпачи и загрижени граждани. Завързва се разговор, нещо като колективна балконска сцена, почти обяснение в любов: дават се съвети на ватмана, успокояват го, спокойно, има място бол, ще преминеш, колко е горещо днес, ние се сгодихме, а гледахте ли снощи как игра Спортинг Лисабон, най-добри сме… Вдигат се халби и кенчета с бира, вее се пране, цари добронамереност, без свиркане, бибиткане и ругатни, всички са някак отнесени… А, да не забравя, освен сардината, другата кулинарна светиня тук е бирата. Издигнали са ѝ дори музей. Спектакълът-антракт приключва и продължаваме напред и нагоре, а може и главоломно надолу.

 

13 Praça Square near Comercio

Площадът Прача до Комерсио

 

Трамвайчетата пълзят геройски по стръмните хълмове на града, релсите скърцат и скриптят, вятърът ти издухва ушите, нахлупвам плътно към ушите чисто новата си коркова шапка с нарисувани по нея цикламени риби, протягам ръка извън трамвая и снимам със смартфона си, с ясното съзнание, че всеки момент нещо може да ме перне и да го загубя завинаги. Карай! Животът обича смелите. Повтарям си тази окуражаваща мъдрост и на връщане, когато с моите приятели се нареждаме на предълга опашка, за да слезем от върха – на един от хълмовете сме, не знам кой? Трябва да се качим на друг трамвай обратно надолу в посока Алмафа. Няма изгледи скоро да се класираме, часът наближава осем вечерта, а нямаме запазена маса. Отиваме да слушаме автентично фадо, но изобщо не знаем къде, някъде във Алфама, където спектаклите започват от рано и продължават до среднощ. Внезапно ме осенява идея – ще изневерим на трамвая и ще вземем рикша! Ето я – голяма, точно като за компанията ни – петима възрастни и едно дете. Един горд водач на сватбена рикша, окичена с изкуствени цветя и бели драперии ни се усмихва, черен е, само бисерните му зъби проблясват. Ще ви закарам, обещава той, право в Алфама, при фадото, срещу скромната сума от 60 евро. Спазарени сме, тръгваме. По точно политаме. Емоцията е още по-голяма от трамвая, защото пристигаме с гръм и сватбен трясък право в правилния фадо ресторант, където след двайсетина минути започва спектакълът. Ниско, тясно, тъмно и леко клаустрофобно е. Всички маси почти са заети, нашата, в ъгъла ни очаква. Стара мъдрост – влизай само там, където няма места, избягвай празни ресторанти. Тази вечер правим удар право в десетката – нашите певци и инструменталисти са най-добрите! Фадото е музика на тъжната душа, фадото пее и разказва истории, разиграва пиеси, преживява драми и комедии. Пием червено вино, разбира се, с някакви риби и сирена. Включваме се в колективния спектакъл като отпяваме и подаваме реплики, пляскаме с всички и изговаряме речитативи, повтаряме рефрени. Получава ни се. При това без да знаем и дума на португалски. Едно момиче от групата ни се разплаква на тъжната песен за някоя си португалска Мария, която не отвръща на чувствата на лирическия герой. Накрая ни удрят стабилно в сметката, но си тръгваме щастливи. Със сигурност е заради фадото. Посред нощ намираме отворена църква, не научих името ѝ, но е много впечатляваща и помахвам на групата да влезе с мен. Прилича на розово-оранжева пещера, без фрески по стените, само олтар и няколко осветени статуи. Свири орган. Стените и колоните са олющени и ръбати – разбираме, че е запазена така нарочно, нереставрирана, като спомен от голямото земетресение от средата на 18 век. Среднощен Лисабон през април е хладен, празен, осветен и прекрасен.

 

17 Portrait of the owners of the house

Портрет на собствениците на къщата

 

Последният ден на Пиринеите. На летището в Лисабон разглеждам снимките от снощи, прослушвам фадо-видеата. Снимала съм уникални неща. Ето, съвсем близо сме били до Музея на фадото. Ама нали си казах – музеи и дворци следващия път! И без друго музеят е затварял, докато сме летели с рикшата. Преглеждам снимките от Алфама – великолепни питорески, олющени стари къщи с цъфнали дървета и храсти, пране, простряно направо на улицата и портрети върху порцеланови плочи пред вратите на домовете на покойните собственици. Вероятно новите стопани са наследници или пък нямат нищо против? Ето тук е живял обущарят Михел. А тук – шивачката София. Тук пък сестрите Емилия и Фернанда, стари моми. Тук пък дебелата Аличе и Куим, прегърнати. Тя е чудовищно дебела, но е красива, облечена в басмена рокля на капки, с копчета отгоре до долу. Такива рокли шиеше баба ми Евдокия някога на съседките. Пресъхнал мраморен фонтан с глава на риба дракон. Инкрустирано червено сърце право върху зида. Кристина и Диас, тийнейджъри, са свързали розовите си сърца с обща артерия. Ангели и китаристи, Сан Ферма, Сан Франсиско, вдигнал два пръста за благослов. Откакто сме дошли в Португалия, още от Албуфейра, все някой ни благославя. Тези истински стенописи и арт платна на декоративизма са обилно окичени с истински и изкуствени цветя. Ето и една истинска жива улична продавачка на черешов ликьор. Превърнала е в бар собственото си мазе, масата с питиета е директно изкарана на улицата. Сипва ти за 1 евро един напръстник от традиционното питие, глътваш в движение и продължаваш. Сред гащи, хавлии и чаршафи (непрестанно перат в този град!) гордо се развява португалският държавен флаг. И пак фадо, ето я прекрасната Кристина, певица от снощи, прилича на Нана Мускури с тези коси и очила, пее и разказва… Много талантлива! Зад гърба ѝ свири най-странната тумбеста китара на света. Сервитьори разхождат ястия пред и зад гърба ѝ. Внезапно един от тях, с финеса на Фред Астер, хвърля таблата и запява. – Камонита, е, Мария, камонита…ой, оййй, Мария… Казваме лека нощ на Лисабон и помахвам към портрета на Жозе Сарамагу, покрай чийто дом последно сме отминали. Този град изобщо не успя да ми се разкрие и му прошепвам довиждане, вместо сбогом.

 

 

Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).

Pin It

Прочетете още...

Възвишение

Милен Русков 07 Мар, 2012 Hits: 15168
По повод на елените, кои видяхме в гората,…

Гошко

Здравка Евтимова 15 Авг, 2007 Hits: 22462
– Ела, ама тичай по-бързо да похапнем от…