Не мога да си представя по-универсален и
по-полезен уред. Аз и сега го смятам за незаменим. С него всичко кипвам за
броени минути: зеленчуци, варива, спагети и ориз – с повечко вода, за да не
залепват за метала. (А пък някои привърженици на традиционните кулинарни методи
кипват, само като ме гледат как готвя, но това е друга тема...)
Но да се върнем на необитаемия остров! В
първия момент вероятно ще съм отчаяна, ще нажежа бързовара до червено и ще се
опитам да го използвам като сигнална светлина. Но гладът и жаждата скоро ще ме
принудят да действам по-практично.
С бързовара ще си преваря или ще дестилирам
вода. Ще си направя чай от листата на някое малко известно и по възможност
немного отровно растение. Ще си сваря супа от корени. А пък ако някоя
извънредно дружелюбна риба е толкова глупава, че да ми попадне в ръцете, ще си
я изпека като на скара. Ако случайно вълните ми подхвърлят бутилка олио, може и
да я изпържа.
След като гарантирам прехраната си, ще се
погрижа и за външния си вид. Ако нанижа клончета на кабела на бързовара, става
страхотна пола – уникат, какъвто в никой бутик няма да намерите. Когато я пера,
даже няма да ми трябва друго въже за простиране. От парченца кабел ще си
направя връзки за обувки и презрамки за блуза, плетена от подръчен листен
материал. И накрая, ако първо използвам бързовара като маша за коса, а после и
като шнола, от вида ми няма какво повече да се желае.
Така наконтена, няма начин да не привлека
вниманието на някой местен дон Жуан или поне дон Петкан. Той ще доплува заради
мене от съседния остров. Е, вероятно ще се съмнявам малко: дали го привличам аз
или миризмата на готвено? Но какво пък, стига да не е канибал, какво ми пука,
че любовта на мъжа минава през стомаха?!
С моя бързовар той ще пирографира на
кората на някое дърво „Робинзонка + Петкан = любов“, а на мургавата си ръка ще
татуира името ми. Ще попари – ама най-буквално – мераците на другите мъже от
неговото племе към мене. Най-упоритите ще се наложи да поопърли в близък бой,
докато схванат, че положението е наистина напечено. Аз сигурно малко ще се
дърпам и в началото ще се държа студено. Но той ще съумее да ме възпламени – особено
ако се сети да използва бързовара като експлозив, а кабела – като фитил.
И тогава ще се обвържем в свещен съюз.
Т.е., той ще ме връзва с кабела, додето се отуча да правя опити за бягство, а
аз ще се пробвам да го вържа за шията и да го удуша. Но постепенно ще свикна. И
когато първото ни дете поотрасне, ще присядам привечер пред колибата и ще
гледам с умиление, как използва кабела като въже за скачане. А баща му ще пали
кротко лулата си от нагорещения бързовар или пък ще запоява с него джапанката
на детето.
Междувременно моят Петкан – като всеки мъж – ще почувства, че не е достатъчно да съм негова, ако другите мъже не могат да се убедят колко струвам и да му завиждат. И за да разширим социалните си контакти, ще отворим един „Ресторант на края на Вселената“. Това за края не го разбирайте в географски смисъл. Сигурна съм, че ще готвя такива вкусни неща, че посетителите ще ядат като за последно и ще тичат (или по-скоро плуват) от всички страни. Е, някои може да злословят, че от моите ястия на хората им се иска по-скоро да дойде краят на света, че „термична обработка“ не значи обработка с термити и че съм единствената, която не се досеща че „супа копчета“ е правописна грешка. Нека те си измислят друг необитаем остров – за тях в моята фантазия място няма!
