Преди няколко години, работейки над дисертацията си върху променящите се сексуални нрави в Ислямската Република Иран, една млада ирано-американска антроположка на име Пардис Махдави се отби в министерството на образованието в Техеран, за да получи информация за държавната програма по сексуално образование. Там била и една друга посетителка. По-възрастната жена, на име госпожа Ерами, била покрита от глава до пети с най-консервативната форма на иранския хиджаб: подобния на палатка черен чадор, стискан отчасти със зъби, за да покрива половината лице на носителката. Под чадора, госпожа Ерами носела друг обемист хиджаб, включващ подобна на качулка забрадка и дълга, свободна роба. Това е униформата на най-преданите към правителството, традиционно настроени и сексуално пуритански жени – самият образ на по-старото поколение, отхвърляно от главния обект на изследване на Махдави, техеранските млади хора с тяхната прекомерна суета и сексуална свобода.
Но госпожа Ерами е дошла в министерството с мисия, подобна на онази на Махдави. Тя преподава курсове по здраве, пубертет и младежки връзки в едно от техеранските училища – и е дошла, за да говори с министъра за фрустрацията си от нежеланието на учениците да говорят откровено с нея за сексуалните си проблеми. В една страна, където ранният секс с множество партньори става нещо все по-обичайно, но си остава културно табу и бива преследван от закона, тази строго изглеждаща, облечена в чадор жена, на пръв поглед едва ли изглежда като човек, с когото някой би пожелал да споделя интимните си проблеми или да се съветва за неща, преследвани от закона. Махдави дори се чувствала неудобно при мисълта, че възрастната жена би могла да види лакираните й нокти – нещо, което също е забранено от закона, но обичайно в Иран. И въпреки това госпожа Ерани не можела да разбере резервираността на своите ученици: „Те са толкова трудни“, казва тя на Махдави. „Не мога да ги накарам да говорят с мен, но въпреки това знам какво правят и какво не правят. Самата аз имах дъщеря на тийнейджърска възраст и знам, че те имат много секс, но не го вършат правилно. Просто не мога да ги накарам да говорят с мен.“
Оказва се, че госпожа Ерани е един от най-драматичните продукти на поколенческата промяна в иранското отношение към секса. Консервативна мюсюлманка, тя не можела да приеме, няколко години преди срещата си с Махдави, признанието на хомосексуалния си син. Съпругът й го изхвърлил от къщи. Когато неженената им дъщеря казала, че си има приятел, госпожа Ерами я зашлевила и я нарекла проститутка. Дъщеря й напуснала дома в същия ден, за да не се завърне никога повече. И така семейство Ерами изгубили и двете си деца, в нежеланието си да приемат сексуалното поведение, което вече се е превърнало в норма не само по света, но дори в много кръгове вътре в самия Иран. Година по-късно съпругът на госпожа Ерами починал, оставяйки жена си напълно сама и убита от скръб. Това бил моментът, в който тя решила да се посвети на реформата на сексуалното образование, едновременно като учител и човек, водещ кампании вътре в иранското министерство на образованието.
Тази история е един от скъпоценните камъни, скрити в новата книга на Махдави: Страстни въстания: Иранската сексуална революция. Разказът на госпожа Ерами представя в кондензирана форма болезнената трансформация на едно общество, което, преди тридесет години, се опита да разреши разделенията и противоречията си като предпочете, законово и идеологически, традицията пред модерността, дори с цената на репресии и загуби. Днешната иранска младеж, особено онази от градските средни и горни класи, вече не желае да приема това споразумение, а по-старото поколение започва да бъде променяно от младите. Най-добрите и интересни части от книгата на Махдави представят последствията, които има върху общественото здравеопазване тази пропаст между поколенията, между приетите и неприети начини на поведение, както и бавната и разпокъсана, но често изобретателна образователна реакция от страна на обществото.
В една страна, в която обичайните младежки контакти и мода са незаконни, в частните пространства, заемани от по-заможните, хетеросексуални техерански младежи, са възникнали множество екстремни практики. Махдави разказва за едно парти, организирано от дъщерята на един молла (родителите й са извън града), което се превръща в гигантска оргия. По-малки партита също често се превръщат в поводи за групов секс. Навън, по строго контролираните улици, младите хора търсят анонимни сексуални партньори като пъхат бележчици под чистачките на коли, заседнали в задръствания или като ходят в по-бедни квартали, където никой няма да ги разпознае – обикаляйки наоколо в търсене на партньори, които никога повече няма да видят. В Иран прелюбодеянието на жените се наказва чрез пребиване с камъни, но поне половината от омъжените жени-субекти на изследването на Махдави, изневеряват на съпрузите си; за много от тях намирането на любовници е просто редовна форма на развлечение. И въпреки законовото изискване в Иран жените да покриват лицата и извивките на тялото си, модата е един вид обсесия за жените в това изследване. Те се покриват с пласт след пласт грим и намират начини да направят хиджаба да изглежда също толкова секси, колкото и оскъдното лятно облекло на западните жени.
И докато този портрет на иранското сексуално експериментиране може да изглежда шокиращ на повърхността, той е добре познат на повечето хора, които са посещавали Иран или са проследявали тамошните културни промени от последното десетилетие. По-малко познат е фактът, че при цялата си безразборност и привиден опит, много от тези млади иранци страдат от липса на сексуално образование и ресурси, като следствие от официалната култура на набожно въздържание, пренебрегваща реалността на сексуална свобода и поемане на рискове. Предпочитаното средство за контрол над забременяването сред субектите на Махдави е прекъсването на акта. Жените, които вземат хапчета често не разполагат с най-елементарна информация и ги гълтат нередовно, лишавайки се почти напълно от ефекта им. Кондомите се считат за толкова нечисти и притеснителни, че дори хора, които споделят с Махдави цветущи подробности от сексуалния си живот, се изчервяват при тяхното споменаване – и никой не желае да бъде забелязан в аптеката при купуване на подобно нещо. Младите и образовани иранци казват на Махдави, че СПИН се разпространява при посещения при зъболекаря или фризьорския салон, а други венерически болести идват само от определен вид „отвратителни“ жени. Докато по-заможните жени могат да правят аборти – в повечето случаи нелегални, но въпреки това общоразпространени поради слабия контрол над бременността – при огромни разходи, то по-бедните жени купуват на черния пазар хапчета или инжекции, предназначени за животни. Махдави отишла на една от малките улички, където дилъри продават тези средства, само за да види колко лесно е купуването им. Един дилър й продал опаковка с хапчета без каквито и да било инструкции относно начина на ползване. Лекарите, които интервюирала, й казали, че познават множество жени със сериозни наранявания или безплодност в резултат от самостоятелно проведени аборти със средства, предназначени за животни.
На повърхността, имайки пред вид огромните промени в отношението към секса, иранската държавна идеология се намира в конфликт с изискванията на общественото здравеопазване. Но в изследването на Махдави има и добри новини. Близо до реалността – където това е от значение – иранските доктори, родители, педагози и дори институции започват да се променят под натиска на промените. Например, от 2000-та година насам, Ислямската република изисква от иранците, желаещи да се женят, да посещават държавно организирани курсове по семейно планиране. Един от тях, който Махдави посетила в центъра на Иран, изглеждал ужасно. Една облечена в чадор жена пискливо обучавала група изпълнени с безразличие млади момичета, предлагайки им следните съвети: „Вие трябва постоянно да бъдете готови за сексуалните нужди на съпруга си. Ако той случайно гледа футбол по телевизията, вие трябва да си почивате, за да се подготвите за нощта. Ако се чувствате уморени, то винаги питайте съпруга си: ,Има ли нещо друго, което мога да направя за теб?‘ или ,Искаш ли да ме имаш по-късно?‘, преди да се оттеглите.“
Но след това Махдави посетила друг курс, този път в северната част на града, в заможния пазарен район близо до пазара Тайриш. В този курс се обяснявали начините за пренасяне на венерически болести, използването на контрацептиви, въпроси на зачатието, психическото здраве, семейните отношения и дори женското сексуално удоволствие. Преподавателката носела по-малко строгия хиджаб – забрадка и тясно манто до височината на бедрата – обичайно и за самите участнички в курса; а жените, посещаващи тези курсове, съобщава ни Махдави, разговаряли свободно с преподавателката за своите връзки и сексуален живот. Тук, както и в главата за реакцията на по-старото поколение срещу сексуалната революция, Махдави ни представя едно общество, което започва да отхвърля своята собствена строгост, просто заради необходимостта да се приспособи към потребностите на младежта – едно поколение възрастни, които или са започнали да се отнасят със симпатия към желанията на младите хора или, като госпожа Ерами, са разбрали, че в противен случай рискуват да се сблъскат с по-тежки загуби, отколкото могат да понесат.
Тук се случва нещо изключително важно – една поколенческа промяна, един процес на социални изменения, върху които ислямският закон има само много слабо влияние. Но колко дълбоко проникват те в ислямското общество, като се има пред вид колко разделени са иранците от неща като география и класа? И колко политическо е това движение в едно общество, в което политиката е нещо много опасно?
Махдави не може да бъде навсякъде едновременно и нейното изследване не се опитва да обясни сексуалното поведение на всеки човек в Иран. По-скоро то се опитва да се съсредоточи върху принадлежащата към горната и средна класа, хетеросексуална техеранска младеж. Това е една субкултура, чието изследване си струва усилията – Техеран е град с 14 милиона жители и еталон в модата за по-малките ирански градове – но Махдави разбира добре ограниченията на изследването си. Най-важното от тях е, че в него се изключва социалната база на управляващия режим, която е провинциалният Иран, в който нормата се задава от селата и където, макар също да се променят, ценностите си остават значително по-консервативни, отколкото в големите градове. Макар и да включва в Страстните въстания и няколко млади хора от по-ниски градски социални слоеве, тя не ги представя толкова добре, колкото по-заможните си осведомители. Тези пропуски са значителни най-вече защото Махдави прави сериозни заявления по повод своите техерански участници: според нея техните действия са не само политически, но и революционни; те целят, в края на краищата, промяна на режима.
В един тесен смисъл това заявление е очевидно истинно. Доколкото иранският режим изисква ислямско облекло и въздържание преди брака, младите хора, които принуждават правителството да облекчи тези ограничения, са ангажирани в един политически акт, по същество променящ един аспект от режима. Но в това наблюдение има нещо много тавтологично – и Махдави не търси никакви по-дълбоки връзки между политическите движения в Иран и променящите се сексуални нрави, които тя наблюдава.
Онова, което тя документира, е едно мъртво вълнение от млади хора, които отхвърлят ислямския сексуален морал, смятайки, че могат да имат връзки с когото поискат и да правят каквото поискат със собствените си тела – и бидейки готови да рискуват кратки, но изключително неприятни, сблъсъци с моралната полиция в името на модата, сбирките, срещите и секса. Някои от участниците в изследването описват една или две нощи, прекарани в затвора; други са били бити, а една от двойките е била заставена да сключи брак. (Махдаваи не казва дали класовите различия сред нарушителите променят начина, по който те биват третирани от полицията). Но наистина ли тя мисли, че ако тези млади хора получат един минимум от лична и социална свобода, те биха се борили и за неща като свобода на израза, свобода на религията, реформа на затворите, представително правителство, независима съдебна система, зачитаща правата на индивида? За правата и свободите на другите, в края на краищата?
Онези, които биха избрали да водят подобни битки и да поемат жертвите, свързани с тях, са малцина във всяко общество – и субектите на Махдави едва ли правят изключение от това правило. Но те не бива да бъдат и пренебрегвани, най-вече защото иранският режим демонстрира готовност да сключва сделки с населението – облекчавайки някои социални ограничения, докато същевременно затяга гайките върху политическия активизъм и независимата преса. Ето защо Махдави е оптимистка по отношение на бъдещето на реформите и отхвърля заплахата от енергични мерки от страна на правителството на Ахмадинеджад, което има само ограничен ефект върху модата и сексуалните практики. Но тя не споменава цялостното изключване на реформатори от правителството, или хвърлянето в затвора на десетки активистки за права на жените, започнало през 2006, заради разпространението на една петиция, призоваваща промяната на законите, обявяващи жените за граждани от втора ръка. (Сред другите неща тази петиция призовава към равни права на жените в брака, наследяването и развода; промяна на възрастта, в която деца могат да бъдат съдебно преследвани, от 9 на 18 години за момичетата и от 15 на 18 години за момчетата; преследването на убийствата в името на честта; равнопоставеност пред съдилищата на свидетелските показания на жените спрямо онези на мъжете и край на смъртното наказание за изневяра при жените). Политическите твърдения, които Махдави прави относно сексуалната революция в Техеран сигурно ще бъдат затруднени до известна степен от тези развития.
Човек предполага, че натискът отдолу за промяна на сексуалните нрави не може да бъде напълно откъснат от усилията на активистките за женски права или дори от ония на някои реформаторски настроени парламентаристи и либерално настроени духовни лица, да променят статуса на иранските жени пред закона. Но жените от изследването на Махдави изглежда живеят в един напълно объркващ исторически момент, или палимпсест от наслагващи се един върху друг исторически моменти. Те живеят в едно теократично, пре-модерно общество със съответен юридически кодекс и биват подлагани, едновременно с това, на всички онези неща, които ние на запад бихме нарекли сексуална революция в стила на 60-те години, плюс феминизъм от 70-те, плюс съвременното приемане на женската сексуалност, с всичките му сложности. Посланията, които тези жени получават, са смесени, казано възможно най-меко. Махдави описва някои от жените в своето изследване като прекарващи всеки ден дълги часове в подготовката на грима и облеклото си, а след това обикалящи града в търсене на любовници. В едно общество, което казва на тези жени, че те трябва да бъдат целомъдрени, домашни роби на съпрузите си, които на свой ред притежават свободата да получат до четири съпруги и до 99 „временни“ жени, това може да се разглежда като израз на женска независимост. Но в него все пак има и нещо неопровержимо стерилно.
Животите, които Махдаваи описва, са богати на повърхностни удоволствия и лишени от по-дълбок ангажимент, бил той личен, политически или професионален. Това е едно разпадане, което вероятно засяга сърцевината на съвременната иранска култура на средната класа, и то със сигурност е свързано със структурата на пост-революционната държава, която просто отписа големи групи от населението, от гледна точка на икономиката, културата и политиката. Безработицата е най-висока сред образованите млади хора, които по традиция живеят с родителите си до женитбата. Множество техеранци на около двадесет години – отегчени, сексуално фрустрирани, третирани като деца от държавата и семействата си – живеят като тийнейджърите в малките американски градчета. Те прекарват голяма част от времето си в коли, дрогирайки се с изобретателно доставени или самоделни субстанции, непрекъснато в търсене на секс. Дали това е показателно за някаква политическа ферментация или просто за едно объркано поколение – безкотвено и декадентско, пилеещо енергията си, за която страната не може да намери приложение?
Махдави не задава подобни въпроси. Нито пък задава на участниците си въпроси относно религията. Провеждайки сексуално поведение, което държавата счита за „не-ислямско“, имат ли младите хора в Иран усещането, че подлагат на съмнение държавния монопол върху исляма, или това се отнася и до самия ислямски сексуален морал? Доказателство ли е това за една секуларизираща се култура или младите хора просто са намерили начин да приемат ислямската духовност, като същевременно се надсмиват над законите на Шариата? Липсата на анализ в тази насока е удивителна и тя не позволява на работата Махдави да се издигне над нивото на наблюдението.
Но дори и само на това ниво, в тези културни течения все още има нещо, на което човек може да се удивлява истински. Не е трудно да се разбере защо Махдави има усещането, че нейните млади събеседници са водещата вълна в нещо голямо, ако и да не е съвсем ясно какво точно е то. Почти тридесет години след обявяването на своят Ислямска Република, Иран се превърна в страна, която нейните революционери никога не са си представяли, нито пък желали. Населението се удвои; селските области се модернизираха; градовете процъфтяват. Деспотичното религиозно управление доведе до дълбоко разочарование относно организираната религия дори и сред иранците, които инак се придържат строго към личната си вяра. Младите иранци, родени след революцията, дълбаят тунели под стените, които режимът издигна, за да ги изолира от Запада. И никои репресии, колкото и силни да са те, не са успявали да задушат изглеждащия тривиален, но неизличим човешки порив към красотата, към игривостта на модата или омаята на секса. Може би това е история, отнасяща се до Иран, с неговата рестриктивна политическа култура и загуба на доверие в институционализираната религия; може би това е история за исляма и отговора на онези, които се чувстват подтиснати от него; а може би то просто е история за човешкия дух и за нещата, без които той не е в състояние да съществува.
