Изгледи – Свят

1.

Скандалът е нашата бързо развиваща се индустрия. Разкриването на някакви закононарушения води не до определено разследване, наказание и изясняване, а до повече скандал. Постоянен скандал. Замразен скандал. Оръжията за масово унищожение, които се оказаха несъществуващи. Мъченията на затворници, които си остават затворници завинаги. Уволненията на прокурори, които биват разследвани до безкрайност. Тези и други замразени скандали се увеличават като метастази, разклоняват се, саморазпространяват се, задръстват шоутата по кабелните телевизии, блогосферата и книжарниците. Възбуждащата история, която никога не свършва, безкрайното чесане на езиците, което никога не престава, подаръкът, който не престава да бъде даряван: онова, което е неразрушимо, неразрешимо, ненаказуемо, е прекалено ценно, за да не бъде превърнато в източник на печалба. Скандалът, непрочистен и неразрешен, надхвърля политическата реалност, за да се превърне в комерсиален факт.

Ние си спомняме, мнозина от нас, и едно по-различно време. Колкото и цинично да гледаме към политическото си минало, именно там ние откриваме нашия политически Еден: Виетнам и неговото решение; Уотъргейт – кулминацията на едно по-различно време на скандали – време, което приключи една война и свали един президент. Разглеждани ретроспективно, тези събития се развиват с ясната логика на утопична мечта. Първо, разкритие: безстрашни журналисти, разкриващи крещящите, нееднократни престъпления на администрацията на Никсън. След това разследване: не само от страна на пресата – защото тя беше само предшественик, необходима предпоставка – а от страна на Конгреса и съдилищата. Разследване, следователно, от страна на държавата, функциониращо чрез нейните институции, за да пресъздаде историята на една мрачна истина, която гражданите могат да приемат. И накрая обяснение: раздаване на присъди, политици в белезници, водени към затвора, оргия на публично разкаяние. Прогонване на срама, прочистване на политическата система и завръщане към състояние, колкото и несъвършено, на обществено благополучие.

Това е мит, разбира се, но един очарователен мит. Той се основава на представи за властта, пресата и хората, които отговарят на нашия колективен копнеж – за справедливост, за героизъм, за доброто, присъщо на един народ, който, веднъж предупреден за закононарушение, настоява за неговото коригиране. Пречката пред това естествено себепречистване на нашия политически живот може да бъде единствено в невежеството на хората. Защото ако те знаят, но корупцията и скандалите продължават – е, как тогава може народът да бъде добър? Онова, което липсва в такъв случай – така настоява митът – е яснота, разкриване. Липсват портиерите на нашето невежество, чието задължение е да премахнат завесата пред скандала и да покажат на хората всичко, поставяйки по такъв начин държавата на пътя към неумолимата справедливост. Информацията е всичко. Информацията, заедно с естественото чувство на хората за доброто и правилното, води до изкупление и неизбежно прочистване на обществото.

Колкото и упорито митотворците на нашето общество – и особено журналистите, които в края на краищата са звездите в тази идеализирана драма – да се придържат към този щастлив сценарий, скорошната ни история не беше особено щедра към него. Защото той се основава на една представа за журналистите и журнализма, която, да го кажем меко, е леко остаряла. Журналистите като безкористни търсачи на истината, защитници на съвестта на обществото: ако тази щастлива представа изобщо някога е била вярна, дори по времето на Уотъргейт, то днес тя има само малко прилика с продаващия скандали свят на кабелни новини и говорилни, за които скандалът, колкото по-гнусен, толкова по-добър, предоставя огромните и сложни повествования, които са сърцето и душата на 24-часовия цикъл на новините. Както първата война в Персийския залив създаде CNN, така и нацупените устни на Моника Левински създадоха Fox News.

Скандалите – толкова по-добри, колкото по-сложни и по-богати са сюжетните им линии, преди всичко трябва да продължават. Скандалите доставят храната за щастлива конфронтация, за вербалните удари и парирания – а именно това е нещото, което телевизията, една ужасна медия що се отнася до предаването на информация от каквато и да било сложност, върши най-добре и най-евтино. Скандалите доставят под-сюжети, второстепенни характери и продължения. Те предлагат на пост-уотъргейтския, с висок профил, добре фризиран, колега-на-силните, журналистически герой от наше време, истинското място на действие за неговото изкуство – телевизионното студио.

Това изкуство разчита на, или поне живее от, скандала. Скандалът свидетелствува за успех. Скандалът показва, че си върши работата. Скандалът може да бъде преразказван, дебатиран, фотографиран, от първоначалното изтичане на информация до постоянен ход, до гледане на дело, процес, апелиране на присъда. Скандалът предлага безконечен поток от онова, което този бизнес уж би трябвало да доставя: новини. От вида: какво ново? Скандалът носи сърцебиене, сдържане на дъха, възбуда от типа „спрете всички преси“, той ни позволява да видим в какъв западнал свят Боговете на Великите Събитя най-после са слезли, за да се намесят. Скандалът представлява движение, доловимото пукане на леда. И все пак всичко това е илюзия, защото под бързо движещия се влак на безвкусно раздуваните „последни новини“, под спираловидно въртящите се фантасмагории на скандала, лежи просто една ужасяваща неподвижност. Всичко се променя – и нищо не го прави.

2.

Това не е информация, това е политика. Ако има нещо, което да сме научили през последното десетилетие, то е, че „хората“, този превъзнасян склад на общественото добро – „хората винаги откриват всичко“ – че хората всъщност са готови и способни да понасят страшно много. Те четат, гледат телевизия, проклинат всичко и се обръщат към вечерята си. Благодарение на ефективността на нашето скандално време ние знаем по-добре от всякога какво може да понася обществото. „Вие демонстрирахте независимост, похвална независимост по някои въпроси“, каза Барак Обама на Джон Маккейн в техния трети телевизионен дебат – „например по въпроса за мъченията“. Мъчението се превърна през тези последни години от отвратително военно престъпление в „ключов въпрос“. От нещо забранено чрез международни договори и осъждано от националното право то стана … нещо, за което може да се дебатира. Нещо, при което човек може да се намира на която и да било от двете страни. Нещо, което ние можем да понасяме.

Историята за това как се случи това е дълга и сложна, но едно е ясно: то се случи не поради липса на разкрития. Скандалът с Абу Граиб избухна през пролетта на 2004. Образите на Закачуления Мъж, Мъжът с Нашийник, Мъжът Нападнат от Куче – всички те бързо се превърнаха в „икони“, материал за новогодишните обозрения на събитията от годината и избелели стенописи из малките градчета в Близкия Изток. Този първи и последен случай, в който мъченията станаха жив, плодотворен скандал – когато мъчението се появи, благодарение на фотографиите, под формата на онзи най-ценен от всички продукти: телевизуален скандал – дойде и си отиде през пролетта и лятото на 2004, оставяйки след себе си богата жътва от бързо остаряващи образи и документи. Тези документи – много стотици страници, които разказват с много и прецизни детайли историята за това как служителите на Съединените Американски Щати, от президента до всички по-надолу, са стигнали дотам след атаките от 11 септември да наредят на американците да използват мъчения – бяха бързо публикувани от журналисти и писатели, включително и от мен, които без съмнение очакваха, че разследващите комитети, представяните по телевизията процеси и затворническите присъди ще ги последват много скоро.

В този случай разследванията действително се появиха, десетина или повече от тях – и самото им множество беше начинът, по който историята беше превърната от шокиращо престъпление в постоянни новини, след това в по-малка история, а още по-късно, накрая – и в „ключов въпрос“. За една шепа злополучни войници – най-дребните от дребните риби – нямаше истински обвинения, нито пък образи на високопоставени политици с белезници на ръцете. Разпространителите на информацията, които бяха рискували кариерите си, за да направят документите публично достояние, сигурно са били дълбоко разочаровани. Защото именно те, както изглежда, бяха извършили едно от най-знаковите престъпления на тази ера: непредпазлив идеализъм. В Гуантанамо, по „тъмните места“, в различни известни и неизвестни места по света, мъченията продължиха, докато бяха изследвани и превърнати чрез неизбежния юридически пропуск в закон вътре в страната. Само съдилищата, от време на време, изглежда бяха на по-различно мнение. И през цялото това време историята с мъченията беше добре представяна, най-вече във вестниците – защото след този първоначален изблик на фотографии, които бързо се превърнаха в клише, не последва нищо достатъчно сочно, за да може да издигне историята до златното ниво не телевизуалното – и тя продължи да бъде представяна дори когато си проправи път през сложния и мистериозен трансформационен процес, чрез който едно военно престъпление се превърна в „ключов въпрос“.

3.

Но кои бележки за скандала биха могли да бъдат пълни, без да се спомене главният скандал на нашето време, Войната? Използването на главна буква тук няма за цел да обозначи серия от определени събития – определени хора, биващи разрязвани или взривявани в резултат на определени насилствени действия в едно определено време – а една умонагласа. Заплахата се превръща не само в политически щит, но и в нещо, което в края на краищата се оказва значително по-опасно: източник на бездънно самооправдание. Опасното е не това, че нашите водачи поддържат до безкрайност собствената си правота, а това, че те наистина го вярват. Джордж Буш, както обясни на света в една гордо подчертана фраза, е бил прероден като „военен президент“.

Джордж Оруел още отдавна беше наблюдавал тези основания, в продължение на дълго време, по най-известен начин в 1984 – във формата на вечната война между Истазия, Евразия и Океания:

„ако съдим по стандартите на предишните войни, това е просто мошеничество. Тя е като битките между някои преживни животни, чиито рога са разположени по такъв начин, че те не са в състояние да се наранят взаимно. Но макар и нереална, тя не е безсмислена… Тя помага да се запази специалната умствена атмосфера, от която се нуждае едно йерархично общество.

Войните са безкрайно ценни за онзи, които седят по върховете на „йерархични общества“, защото те предоставят една всеобхватна обосновка за властта и нейното разширяване, докато същевременно задавят въпросите, не на последно място чрез ограничаване на информацията, на която трябва да се основават тези въпроси. Войната срещу Терора, разбира се, беше далеч от безкръвна, въплъщавайки се в минимум две „реални“ войни – в Афганистан и Ирак – както и в множество различно амбициозни секретни операции, проведени „от тъмната страна“. И все пак, неограничена във време и пространство, каквато тя е, Войната срещу Терора се приближи толкова до оруелската въображаема война, колкото в момента ние сме способни. Или би го направила, ако в хода си войната не беше предизвикала своя собствен замразен скандал.

4.

Как историята ще избере да обясни една война, започната, за да се освободи света от някакви оръжия за масово унищожение, които се оказаха несъществуващи? Това е един мъчителен въпрос. Ще получи ли войната в Ирак място на исторически куриоз, заедно с Гуановата война от 19 или Футболната война[1] от 20 век? И доколко ще се интересуват потомците ни от реакцията на нашата демократична държава: разследванията, които, подобно на динозаври, бавно надигащи се от калта, се задвижиха също толкова бавно и после, след години на тромави усилия – стотици часове на свидетелски показания, хиляди разследвани документи – в края на краищата разкриха … какво разкриха всъщност?

Законът за Замразения Скандал означава, че случаят трябва да остане отворен завинаги. Завинаги „предполагаем“. Храна за още хиляди разследващи репортажи и хиляди разкрития, които разкриват само онова, което ние вече знаем. Чувате ли как се въртят клелата на скандала? Това е музиката на нашето време.

Източник
  

Марк Данер е дългогодишен сътрудник на списанието The New Yorker и професор по журналистика в Университета Бъркли, Калифорния.