Преглед на книгата Последни времена от Питър Търчин
Откакто съществуват сложни човешки общества, има хора, които предсказват техния неизбежен крах. През последните години темата за апокалипсиса стана много по-научна; животинските вътрешности и планетарните предзнаменования отстъпиха място на големите масиви от данни. Питър Търчин е изтъкнат прорицател на дигиталната епоха или, както той предпочита да бъде наричан, колапсолог. Завършил е биология, като е използвал статистически модели за изследване на мрежите от взаимоотношения между хищници и жертви. През 1990-те години обаче, след като става пряк свидетел на внезапното разпадане на Съветския съюз, от който баща му е бил дисидент в изгнание, той насочва аналитичния си ум към друг набор от въпроси. Търчин си поставя за цел да открие статистически модели в огромния поток от исторически данни, които биха могли да предскажат бъдещи нестабилности в обществата. Подобно на всички Касандри, които заслужават печалната си слава, и той попада на своето призвание в щастлив момент.
Търчин нарича метода си „клиодинамика“. В поредица от книги – Война, мир и пак война (2006) и Епохи на раздора (2016) – той използва своите набори от данни, за да се опита да установи основата, върху която всички човешки цивилизации в епохата на градовете и държавите градят механизмите на собственото си унищожение. Той не само се опитва да покаже, че сложната математика може да обясни тези разрушителни сили, но и как може да помогне за предотвратяването им.
В отговор на това много историци, привърженици на идеята, че тяхната дисциплина е по-скоро изкуство, отколкото наука, са склонни да пренебрегват идеята, че работата на техния живот може да бъде по-добре разбрана чрез серия от сложни уравнения: те твърдят, че просто има твърде много променливи, за да се обяснят кризите, революциите, войните, дори ежедневните политически промени в обществото. Тази книга е последният, донякъде убедителен опит на Търчин да оспори този консенсус.
Част от авторитета на книгата се дължи на факта, че наборите му от данни нарастват неимоверно много. През 2011 г. Търчин, професор в Университета на Кънектикът и ръководител на Центъра за изследване на сложността във Виена, създава проект, наречен Сешат (по името на египетската богиня на архивите). Сешат включва десетки експертни сътрудници – антрополози, археолози, историци – в изграждането на най-голямата в света колекция от данни за просперитета и упадъка на обществата от Горен Египет до Долен Манхатън. Макар да признава, че всички открития неизбежно са в процес на разработка, Търчин екстраполира някои циклични тенденции в този голям разказ за човешките надежди и човешките провали.
Най-често срещаният модел, който той представя, е „редуване на интеграционни и дезинтеграционни фази, които продължават приблизително един век“. Неговите прогнози са особено актуални, тъй като западните общества, и особено Америка, според него са много близо до края на последната дезинтеграционна фаза, което прави вероятността от гражданска война или потенциален системен колапс много по-вероятна. Моделът му се опитва да прецени някои фактори, за да предвиди този социален срив. Основните от тях са бързо нарастващото неравенство в богатството и заплатите, свръхпроизводството на потенциални елити – деца на богати династии, висшисти с дипломи, разочаровани социални коментатори – и неконтролируемото нарастване на публичния дълг. В САЩ – а оттам и в Обединеното кралство – тези „фактори започват да придобиват зловещ характер през 1970-те години… Данните сочеха годините около 2020-та, когато се очакваше сливането на тези тенденции да предизвика рязко нарастване на политическата нестабилност. И ето, че сега сме тук.“
Въпреки че методологията за достигане до подобни заключения може да е сложна – и да произтича от разглеждането на късносредновековната криза във Франция и въстанието Тайпен в Китай, както и американската гражданска война и всички точки между тях – дестабилизиращите сили, които Търчин описва, често изглеждат видими. Повечето от тях могат да се разберат интуитивно, ако се прочете сутрешният вестник. Той твърди, че движещите сили на негативните тенденции във всички общества са общо взето двумоторни. Едната е наличието на порочна „помпа на богатството“, която след години на по-справедливо разпределение постепенно започва да отнема от бедните и да дава повече на богатите. През 1983 г. в САЩ е имало 66 000 домакинства, които са имали стойност поне 10 млн. долара. Към 2019 г. този брой се е увеличил в коригирани спрямо инфлацията стойности до 693 000. Но докато този брой на свръхбогатите се увеличава, доходите и богатството на типичния американец намаляват.
Тази тенденция съвпада с втория основен дестабилизиращ фактор, който Търчин определя като „свръхпроизводство на елити“, при което все по-голям брой хора се конкурират за една ограничена и все по-корумпирана структура от привилегии и власт. Той предлага четири фракции, между които постоянно се разиграва тази конкуренция за статут: милитаристична, финансова, бюрократична и идеологическа. С упадъка на обществата балансираното уравнение на тези фракции излиза извън равновесие. Силите на капитала се стремят да унищожат гласовете на идеологията – един „елит“ се въоръжава срещу друг в поредица от реални или културни войни – и нещата се разпадат. Силата на прилагането на тези показатели по „обективен“ начин в множество исторически ситуации, твърди Търчин, е, че се появяват общи принципи. „Целта на клиодинамиката – твърди той – е да интегрира всички важни исторически сили, независимо дали са демографски, икономически, социални, културни или идеологически.“ Ако тази амбиция ви напомня малко на г-н Касабон и обречения „Ключ към всички митологии“ [от романа Мидълмарч на Джордж Елиът] то може бе ще се успокоите – а може би не – с факта, че Търчин е прехвърлил гордостта и съмненията си върху невидимата ръка на анализа на данни.
Не е изненадващо, че методите на Търчин имат някои горещи привърженици сред новата плутокрация на Силициевата долина – милиардери, които се интересуват не само от сложна математика, но и от това как да запазят всички нули, свързани с безобразното им състояние („Те разбират всичко“, казва Търчин. „Но след това имат два въпроса. Как могат да изкарат пари от ситуацията? И кога трябва да си купят парцел в Нова Зеландия?“).
Ако Търчин търгува с идеята за апокалипсиса, надеждата му е да идентифицира средствата, с които някои общества, изправени пред тези екзистенциални заплахи, са успели да ги смекчат или избегнат. Той разглежда начините, по които Великобритания е избегнала революцията със Закона за реформите от 1832 г., и как екстремните показатели след Голямата депресия са довели до появата на „просоциална фракция“ в управляващия елит на Америка, раздала голяма част от богатството си под формата на данъци, за да предотврати катастрофата. (Когато през 1913 г. е въведен федералният данък, най-високата ставка е била 7%. В продължение на две десетилетия след Втората световна война тя остава над 90%.) „Сложните човешки общества се нуждаят от елити – управници, администратори, лидери на мисълта – за да функционират добре“, пише Търчин. „Ние не искаме да се отървем от тях; трикът е да ги принудим да действат в полза на всички.“ За съжаление обаче този конкретен алгоритъм все още е в процес на изграждане.
