От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

PR, пропаганда и истина

2014 10 kitchener

Идеята за ефективно социално управление не би изглеждала непостижимо сложна, ако тя бъде подложена на редукция чрез опит за отговор на въпроса какво е онова първостепенно „друго нещо“ (У. Джеймс), което превръща тълпата в група с относително единно и прогнозируемо поведение и което й гарантира социална територия, изглеждаща малка и подредена заради нейната обозримост, гарантирана от оптиката на валидна познавателна конвенция. Приблизително по същия начин постъпва и Честъртън в знаменитата си, според У. Джеймс, книга „Еретици“. Там, в есето „За Ръдиард Киплинг и за това как да направим света малък“, той представя основните познавателни подходи на съвременния човек чрез два метафорични субститута – телескопа и микроскопа: „…туризмът и науката правят света по-малък. Светът намалява заради параходите и телеграфа. Той намалява заради телескопа; само в микроскопа той е по-голям. Скоро хората ще бъдат разделени на привърженици на телескопа и привърженици на микроскопа. Първите изследват неща крупни и живеят в малък свят; вторите изследват дребни неща и живеят в свят просторен.“[1] Промяната в представите за света, предизвикана от неизбежни текущи промени в познавателната оптика (сравни с тезата на М. Маклуън „медията е посланието“), е преди всичко функция от субективното усещане за непреодолима алетична асиметрия между ограничения познавателен потенциал на човека и безграничния битиен хаос. Вечно затиснат от своята агорафобия, човекът намира познавателна утеха в епистемичната конвенция, в онова идилично обществено споразумение, което се оказва много повече ценностно, отколкото чисто познавателно, и в името на което историята е периодично опушвана с човешки клади. В този смисъл познанието, без да бъде подлаган на съмнение, разбира се, неговият цивилизационен принос, е едва ли не само безобидна предпоставка за проява на груповата етика или, по думите на Ницше, на морала като проява на стадния инстинкт у човека.

Освен на стадния инстинкт обаче, съзнанието за групова принадлежност е основано и на известно индивидуално усещане, че личните критерии за истинност са удовлетворени от груповата верификационна норма. Тъкмо такива достъпни потвърждения на индивидуалните критерии за истинност биват разточително предоставяни от пропагандата. С други думи, етичната лоялност на палача към социалния ред обичайно се нуждае и от известни познавателни потвърждения. Конкретен познавателен мотив за мотивирано възпроизводство на кървавото ежедневие в този случай би бил страхът, че ако земята изведнъж се окаже кръгла и по тази причина ешафодът неудържимо се килнe, палачът ще остане безработен. И ако някаква особено важна причина не наложи пространен коментар върху анекдотичното „кореспондентно“ разногласие между „алетична“ представа за обекта и самия обект, бих изчерпил своята критическа повинност само с констатация, че анекдотът за палача схематично представя основния пропаганден императив – да бъдат изграждани такива достъпни епистемични опори, върху които традиционно лишените от здравословен познавателен скепсис групи да се крепят задружно по изнурителния и дълъг път на своето социално или дори физическо самосъхранение.

Всъщност, въпросът за поведенческата хомогенност на групите и обществата не е откритие на новото време, без особено значение дали езикът, религията, „расата“, „средата“ или пък „моментът“ са били приоритетно изтъквани като конвергиращи груповото поведение агенти. Несъмнена заслуга на новото време обаче е изостреното чувство за познавателно компресиране на социалната среда чрез регулярно медийно възпроизводство на единен информационен поток – толкова единен, колкото само промишленият калъп може да осигури, и с такава предвидима периодичност, каквато е по силите единствено на трисменното, т.е. непрекъснато промишлено производство. Зад тази разгърната евфемистична дескрипция прозира силуетът на феномена „обществено мнение“, чиято априорна безспорност днес е все така устойчива дори и след съмненията на П. Бурдийо от 1972 г., че „обществено мнение не съществува“.[2]

През целия си исторически живот понятието „мнение“ (δόξα) не постига кой знае каква конструктивна детайлност и за около 2500 години едва успява да се сдобие само с уточняващия атрибут „обществено“. Това се случва на самата граница между вековете, когато Ж.-Г. Тард издава през 1901 г. книгата „Обществено мнение и тълпа“. Макар обаче формулировката да е специално фиксирана в заглавие след 1895 г., т.е. след книгата на Г. льо Бон „Психология на тълпите“, където авторът се ограничава с не твърде пространен коментар върху постоянните и непостоянни вярвания на тълпите, Тард още в книгата си „Закони на подражанието“ от 1890 г. прокарва продуктивна аналогия между установяването на общественото мнение, от една страна, и на лексическата и фразеологична конвенция, от друга. По-късно, през 1901 г., лингвистичната догадка на Тард ще му донесе пионерски приоритет върху валидното и до днес разбиране за общественото мнение като такъв феномен, чиято непреодолима императивност е функция от медийното учестяване, сгъстяване, компресиране на информационната среда чрез уеднаквено, униформеноно, но, заедно с това, преходно, „бързо“ знание: „Пресата… прави разговорите еднообразни в пространството и разнообразни във времето. Всяка сутрин вестникът доставя на своята публика материал за целодневни разговори. Почти винаги е възможно да се предскаже за какво разговарят хората в някакъв кръжок, в стаята за пушене, из съдебните коридори. Но сюжетът на разговора се мени всеки ден или всяка седмица с изключение на случаите (за щастие – твърде редки) на национална или международна болестна фиксация върху един-единствен предмет… Това все по-нарастващо сходство между едновременните разговори сред все по-обширни и по-обширни географски пространства е една от най-важните характерни черти на нашата епоха, тъй като тя в значителна степен ни обяснява все по-нарастващото могъщество на общественото мнение против традицията и даже против разума, и това постоянно увеличаващо се несходство между последователните разговори обяснява по същия начин непостоянството на мнението – този противовес на неговото могъщество.“[3] Изненадващият, но мощен филологически инстинкт у юриста-криминолог някак преднамерено и целенасочено се прицелва в техническия фундамент на медиазнанието. Особено интригуващи са разсъжденията върху феномена „публично общуване“, на който Тард посвещава обилен и изискан културно-социологически етюд. В него понятието „разговор“ многократно надхвърля границите на буквалното речниково значение и видимо се домогва до смисъла на почти десемантизираното в наши дни клише „масови комуникации“. Социологически особено приносна е и полемиката, която Тард провежда с представата на льо Бон за тълпата. Като й противопоставя собствената си представа за „публика“ с характерната за нея предвидима съзнателност на социалния избор, Тард уверено се вписва във високата социологическа норма, задавана по това време от Г. Зимел и М. Вебер, и със сигурност предхожда създадения от У. Липман впоследствие (1921 г.) образ на „постоянния читател“, представител на т. нар. от него „купуваща публика“. Изобщо, „Обществено мнение и тълпа“ поразява с удивителната зрялост и актуалност на разсъжденията върху формиращата се медийна същност на новото време дори в съпоставка с информационната епоха, когато тъй наречената от Маклуън в началото на 60-те „scienza nuova“ (Дж. Вико) отдавна вече е проникнала без остатък почти всички частни области на хуманитарното знание.

Що се отнася обаче специално до преднамерената употреба на медийния инструментариум за целите на социалното управление, именно там проникновените предчувствия на Тард като че ли са най-впечатляващи. В тях без особено усилие се разчита ембрионалният силует на сравнително късния (1928 г.) Бернайсов концепт „невидимо правителство“. Доста вероятно е този фразеологизиран вече концепт да е повлиян от теориите на В. Парето за елитите и инстинктивната мотивация в поведението на групите, много по-вероятно – от психоаналитичната традиция, спрямо която Бернайс изпитва разбираем „роднински“ сантимент, но, най-вероятно – от съвместната пропагандистка практика на Бернайс и Липман в Комитета по обществена информация на САЩ по време на Първата световна война.


Small Ad GF 1

Ако следваме паремийната инструкция и се опитаме „да познаем“ Бернайс по приятеля му, ще открием, че още през 1922 г. в „Общественото мнение“ Липман говори за лидерите, чиито „програми не се изобретяват от само себе си едновременно в хиляди мозъци“[4], т.е. тези програми са нечии произведения, но, същевременно, „конспиративната“ тайна около самоличността на лидерите се запазва, като в най-оптимистичния случай те могат да бъдат измамно припознати в лицето на „някой могъщ вестникарски собственик“.[5] Очевидно, става дума за масмедийно предизвикани колебания в категорията „авторство“, които са естествена хранителна среда за поява на легендарни конспиративни теории и които изграждат образа на надличностното, почти божествено управление, дори най-критичните оценки за чиито решения се съобразяват с експликативната неизбежност на безличните конструкции (напр., „реши се“). Именно тайните около управленския идентитет създават охранителна дистанция, от която за поданиците („редниците“ по Липман) се оказва посилно предимно чувството на почтителен респект към елита. Същевременно, безликостта на управлението е балсам срещу чувството за лична вина у самите лидери, които често бързат да повярват на Ремарк, че убийството на един е трагедия, а на милиони – статистика. Доколко институционализацията на административното звено потиска перспективата за персонално отъждествяване с него донякъде личи от ироничните формулировки, които Джордж Крийл, шеф на комисията, приютила в качеството на сътрудници Липман и Бернайс, използува за заглавия на отделните части от своя официален отчет през 1920 г. (напр, „Четириминутните хора“, „Филмовата война“ и пр.).[6] Официалният отчет за осъществената официална пропаганда обаче впоследствие се оказва, че има несъмнен принос към дискредитирането на самото понятие „пропаганда“ в такава степен, че то да се схваща като безспорен синоним на лъжата главно заради невиждания дотогава индустриален мащаб на тиражираните илюзии. Разбира се, много вероятна заслуга за този ефект има и рязката смяна в позициите на президента У. Уилсън, чиято втора успешна изборна кампания, проведена през 1916 г., непосредствено преди САЩ да обявят война на Германия, минава под общия антивоенен слоган „He kept us out of war“.[7] Но независимо от конкретните причини за „алетична“ девалвация на понятието, след войната пропагандистите усещат нужда неговата „багопристойност“ да бъде реабилитирана. Липман още през 1922 г. се заема с тази кауза в „Общественото мнение“: „Старите константи в нашето мислене се променят под въздействие на пропагандата, без да е нужно тя да се възприема единствено откъм лошата й страна… не е възможно повече да се вярва в първоначалната догма, според която познанието, необходимо за да се управляват човешките дела, възниква спонтанно от сърцето… Ако се съобразяваме с тази теория, ние се обричаме на самоизмама и на такава форма на убеждаване, чиято истинност не бихме могли да проверим.“[8] Няколко години по-късно Бернайс апологетично ще възкликне: „Пропаганда? Нищо подобно. Просто упорито утвърждаване на истината.“[9] Хорово подета в пропагандисткия цех, тази изненадваща похвала на истината обаче катастрофира именно в онези неотстраними „утайки“ (Ж.-Г. Тард) на общественото мнение, където трайно и като че ли завинаги, покрай образа на немския вандал с рогата каска, е отложен и образът на дивия австроунгарски хун (HunHungaria). След като през декември 1917 г. САЩ обявяват война и на Австро-Унгария, комисията по обществена информация тиражира плакат със слоган „Halt the Hun!“[10] Популярността на този плакат, разбира се, не е функция от възможната истинност на представата, че мадам Сиси, облечена в дивашки тоалет от сурови кожи на вонящи алпийски вълци, стръвно ръфа кървава меча лапа насред Елисейските поля, а от паремийната отчетливост, с която тавтологията в словните корени „HunHungaria“ преконотира на нова сметка образа, например, на почтения австро-унгарски търговец. Той дори не е прибрал все още цивилните си мостри от последното изложение в Чикаго, но по логиката на пропагандния образ очевидно е посетил града на Х. Форд като въоръжен до зъби нашественик и вещае за САЩ от ХХ в. такава печална историческа съдба, каквато в V в. хуните на Атила са вещали за Рим.[11] Усещане, че подобни образи могат да надживеят многократно своето пряко пропагандно предназначение, се долавя в „Пропаганда“, където Бернайс мимоходом загатва за „мирната“ инертност на военновременните представи. Подобна, вероятно, е и част от причините, поради които през 1919 г. финансирането на Комитета секва толкова рязко, че дори съхранението на архива му е поставено на изпитание. Неизбежен, в крайна сметка, е конфликтът между дресираната представа, според която немските и австро-унгарски войнишки ведра, препълнени с вражески очни ябълки, са истинни, и трезвата следвоенна преценка, че, що се отнася до пропагандната практика на „невидимото правителство“, безспорно истинна е единствено нейната оперативна ефективност.

Публичният скепсис към „метафизичните“ пропагандистки изкушения (У. Липман, Е. Бернайс) по истината и податливостта й на проверка не отменя обаче правото на конкурентни въздействия върху груповите представи за достоверност. Особено популярен през първите две десетилетия на ХХ в. именно като „философ на живота“, прицелен в достъпни на широката публика теми като парите, модата и града, е Г. Зимел. Неговата почти публицистична чувствителност към идейните пристрастия на епохата определя донякъде статута му на странник във философската традиция, същевременно и на централна фигура в интелектуалски кръгове, чиято широта далеч надхвърля континенталните предели на стара Европа. И никак не е изненадващо, че в монография (1913 г.), посветена именно на Гьоте, Зимел отделя на централния в прагматизма проблем за истината специална глава. Дали тези тематични предпочитания не са предзададени преди всичко от самата автобиография на поета („Aus meinem Leben. Dichtung und Wahrcheit“, 1811-1833 г.) е въпрос, очевидността на чийто отговор не подлежи на съмнение. Самият Гьоте тълкува истинността на пропозиционалните (както бихме казали днес) идиолектни картини за света в руслото на класическата философска традиция, зачената от Платон. Впоследствие и Й. П. Екерман поставя нарочен акцент върху схващането на Гьоте за истината, като че ли за да узакони веднъж завинаги този проблем като неизбежно общо място на предстоящите тълкувателски подстъпи към творчеството на поета. Все в руслото на този критически „императив“ Г. Зимел аргументира интереса си към Гьотевото разбиране за истината с едно негово признание: „Забелязал съм, че смятам за истинна онази мисъл, която за мен е плодотворна, която се доближава до цялостното ми мислене и която ме придвижва напред“.[12] Същевременно, като държи сметка за интерпретативните изкушения, скрити в думата „плодотворна“, Зимел намира за уместно да оспори „правото на най-грубите форми на прагматизма“[13] да се позовават на тези думи. Независимо обаче от своето рязко несъгласие с утилитарното тълкуване на практическия смисъл, социологът все пак намира за уместно да посвети именно на… прагматизма цял самостоен раздел от вградения в монографията обемен трактат върху истината. Този раздел е поантиран от Зимел в духа на прагматисткия емпиризъм: „каквото и да се разбира под истина и както и да бъде определяна тя в крайна сметка от практическата потребност, все пак остава убеждението, че причината и съдържанието на нейната плодотворност се заключават в това, че тя е истина и че реалното е достъпно на нашите действия под формата на представи.“[14] Ако не бях предубеден в пристрастието на Зимел към Платоновата метафизика, вероятно бих уточнил, че истината ни е достъпна под формата именно на „чувствени представи“, и бих отдъхнал с облекчение заради напипаната съгласуваност между това допълнение и произнесеното с половин уста признание на Зимел, че „чувствеността на художника е… канал, през който цялостният живот се излива в продуктивност“[15], почти както гласи, впрочем, и цитираният от него известен афоризъм на Гьоте, че „художникът вижда идеята с очи“.[16] Дори само последователната предвоенна съпротива на Г. Зимел срещу вероятното утилитарно разбиране на понятия като „плодотворност“, „продуктивност“, „полза“, „чувственост“ е верен индикатор както за набъбващия ръст на тази публична склонност, така и на безпокойството, с което немският национален дух, надвесен върху бездната на първото голямо световно безумие, предчувствува и окончателния край на своята метафизична мисловна идилия. Публичните очаквания на стария континент за ефективна и делова употреба на идеите, ако се съди по съпротивата дори на фин мислител като Г. Зимел, търпят, подобно на „Титаник“, и крахове по пътя към примамливия утопос на „практическия разум“. Все пак тези надежди дочакват и своя „Queen Mary“, за да акостират щастливо най-накрая о бреговете на Новия свят, където салонното изчервяване, предизвикано от думата „полза“, се тълкува единствено като неуместно лицемерие.

Първият радикален задокеански терапевт, заел се с шоково възпитание на публичните чувства в духа на „най-грубите форми на прагматизма“ (Зимел), е пропагандата. След като през 1922 г. У. Липман произнася в нейна полза защитна реч срещу публичните съмнения по повод лоялността й спрямо „истината и само истината“, Е. Бернайс, в качеството си на оперативен PR, избира прост, но гениален ход. Той просто преименува пропагандата в „нова пропаганда“ или „връзки с обществеността“. Дали тази догадка, всъщност, не е подсказана от Джордж Крийл още през 1920 г., когато той нарича пета глава от своя официален пропагандистки отчет „Relations with Congress“?[17] Ако пропагандисткият избор същността на предмета да бъде прикрита зад ново име ни подсеща за склонността на вълка да мени кожата си, изглежда доста по-уместно да се съсредоточим върху постоянството на вълчия нрав.

Qui bono?

Как да познаем този нрав обаче, без да знаем неговото истинско име – онова, което според Платон („Кратил“) може да ни отведе до същината на вещта? В древен Рим, например, преднамереното лъжливо обвинение, извършено с користна цел (kalumnia), е санкционирано, като върху челото на престъпника (kalumniator) е изрязвана буквата „К“.[18] Така името („К“), превърнато в социална стигма, е предупреждавало за истинската същност на клеветника (kalumniator), без той да е в състояние да я прикрива. Какво би се случило обаче с познанието за тази същност, ако бъде активирана паронимията „kalumnia – columna“, аргументативно основана на омофония? Очевидно, би бил произведен добре познатият ни днес контаминативен образ на клеветник-колумнист, професионално зает с писмено тиражиране на лъжи. Цицерон, впрочем сам позовал се на стигмата в своята защита на Секст Росций, прилага аргумента на „другото име“, почти без да се страхува, че ще бъде сметнат за „клеветник-колумнист“. Той нарича Тит Росций, възползувал се в своя користна облага от Суланските проскрипции, „sector colorum – sector bonorum“ (букв., отсичащ шията – купуващ на търг разделени, разсечени на отделни части имоти).[19]

В момента, когато Цицерон произнася речта си (80-81 г. пр. н. е.), на логическо доказване е подлежала единствено втората част от дактилната конструкция „sector bonorum“, тъй като предполаганото от младия защитник намерение за убийство на Секст Росций-син все още не е било изпълнено от неговия роднина Тит. Възможните причини Цицерон да устои на страха от заклеймяване в лъжа се състоят, първо, в щастливото обстоятелство, че бащата на обвиняемия Секст Росций носи същото име (Секст Росций), и, второ, в още по-“щастливото“ обстоятелство, че по това време той вече е загинал в резултат на политическите гонения. Така, хипотезата, че първата дактилна конструкция „sector colorum“, т.е. другото име, е лъжа, би могла да бъде опровергана чрез кое да е от двете обстоятелства или пък и чрез двете заедно, просто като насилието бъде удобно преадресирано според случая – или към сина, или към бащата. Цицероновото щастие обаче, както се казва, е рядко. Подобно щастливо стечение на обстоятелства, съпоставимо единствено с чудесната помощ на deus ex machina, класическата реторика дефинира като външен спрямо изкуството аргумент, майсторството при упортреба на който следва да бъде преценявано само според критерии, предписвани от реторическия дял „inventio“ (намиране на материала). Разбира се, имам предвид не такива надеждни външни доказателства като факти и свидетелски показания, които, макар че смълчават дори боговете, може изобщо да не бъдат открити, а красноречиви съвпадения, цялото изкуство при употреба на които се състои предимно в умението на Порфирий Порфириевич, инспектор Тюхчев или лейтенант Коломбо да бъдат забелязани. Но постоянно налични аргументативни основания, и най-преднамерената съпротива срещу които в крайна сметка бива сломена, обичайно се притулват на две общи места. Интересно е, че и двете флиртуват с интереса. Първото от тях е свързано във вечен и неразривен каузален съюз с користните интереси на извършителя. Следователският (в равна степен – и изследователски) път към тяхното разкриване е стереотипно предходен от прагматическия по същество въпрос „Qui bono?“ (кой печели?, кой има интерес?, кому е изгодно?), писмено кодифициран от Цицерон по примера на „знаменития Луций Касий, когото римският народ е смятал за най-справедлив и най-мъдър съдия“.[20] Второто място пък, почти толкова неизбежно, засяга рецептивния интерес, въз основа на който възниква мнението. Доколко стабилно би било, например, мнението, че Тит Росций, освен да „съсича имоти“, може да съсича и вратове, изцяло зависи от умението на Цицерон да създава вътрешни спрямо изкуството аргументи – такива аргументи, които не са налични в готов вид насред битието или пък във владение на боговете (небитието, според Протагор), но които изцяло зависят от изкуството на ретора и в този смисъл са контролирани единствено от неговото изкуство. Във властта на Цицерон по повод казуса „Секст Росций Jr.“, ако се съди по вътрешната хомотетичност на паралелизма „sector colorum – sector bonorum“, са метриката и прозодията: и двете части на конструкцията са ритмизирани в 2-стъпен дактил без анакрустични промени, без пирихии или свръхсхемни ударения, клаузулите са еднотипно усечени и съвършено хомойотелеутонни. Днес дори бихме казали, че зад точното краесловно съзвучие (-όrum/-όrum) прозира безвкусица.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Кратките есенциални формули обаче, които, по паремийна логика, са прицелени в систематизацията на жизнения хаос, не проявяват естетско високомерие към подобието, към повсеместно обругавания от логици и лингвофилософи нисък аргументативен потенциал на сходството. Тъкмо обратно, тези формули използуват именно хиперболизираната хомотетичност като видимо от всякакви ракурси формално основание, върху което да бъде изградена същностната аналогия, в нашия случай – между законно и престъпно поведение, между сечене на имоти и сечене на вратове. И колкото по-видимо е формалното основание, толкова по-надеждно контролируемо би било възникването на аналогия по същество, толкова по-управляемо би било „мнението, което, подобно на плувци, ни върти, както му се прище“ (Платон, „Теетет“). И ако в този процес на формиране на мнението логиката изобщо има място, тя, като безпристрастна теория на истината, не би следвало да се надценявана прекомерно. Нейната роля не би надхвърляла правомощията, дадени й от прагматизма. По подобен повод С. Франк, като се позовава на самия Фердинанд Шилер, твърди че в системата на прагматизма „логиката… се опира на психологията и е възможна… само като психологика“.[21] Приблизително такива са отношенията между логиката и пропагандата. Отхвърлила, подобно на прагматизма, ярема на метафизичния рационализъм, пропагандата страстно изповядва ненавистната рационалистка ортодоксия, докато строи своите свръхлогични послания (напр., HunHungaria), но начаса забравя правоверността си, колчем стане дума за рецепция на самите послания. Там всесилна е психологията, по-точно, онази част от нея, която се занимава със сетивното познание. Тя твърди, че хипертрофичните дразнения сенсибилизират усещанията, върху които се основават възприятията и представите. Тази права зависимост е интензивно експлоатирана от изкуството, което е първият и най-любим учител на пропагандата по основна дисциплина като „сенсибилизиране на усещанията и възприятията“. Законните бащи на новата пропаганда не крият пряката връзка. Когато говори за впечатленията, предизвиквани от пропагандните въздействия, У. Липман откровено свързва тяхната устойчивост с доброволното съгласие на публиката „да персонифицира количествата и да драматизира отношенията. Винаги сме склонни – казва той – да представяме световните дела като… алегория.“[22] Яснотата на представите, подлежащи на имплантиране в чуждите съзнания, се нуждае от мощно сенсибилизираща визуализация. Еталон за нейната сила в началото на 20-те години на ХХ в., освен затрудняващия и удивляващ възприемателя литературен художествен похват, разбиране за който формализмът междувременно вече е изградил, предоставя все още само киното.[23]

По това време от върха на технореволюцията в медиите (и не само от този революционен връх) Ленин обявява киното за най-важно изкуство. Пропагандният резултат не закъснява да се отрази пряко върху количеството на червеите, начаса размножени от С. Айзенщайн по последните хранителни запаси на потьомкинските моряци, върху размера на същите тези червеи, заемащи почти целия кадър (значи – и екран), както и върху драматизма на отношенията между ядящите червеи матроси и онези, чиито гастрономични потребности самоотвержено се ограничават с гурме-императивите на каспийския хайвер от белуга. Кой има интерес да укрепва тази представа, вместо просто да нахрани рибите с негодните хранителни запаси и да организира „немедлена“ доставка на пресни продукти от адмиралтейската артелна? Qui bono? Пропагандата или „уважаемите зрители“? Ако в Русия по този въпрос все още не е постигнато окончателно единомислие, казусът „Секст Росций“ отдавна е решен. Тит Росций е крадец и почти осъществен убиец, макар деянията му да засягат имуществото и живота само на един-единствен човек. Почти без значение дали ограбването и убийството на милиони е геноцид или статистика, технически погледнато, от Апенините до Урал и от Бяло море до Дунав става дума все за един и същи случай, главни актанти в който са думите и… червеите – стратегически стоки с двойно предназначение (филологическа спецификация – амфиболическо). Прагматически оголен, единствено уместният въпрос, който би могъл да реабилитира надеждните устои на практическия разум, е „Qui bono?“. Изправена пред него, психологията или изобщо губи права, тъй както „чувството (на Ницше) за истината губи права пред експеримента“[24], или пък (с цената на калкулирани загуби) възвръща своя благонравен облик, като метаморфозира в психологика.[25]

Античният прагматизъм. Протагор и Еватъл

Прагматистите на античността – софистите – имат заслугата да „естетизират“ въпроса за истината, като го превръщат в самодостатъчна цел на полемична игрова спекула. Гладиаторите на дебата оставят в наследство доста примерни „опровержения“, голяма част от които Аристотел систематизира в специално посветен на софистиката трактат („Срещу софистическите опровержения“). Без да е ясно обаче защо, Стагиритът не помества там образцовия парадокс за Протагор и Еватъл, който притежава ресурс дори сам емблематично да представи техническата същност на виртуозната софистическа мисъл. Разбира се, впоследствие „пропускът“ е компенсиран от Диоген Лаерций[26], който съвсем бегло споменава за спора, като се позовава на бродещи слухове за него, от М. Ф. Квинтилиан[27], от Авъл Гелий[28] и Апулей[29]. Най-детайлен и чувствителен към повествователната мотивировка е разказът на Авъл Гелий. Именно негова като че ли е основната заслуга парадоксът да достигне до нас във вида, в който и днес е познат.

И така, за да овладее красноречието и воденето на съдебни дела, богатият юноша Еватъл отишъл да се учи при известния софист Протагор, като обещал тържествено, че ще му плати исканата от него значителна такса за обучение. Еватъл предплатил половината сума в аванс, а останалата част се договорили да плати, след като ученикът спечели първото си дело в съда като защитник. Междувременно Еватъл твърде дълго се учил при Протагор, напреднал в красноречието, но така и не се заемал с водене на съдебни дела. Протагор започнал да се съмнява, че ученикът му отлага практическия тест с цел да не изплати останалата дължима част от таксата по договор, и предявил съдебен иск срещу него. В съда той заявил, че ако Еватъл загуби делото, той ще трябва да плати на учителя си по силата на съдебното решение (в съда и до днес плаща губещият), а ако го спечели, ще се наложи да му плати по силата на първоначалния договор, според който ученикът следва да плати, след като спечели първото си дело. Т.е., независимо от това дали присъдата ще бъде произнесена в полза на Еватъл или в негова вреда, той и в двата случая ще бъде принуден да плати своето задължение.

Умният и добре школуван Еватъл отвърнал, че лесно би могъл да избегне двусмислената уловка, като прибегне до услугите на друг адвокат, но това би било твърде просто решение, което би го лишило от удоволствието да спечели не само малката победа по делото, но и голямата, същинска логическа победа по аргументационна компетентност. Според довода на Еватъл, ако самият той спечели делото, няма да му се наложи да плаща по силата на съдебното решение, тъй като в съда плаща губещият. Ако пък загуби делото, няма да е длъжен на Протагор по силата на първоначалния договор, който гласи, че ученикът ще плати сумата, когато спечели първото си дело. Накратко, независимо от изхода на процеса, Еватъл заявил, че и в двата случая няма да плати на своя учител.

Тогава съдиите основателно преценили изложенията на двете страни за твърде объркани и, за да не бъде съмнително решението им, отложили произнасянето на присъдата за дълго време. Така, разказва Авъл Гелий, прославеният учител по красноречие се оказал опроверган от юношата-ученик с помощта на своето собствено доказателство и бил хитро въведен в заблуда чрез изискана уловка.[30]

Авъл Гелий нарича аргумента на Еватъл „възвратен“ (`αντιστρέφοντα, reciproca), тъй като той, подобно на бумеранг, има свойството да променя своето направление в обратна логическа посока. Разумният въпрос по повод на възвратните или реципрочни доказателства е как една и съща фактическа предпоставка може да доведе до два съвършено противоположни резултата, като извеждането и на двата изглежда логически еднакво стабилно обосновано. Очевидно, с отговора на този въпрос затруднение е имал и античният атически съд, по време на чието дълго мълчание казусът междувременно бил решен от формалната логика. Впрочем, основен принос за формулиране на нейния първи закон (закона за тъждеството) има тъкмо богатата на реторически силогизми (ентимеми) софистическа практика. Според този закон изходната предпоставка не следва да търпи промени (по платоновски казано – не бива да се върти, по нашенски – да се извърта) в процеса на цялото разсъждение. Ако изходната предпоставка, избрана от Протагор, е първоначалният договор между него и Еватъл, законът за тъждеството предвижда тя да бъде съхранена и в разсъждението на ученика. Той обаче по прагматическо (пардон, софистическо) предписание я подменя с другата възможна предпоставка – съдебното решение. Така мнението на съда се обръща или, по-точно, започва трескаво да осцилира между двата епистемични полюса, като прибавя античен аргумент в полза на модерния и в наши дни лингвистичен интерес към епистемичната глаголна категория „евиденциалност“. Макар и граматикализиран, модусът на истината отстоява своето частично конспиративно битие, притаен, по правило, в експликатори, допускащи амфиболически прочит. В процеса на това „колективно четене“, разбирано, ако щете, като изпреварил времето си отечественофронтовски флашмоб, правáта на психологията, че даже и на психиатрията, трудно могат да бъдат иззети, дори „експроприацията“ им да е предпоставена от завладяващия примитивната тълпа призив „Долу психологията!“

Автентичният прагматизъм. Джеймс и катеричката

У. Джеймс предхожда изложението на прагматисткия метод с разказ за една … катеричка. Правото на анималистичната притча да съседствува със софистическия парадокс за Протагор и Еватъл е дадено от самия повествовател Джеймс. Той сам твърди, че някои от участниците в спора квалифицират предложеното от него решение като „софистическа уловка“, както впрочем още през II в. Авъл Гелий определя аргумента на Еватъл. Ето и самият разказ на Джеймс:

„Преди няколко години ми се случи да прекарам известно време в планината с цяла компания. Веднъж, след самотна разходка, заварих останалите да водят ожесточен метафизичен спор. Обект на спора беше катеричка, обикновена жива катеричка. Предполагаше се, че тя стои на дърво, от срещуположната страна на което има човек. Човекът иска да я види и бяга около дървото, но напразно: колкото и бързо да бяга той, катеричката със същата скорост се движи в противоположна посока, така че дървото постоянно я закрива от човешките очи. Движи ли се човекът около катеричката или не? Разбира се, той се движи около дървото, върху което е катеричката, но въпросът е дали той се движи около катеричката. Предвид безкрайното свободно време, с което спорещите разполагаха в това пустинно място, цялата възможна аргументация беше изчерпана до конец.

Всеки си състави определено мнение и упорито се придържаше към него. Тъй като гласовете се бяха разделили поравно, когато приближих, двете страни се обърнаха към мен с надежда, че мога да им осигуря мнозинство. Като помнех схоластическото правило, че там, където се срещат противници, трябва да бъде установено различието помежду им, аз започнах да търся такова различие и тутакси го намерих.

Въпросът коя от страните е права, казах аз, зависи от това какъв практически смисъл влагате в израза да се движиш около катеричката. Ако около катеричката означава да се придвижваш от северната спрямо нея страна към изток, после към юг, запад и отново към север, човекът, разбира се, се върти около катеричката, защото той последователно заема всички тези положения. Ако пък, обратно, употребявайки израза около катеричката, вие имате предвид, че отначало сте пред нея, след което сте откъм дясната й страна, после – зад нея, след това – откъм нейната лява страна и, най-накрая, отново пред самата катеричка, със същата яснота се разбира, че човекът не се движи около катеричката, тъй като благодарение на нейните компенсативни движения тя показва на човека само своя корем, като постоянно крие гърба си.

Установете това различие и тогава ще изчезнат всички основания спорът да бъде продължен. И двете страни са прави в зависимост от това в какъв практически смисъл те употребяват израза да се движа около.

Само един или двама от по-разгорещените участници в спора откриха в моето решение софистическа уловка (в оригинала – shuffling evasion, П. Ш.), като казваха, че не им е до разни схоластически тънкости и че просто са имали предвид онова, което обичайно се разбира под думата около. Мнозинството, изглежда (курс. – П. Ш.), признаваше, че прокараното от мен различие отстранява предмета на разногласието.“[31]

Окончателното уреждане на спора обаче изглежда, ако не съмнително, поне твърде условно. В противен случай разказвачът не би използувал евиденциалисткия експликатор seemed (изглеждаше), чрез който да застрахова от излишна демонстративност предубеждението си в ефективността на прагматисткия „третейски“ съд. Редуциран до видима логическа отчетливост, спорът сблъсква, от една страна, абстрактната представа за световните посоки, според която единствено уместните ориентири се задават по координатна система „екватор/Гринуички меридиан“, и, от друга, наивно-реалистичната представа, естествен отправен ориентир в която е твърде конкретната катеричка.

Съпоставени по своя концептуален мащаб, двете ориентационни системи донякъде напомнят неравноправното съотношение между респектиращия по обхвата си метафизичен монумент на класическата философия и „народната метафизика“, скрита според Ницше във всекиму достъпната граматика на естествения майчин език. Като образ пък на консенсусния механизъм спорът може дори да моделира също толкова неравноправното съотношение между тромавото, неефективно и трудно проницаемо бюрократично устройство на „идеалната държава“ и повратливия, деен, ефективен и убедителен обичайноправен управленски орган, какъвто е, да кажем, циганското мешере. Неговата лека конница от хероични Автомедонти, взряна в близката перспектива на всекидневния уличен бой, произнася лаконични (прагматически) присъди, без да има особено значение за съдбата на световните посоки къде точно ще бъде поставена запетаята в примерната окончателна санкция „да се обеси не да живее“. Обичайноправните алетични основания са редуцирани до онази крайна степен, която управленски ефективният утилитаризъм допуска, без да се обезсмисли напълно като паралелен властови императив, като държава в държавата. В качеството на последно и безспорно работещо основание на екзистенциалния смисъл мешерето приема, впрочем в пълно съгласие с Ницше и жестоката жизнена практика, ценността на живота, значи – на оцеляването. Какъв е алетичният минимум, който би легитимирал „законността“ на евентуална обичайноправна осъдителна санкция по повод, например, на очевидно не твърде законната привичка да се крадат цигански булки? Без претенции за изчерпателност, умозрителното предположение допуска вероятен избор между няколко възможни основания: първо, че не е платена справедливата пазарно установена цена, второ, че е законно да се краде всичко останало с изключение единствено на булки, и, трето, че социалната вредност на привичката отдавна е дискредитирана от поемата „Бабахак“ на циганския поет Усин Керим, макар той така и да не успява да се разправи докрай с идилическите изкушения на свободния цигански живот, задълго излъчвани от изток чрез романтическите „Южни поеми“ на Пушкин.

Дори да не предпоставям конкретен стохастически избор, все пак обществената приемливост, т.е. легитимност на присъдата би следвало да не подлежи на съмнение. В този смисъл, с известен риск от грешка, по повод на конкретния въображаем казус бих изключил изобщо третата хипотеза. Тъкмо тя обаче представя Ахилесовата пета на публичното мнение, тя е, тъй да се каже, „бързият бутон“ за достъп до командното му меню. Именно защото е най-уязвимото място на мнението, в него е вторачена властовата инициатива на демократичните общества, в това число и на онези, които благодарение на епизодични хазартни флиртове с демокрацията са облагородили феномена „всеобща грамотност“ (uniwersal literacy)[32] и са му придали вид на висша демократическа ценност, гръмко манифестираща рационалистични и секуларни пристрастия. Става дума за задължителното образование, което има съществен принос в изграждането на общите мисловни стереотипи (У. Липман, Е. Бернайс) и което провежда основната предварителна артилерийска подготовка, за да бъде властта на малцинствения елит над мнозинството надеждно възпроизводима. Задължителното образование е „съавторът“ с най-приоритетно участие при съставянето на стандартния код на социалното взаимодействие (standardized code of social conduct), който по-късно ще оголи докрай своята интимна същност в една показателна метафора на Х. Ласуел. Макар той да говори само за политическа формула, зад името „миранда“, с което я назовава, прозира същността на единен код.[33] „Миранда“ е изкуствен език за… програмиране.

Самата дума програмиране не събужда етична съпротива, даже, както се казва, тя звучи гордо, когато с нея специалисти по информатика обозначават своите езотерични умения. Думата обаче добива изненадващо пейоративна конотация в употребителен контекст, свързан със социалното управление, вероятно защото ни се струва непоносимо срамно и унизително дори да допуснем, че някой, неусетно за самите нас, управлява публично значимите ни решения, като същевременно цинично тръби, че те са суверенно взети. Този унизителен срам, естествено съпътствуващ „развратения“ с индивидуалистични идеи „масов човек“ в неговото урбанистично битие, или ще механизира човешкия облик, както се случва в началото на 20-те години на XX век у К. Чапек, или пък изобщо ще лиши от лице човека, както предпочита да го изобразява по същото време в картините си, например, Г. Грос.

Теоретиците на пропагандата и особено на новата пропаганда (PR-a, според Бернайс) „чистосърдечно“ признават съществуването на „невидимо правителство“, което, водено от хуманна грижа да ни облекчи от непосилния познавателен, значи и управленски товар, взема решения вместо всички нас. Преди това обаче подобни идеи, провокирани от статута на всеобщото образование, изповядва един от основните адепти на Пърсовия прагматизъм – психологът-педагог Джон Дюи. През 1910 г. той издава забележителната си книга „Как мислим“ („How we think“). Там, по повод на капиталните мисловни грешки, възпроизвеждани у човека чрез текущата образователна практика, той съвсем не случайно припомня Платоновата притча за пещерата в контекста на светли умове като Д. Лок, Д. С. Мил (припомням, че У. Джеймс посвещава своя основен труд върху прагматизма именно на Д. С. Мил) и Ф. Бейкън, удивително единодушни по повод систематизацията на мисловните грешки, допускани от човека в познавателната му дейност. Дюи приема парадигмата на Ф. Бейкън, който, подобно на Платон, нарича основните мисловни грешки „идоли“ или „призраци“ (phantoms, ейдолони, отклоняващи ума по лъжовни пътеки), като отброява четири основни класа от тях: а) призраци на рода; б) призраци на форума или агората; в) призраци на пещерата и г) призраци на театъра. Дюи пояснява: „…казано не толкова метафорично, той (Бейкън – П. Ш.) има предвид а) постоянните грешни методи (или най-малко изкушенията към грешки), които се коренят в човешката природа изобщо, б) грешките, които произтичат от отношенията между хората и от езика, в) грешките, причинени от свойствата на отделния индивид, и, най-накрая, г) грешките, чийто източник е модата или общото направление на епохата.“[34]

Според предпочетената от Дюи класификация на Бейкън, причина за спора, например, около Джеймсовата катеричка би следвало да бъдат призраците на пещерата. Такова указание се разчита у самия Бейкън, който се позовава на Хераклитовото мнение, че „хората търсят истината в своя микрокосмос, а не във Вселената.“[35] Сред пещерните призраци би било редно да потърсим и виновниците за осъдителната санкция на циганското мешере. Прението между Протагор и Еватъл обаче е спор върху метода, който активира призраци на рода. Призраците на театъра пък биха били разбунени чрез всеки (или почти всеки) опит за аргументация чрез позоваване върху авторитетно мнение, както постъпваме всички – от пишещия тези редове, който добива допълнителна увереност, едва след като цитира Бейкън и Дюи, та чак до презрените от него радетели на откровената глупост, които бързат да се запишат като доброволци за „източния фронт“ след първото авторитетно указание „по телевизора“, че насред мисионерските маршрути на Григорий Цамблак бендеровци възраждат ненавистния фашизъм. В краткото изреждане пропуснах да представя само призраците на агората, т.е. грешките, идващи от отношенията между хората и от употребата на езика, което е почти едно и също.

Платон и Варна?

Да се съпротивляваме срещу подобна конюнкция има повече от достатъчно основания. Дори от пръв поглед тя изглежда възможна единствено като машина на времето. Само по вълшебен път тя би могла да добие достатъчна сила за подобно хероическо и хазартно салто мортале в бездните на хронологията. И наистина, даже възможна конюнкция като „Платон и Варава“ ни се струва лишена от видими исторически основания, независимо че хроникалното отстояние между нейните членове е силно скъсено. Как тогава да останем безпристрастни пред лицето на мисловния призрак, вещаещ връзка между звезди от различни галактики като „Платон и Варна“? Нека все пак обаче се доверим на абдукцията, чиито права в процеса на разсъждение, наред с индукцията и дедукцията, Ч. Пърс легитимира още през 1877 г.[36] През тази година на относително мирни надежди публичното мнение у нас все още не е изживяло докрай своите пристрастия по загадъчните пророчества на Мартин Задека. Дали днес тези изкушения са напълно изживени?

Да си представим, че варненец, най-неудържимо смелите творчески пориви на чиято младост са завинаги обездвижени от мъртвата хватка на тъй наречения „преход“, се е посветил на единствено възможната социална перспектива за дълъг, преждевременен, съвършено ненужен отдих и е седнал на пейка в морската градина. Продукт на общообразователното училище от 80-те, т.е. от времето на блажената в самомнението си първа еко-активност, той все още споделя представа за високата ценност на писаното слово и, разбира се, подобно на Пушкиновата Маря Гавриловна отпреди близо два века, чете книга. Безкомпромисният прагматизъм на пристанищния град обаче, който дори и сега все още не му позволява онези разточителни в своята самодостатъчност занимания, които са характерни за екзистенциалния модел „vita contemplativa“, уверено го води в избора на заглавие, за да може поне да си обясни, ако не и да преодолее, своята социална апатия. С други думи, той чете книгата на немския разследващ журналист Юрген Рот „Новите български демони“ и търси причините за своя личен провал най-вече в главата „Тайнствената групировка“, посветена на весдесъщата варненска компания „ТИМ“. Та нали нейният „троянски кон“ гледа строго от всяка втора пътна врата, нали нейният малък (като на лейтенант Грубер) танк зорко бди дори над неподвижните местни москвичи, а трогателният ѝ апел „Важният си ти!“ би погалил самочувствието даже на клошар, ако незнайно защо той се запъти към широко и гостолюбиво отворените врати на банка ЦКБ? И още много и много… Приблизителна представа за обхвата на това „много“ дава името на политическа партия „Нашият град“, зад което срамежливо прозира синонимът „всичко“… Боже, някак формално и всуе споменава името господне нашият секуларен варненски рационалист, нима поне онова, което е под застарелите ми и отдавна излезли от мода панталони, не е истински мое?! И докато погледът му машинално следва трескавите зиг-заги на мисловния вопъл, очилата неочаквано се фиксират току върху съкровеното място, откъдето крачолите на старата дреха се разклоняват надолу в свойствена изобщо за града привидна независимост. Във фокуса на позагубилите младежкия си блясък, но иначе все още виждащи, макар и позачервени от денонощно търсене на Платоновата `αλήθεια очи, с шокираща яснота е попаднал изящен хомойотелеутонен графит, останал, за щастие, отвъд неприкосновеното пространство на мъжкото самомнение. Текстът, прилежно и грамотно изрязан от нечие ножче върху пейката, гласи „ТИМ – в Крим!“, а по-надолу, все по-близо и по-близо до същността, почти „докъм небето на яйцето“ (Иван Методиев, из „Нава или вулгарността като освобождение“) следва кратка, някак небрежно добавена „приписка“, чието съдържание „тимокрация“ скромно и с ненатрапчива елегантност наподобява именно онези бележки под черта, в които, според Бродски, е побрана цялата култура на човешката цивилизация.

В сладостен плен на абдуктивните изкушения продължавам да градя своята хипотеза и виждам как изражението на нашия герой се променя, докато жадно, с надежда да открие своя отговор, поглъща на порции твърде лаконичния текст. Класицистичното спокойствие и ведрата увереност, изписани върху лицето му, докато попива императивната яснота на първата част, гаснат в колеблива тъга по пропуснатите образователни шансове, когато пък погледът отново и отново застърже в иначе четивното, но не съвсем докрай разбираемо допълнение „под линия“. В крайна сметка, нашият герой, за да си осигури фатално нужната за психическото му здраве кореспондентна хармония между име и същност, попада в капана на пожелателното мислене, отсъждайки примирено в полза на етимологичната общност между имената „тим“ и „тимокрация“.

Той едва ли някога ще разгърне Платоновия трактат „Държавата“, където още през V-IV в. пр. н. е. една от формите на олигархично управление – „тимокрация“ – е назована така, както и на пейката от XXI в. И дори незнаен народен будител безкористно да попълни тези образователни лакуни, атическо-одесоската дума „тимокрация“ неизменно ще извиква в представите на секуларно мислещия варненски рационалист образа на не особено филологическата компания ТИМ като съдбовен „конкурент“ или дори „съавтор“ на Платон в понятийното словообразуване. Ние, които поназнайваме и Платон, и Бейкън, и Дюи, ще отсъдим високомерно, че съзнанието на нашия герой е обсебено от призраците на агората.[37] Същевременно ще имаме усещането, че съдим твърде строго. В нашия хипотетичен случай грешката ще бъде повече от вярна, тъй като няма да засяга скритата зад името същност.

Песимистично-оптимистичен епилог

Сравним ли продължителността на свободната ни история с продължителността на нашите рабства, ще излезе, че ако изобщо сме способни на някакъв системен героизъм, това е май героизмът на оцеляването. Истината е такъв плъзгав, обтекаем, призрачен денотат, при назоваването на който доста често метафизичната представа за него се оказва много по-малко нужна от героизма, необходим за изричане на самото му име. И ако някога, изправени срещу неудобството да се произнесем по истинността на своето собствено мнение, се окажем лице в лице със срамния генотипен недостиг, ще разполагаме поне с Галилеевия изход да кажем наум, просто за да не бъде обобществен срамът ни: „И, все пак, то се върти“. Само не бива, увлечени по някой от четирите призрака на Бейкън, да бъркаме името на спасителния изход „Галилей“ с името „Галилея“, защото така бихме извикали още по-страшния пети призрак – на Саладин.

Литература:

Бахтин 1928: Медведев П. Н. (Бахтин М. М.) Формальный метод в литературоведении: критическое введение в социологическую поэтику, Л., Прибой, 1928

Боеций 2005: Боеций. Утешението на философията, Изток – Запад, 2005

Бурдийо 1993: П. Бурдье. Социология политики, М., Socio-Logos, 1993

Бушев 2009: Бушев М. Непознатият Волфганг Паули. Евристичност на архетипите, разпознаване на образи, математиката на Гьодел, В: Светът на физиката, №3, 2009, с. 312-327

Бэкон 1977: Бэкон Ф. Великое восстановление наук. Сочинения в 2-х томах, Т. 1, М., „Мысль“, 1977

Гелий 2007: Гелий А. Аттические ночи. Книги I-X, Спб., ИЦ „Гуманитарная академия“, 2007

Гринцер 1991: Гринцер Н. П. Греческая `αλήθεια: очевидность слова и тайны знчения, В: Логический анализ языка. Культурные концепты, М., 1991, с. 38-44

Джемс 1910: Джемс В. Прагматизм. Новое название некоторых старых методов мышления. Популярные лекции по философии, Спб., изд. второе, „Шиповник“, 1910

Зиммель 1928: Зиммель Г. Гете, М., ГАХН, 1928

Ласуел 1992: Ласуел Х. Структура и функция на комуникацията в обществото, В: Р. Бобчев (съст.). Комуникацията, С., ФЖМК, 1992, с. 9-21

Ленин 1972: Ленин В. И. Три источника и три составных части марксизма, В: В. И. Ленин. Полное собрание сочинений, изд. 5-ое, М., Изд. полит. л-ры, 1973, Т. 23

Липман 2001: Липман У. Общественото мнение, С., Лик, 2001

Ницше 1994: Ницше Ф. Веселата наука, София, Изд. УИ, 1994

Перельман, Олбрехт-Тытека 1987: Перельман Х., Олбрехт-Тытека Л. Из книги „Новая риторика: трактат об аргументации“, В: Язык и моделирование социального взаимодействия, М., „Прогресс“, 1987, с. 207-264

Пирс 2000: Пирс Ч. С. Избранные философские произведения, М., ΛΟΓΟΣ, 2000

Разинов 2013: Разинов Ю. А. Понятия истинного и ложного у Платона в контексте соотношения эйдоса и эйдолона, В: Вестник Самарской гуманитарной академии. Серия „Философия. Филология“, 2013, №1 (13), с. 21-30

Реформатский 1933: Реформатский А. А. Техническая редакция книги, М, Гос. изд. легкой промышленности, 1933

Тард 1902: Тард Г. Общественное мнение и толпа, Изд. Т-ва типографии Мамонова, М., 1902

Уэллс 1991: Уэллс Г. Современная утопия, В: Завтра: фантастический альманах, М., Текст, 1991, Вып. 1, с. 120-130

Франк 1917: Франк С. Прагматизм как гносеологическое учение, В: сб. Новые идеи в философии, сб. 7, Спб., 1917, с. 115-157

Хайдеггер 1986: Хайдеггер М. Учение Платона об истине, В: Историко-философский ежегодник, М., Наука, 1986, 255-275

Цицерон 1962: Цицерон М. Т. Речь в защиту Секста Росция из Амеры, В: М. Т. Цицерон. Речи в двух томах. Т. 1 (81-63 г. до н. э.), М., АН СССР, 1962, с. 5-43

Честертон 2004: Честертон Г. К. Вечный человек, М., Эксмо, Спб., Мидгард, 2004

Apuleus 1909: Apuleus. Florida, XVIII, In: Apuleus. The Apologia and Florida of Apuleus of Madaura, transl. by H. E. Butler, Oxford, 1909, pp. 202-204

Arendt 1958: Arendt H. The human condition: a study of the central dilemmas facing modern man, New York, 1958

Bernays 1928: Bernays Е. L. Propaganda, New York, Horace Liweright, 1928

Bourdieu 1993: Bourdieu P. L`opinion publique n`existe pas, Dans: Les Temps Modernes, janiver 1973, pр. 1292-1309

Creel 1920: Creel G. How we advertised America. The first telling of the Committee on public information that carried the Gospel of Americanism to every corner in the globe, Harpers & Brothers publ., New York – London, 1920

Davenport 2010: Davenport C. The Rashomon Effect, observstion, and data generation, In: C. Davenport. Media Bias, Perspective, and State Repression. The Black panter Party, Cambridge University Press, 2010

Dewey 1910: Dewey J. How we think, 1910, D. C. Heath & Co.

Heider 2010: Heider K. The Rashomon Effect: When Ethnographers Disagree, In: American Antropologist, New Series, Vol. 90, №1 (Mar., 1988, pp. 73-81

McFadden 2012: McFadden P. American propaganda and the First world war: megafone or gagging order?, In: eSharp, Issue 19 (Autumn 2012): Reality/Illusion, pp. 1-32

Nietzsche 1887: Nietzsche F. Die fröhliche Wissenschaft („La gaya scienza“), Leipzig, Verlag von E. W. Fritsch, 1887

Pierse 1878: Pierse C. S. How to make our ideas clear?, In: Popular Sciense Monthly, v. 12, January 1878, pp. 286-302

Safire 1993: Safire W. Safire`s new political dictionary: the definitive guide to the new language of politics, 3rd edition, New York: Random House, 1993, рp. 740-741

Schiller 1907: Schiller F. C. S. Studies in humanism, London, Macmillan and co. ltd, 1907

Tarski 1944: Tarski A. The Semantic Conception of Truth and the Fondations of Semantics. In: Philosophy and Phenomenological Research, Vol. 4, №3, (Mar., 1944), pp. 341-376

 


[1] Г. К. Честертон, цит. съч.

[2] P. Bourdieu. L`opinion publique n`existe pas, Dans: Les Temps Modernes, janiver 1973, pр. 1292-1309. Цит. по: П. Бурдье. Социология политики, М., Socio-Logos, 1993.

[3] Цит. по: Г. Тард. Общественное мнение и толпа, изд. Т-ва типографии Мамонова, М., 1902, с. 41.

[4] У. Липман. Общественото мнение, С., Лик, 2001, с. 199.

[5] У. Липман, цит. съч, с.200.

[6] Вж: G. Creel. How we advertised America. The first telling of the Committee on public information that carried the Gospel of Americanism to every corner in the globe, Harpers & Brothers publ., N.-Y. – London, 1920. „Четириминутни хора“ (или „Хора в четири минути“) е название на пропаганден проект, който предвижда да бъдат филмирани 4-минутни изказвания на доброволци по определени теми. Кратките пропагандни филмчета предхождали, подобно на кино-преглед, прожекцията на всеки основен филм. Според директивата бюрото за дистрибуция е трябвало седмично да разпространява филми по проекта с обща дължина на лентата 500 фута. До края на войната за целите на този проект са изразходени над 1 000 000 фута (т.е., над 304, 8 км!) филмова лента. Вж.: P. McFadden. American propaganda and the First world war: megafone or gagging order?, In: eSharp, Issue 19 (Autumn 2012): Reality/Illusion, pp. 1-32. p. 17.

[7] P. McFadden., цит. съч., с.1.

[8] У. Липман. Общественото мнение, С., Лик, 2001, с. 204

[9] Е. L. Bernays. Propaganda, New York, Horace Liweright,  1928, p. 23

[10] Вж.: P. McFadden. American propaganda and the First world war: megafone or gagging order?, In: eSharp, Issue 19 (Autumn 2012): Reality/Illusion, pp. 1-32, p. 6.

[11] Почти веднага след края на войната У. Липман разбираемо е впечатлен от пропагандисткото пристрастие към зооморфните образи: „…в човешката природа няма животинско качество, което те (военните пропагандисти – П. Ш.) да не са откривали на изток от Рейн или, ако са германци, на запад от реката.“ В: У. Липман. Общественото мнение, С., Лик, 2001, с. 142

[12] Г. Зиммель. Гете, М., ГАХН, 1928, с. 30

[13] Г. Зиммель, цит. съч., с. 30

[14] Г. Зиммель, цит. съч., с.31

[15] Г. Зиммель, цит. съч., с.36

[16] Г. Зиммель, цит. съч., с.59

[17] G. Creel. How we advertised America. The first telling of the Committee on public information that carried the Gospel of Americanism to every corner in the globe, Harpers & Brothers publ., N.-Y. – London, 1920,  рр. 51-69.

[18] М. Т. Цицерон. Речь в защиту Секста Росция из Амеры, В: М. Т. Цицерон. Речи в двух томах. Т. 1 (81-63 г. до н. э.), М., АН СССР, 1962, с. 5-43, XIX, 80. Тук и до края с римски цифри е обозначен периодът, с арабски – абзацът.

[19] М. Т. Цицерон, цит. съч., XXIX, 80.

[20] М. Т. Цицерон, цит. съч., ХХХ, 84.

[21] С. Франк. Прагматизм как гносеологическое учение, В: сб. Новые идеи в философии, сб. 7, Спб., 1917, с. 115-157, с. 119.

[22] У. Липман, цит. съч., с. 133.

[23] У. Липман, цит. съч., с. 135.

[24] Ф. Ницше. Веселата наука, фрагм. 51.

[25] Фердинанд Шилер. Вж.: С. Франк, цит. съч., с. 119.

[26] Д. Лаэртский. О жизни, учениях и изречениях знаменитых философов, М., „Мысль“, 1986, IX, 8.

[27] М. Ф. Квинтилиан. Обучението на оратора, С., „Наука и изкуство“, 1982.

[28] А. Гелий. Аттические ночи. Книги I-X, Спб., ИЦ „Гуманитарная академия“, 2007,  V, 10-11, IX, 15-16.

[29] Apuleus. Florida, XVIII, In: Apuleus. The Apologia and Florida of Apuleus of Madaura, transl. by H. E. Butler, Oxford, 1909, pp. 202-204.

[30] А. Гелий. Аттические ночи. Книги I-X, Спб., ИЦ „Гуманитарная академия“, 2007,  V, 10-11.

[31] В. Джемс. Прагматизм. Новое название некоторых старых методов мышления. Популярные лекции по философии, Спб., изд. второе, „Шиповник“, 1910, с. 32-33.

[32] E. L. Bernays. Propaganda, 1928, p. 11.

[33] Х. Ласуел. Структура и функция на комуникацията в обществото, В: Р. Бобчев (съст.). Комуникацията, С., ФЖМК, 1992, с. 15.

[34] J. Dewey. How we think, 1910, D. C. Heath & Co., p. 22. Впрочем, още през 1877 г. в работата си „The fixation of belief“ Ч. Пърс по приблизително същия начин систематизира четирите пътя за фиксиране на вярванията, разбирай предубежденията: а) чрез метода на сляпата привързаност, б) чрез метода на авторитета, в) чрез априорния метод, т.е. ad hoc, и г) чрез научния метод.

[35] Ф. Бэкон. Великое восстановление наук. Сочинения в 2-х томах, Т. 1, М., „Мысль“, 1977, с. 309.

[36] Ч. С. Пирс. Закрепление верования, В: Ч. С. Пирс. Избранные философские произведения, М., ΛΟΓΟΣ, 2000, с. 234-265.

[37] Благодаря на колегата Я. Милчаков за подсказаната много продуктивна аналогия с тъй наречения в когнитивната психология „ефект на Рашомон“. Обилен източник на публично несъгласие, той се състои в паралелното съществуване на различни, често противоречиви идиолектни представи за истинност. Ефектът се крепи върху ревниво отстоявано кореспондентно съответствие между представа и факт, „евристично“ стъкмено от коментатора според собствения му познавателен хоризонт. Моделът на преднамерено „стъкмяване“ е метафорично представен от А. Куросава във филма му „Рашомон“ (1950 г.). Въз основа на силното впечатление, произведено от филма, конструкцията „ефект на Рашомон“ е фразеологизирана и нейната употреба отдавна е прехвърлила частния познавателен периметър на психологията. Обичайното значение на фразеологичната конструкция в хуманитаристиката е „разногласие“, „несъгласие“, „вечна паралелност на личните истини“. Вж. напр.: K. Heider. The Rashomon Effect: When Ethnographers Disagree, In: American Antropologist, New Series, Vol. 90, №1 (Mar., 1988, pp. 73-81; C. Davenport. The Rashomon Effect, observаtion, and data generation, In: C. Davenport. Media Bias, Perspective, and State Repression. The Black panter Party, Cambridge University Press, 2010, pp. 52-73)

Колегата Е. Борисова подхвърли доста „цветна“ аналогия с прякора на героя Рашо от романа на М. Вешим „Нашингтон“ (2010 г.). Там производният прякор, както личи от собственото име Рашо, е… Рашомон. Разбира се, словообразувателната провокация, инспирирана от самото име, напълно се съгласува с трафаретния генеративен модел „Петьо – Петьофи, Ники – Никсън“. В романа на Вешим обаче, където още в заглавието (Гошо Нашингтон – Джордж Вашингтон) е предзададена поне двойна ценностна оптика спрямо събитията, прякорът Рашомон може да бъде схващан и като такова име на другия „аз“ на героя, което е „истинно“ и валидно само в невероятната друга, чужда, несвойствена среда. Както, впрочем, и обикновеният (най-вероятно без каквото и да е аристократично потекло) съветски поданик Иван Василиевич „сменя професията си“, за да започне работа като цар Иван Василиевич (Грозни).

Че аналогията на Вешим с концепцията на Куросава за истината не е случайна, може да има поне две очевидни основания. Първото от тях намираме в прякото указание на повествователя: „…Рашо пишеше в електронните форуми на български сайтове под името Рашомон, псевдоним, заимствуван от филм на Куросава.“ (М. Вешим. Нашингтон, С., „Ciela“, 2010, с. 78) Второто, и по-същественото, се състои в едно твърде точно, за да бъде случайно, съвпадение. Киноразказът „Рашомон“ на Куросава е съставен от четири истории, всяка от които е субективна гледна точка (на дървосекача, на разбойника, на жената и на самия самурай) към убийството на самурая. И романът на Вешим е съставен от четирите разказа на всекиго от „четворката валета“ (Гошо, Тошо, Сашо и Рашо). Така, след като е подложена на четворна верификация, „истината“ за американската мечта бавно и полека се оказва изместена от релефен носталгичен спомен за болезнено истинната, но вече трудно постижима „българска мечта“.

Отделен е въпросът доколко случайно весдесъщото число „четири“ снове необезпокоявано във времето, за да проявява своята „мистична рационалност“ ту у Д. Лок, Д. С. Мил и Ф. Бейкън, ту у Ч. С. Пърс и У. Джеймс, ту, най-накрая, у А. Куросава и М. Вешим. Ако изглежда съмнително да потърсим отговор в изкусителната за К. Г. Юнг концепция unus mundus, да се допитаме тогава поне до физика В. Паули. Все пак става дума за числа.

Пламен Шуликов е роден през 1959 г. във Варна. Завършил е Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ (1983). От 1985 до 1989 г. е редовен аспирант по „Теория на литературата“ в Катедрата по теория на литературата към Московски държавен университет „М. В. Ломоносов“. Доктор по филология (1989). Асистент по „Руска класическа литература“ в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ от 1984 г. Щатен преподавател в Катедра „Методика на филологическите дисциплини“ от 1989 г.

Научните му интереси са в областите на теория на литературата, реторика, теория на рекламата и масовите комуникации, методика на преподаването. Публикува статии и студии в издания на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ и в сборници от национални и международни научни форуми и периодически издания.


Pin It

Прочетете още...