Улица в Хелзинки след съветска въздушна атака през 1939 г. © Hulton-Deutsch Collection/CORBIS
Преди година Софи Оксанен, изтъкнатата съвременна финландска писателка, се качи на подиума на фестивала PEN World Voices в Ню Йорк. „Добър вечер на всички“, каза тя, без да се усмихне. „Нося поздрави от граничещите с Русия страни.“ Тя направи пауза, за да ни позволи да осъзнаем сериозността на географското положение на нейната страна. Останалата част от определените ѝ седем минути тя щеше да посвети на една-единствена мрачна тема: опасността, която Русия представлява за западната цивилизация.
Другите писатели, които говориха тази вечер в Голямата зала на Купър юниън, се занимаваха с обществени и лични проблеми, някои от които с поразителни измерения. Но само Оксанен звучеше истински уплашена. Всъщност тя звучеше като човек, който носи послание от страна в състояние на война.
Три седмици по-късно Александър Дугин, някога маргинален философ, чиито идеи сега изглежда са в основата на политиката на Путин, се обърна към голяма аудитория в Хелзинки. Той говореше за заплахата, която западната цивилизация представлява за човечеството, и заяви, че Финландия трябва да направи избор. Тя може да остане на страната на Запада, който все повече ще я притиска да приеме това, което той нарече „постчовешка“ и „постджендър“ реалност, или да застане на страната на Русия, която единствена сред световните сили работи за защита на традиционния начин на живот. Дугин, чиято дълга сива брада и куполообразно чело напомнят за руски православен свещеник в цивилно облекло, многократно подчерта, че изборът ще бъде направен от Финландия. „Аз не се застъпвам за анексирането на Финландия“, повтаряше той отново и отново. „Ако го правех, щях да ви кажа.“ Ако подобно уверение някога е успокоявало някого, това не беше подходящият случай.
Оттогава насам нещата не са се успокоили. През април министрите на отбраната на Финландия, Швеция, Норвегия, Дания и Исландия излязоха с рядко срещано съвместно изявление, в което призоваха за по-голяма военна готовност, защото „руските въоръжени сили действат по предизвикателен начин по нашите граници“. От своя страна Владимир Путин разпореди руските бригади по финландската граница да бъдат приведени в пълна бойна готовност. През май Великобритания и Германия, наред с други страни, се присъединиха към скандинавските държави в учения, наречени „Арктическо предизвикателство“ (The Arctic Challenge Exercise). През юни финландските военни проведоха първите си учения за бомбардировки на живо след Втората световна война.
Добре дошли в изнервящата реалност на това да бъдеш Финландия. За случайния посетител тя изглежда като поредната западноевропейска страна, спокоен рай с изобилие от велосипеди, мания по собствения си дизайн от средата на ХХ век и магазини, които затварят точно в шест часа вечерта. Финландците имат друго мнение. Когато отиват в съседна Швеция, те казват, че „отиват в Европа“. Така се случва, че досега нито една от двете страни не е член на НАТО1, но само Финландия има дълга сухопътна граница с Русия – и жив спомен, че е била нападната от Съветския съюз.
За финландците е трудно да говорят за Зимната война. Нейната история – както официалната версия в учебниците, така и неофициалната, за която си спомня по-старото поколение – е неспокойна и тревожна. През ноември 1939 г., три месеца след подписването на пакта с нацистка Германия, Съветският съюз напада Финландия. За разлика от другите държави, чиято земя СССР заграбва през същата година, Финландия оказва ожесточена съпротива. Въпреки очевидното предимство на Червената армия – тя разполага с много повече войници, самолети и танкове – войната се разгаря през зимата. Западните сили все още обмислят дали да окажат помощ на Финландия, когато през март Съветският съюз прекратява бойните действия и подписва мирен договор, който позволява на СССР да заграби 11% от територията на Финландия.
През лятото на 1941 г., когато Германия напада СССР, Финландия отново вдига оръжие срещу Москва. Този конфликт официално се нарича Война на продължението, т.е. продължение на първата зимна борба срещу съветската агресия, но неофициално той смущава финландците, тъй като означава, че те са воювали заедно с нацистка Германия до края на Втората световна война.
Следва период на страх, срам и несигурност. Финландия се отказва от участие в плана „Маршал“, а по-късно и в НАТО, като прави нервни увертюри към Съветския съюз, подписва двустранни споразумения, но устоява на натиска да се присъедини към Варшавския договор. При управлението на президента Урхо Кеконен, избран за първи път през 1956 г., страната придобива шизофреничен облик, който се лута между парламентарната демокрация и авторитаризма, повлиян от Съветския съюз. Кеконен убеждава финландците, че само той може да удържи СССР на разстояние – и в резултат на това управлява страната в продължение на четвърт век, седем години по-дълго от съветския си колега Леонид Брежнев.
През този период Финландия избягва всичко, което може да разбуди спящата мечка. Първият том на „Архипелаг ГУЛАГ“ на Александър Солженицин например не е публикуван във Финландия (в крайна сметка шведите предоставят на съседите си финландски превод), а филмът по „Един ден от живота на Иван Денисович“ не е пуснат по кината до две години след падането на съветския режим. Във финландските класни стаи историята на Зимната война е смекчена до неузнаваемост. Когато през 1973 г. Финландия подписва споразумение за свободна търговия с Европейската икономическа общност, тя подписва подобно споразумение и със СССР – абсурден жест, като се има предвид плановата икономика на тази страна, но деликатен дипломатически ход. Тази съгласувана политика на умиротворяване е известна като финландизация – термин, създаден в Германия и възприет във Финландия, поне по онова време, като обида.
Сега, след като мечката се раздвижи, понятието се появи отново. Пишейки във „Файненшъл таймс“ през февруари 2014 г., когато Русия анексираше Крим, Збигнев Бжежински заяви, че „финландският модел е идеален за Украйна“. През следващия месец Хенри Кисинджър прозвуча по същия начин в статия за „Вашингтон пост“, като заяви, че Украйна трябва „да следва позиция, сравнима с тази на Финландия“ – т.е. да се съобразява с мощния си съсед и да ходи на пръсти. За голяма част от финландската интелигенция използването на това, което те смятат за срамен период от историята си, като политическо предписание, е само допълнителна обида.
Но според Оксанен говоренето за финландизация е не само обидно, но и опасно. С нея се срещнахме в едно кафене близо до дома ѝ, в квартал Калио, на двайсетина минути пеша от центъра на града. Оксанен олицетворява всичко, което Александър Дугин презира в упадъчния Запад. Косата ѝ е буйна, сплетена на расти и прошарена с лилави оттенъци; пъстрата ѝ жакардова рокля е постетническа [отхвърляща етнически идентификации]; книгите ѝ са населени предимно с жени, някои от които лесбийки, и са пропити със страх от Русия. Три от четирите ѝ най-продавани романа са посветени на наследството на Сталин и Съветския съюз, а в момента тя изследва същата тема в нова книга. С други думи, тя е съзнателно, открито и ползотворно обсебена от влиянието на Русия върху финландската психика.
Оксанен е била тийнейджърка, когато Съветският съюз се разпада, и въпреки че винаги е знаела, че ще стане писателка, не бърза да разкопава съветското минало. Но тогава на власт в Русия идва агент на КГБ – и тя забелязва, че светът не се отдръпва с отвращение, както със сигурност би направил, ако начело на Германия беше дошъл гестаповец. „Никой не забелязваше това и аз реших, че е подходящ момент да напиша роман“.
Когато е на двадесет и шест години, тя публикува „Кравите на Сталин“ (2003 г.), посветен на три поколения жени в Естония и Финландия. Романът утвърждава Оксанен като една от най-значимите млади писателки в Европа. Но особено след навлизането на Русия в Украйна тя се посвещава на това да говори срещу разрушаването на света, какъвто го познаваме – и срещу бързото и лесно приемане на това тревожно статукво от страна на Запада. Оксанен се опасява, че страната ѝ може би е на ръба на завръщането към тихата паника и повсеместната автоцензура, които са били отличителна черта на финландизацията. Но този път страната може да функционира като агент на Русия, като неин гладко говорещ посредник в рамките на Европейския съюз, към който Финландия се присъедини колебливо през 1995 г.
Има основателни причини за страха, казва Саска Саарикоски, един от най-изтъкнатите финландски журналисти. Той цитира една местна поговорка: „Колкото и слаби да са руснаците, те винаги са твърде силни за нас.“ Това обяснява защо Финландия не е склонна да антагонизира съседа си дори през 1990-те години. „Ние дори не се опитахме да започнем дискусия за Карелия“, каза ми той. „Винаги сме внимавали да не притесняваме руснаците, защото те просто се връщат“.
Карелия е северен регион, разделен между Финландия и Русия, която държи на територията, която е анексирала през 1940 г. Руският сектор включва град Виборг, забележителен аванпост на финландската архитектура, който е бил затворен за посещения на чужденци между 1945 и 1991 г. Влакът Хелзинки-Ленинград спираше там за 45 минути, но неруснаците нямаха право да слизат, а нарушителите биваха докладвани на властите в момента, в който се опитат да получат хотелска стая или храна.
Въпреки това един ден в края на седемдесетте години бабата на Саарикоски измъкнала бъдещия журналист от влака във Виборг. Той си спомня, че тя го отвела до една жилищна сграда и почукала властно на вратата.
„Баба ми обикновено не беше такъв човек,“ каза ми той. „Тя не беше високомерна. Тази руска жена отвори вратата, а баба ми направи жест: Това е моят дом. Жената разбра и я пусна вътре, а баба ми направи три- или четириминутна обиколка на мястото, огледа всички стаи. Беше ми ужасно неудобно. А после се върнахме на влака.“
Едва по-късно той разбира причината за това бързо и мимолетно посещение. „Искаше да ми покаже дома си. Това беше последният път, когато го видя.“
Това е естеството на финландизацията. За тези, които са оцелели по време на Зимната война, това е било нещо сърцераздирателно. За родените през 1960-те години тя е била ужасяваща – защото родителите им са били достатъчно уплашени, за да държат Кеконен на власт, докато не се е превърнал в сенилен старец, и да цензурират собствените си вестници, да правят обиски в собствените си обществени библиотеки, премахвайки антисъветските книги, без дори да им е казано да го правят. Саарикоски, който е на петдесет и една години, е достатъчно възрастен, за да си спомни времето, когато терминът е бил използван за заклеймяване на Финландия. До известна степен той защитава отстъпчивото поведение на нацията: „Отстъпихме толкова малко, колкото можахме. Знаехме, че пътят ни към Запада минава през Москва.“ И все пак, добавя той, „тя имаше разлагащо влияние“.
Най-благосклонният възглед за финландизацията, който съм чувала, е предложен от Пека Сутела, икономист, който допреди четири години беше водещият експерт по Русия във финландското правителство. След пенсионирането си той чете лекции в бизнес училище – а лекциите очевидно са неговото призвание. Нашето интервю се състоеше от двучасов монолог, изнесен по време на обяд в един от най-старите ресторанти в Хелзинки. Според него по време на разцвета на финландизацията страната е била, поне отчасти, хитър и ловък манипулатор. Тя е получавала суровини от предполагаемия си покровител, финландските компании са се възползвали от търговията със СССР и са можели да дадат отпор, когато Съветският съюз е превишавал правата си. Но истинското изкуство на финландизацията, каза ми Сутела, е перфектният компромис. Когато Финландия започнала да използва ядрена енергия, тя купила два реактора от Швеция и два от Съветския съюз. Бетонните корпуси обаче били доставени директно от [американската фирма] Уестингхаус.
Разбира се, Финландия не е единствената страна, формирана от антируски настроения. Другите страни, които СССР е осакатил по силата на пакта си с германците от 1939 г. – Полша, Румъния, Естония, Латвия и Литва – основават постсъветските си политики за сигурност и националната си идентичност на дълбоко вкоренения страх и неприязън към Москва. И петте страни се стремяха да се присъединят към Европейския съюз и бързаха да бъдат приети в НАТО. Финландия, където страхът е неясен, но срамът от финландизацията е дълбок, се отдръпна от Европейския съюз и все още не се е присъединила към НАТО. След руската агресия в Украйна подкрепата за присъединяване към НАТО се увеличи. Но тя остава доста под 50%, вероятно защото нито една от водещите финландски партии не желае да заложи на толкова явна обвързаност със Съединените щати.
Политическите рискове от пропагандирането на членство в НАТО са ясни: антиамериканските настроения са високи, а идеята, че Финландия може да изгради идентичност, независима от двата гиганта, продължава да бъде важна. Политичката от Зелената лига Хайди Хаутала я нарича „национален мит за това, че Финландия винаги е оставала сама“.
Хаутала се срещна с мен в пекарна в Хелзинки между изявите си в предизборната кампания. Тя се кандидатира за Европейския парламент, където вече два пъти е представлявала Финландия, а освен това е работила в националния парламент и в кабинета. По време на предизборната кампания, каза ми тя, е казвала, че иска да даде „жълта светлина“ на членството на Финландия в НАТО.
Какво, по дяволите, означава това? „Жълта светлина означава, че трябва да спреш и да помислиш“, обясни тя. „Неприсъединяването вече не е опция.“ Хаутала сякаш намекваше, че ако финландците наистина се замислят за своята самозащита и личен интерес, те биха подкрепили членството в НАТО – но тя не можа да го каже съвсем открито.
Трудно е да бъдеш европейски ляв политик и да подкрепяш НАТО. Също така е трудно да бъдеш финландски политик. Но е особено трудно да бъдеш Хайди Хаутала – която е била лично на прицела на човек, който твърди, че представлява руските интереси във Финландия. Йохан Бакман, историк, писател и активист, води грандиозна клеветническа кампания срещу нея през последните няколко години. През 2007 г. той публикува книга, озаглавена Saatana saapuu Helsinkiin (Сатаната пристига в Хелзинки), на чиято корица героичният, младежки, облечен в смокинг Владимир Путин е засенчен от начумерено изображение на Хаутала, която държи окървавена кукла. В книгата се твърди, че убийството на руската разследваща журналистка Анна Политковская през 2006 г. е било организирано от онези, които са искали да дискредитират Путин – включително, например, самата Хаутала.
За пръв път чух за Бакман, когато посетих Хелзинки през 2012 г. Всички, които срещнах тогава, изглежда говореха за него. Ето го човекът, който беше подлудил Финландия. Социолог по образование, той беше публикувал няколко книги, включително една за обсадата на Ленинград, която обвинява Финландия за Зимната война (която спечели специална литературна награда от общинския законодателен орган на Санкт Петербург).
През 2009 г. обаче той се преквалифицира в кръстоносец на човешките права, който се бори за правата на руските граждани в чужбина. Започва със заплетения случай на рускиня, обвинена от бившия си финландски съпруг, че е отвлякла сина им, за да го отведе в Русия. Финландските власти застават на страната на бащата и според някои сведения всъщност му помагат да пренесе детето обратно през границата във Финландия – в багажника на автомобил с дипломатически номера. Бакман твърди, че този инцидент е показателен за презрителното отношение на Финландия към рускоезичното малцинство. Освен това той започна да изтъква случаите на десетки руски жени, чиито деца уж са били отнети от социалните служби.
Руските медии поддържат историята жива в продължение на месеци. Част от реториката в крайна сметка ще проникне в по-голямата антизападна и антигейска кампания: Руските читатели са информирани, че служители на социалните служби в цяла Европа отнемат деца от хетеросексуални семейства, за да ги настанят при еднополови родители. Междувременно много от твърденията на Бакман се оказват неверни. Но това няма значение, тъй като той се е утвърдил във финландските медии. Опонентите му в токшоутата и дебатите продължават да се ослушват: изглежда никой от тях не знае как да се справи с лъжите. Спектакълът смути обществените интелектуалци на Хелзинки, няколко от които дори ми признаха, че се срамуват да бъдат свързани с университета на града, където Бакман има титлата доцент.
Няколко от моите познати от Хелзинки всъщност ме молеха да не интервюирам Бакман. Когато попитах защо продължават да го включват в събития и дискусии, една приятелка издателка ми каза, че имало финландска поговорка, която обяснявала това явление, макар че се извини, че я е използвала: „Трябва да има цвят в повръщаното“.
Срещнах Бакман, който се връщаше във Финландия от Крим, на летището в Москва през юни. Попитах го какво е правил в Крим, а той се усмихна като петгодишно дете, което току-що е получило за рождения си ден колело. „Там беше прекрасно!“ – възкликна той. „Имахме форум. Беше празник по случай освобождението на Крим.“ Тоест анексирането му от Русия.
Бакман е много едър мъж в средата на четиридесетте. Разговаряхме на руски: като всички образовани финландци той говори много добър английски, но руският му е безупречно идиоматичен и свободен по начин, който може да дойде само с постоянна практика. Освен това той ми разказа за заплахата, пред която е изправена Финландия – с тази разлика, че според него това не е Путин, а тези, които му се противопоставят. „Във Финландия действа чеченски ъндърграунд“, настоява той. „Това са терористи, които са се преместили във Финландия и са получили убежище там. Това движение е основано от Хайди Хаутала и Микаел Сторсьо“.
Сторсьо, бизнесмен и правозащитник, който живее на малък остров близо до Хелзинки, гледа на ситуацията малко по-различно. Всъщност той предоставя хостинг услуги на Kavkaz Center, чеченски сепаратистки уебсайт. Сторсьо ми каза, че няма никакво отношение към редакционното съдържание на сайта – той не говори нито чеченски, нито руски, така че едва ли би могло да бъде другояче – и че предоставя хостинга като обществена услуга, тъй като сайтът е единственият независим източник на информация от региона. Руснаците обаче многократно са оказвали натиск върху финландците да закрият сайта. Използвали са и други форми на сплашване – включително, както ми каза Сторсьо, скрити посещения в дома му.
Когато споменах за тези тактики на сплашване пред Бакман, той отказа да отстъпи и на йота. „Русия е обявила Сторсьо за терорист“, информира ме той. „И той е съден за незаконно вкарване на тези хора в страната.“ Както при много други неща, които Бакман казва, и в тези твърдения има зрънце истина. Сторсьо наистина е бил осъден за незаконно вкарване на чеченци във Финландия – но правителството е признало, че тези конкретни бежанци заслужават убежище и им е позволило да останат.
Имало е поне десет такива посещения от руски оперативни работници или техни пълномощници, настоява Сторсьо: „Те просто искат да покажат, че са били там“. И тези посетители са оставили след себе си някои неуловими визитни картички: мъртва птица, натъпкана във ваза; православен кръст, нарисуван в червено на огледалото в банята; две тежки метални пръчки, преместени от друго място в къщата и поставени от страната на брачното легло на Сторсьо във формата на кръст, с чеченска шапка на върха на композицията. Той намира и бележка на развален фински език, залепена на предното стъкло на колата му. „Знаем кой си и трябва да прекратиш дейността си“ – гласяла тя. „Знаем и кои са децата ти, нещо ще се случи на всички ви“.
Макар и безполезни, каквито подобни усилия са винаги и навсякъде, аз все пак се опитах да разбера същността на изгарящата страст на Бакман към Русия. Знаех, че някога е бил женен за кратко за рускиня и нещата не са завършили добре, но това ми се струваше малко вероятен източник за неговата русофилия. Във всеки случай той гледа на историята на финландско-руските отношения като на красива любовна история – и не само. „Финландската нация е създадена в Русия“, каза ми той. Финландия е била част от Руската империя от 1809 г. до 1917 г. и през това време, каза той, заимствайки идеите на един от членовете на партията „Финландци“, „тя е имала повече независимост, отколкото сега, когато е част от Европейския съюз. Имали сме собствена валута, собствен парламент и собствен политически живот. А сега нямаме нищо от това.“
По-традиционният начин за разказване на тази история би звучал по следния начин: След като през 1809 г. Швеция отстъпва Финландия на Руската империя, царят не бърза да асимилира новото си владение. Той оставя непокътнати институциите и законите, които формално са по-скоро шведски, отколкото финландски. И отново историята на Бакман съдържа зрънце истина – стига да не обръщате внимание на продължението от ХХ век.
Причината, поради която Бакман и доста други хора са в състояние да си затворят очите за подобни исторически реалности, е, че Русия предлага някои много привлекателни неща: простота, големи амбиции и война. Съпоставете това с Европейския съюз, който предлага бюрокрация, ред и еднообразие. Когато Дугин, идеологът на Путин, говори за отхвърляне на „постчовешкия“ и „постджендър“ свят, той обещава на европейците правото да изхвърлят на боклука политическата коректност, социалната отговорност и цялата сложност на съвременната политика. Това е мястото, където европейската крайна десница, като френската Марин Льо Пен, унгарския Виктор Орбан и финландската партия „Финландци“ (известна преди като „Истински финландци“), се среща с руския политически мейнстрийм – отново.
Това, което отличава Финландия от Франция и дори Унгария, е географската ѝ близост и историческата ѝ близост с Русия. Така се добавя още един пласт романтика и опасност: Русия се харесва на онези, които трябва да застанат на страната на по-силния. Точно това плаши Софи Оксанен и вдъхновява Йохан Бакман. „Знаем, че гръбнакът, ценностите, паметта и историята на нацията могат да бъдат изтрити от картата“, предупреди Оксанен в речта си в Прага през юни миналата година. „Историята на Финландия с Русия е наистина интересна, но истински вълнуващо е бъдещето на Финландия с Русия“, възторгваше се Бакман по време на разговора ни на летището в Москва. Няколко дни по-късно той ми каза, че ще бъде домакин на Дугин и няколко други идеолози, свързани с Кремъл, на форум в Хелзинки, наречен „Ще изградим Велика Русия“.
„Какво е велика Русия?“, попитах.
„Ами, малко е рано да се каже“, каза Бакман и после отново придоби онзи израз на преливащ от щастие човек. „Съществува географското понятие Русия, но има и Русия в сърцата на хората, а това е по-широко понятие. Може да се каже, че в известен смисъл ние вече сме част от Русия.“
1 Статията е от 2015 година. И двете страни, както е добре известно, вече са членки на НАТО. Бел. пр.
