„Ирландците просто си бърборят за всичко. Обичаме да разказваме приказки и да предем небивалици. Няма друга страна, в която можеш да говориш цял час за времето“, казва 57-годишната Айслинг Кънингам, собственичка на „Ulysses Rare Books“ на Дюк Стрийт в Дъблин.
Разбира се. Aз съм тук от 50 минути и разговаряме надълго и нашироко за всичко – от библейските дъждове в Донегал до това защо повечето хора, които се отбиват в нейната антикварна книжарница, накрая си тръгват с копие на „Дъблинчани“ на Джеймс Джойс, а не със самия „Улис“. (Кънингам смята, че е така, защото първият е по-достъпен, макар че има и малък проблем – първото издание на „Улис“ струва малко по-малко от 30 000 евро, около 25 500 паунда).
Аз съм в Дъблин, за да разбера защо Ирландия – страна, която може да се прекоси с кола за няколко часа, е толкова привлекателна, когато става въпрос за литература. В нея са родени четирима Нобелови лауреати за литература и шестима носители на наградата „Букър“; столицата ѝ е четвъртият град на литературата на ЮНЕСКО през 2010 г.; в нея има процъфтяваща мрежа от списания, издателства, книжарници, фестивали и (това шепнешком) прилично финансирани библиотеки. Но за хората, които живеят и работят тук ирландското свръхпроизводство на брилянтно писане не е толкова изненадващо, колкото за онези отвъд океана, които се опитват да разберат свръхпредставянето на Ирландия в списъците с награди или културната доминация на Сали Руни.
„Наистина смятам, че ирландците обичат да забавляват“, казва писателката и критичка Никол Флетъри на кафе в Стоунъбатър, квартал в центъра на града, който през последните години се превърна в място за хипстъри (и е наричан дъблинската версия на Уилямсбърг в Бруклин, Ню Йорк). „Когато излизам с група приятели, които не съм виждала отдавна, всички са настроени да бъдат като: ‚Чакай да ти разкажа‘ и вече има готова история.“
34-годишната Флетъри е авторка на две възхвалявани от критиката книги – „Show Them a Good Time“, сборник с разкази, който ѝ осигурява шестцифрен договор за две книги с Bloomsbury, и миналогодишната „Nothing Special“, роман за тийнейджърка машинописка, работеща във „фабриката“ на Анди Уорхол. Тя казва, че обсъждането на литературния успех на Ирландия често е малко грубо, с тенденция да се представя така, „сякаш се е случило за една нощ“. „Но ти познаваш всички тези хора и знаеш, че са били нужни години на упорита работа и отхвърляне. И всичко, което виждаш, е големият резултат. Зад това се крие много повече.“
Ключовите фактори включват съвет по изкуствата, който се грижи за литературата, както и култура на добронамереност между поколенията. Има го и фактът, че през последните няколко десетилетия Ирландия се е променила монументално, като е постигнала значителен напредък в отърсването от влиянието на католическата църква, за да узакони разводите, гей браковете и абортите. „Може би това е само моята възраст, но за мен е наистина очарователно как младите писатели сега са свободни да казват неща по начин, по който ние не сме ги казвали много дълго време“, казва Ивет Харт, 54 г., от Books Upstairs, най-старата независима книжарница в Дъблин. „Всички неща, които са били затваряни в бутилки в продължение на години, сега излизат наяве. Ирландците излизат от срама на светло.“
От 2007 г. Сара Банън е ръководителка на литературния отдел в Съвета по изкуствата на Ирландия (An Chomhairle Ealaíon). „В момента работят много повече ирландски писатели, отколкото някога съм предполагала, че е възможно“, казва тя. Литературни списания като Stinging Fly, Dublin Review, Banshee, Tangerine и Tolka са в изобилие, а голяма част от най-добрите творби не идват от ирландски емигранти в Лондон или Париж, а от тези, които са останали у дома.
„Подходът ни към литературата е силно насочен към отделните писатели и към това творбите им да достигнат до публиката“, казва 46-годишната Банън, която е и писателка. „Поставяме огромен акцент върху нашите стипендии. Бюджетът за това е близо 2 млн. евро – и това са само пари, които отиват директно при отделните писатели, за да могат те да отделят време за работа по проектите си.“ Най-голямата от тези награди е наградата за творци от следващото поколение – стипендия в размер до 25 000 евро, която са получили някои от най-добрите и най-умните творци в страната, сред които Флетъри, Ниам Кембъл и Шинеад Глийсън.
„Стипендиите винаги са били ‚без обвързване‘, в известен смисъл“, казва Банън. С други думи, никой няма да потропа на вратата ви след шест месеца, за да ви поиска написана книга. Заедно с това Ирландия освобождава от данъци доходите на творците до 50 000 евро и стартира пилотна схема за предоставяне на базов доход на 2 000 творци в размер на 325 евро седмично.
Бюджетът на Банън за литература за 2024 г. е 6,6 млн. евро – приблизително 5% от общия бюджет на Съвета по изкуствата, който възлиза на 134 млн. евро. Но това не отчита литературните програми в рамките на подкрепяните от съвета по изкуствата центрове за изкуства и фестивали, нито Literature Ireland, която превежда и популяризира ирландското писане в чужбина. Не е включена и Aosdána – асоциация, обединяваща до 250 от най-утвърдените творци в страната (сред нейните членове са Ан Енрайт, Себастиан Бари, Колм Тьойбин и Клеър Кийгън), която предлага стипендия на някои членове, за да им позволи да работят като творци на пълен работен ден.
Като се има предвид всичко това, тя изчислява, че литературата съставлява 6-7 % от общите разходи на Съвета по изкуствата – не е нищо, но не е достатъчно, за да се обясни целия литературен шик на страната. Да се обяснява това само с финансирането означава също така да се пренебрегне новата вълна от вълнуващи гласове – Майкъл Маги, Рейчъл Конъли и Сюзана Дики, за да назовем само някои от тях – идващи от Северна Ирландия, където публичното финансиране на изкуствата е най-лошото в Обединеното кралство.
„Когато гледате на юг, това е цяла екосистема, която отива дори отвъд грантовете и стипендиите“, казва 56-годишната писателка от Белфаст Уенди Ърскин. „Това са фестивалите, списанията, цялата тази инфраструктура, която позволява на хората да пишат.“ Ърскин, която е публикувала два сборника с разкази и подготвя роман, започва да пише сериозно едва в края на 40-те си години, когато си взема един следобед седмично отпуск от работата си като преподавателка по английски език в гимназия в Белфаст, за да присъства на семинар по писане, организиран от организацията Stinging Fly. През 2018 г. издателството за книги на списанието публикува дебютния ѝ сборник с разкази „Sweet Home“, а година след това той е издаден от Picador в Обединеното кралство.
„Наистина мисля, че ако не беше Stinging Fly, нямаше да бъда публикувана от никого“, казва тя. „Не ме публикуваха до 50-те ми години. Нямах данни да съм публикувана някъде и не бях печелила никакви конкурси. Бих си помислила, че за масовите издатели това не би било толкова привлекателно предложение.“
Въпреки че се отнася с подозрение към идеята за ирландска писателска сцена – „Това не ти е Дороти Паркър в Алгонкин [хотел в Ню Йорк]“[1], шегува се тя – Ърскин е една от множеството съвременни писателк и писателии, които са започнали на страниците на Stinging Fly. Списанието е почти толкова често споменавано, колкото и художествения съвет, от всеки, който има мнение за бурната ирландска издателска сцена. Кевин Бари, Колин Барет, Даниел Маклафлин, Клеър-Луиз Бенет и Флетъри са публикували дебютни сборници с разкази в издателството. Първата публикация в живота на [Сали] Руни е две стихотворения в списанието през 2010 г.; по-късно тя е негова редакторка, между 2017 и 2019 г. („Вчера разговарях с един писател, който ми каза колко се е зарадвал, когато е получил внимателно писмо за отказ от Сали Руни“, смее се основателят и издател на списанието, Деклан Мийд, 53 г.) Руни току-що се оттегли от поста председателка на управителния съвет на списанието преди публикуването на новия ѝ роман „Интермецо“ следващия месец. „Не знам как трябва да изглежда ежедневието на Сали в момента“, казва Мийд със съчувствие. „Очевидно любимото ѝ занимание на света е да пише романи и тя все още успява да го прави.“
Срещам се с Мийд в офиса на Stinging Fly, разположен в офис колкото кутия за обувки в „Либъртис“, квартал на Дъблин, в който в миналото е живяла работническата класа. Основано през 1997 г., списанието не само дава трибуна на някои от най-обичаните писатели на Острова в ранния етап от кариерата им, но и проправя пътя на по-нови списания, които се появяват из цялата страна.
В ирландската култура има здрава връзка, която в известен смисъл липсва на британците. Ирландската идентичност е много силна и същевременно разнообразна.
Но именно общността, създадена от Мийд, е породила идеята за ирландска сцена – макар да имам впечатлението, че на писателите тук им е леко омръзнало да слушат запитвания за Руни и „сцената“. „Чрез общността около литературните списания можеш да се запознаеш с други писатели“, казва Флетъри. „Не казвам, че това трябва да е целият свят – много хора пишат и издават книги сами – но за мен беше много полезно да имам група от хора, с които да говоря за работата си. Писането е самотно нещо. Чудесно е някой като Деклан да каже: „Вярвам в работата ти“.
Отворените кандидатури са важна част от дейността на списанието. Мийд казва, че не желае то да се превърне в затворена система, дори ако международният интерес към него се е повишил след неотдавнашна статия в New York Times. По негови оценки около 30% от 2700-те абонати на списанието сега са от страни извън Ирландия. „За нас е важно ирландските писатели да получат възможност да бъдат публикувани у дома.“
Избягвайки самохвалството, Мийд обяснява доминиращата роля на Ирландия в литературата с финансирането, но също така и с факта, че „доброто писане и доброто разказване на истории все още се ценят много високо от широката публика тук – по начин, който изглежда е бил атакуван на други места“.
В другия край на града, в Центъра за култура и наследство на Bank of Ireland, туристите се стичат, за да чуят думите на Шеймъс Хийни в изложбата, посветена на живота и творчеството му. „Имаше американци, които излизаха разплакани“, казва 23-годишната Кийва Бърнс, асистентка по работата с посетители. Изложбата, наречена „Шеймъс Хийни: Чуй сега отново“, е проект, ръководен от Националната библиотека на Ирландия, която съхранява архивите на Нобеловия лауреат.
Обществените библиотеки в страната са живи и здрави, като през 2022 г. заеманията на книги са се увеличили с 31% спрямо предходната година. Ирландия току-що стартира програма, предлагаща безплатна чанта с книги на английски или ирландски език на всяко дете, започващо училище, и има завидна програма от безплатни авторски беседи, водени от лауреата за художествена литература Тьойбин и финансирани от Съвета по изкуствата. „Ирландия обича библиотеките си, а писателите обичат ирландските библиотеки и между тях съществува истинска връзка благодарение на ангажираните читатели“, казва Стюарт Хамилтън, ръководител на отдела за развитие на библиотеките в Агенцията за управление на местните власти.
Книжарниците, които посещавам, също са подобаващо пълни за страна, която има своя версия на Gogglebox за книжни клубове. В Стоунибатър, докато Флетъри се снима, влизам в „Лилипут прес“ – издателство с прилежаща книжарница, където 25-годишната Енежда Насадж, асистентка в редакцията, работи на касата между четенето на ръкописи. „Имаме четирима постоянни служители и всички четем като луди“, казва основателят и издател Антъни Фарел, 73 г. Клиентка на име Каролин Флин току-що се е обадила, за да вземе книга, която е видяла в Instagram. Тя ми казва, че „винаги избира ирландска книга“ за своя лондонски книжен клуб. „Трябва да спра да го правя.“
Основано през 1984 г. и издаващо художествена и нехудожествена литература, „Лилипут“ изтръгва Донал Райън от купчината с отпадъци и публикува първите му два романа – „The Spinning Heart“, който печели наградата „Гардиън“ за първа книга през 2013 г., и „The Thing About December“ – преди да бъде подписан договор с „Пенгуин“. За Фарел, който прекарва години в Лондон, преди да се върне у дома, въпросът защо ирландските писатели са толкова добри, не е озадачаващ. „В ирландската култура има здрава връзка, която в известен смисъл липсва на британците. Ирландската идентичност е много силна и същевременно разнообразна. Мисля, че мащабът на страната е перфектен. Можеш да я опознаеш за целия си живот.“
[1] „Дороти Паркър в „Алгонкин“ се отнася до известните сбирки на кръглата маса „Алгонкин“ – група писатели, критици и актьори, които редовно се събирали в хотел „Алгонкин“ в Ню Йорк през 20-те години на ХХ век. Дороти Паркър, остроумна поетеса, писателка и критичка, е била един от най-изтъкнатите членове на тази група. Кръглата маса, известна още като „Порочния кръг“, е известна с интелектуалните си шеги, острия хумор и остроумието си.
