Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 10 Riga Soviet Memorial 

Рига, 10 май 2022 г.: Цветя, положени пред Паметника на освободителите на Съветска Латвия и Рига от германските фашистки нашественици.
Ден по-рано правителството е отменило ежегодното „Празненство на победата“ на рускоезичното малцинство на това място и е оградило паметника.

Таисия Воронцова/ТАСС

 

Рига, с добре запазения си средновековен център и район в стил ар нуво, отдавна е известна като Перлата на Балтика. Тридесет години след възстановяването на Република Латвия столицата ѝ е осеяна и с архитектурни и скулптурни реликви от „съветското време“ – окупацията от 1944 до 1991 г. Те варират от монотонните редици от пететажни сиви жилищни блокове, с които Москва е покрила балтийските държави, до Латвийската академия на науките. Построена между 1951 и 1961 г., тази висока сграда, известна на местно ниво като „тортата на Сталин“, първоначално е била предназначена за подарък за рождения ден на диктатора, който умира през 1953 г. Някога латвийците са смятали сградата, в която са запазени оригиналните декоративни чукове и сърпове, за пълна грозотия, както и неприятно напомняне за Сталин, който през 1940 г. смазва краткотрайната Латвийска република и през 1944 г. налага отново съветско управление над страната след повече от три години нацистка окупация. Но изглежда, че те вече не се притесняват от това. От балкона на седемнадесетия етаж се открива панорамна гледка към града, която е популярна сред туристите, от които Рига е силно зависима.

Руското нахлуване в Украйна на 24 февруари обаче постави други архитектурни наследства от съветската окупация в драматично нова светлина. Днес най-спорен е Паметникът на освободителите на Съветска Латвия и Рига от германските фашистки нашественици, построен през 1985 г., по време на залеза на съветската империя, в чест на четиридесетата годишнина от победата на Червената армия над Германия. Известен още като Мемориал в Парка на победата, паметникът се състои от висок обелиск и две групи скулптури, едната от които представлява идеализирано изображение на трима съветски войници. С височината си от 80 метра той е един от най-големите военни мемориали, построени от Съветския съюз извън Русия, и е почти два пъти по-висок от Паметника на свободата в Рига, известен като Милда, построен през 1935 г. в чест на латвийците, загинали по време на войната за независимост на страната между 1918 и 1920 г., след повече от век руско управление.[1]

 

2022 10 milda riga

Паметникът Милда

 

Мемориалът в Парка на победата е разположен на противоположния бряг на река Даугава. В продължение на много години етническите латвийци го ненавиждаха като символ на съветското управление. През 1997 г. ултранационалистическата група Perkonkrusts се опита да взриви паметника с импровизирани експлозиви, но те избухнаха преждевременно, причинявайки само повърхностни щети. Двама от извършителите загинаха при взрива. Останалите бяха арестувани, съдени и хвърлени в затвора от латвийското правителство в съответствие със споразумението, сключено с Русия през 1994 г., за взаимна защита, поддържане и грижа за паметниците и военните гробове, след което Кремъл със закъснение и неохота изтегли останалите си сили в Прибалтика. Наред с други неща, споразумението предвиждаше латвийското правителство да продължи да изплаща пенсиите на 22 000 (сега 11 000) пенсионирани руски военнослужещи, които са избрали да останат в Латвия.

До неотдавна споровете относно мемориала в Парка на победата изглеждаха затихнали, тъй като напрежението между етническото латвийско мнозинство и рускоезичното малцинство – приблизително една четвърт от 1,9 млн. души в страната – беше намаляло. С течение на годините мемориалът се превърна и в място на бурното ежегодно „празнуване на победата“ на 9 май, както го наричат представителите на руското малцинство. Правителството не беше доволно от тези празненства, но се отнасяше сдържано към тях.


Small Ad GF 1

Всичко това беше преди 24 февруари. След руското нахлуване паметникът се превърна в огнище на все по-разпален дебат за историческата памет на Латвия, а латвийското правителство възнамерява да го разруши. На 26 май, след разгорещени дебати, Saeima [Сейм], латвийският парламент, гласува с огромно мнозинство в полза на нов мащабен закон, озаглавен „За забрана на излагането на предмети, прославящи съветския и нацисткия режим, и тяхното демонтиране на територията на Република Латвия“, и той беше официално одобрен на 16 юни. Само седемнадесет членове на партията „Хармония“, която представлява руското малцинство и се ползва със значителна, макар и намаляваща подкрепа, както и двама необвързани членове, бяха против.[2]

Законодателството беше кулминацията на хаотична верига от събития, която започна с тазгодишното честване на 9 май, отменено от правителството, или по-скоро с неуспешното справяне на полицията с протеста, състоял се на 10 май, когато стотиците цветя, които руснаците имаха право да оставят в основата на обелиска, бяха изнесени. Това доведе до демонстрация на триста сърдити проруски протестиращи, които се сблъскаха и с група украински поддръжници, облечени в жълто-синьо. Начинът, по който полицията в Рига се справи с инцидента, беше широко критикуван, особено от консервативната партия „Национален алианс“, една от четирите партии в управляващата дясноцентристка коалиция, а министърката на вътрешните работи Мария Голубева беше принудена да подаде оставка.

По това време инициативата за разрушаване на паметника, който започна да набира скорост след 24 февруари, се разшири и обхвана всички триста и повече мемориала и паметници от съветската епоха в страната, въпреки първоначалния ангажимент на Рига да ги защитава съгласно двустранното споразумение от 1994 г. На 12 май разгневеният Сейм гласува за спиране на действието на това споразумение „докато Русия не прекрати нарушенията на международното право по отношение на Украйна, включително извеждането на въоръжените си сили от територията на Украйна и пълното възстановяване на териториалната цялост и суверенитета на Украйна“.

Рихард Колс, откровеният председател на комисията по външни работи на Сейма, който е инициатор на законодателството, ми обясни мотивите за него. „Така нареченият Паметник на победата е място за празнуване на 9 май – Деня на победата – от началото на 2000 г., когато Путин дойде на власт“, каза ми той в скромния си кабинет срещу сградата от средата на XIX в. в историческия Стар град, където се помещава Сеймът.

В хода на годините годините паметникът се е превърнал в катализатор на постсъветската носталгия за малката част от обществото, живееща под влиянието на руските медии, докато повечето от нас го възприемат като напомняне за съветската окупация и знак за идеологията на „руския мир“, пропагандирана от Кремъл в чужбина.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Кремъл продължава да използва Парка на победата „като инструмент за мобилизиране на своите ‚руски поданици‘ към собствената си изкривена представа за историята и за деморализиране на онази част от латвийското население, за която е приемливо да празнува ‚Деня на победата‘ на 9 май“, казва Колс. „Латвия“, изтъкна той,

няма официален празник – а всъщност нищо, което да се празнува в контекста на Втората световна война. С промяната в международните реалности сега имаме възможност да изразим истинското си отношение към паметника, станал символ на режима-наследник на Съветския съюз, който днес извършва престъпления срещу човечеството в Украйна, и да премахнем този „трън“.

Селма Левренс, млада прогресивна активистка и бивша парламентарна сътрудничка, която беше една от проукраинските контрадемонстранти в Парка на победата на 10 май, е съгласна с това. Доскоро тя твърдеше: „Бях много против премахването на съветския паметник, въпреки че ежегодното събитие там се превърна във все по-милитаристично празнуване на путинизма. Същото се отнася за много, ако не всички хора от моя ‚балон‘.“ Латвийците, особено младите латвийци, често говорят, че живеят в един от двата етнически „балона“. Доскоро ми правеше впечатление, че след като съм работила със студенти и от двата „балон“, различията, които ги разделят, малко по малко намаляват. Но вече не е така. „Много неща се промениха радикално от 24 февруари насам“, каза Левренс.[3]

„[От този паметник] няма никаква стойност или полза за латвийското общество“, каза ми Левренс, която наскоро обяви кандидатурата си за Сейма на предстоящите през есента избори. „Разбира се, премахването на паметника няма да реши по-дълбоките проблеми на нашето разделено общество. Но то е възможност да започнем от нова страница.“ Ето защо тя се е появила на 10 май, за да се изправи срещу проруските протестиращи там, както и за да покаже подкрепата си за Украйна. Борбата на Украйна е и борба на Латвия, настоява тя.

Реакцията на руското посолство в Рига, което е в състояние на полуобсада, откак на 25 февруари, ден след нахлуването, орда разгневени латвийци се опита да го нападне, беше очаквано гневна. „Възмутени сме от решението на латвийския Сейм едностранно да преустанови действието на член 13 от руско-латвийското междуправителствено споразумение от 30 април 1994 г.“, обяви посолството. И продължи:

Тази ситуация ясно демонстрира пред цялата отговорна международна общност истинското лице на политическия елит на Латвия: цинизъм, двойни стандарти, пълно отхвърляне на цивилизованите начини за решаване на междудържавни въпроси и нагло незачитане на основните принципи на международното право.

Разбираемо е, че сред законодателите имаше доста намигвания, когато прочетоха последния ред. Въпреки това е трудно да се оспори следващия: „В Латвия проблемът с уреждането на сметките със собственото историческо минало е много сериозен.“

От друга страна, не всички латвийски рускоговорящи, които са разгневени от изгледите за събаряне на паметника, са поддръжници на Путин и неговата инвазия в Украйна. Някои от тях, сред които и няколко мои познати, разглеждат Парка на победата така, както първоначално е бил замислен – или се предполага, че е бил замислен: като възпоменание за победата на СССР над Германия, въпреки че след нея е последвало драконовско съветско управление.

Една от тях е Керсти Илвес, руска актриса от Латвия, която живее в Париж. Илвес казва, че тя и семейството ѝ почитат Парка на победата „като паметник на войниците, освободили Латвия от фашизма. Във всяко семейство – със сигурност в тези, които познавам – има дядо или прадядо, който се е сражавал срещу нацистите. Ето защо той е специален за нас.“ Не, казва тя, заради случващото се в Украйна, въпреки отявлените пропутински и антиукраински демонстранти, които се появиха на 10 май.

Артурс Крисянис Каринс, латвийският премиер от американски произход, не се притеснява от пропутинската фракция сред руското население на Латвия. Тази фракция е „малцинство на малцинството“, каза той в радиоинтервю на 19 май, седмица след размириците в Парка на победата. Като доказателство той цитира неотдавнашно проучване на авторитетната латвийска социологическа агенция SKDS, според което броят на поддръжниците на Путин е намалял от 20 на 13 процента от началото на войната. „Това означава около 5 процента от населението на нашата страна“, посочи Каринс, отбелязвайки, че дори в повечето западни страни обикновено има също толкова малък процент от населението, който е недоволен от правителството.[4] „Можем да живеем с това“.

Каринс продължи да изброява действията на своето правителство, насочени към укрепване както на военната защита на страната в сътрудничество със съюзниците ѝ от НАТО, така и на културната ѝ защита, като ускори продължаващите усилия за премахване на руския език от образователната система, „така че във всички наши училища ще се преподава на държавния език“.[5] Не се притеснявайте за лудите, които се появиха в Парка на победата на 10 май, каза той. И не се притеснявайте от Русия.

И все пак, с право или не, много латвийци се притесняват от Русия, както и за бъдещето на страната си. Някои от по-възрастните хора, особено тези, които имат спомени от ужасяващите съветски депортации в края на 1940-те години, дори са опаковали куфарите си през февруари и март, в случай че руснаците се върнат. Те са малцинство. Но има много повече латвийци и от двете страни на етническото разделение, които се притесняват дали все още крехката латвийска държава ще издържи на отзвука от войната в Украйна.

Последната седмица на май беше напрегната и изпълнена с тревожни събития, тъй като сянката на войната ставаше все по-голяма. На 26 май украинският президент Володимир Зеленски направи от Киев обръщение към латвийския парламент. Той благодари на Латвия за изобилната военна и хуманитарна помощ, която е оказала на страната му, включително за приемането, настаняването и обучението на повече от 30 000 украински бежанци – немалък брой за финансово затруднена държава с население под два милиона души. Освен това той изрично обвърза съдбата на Украйна с тази на Латвия. „Скъпи латвийци!“, призова той.

Родителите ни се надяваха, че войната няма да засегне нашето поколение. Че вие и аз няма да бъдем заплашени от това, което предишните поколения е трябвало да преживеят. Потисничество, репресии, депортиране… Ние разполагаме с всичко необходимо, за да премахнем тези заплахи. И аз съм сигурен, че ще го направим. Заедно. И водени от нашите ценности. Благодаря, Латвия! Слава на Украйна!

Пламенната реч на Зеленски беше посрещната с бурни аплодисменти от видимо развълнуваните законодатели, въпреки че се видя, че представителите на „Хармония“ ръкопляскат малко по-хладно от колегите си.

Четири дни по-късно, на 30 май, се състоя тържественото откриване на Музея на окупацията на Латвия. Създаден през 1993 г., за да представи случилото се в Латвия между 1940 г. и 1991 г., включително престъпленията, извършени по време на нацисткия и съветския режим, със силен акцент върху последния, както и трудния път до възстановяването на независимостта през 1991 г., музеят се помещава в масивна, наподобяваща кутия сграда, която има спорна история. Построена през 1971 г. в чест на стогодишнината от рождението на Ленин, тя първо е била музей на латвийските червени стрелци – латвийските съветски войски, които са се сражавали в Руската гражданска война. Всяка от балтийските държави има музей на окупацията, а латвийският определено е най-малко впечатляващият от тях. Спомням си, че го разгледах при първото си посещение в Рига през 2002 г. и бях поразен от аматьорския му, агитпропски характер.

Повторното откриване на музея, който се помещаваше в бившето американско посолство по време на дълго отлагания и спорен ремонт на стойност 10 млн. евро, при нормални обстоятелства щеше да бъде напрегнато събитие. Войната в Украйна и спорът за Парка на победата го направиха още по-напрегнато. Президентът на Латвия Егилс Левитс, кротък, очилат шестдесет и шест годишен юрист и адвокат, дългогодишен съдия в Европейския съд по правата на човека, все още не е успял да завладее въображението на латвийската общественост така, както го правеше неговата внушителна и все още обичана предшественица Вайра Вике-Фрайберга, която управляваше от 1999 до 2007 г. и помогна за приемането на Латвия в ЕС и НАТО. Но забележките, които той произнесе с емоционален глас пред събралото се множество, наелектризираха залата.

„Дами и господа!“ започна Левитс.

Бруталното нахлуване на Русия в Украйна пробуди в националната ни памет съветското нахлуване в Латвия през 1940 г. Престъпленията, извършени от руската армия в Украйна, ни напомнят за бруталните убийства на латвийски цивилни граждани по време на [съветската] окупация.

По-нататък президентът възхвали значението на обновения музей за „обяснението на трагичния възел в латвийската държавност“, като описа последователните нацистка и съветска окупации, незаконната мобилизация на латвийци в окупационните армии и почти забравеното съпротивително движение по време на съветската окупация, известно като Горските братя.

Левитс не спомена мемориала в Парка на победата, но ясно намекна за него, като същевременно отхвърли както западната интерпретация на освобождението на Латвия, така и тази, която Путин и руските медии използват, за да оправдаят руската агресия в Украйна и, поне косвено, да оправдаят евентуални бъдещи действия срещу Прибалтика. „Европейското пространство на паметта все още е разделено от различни интерпретации на Втората световна война“, заяви Левитс.

От години насам на Запад доминира разказът за победата на съюзниците над нацизма като единствено зло. От друга страна, Русия, особено при управлението на Путин, основава своята идентичност на победата си в така наречената Велика отечествена война, прославяйки образа си на освободителка на света. Нито едно от тези тълкувания не съответства на латвийския опит. Латвия не е освободена от Запада, а е окупирана отново от Съветска Русия през 1945 г.

 

Музеят на окупацията в Рига

 

След речта му разгледах музея. В новата изложба, която заема почти хиляда квадратни метра, изобилстват завладяващи, внимателно монтирани видеоклипове и безброй творчески монтирани фотографии и съпътстващи текстове. Тя е по-непретенциозна от предишния вариант, като позволява на жертвите, както и на оцелелите от двете окупации, да говорят за ужасите, които са преживели и на които са били свидетели.

В раздела за съветската окупация погледът ми беше привлечен от изложба, илюстрираща как Съветският съюз се опитва да заличи спомена за първата латвийска република, като поврежда или разрушава паметници от онова време. Нарича се „Изчистване на паметта“. Попитах Гинтс Апалс, ръководител на отдела за обществена история в музея, дали това не е същото, което латвийското правителство сега предлага да направи с Парка на победата и други мемориали. Той не се съгласи. „Не мисля, че сегашните събития около паметниците от съветската епоха могат да се сравняват директно със съветската политика“, настоя той.

Съветският режим се опитва да заличи спомените за независима Латвия, за да подчини народа и да изгради ново русифицирано комунистическо общество. Латвия не се опитва да изтрие ничия памет. Факт е, че много хора в Латвия възприемат съветските военни паметници като напомняне, че съветският – или руският – терор може да се върне.

Разбира се, няма много доказателства, че който и да е латвиец от която и да е общност – дори и гласовитото пропутинско малцинство от руснаци – има някакъв особен интерес отново да бъде част от майка Русия. А и Путин, който е зает с Украйна, доскоро не беше казвал изрично, че има особени намерения относно Прибалтика. Но на 9 юни той намекна за такива планове, когато в бомбастична реч за своя предшественик Петър Велики го „похвали“, че през 1704 г., по време на Великата северна война, си е „върнал“, както лукаво се изрази, управлявания от Швеция естонски град Нарва[6].

Запитах се как ли жителите на други латвийски градове, особено тези от източната част на страната, близо до Русия, възприемат военните паметници от съветската епоха в собствените си градове? За да разбера това, през уикенда преди откриването на музея пътувах до Резекне, град с 27 000 жители, разположен на двадесет и три километра западно от латвийско-руската граница.

Населението на Резекне е почти равномерно разпределено между етнически латвийци и руснаци – 47,5 % към 41,5 %. Хотелът, в който обичам да отсядам, „Колона“, е построен през 1939 г., в залеза на първата република. Проектиран в предпочитания по това време в Прибалтика скандинавски стил, с големи прозорци и извита фасада, той е бил предназначен отчасти за настаняване на съветски официални лица и туристи, за които се е очаквало да преминат през Резекне на път за Олимпийските игри през 1940 г. в Хелзинки, от другата страна на Финския залив.

Тези игри са отменени, след като Съветският съюз нахлува във Финландия през ноември 1939 г., а тримесечната финландско-съветска зимна война, на която войната в Украйна толкова зловещо прилича, е последвана от първата съветска окупация на Прибалтика. Хотелът е бил почти напълно разрушен в тежките боеве между отстъпващите германски и настъпващите съветски сили, които се разгарят в района през пролетта на 1944 г. След войната и връщането на съветската власт хотелът е реконструиран и става популярен сред руските туристи, които обичат да летуват в Резекне и да се излежават на брега на близкото езеро.

Преди да си тръгнат, съветските войски издигат в центъра на града Паметника на освободителите на Резекне – огромно, около 60-метрово изображение на съветски войник, който държи автомат PPSh-41 [шмайзер] – стандартно издание за войските на Сталин. Не е изненадващо, че паметникът, който е известен и като „Альоша“, е на челно място в списъка на съветските паметници, които Сеймът би искала да премахне. Освен това се оказва, че той се намира в непосредствена близост до хотела. Когато пристигнах, там нямаше полицаи, като тези, които сега денонощно бдят в Парка на победата, който е блокиран. Нямаше и много посетители. Забелязах обаче, че всяка сутрин имаше повече цветя. От разговорите ми с представители на двете етнически общности останах с впечатлението, че паметникът не е толкова спорен, колкото стана мемориалът в Парка на победата в Рига. Въпреки това на 7 юни градският съвет на Резекне реши безапелационно да го премести в градското гробище в покрайнините на града, където са погребани част от загиналите във войните съветски граждани.

юни 2022 г.

Източник

 

[1] Сталин е искал да го събори, но според сведенията е бил разубеден от Вера Мухина, изтъкната съветска скулпторка, родена в Рига. (всички бележки са на автора). 

[2] На последните избори за Сейма през 2018 г. „Хармония“ спечели 19,9% от гласовете, което е спад спрямо 28,6% през 2011 г.

[3] Трябва да се отбележи, че руският „балон“ включва много латвийски руснаци, които се смятат първо за латвийци и после за руснаци.

[4] Всъщност това означава само около 3 процента от населението на Латвия.

[5] На 1 март, четири дни след инвазията, латвийското правителство заяви, че ще увеличи бюджета за отбрана от 2,2 на 2,5 процента от БВП. Според ускорената езикова реформа до 2025 г. цялото образование ще се провежда на латвийски език, официалния език на страната.

[6] Забележките на Путин накараха естонското министерство на външните работи да извика руския посланик в Талин Владимир Липаев на остър дипломатически разговор. „В момент, когато Русия провежда реваншистката си политика, определяна от идеологията на „Русский мир“ [Руския свят], като се опитва да унищожи държавността и народа на Украйна, [това] е напълно неприемливо“, каза на Липаев Рейн Таммсаар, заместник-министър на външните работи.

 

Гордън Сандър е журналист и историк, живеещ в Рига, Латвия. Той е кореспондент за скандинавските и балтийските страни на The Christian Science Monitor, редовен сътрудник на The Washington Post и гостуващ лектор в Латвийската академия на културата.


Pin It

Прочетете още...