Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 05 Putin Generals
Руският президент Владимир Путин на военен парад в Москва, май 2021 г.
Михаил Метцел / Фотографска агенция Sputnik

 

На 20 декември 1999 г. Владимир Путин се обръща към висши служители на руската Федерална служба за сигурност (ФСБ) в нейната централа „Лубянка“ край Червения площад в Москва. Наскоро назначеният 47-годишен министър-председател, който е имал чин подполковник във ФСБ, е на посещение, за да отбележи празника в чест на руските служби за сигурност. „Задачата за проникване в най-високото ниво на властта е изпълнена“, остроумничи Путин.

Бившите му колеги се поусмихват. Но шегата е за сметка на Русия.

Путин стана временен президент само две седмици по-късно. От самото начало на управлението си той работи за укрепване на държавата, за да противодейства на хаоса на постсъветския капитализъм и несигурната демократизация. За да постигне тази цел, той смята за необходимо да издигне статуса на службите за сигурност и да постави бивши служители на тези служби начело на критични държавни органи.

През последните години обаче подходът на Путин се промени. Все повече и повече високопоставените личности, които доминираха преди, биват изместени от бюрокрацията. И тъй като руският президент разчита на тези бюрократични институции, за да продължи да укрепва контрола си, тяхната власт нарасна в сравнение с другите държавни органи. Но едва през февруари, когато Путин даде заповед първо да се признае независимостта на самопровъзгласилите се републики Донецк и Луганск, а след това, няколко дни по-късно, да се изпратят руски войски в Украйна, пълното завладяване на държавната власт от новия апарат за сигурност стана очевидно.

В първите дни на войната повечето клонове на руската държава изглеждаха зашеметени от решимостта на Путин да нахлуе, а някои видни длъжностни лица дори сякаш поставяха под съмнение разумността на решението, макар и плахо. Но през изминалите седмици както правителството, така и обществото застанаха зад Кремъл. Несъгласието вече е престъпление, а хората, които някога са имали власт за вземане на решения – дори и ограничена – се оказаха заложници на институции, чиято единствена цел е сигурността и контролът. Това, което се случи, на практика е преврат на ФСБ срещу ФСБ: Русия беше държава, доминирана от силите за сигурност, но сега самата безлика бюрокрация за сигурност се е превърнала в държава, а на върха ѝ седи Путин.

Оцеляването на чекистите

Съвременната ФСБ води началото си от Болшевишката революция през 1917 г., когато Общоруската извънредна комисия, известна още като ЧК, преследва враговете на новата съветска държава под яростното ръководство на Феликс Дзержински. Нейните последващи варианти – Народният комисариат на вътрешните работи (НКВД) и Министерството на държавната сигурност (МГБ) – се развиват при управлението на съветския лидер Йосиф Сталин и са ръководени от най-известните ръководители – Генрих Ягода през 1930-те години и Лаврентий Берия през 1940-те и 50-те години. КГБ става основната агенция за сигурност на Съветския съюз през 1954 г. при Никита Хрушчов, наследник на Сталин. През следващото десетилетие Хрушчов разширява надзора на Комунистическата партия върху контролните институции на съветската държава, като ограничава тяхното влияние. Но след свалянето на Хрушчов през 1964 г. Юрий Андропов, дългогодишен ръководител на КГБ, възвръща изгубения авторитет на организацията, довеждайки службата за сигурност до върха на властта ѝ през 1970-те години.

Андропов оглавява Съветския съюз като генерален секретар на Комунистическата партия от 1982 до 1984 г. Той е безмилостен в налагането на идеологически контрол. Всяко „отклонение“ – като например скрито несъгласие със съветската политика – е основание за преследване. Някои инакомислещи са хвърлени в затвора или в психиатрични отделения за „превъзпитание“, а други са принудени да емигрират. [Самата аз], живеейки в Москва по това време, си спомням полицейските рейдове за залавяне на недисциплинирани граждани и офицерите на КГБ в цивилно облекло – работещи като „полиция на мисълта“ по Оруел – които тайно обикаляха градските улици и задържаха хора, заподозрени в пропускане на работа или прекалено много свободно време. Това беше атмосфера на тотален контрол, в която КГБ на Андропов имаше пълната власт.

В края на 80-те години реформите, въведени от съветския премиер Михаил Горбачов, разхлабиха хватката на силите за сигурност. Перестройката трябваше да обнови Съветския съюз – някои изследователи дори твърдят, че Андропов има пръст в програмата – но в крайна сметка тя застраши оцеляването на режима. Последният съветски лидер се обърна срещу своите господари от КГБ, като разкри престъпленията на сталинизма и пристъпи към отваряне към Запада. Когато Желязната завеса пада през 1989 г. и съветските сателитни държави в Източна Европа напуснаха сферата на влияние на Москва, КГБ се обърна срещу Горбачов и две години по-късно извърши неуспешен преврат, който ускори разпадането на Съветския съюз.

Апаратът за сигурност беше унижен, но не беше разпуснат. Борис Елцин, първият президент на постсъветска Русия, смяташе, че комунизмът, а не КГБ, е по-голямото зло. Той вярваше, че простото преименуване на КГБ във ФСБ ще промени и организацията, като ѝ позволи да стане по-благосклонна и по-малко контролираща. Това е чисто пожелателно мислене. Службите за сигурност на Русия водят началото си от бруталните телохранители на Иван Грозни – опричниците – през XVI век и Тайната канцелария на Петър Велики през XVIII век. Опитът за реформа на Елцин не можеше да потисне трайно една система с толкова дълбоки исторически корени, както не е могъл да го направи и Хрушчов четири десетилетия по-рано.

Всъщност служителите на КГБ са сравнително добре подготвени да преживеят краха на комунизма и прехода към капитализъм. За службите за сигурност призивът за безкласово общество на пролетариите винаги е бил само лозунг; идеологията е била инструмент за контрол над обществото и укрепване на държавната ръка. Бившите членове на службата прилагат този прагматичен подход, когато се издигат до елитни позиции в постсъветска Русия. Както обяснява Леонид Шебаршин, бивш високопоставен служител на КГБ, съвсем естествено е тези, които са се обучавали под ръководството на Андропов за тайна война срещу външни и вътрешни врагове – НАТО, ЦРУ, дисиденти и политическа опозиция – да се превърнат в новата руска буржоазия. Те могат да се справят с ненормирано работно време, да постигат успех във враждебна среда и да използват тактики за разпит и манипулация, когато се налага. Те изстискват всяка последна капка труд от своите служители и подчинени.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Самият Путин, един от тях, беше възхваляван като прагматик от западните дипломати, след като се издигна от неизвестността и стана президент на Русия през 2000 г. Още тогава той не криеше намерението си да установи абсолютна власт в стил Андропов, като бързо се зае да ограничи властта на капиталистическите барони, които процъфтяваха през 1990-те години по време на бясното президентство на Елцин. Според Путин независимата олигархия, контролираща стратегически отрасли като петрола и газа, застрашава стабилността на държавата. Той се погрижи бизнес решенията, свързани с националния интерес, да се вземат от шепа доверени хора – т.нар. siloviki, или филиали на държавните военни служби и агенции за сигурност. Тези лица на практика се превърнаха в управители или пазители на контролираните от държавата активи. Много от тях са от родния на Путин Ленинград (днешен Санкт Петербург) и повечето са служили заедно с него в КГБ. В корпоративния сектор в техните редици са Игор Сечин (Роснефт), Сергей Чемезов (Ростех) и Алексей Милер (Газпром), а с въпросите на държавната защита се занимават Николай Патрушев (секретар на Съвета за сигурност), Александър Бортников (директор на ФСБ), Сергей Наришкин (директор на Службата за външно разузнаване), Александър Бастрикин (ръководител на Следствения комитет) и др.

Путин е убеден, че укрепването на „извънредните органи“ на държавата ще предотврати сътресения от рода на тези, които доведоха до разпадането на Съветския съюз през 1991 г. Поставянето на бивши агенти на КГБ начело на органите изглежда предлагаше известна икономическа и политическа стабилност. В стремежа си да запази тази стабилност, през 2020 г. Путин предприе действия за удължаване на президентския си мандат, като предложи конституционни поправки, за да заобиколи ограниченията на мандата, които щяха да го отстранят от длъжност през 2024 г.

След ратифицирането им конституционните промени дадоха на държавата широка свобода на действие за решаване на проблеми, вариращи от COVID-19 до масовите протести в Беларус и връщането на руския опозиционен адвокат Алексей Навални в Москва. Както и по времето на Андропов, сега всички въпроси се решават от централни регулаторни органи – федерални организации, които контролират всичко – от данъчното облагане до науката (думата „надзор“ в много от руските им названия ги прави лесно разпознаваеми). Наказателното преследване е все по-често използвана тактика срещу руски граждани, които се оплакват от злоупотреби с власт, искат по-добри услуги или изразяват подкрепа за Навални, който сам е осъден въз основа на фалшиви обвинения в измама и други предполагаеми престъпления. Наказателният апарат за контрол е затегнал хватката си, ръководен от технократския министър-председател Михаил Мишустин, бивш данъчен служител, и от редица мениджъри на средно ниво в бюрокрацията на режима.

Превратът на ФСБ

Решението на Путин да признае независимостта на Донецк и Луганск, а впоследствие да започне „специална военна операция“ за „денацификация“ на Украйна, следва подобен модел на наказание за политическо отклонение: той се стреми да накаже цяла една страна за това, което смята за неин „антируски“ избор да се присъедини към Запада. Но в самата Русия събитията, предшестващи и следващи инвазията, отбелязаха също така завършването на политическа промяна, която се подготвяше от години. Те разкриха отслабващата власт на силоваците, които доминираха в началото на ерата на Путин, и замяната им с безлична бюрокрация за сигурност и контрол.

На 21 февруари, по време на излъчвано в национален ефир заседание на Съвета за сигурност, най-близките довереници на президента изглеждаха напълно наясно с това какво ще включва признаването на Донецк и Луганск. Наришкин от Службата за външно разузнаване се запъна в думите си, когато Путин поиска от него да потвърди подкрепата си за решението. В края на размяната изглеждаше дори, че Наришкин трепери от страх. Дори Патрушев, отявлен консерватор чекист, искаше да информира Съединените щати за плановете на Русия да изпрати войски в Украйна – предложение, което остана без отговор.

Забележително е, при едно толкова важно решение, каквото е нахлуването в съседна държава, колко много държавни органи са били оставени извън обсега на информацията. Икономическите институции бяха изненадани – когато Елвира Набиулина, ръководителка на руската централна банка, се опита да подаде оставка в началото на март, ѝ беше казано просто да се прибере и да се справи с икономическите последици. Военните изглежда също не бяха наясно с целия план и прекараха месеци в придвижване на десетки хиляди войници по границата, без да знаят дали ще получат заповед да атакуват.

Тайната операция на Путин беше скрита дори от други тайни агенти. Например ръководителите на отдела на ФСБ, отговарящ за предоставянето на Кремъл на разузнавателна информация за политическата ситуация в Украйна, не вярваха напълно, че ще се стигне до инвазия. Много анализатори уверено твърдяха, че тя ще бъде против националните интереси на Русия. Успокоени от предположението, че мащабна атака е изключена, служителите продължаваха да поднасят на Путин историята, която той искаше да чуе: Украинците са славянски братя, които са готови да бъдат освободени от сътрудничещите с нацистите и контролирани от Запада подставени лица в Киев. Източник от Кремъл ми каза, че много служители вече предвиждат катастрофа, подобна на войната в Афганистан през 1980-те години, която завърши с позорно оттегляне и допринесе за разпадането на съветската империя. Но в едно правителство, което става все по-технократично, институционализирано и безлично, подобни мнения вече не са допустими.

Тъй като конфликтът продължава вече трети месец и доказателствата за военни престъпления се увеличават, повечето служители и политици продължават да подкрепят Путин. Големият бизнес до голяма степен мълчи. Икономическите елити, откъснати от Запада, се сплотяват около знамето. Въпреки че някои от тях може да мърморят насаме, много малко от тях се изказват публично. Сред редките изключения са милиардерът индустриалец Олег Дерипаска, който многократно е призовавал за мир; бившият сътрудник на Путин Анатолий Чубайс, известен с това, че ръководи приватизацията на Русия по времето на Елцин, който избяга в Турция; олигархът и бивш собственик на футболния клуб „Челси“ Роман Абрамович, който се опита да съдейства за постигане на споразумение чрез преговори; и предприемачът Олег Тинков, който беше принуден да продаде акциите си в своята изключително успешна онлайн банка „Тинкоф“ за копейки, след като се обяви срещу „операцията“.

Останалите 145 млн. граждани на Русия – с изключение на онези десетки или може би стотици хиляди, които са избягали в чужбина – също се съобразяват с тях. След като са загубили достъп до чуждестранни полети, търговски марки и платежни системи, повечето от тях са принудени да приемат, че животът им е обвързан с Кремъл. В рязко отклонение от първите дни на украинската операция, когато общественият шок беше осезаем и хората излязоха по улиците, за да изразят антивоенни настроения, социологическите проучвания показват, че около 80 процента от тях сега подкрепят войната. Действителният брой вероятно е по-нисък – когато държавата упражнява пълен контрол, хората дават отговорите, които режимът иска. Въпреки това моите собствени разговори с роднини и приятели в цяла Русия потвърждават, че противопоставянето срещу войната става все по-непопулярно. Един познат от курортния град Кисловодск в Северен Кавказ например настояваше, че Путин трябва да завърши „мисията по ‚денацификация‘, да се погрижи за Донбас и да покаже на американците, че не трябва да си играят с Русия“.

След като шокът отмина, на негово място се появи страх. В телевизионно обръщение в средата на март Путин настоя, че западните страни „ще се опитат да заложат на така наречената пета колона, на националните предатели“, намеквайки, че всички противници на неговата „операция“ са непатриотични врагове. Преди това правителствените служби за сигурност обявиха нов закон: разпространението на „фалшива информация“ или всякакъв разказ, който противоречи на официалната версия на Министерството на отбраната, е престъпление, което се наказва с до 15 години затвор. Бяха блокирани или разпуснати независими медии, включително вестник „Новая газета“, либералното радио „Ехото на Москва“ и телевизия „Дождь“, които допреди два месеца редовно критикуваха правителството. Ню Йорк Таймс, Би Би Си, Си Ен Ен и други чуждестранни медии напуснаха страната. От края на февруари досега са задържани повече от 16 000 души, включително 400 тийнейджъри. Хората са арестувани само за това, че са били близо до място на протест. За един московчанин самото появяване на Червения площад с копие на романа „Война и мир“ на Лев Толстой беше достатъчно, за да бъде задържан.

В тази атмосфера на пълни репресии политическите фигури, които някога изглеждаха като алтернативни идеи, сега повтарят безкомпромисните думи на Путин. Бившият президент Дмитрий Медведев настоява, че критиката на операцията е равносилна на държавна измяна. Дори Наришкин, който през февруари беше скептик, е намерил военната си основа и сега старателно папагалства правителствената линия. Хората вече не говорят със собствения си глас; сянката на путинския чекизъм вече покрива цялата страна.

Новата държава на сигурността

Журналистката и писателка Маша Гесен веднъж нарече Путин „човекът без лице“. Днес обаче той е единственото лице, което седи на върха на анонимна бюрокрация по сигурността, която изпълнява неговите заповеди. Друг преврат, било то в коридорите на Кремъл или по улиците на Москва, е малко вероятен. Единствената група, която би могла да отстрани президента, е ФСБ, която все още технически се управлява от националистически настроени силоваци, които разбират, че известна гъвкавост във външната политика е необходима за вътрешното развитие. Но такива служители вече не са бъдещето на ФСБ. Неясният орган от технократи в областта на сигурността, който сега е начело, е обсебен от тоталния контрол, независимо от националните или международните последици.

Последният път, когато Кремъл изгради такава всеконтролираща държава, под ръководството на Андропов в началото на 80-те години, тя се разпадна, когато силите за сигурност отпуснаха хватката си и позволиха реформи. Путин познава добре тази история и едва ли ще рискува да се стигне до същия резултат. И дори без него вече изградената система ще остане на мястото си, поддържана от новата кохорта на силите за сигурност – освен ако провал в Украйна, подобен на този в Афганистан през 80-те години, не унищожи всичко. Ако тази бюрокрация се задържи здраво на власт, външният авантюризъм на Москва може да намалее. Но докато структурата е стабилна, Русия ще остане потисната, изолирана и несвободна.

 

Източник

 

Нина Лвовна Хрушчова (родена през 1964 г. в Москва, СССР) е американска професорка по международни отношения, писателка и правнучка на Н. С. Хрушчoв.


Pin It

Прочетете още...

2008 02 Prenzlberg

Пренцлауер Берг

Хенинг Зусебах 02 Мар, 2008 Hits: 26981
В Пренцлауер Берг, светият Граал на нова…