От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Домът на терора беше открит през 2002. От тогава насам той се превърна в една от най-популярните туристически атракции в Будапеща. Това е музей, който представя последните 60 години унгарска история чрез смесица от експонати и мултимедийни дисплеи. Освен това той е мемориал, посветен на „жертвите както на нацисткия, така и на комунистическия терор“. Сградата, в която музеят се помещава – елегантна вила от 19 век – някога е била генерален щаб както на Кръстосаните стрели, унгарската фашистка партия, която е управлявала страната в течение на няколко кървави месеци през 1944, така и на комунистическата тайна полиция, до революцията от 1956. Благодарение на историята на сградата, както и на килиите в мазето, които са били използвани, за да се държат политически затворници, а и да се изпълняват екзекуции, самият музей е свидетел на стари престъпления. А може би асоцииран и с нови такива: Домът на терора беше първоначално създаден като любим проект на Виктор Орбан и неговата партия Фидес, които в момента са ангажирани със силна атака срещу унгарската демокрация.

 

HOT 01

 

Сградата е отграничена от съседните постройки чрез гигантска стоманена козирка, надничаща откъм покрива, в която думата „ТЕРОР“ е изрязана с големи букви, заедно с кръстосаните стрели на унгарските фашисти и комунистическата петолъчка. През деня думата и символите пълзят по стената на сградата като сенки. Усещането за дразнещо изместване продължава и след като сте влезли вътре, докато се движите през поредица от плашещи, а понякога и озадачаващи, мултимедийни изложения, с видеоекрани разположени редом с клупове на бесилки, крипти, танкове и осветени кръстове. Усещането е като на снимачна площадка – и в действителност музеят е бил проектиран от Атила Ковач, дизайнер на снимачни площадки, сред чиито работи фигурира и награденият с Оскар Мефисто на Ищван Сабо.

Първото помещение ви бомбардира с шум: речи на Хитлер, виещи жени, бумтящ Death Metal. Следващото помещение ви представя мълчалив банкет, председателстван от Ференц Салаши, марионетният диктатор, въдворен от нацистите в края на Втората световна война. Чертите на Салаши се прожектират върху празно лице, като филм върху екран. По-нататък се открива въртящ се торс, облечен от едната страна в униформата на фашистките Кръстосани стрели, а от другата в онази на комунистическата тайна полиция, като по този графичен начин се настоява, че между двата режима няма разлика.

 

HOT 22

 

Друго помещение, чийто под е покрит от гигантска карта на Съветския съюз, наподобява един от онези товарни вагони, в които унгарски затворници са били транспортирани до съветския Гулаг. По екраните се виждат интервюта със затворници, но през определени промеждутъци от време те внезапно се превръщат в преминаващи образи на плоска, замръзнала пустош – с което се създава усещането, че помещението изведнъж се е задвижило. Други изложения отиват още по-далеч в опитите си да дезориентират и объркват: тук сбирка от ярко оцветени, грамадни домакински предмети от времената на комунистическата ера; там студена, празна камера за месо; килер, който съдържа чифт ботуши и полицейска палка; на друго място лабиринт, изграден от ярки тухли, направени от восък.

Музеят представя историята като кошмар, като нещо, което изобщо не е разказ, а низ от злокобни усещания. Подобно на къща, обитавана от духове, той е в състояние да предизвика реална уплаха, като в същото време кара мисълта да прелива от неочаквани асоциации. Това важи в най-голяма степен за изложението, на което е отредена ролята да бъде сърце на музея: помещението, в което се намира само една-единствена черна, съветско производство кола, от вида, в който служителите на тайната полиция прибират жертвите си посред нощ. Колата е прикрита зад прозрачна черна завеса, сякаш е прекалено злокобна, за да може да бъде разглеждана директно. Малък прожектор се включва и изключва постоянно, осветявайки задната седалка. Тапицирана в пищно червено кадифе, седалката грее като гигантско сърце, пулсиращо в бавен ритъм. Изглежда като нещо от филм на Дейвид Линч, като Червената стая от Туин Пийкс или бара Силенцио от Мълхоланд драйв – пространства на невъзможно, излизащо извън нормите, удоволствие.


Small Ad GF 1

***

Музеят е нещо като визуален план за начина, по който Фидес, дясно-консервативната партия, в момента доминираща на унгарската политическа сцена, старателно пренаписва историята на страната. И едно от пространствата, в които се провежда търсенето на реалността на онази история, е в мазето на музея: неговите затворнически килии.

В края на първия етаж посетителите стигат до асансьор, който ги отвежда в мазето, където са били затворническите килии, помещенията за разпити и една тайна подземна бесилка. По време на мъчително бавното спускане, на видео екран върви интервю с разсилния, който е почиствал след екзекуциите. И докато той прави едно изпълнено с мъчителни подробности описание на точната последователност на подземните екзекуции, операторът на асансьора, с каменно лице, се грижи за това никой да не се смее. Когато спускането свърши, посетителите се пускат на свобода, за да разглеждат възстановените бесилки и изследват тайните килии и камери, запазени в цялата си усойна клаустрофобия.

 

HOT 04

 

Според една музейна брошура бившите следователи, консултирани по време на процеса на реконструкцията, са настоявали, че сградата е имала много повече подземни етажи, но разкопките не са предоставили никакви свидетелства за нещо подобно. И това не е първият път, в който тук се правят разкопки. По време на Унгарската революция от 1956 екип от революционери напразно е търсил предполагаемата мрежа от подземни килии, със стотици политически затворници в тях. Предполагало се е, че тези килии са били построени от съветски инженери по време на изграждането на будапещенското метро. Говорело се също, че под земята има казарми на тайната полиция, както и машини за премахване на останките от жертвите: гигантски месомелачки за хора и басейни с киселина. Но въпреки продължилите с дни разкопки под генералния щаб на комунистическата партия в Будапеща, със сонди и екипи от землекопачи, в края на краищата не е намерено нищо. През 1993 посткомунистическото правителство започва издирването отново, с разкопки, стигащи до 50 метра дълбочина, но отново не е открито нищо.

В определен смисъл разкопаването, разкриването е всичко, около което се върти Домът на терора. Както посочва историкът Ищван Рев, сякаш, „чрез преобръщането на земята, чрез извеждането ѝ на светло, те се надяват, че цялата комунистическа историческа конструкция, светът, създаден от комунизма, би могъл да бъде подкопан“. Но осветяването върви ръка за ръка с прикриване.

Фидес се ръководи от силния човек Виктор Орбан, настоящият премиер-министър на Унгария. Музеят е създаден по време на първия мандат на Орбан, започнал през 1998, с 20 милиона долара пари на данъкоплатците. Открит е малко преди изборите от 2002, когато Фидес се опитваше да остане на власт. Именно по време на един от митингите, чиято цел беше да се печелят гласове откъм съперничещите центристки партии, Орбан обяви визията си за музея: „Заключихме и двата терора в една и съща сграда, и те са добра компания един за друг, тъй като нито един от тях не би успял да просъществува дълго време без подкрепата на една чужда военна сила.“

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Подмяната на картите тук – приравняването на фашизма и комунизма, както и отмахването и на двата като външна намеса – е типично за реториката на Орбан. То е централно и що се отнася до мисията на музея. Неговите експонати преднамерено избягват правенето на разграничения между извършителите. Те твърдят, че и фашизмът, и комунизмът се намират извън онова, което Фидес нарича „автентична унгарска история“, въпреки факта, че Унгария си е имала собствена фашистка партия и собствени комунисти. Този наратив предоставя оправдателна присъда за най-злостните части от двадесети век: след като и двете движения са били внос отвън, то Унгария не носи отговорност нито за Холокоста, нито за Гулаг. В същото време той насърчава едно разбиране за историята, според което Унгария е вечна жертва, а Фидес нейният дългоочакван спасител.

***

През последната година Фидес извършва постоянни атаки срещу демократичните институции на Унгария. Страната все още не е завършена диктатура, но пък вече не е и истински конституционен ред. Вместо това тя е един вид хибрид, нещо средно между постмодерния, медийно задвижван популизъм на берлускониева Италия и по-грубиянския авторитаризъм на путинова Русия.

 

 HOT 16

 

Неприятностите започнаха когато Фидес спечели парламентарните избори от 2010. Въоръжена с абсолютно мнозинство в парламента (въпреки че спечели само 53 процента от гласовете), Фидес бързо консолидира властта си. Тя запълни съдилищата със свои поддръжници и превърна държавно-притежаваните медии в партийни органи. В същото време тя наложи законодателни промени, които ще направят ефективната опозиция срещу нейното управление почти невъзможна в бъдеще. Тези мерки включваха манипулиране на избирателни секции, резки ограничения на независимостта на законодателните органи и закони за пресата, които водят до подлагане на медиите на държавна цензура. Освен това Фидес направи законодателно предложение, според което Социалистическата партия ще трябва да бъде държана отговорна за всички престъпления, извършени от комунистическата система, с което по същество би поставила извън закона основния си конкурент.

Този процес достигна кулминацията си с прокарването на нова конституция, която заплашва да направи всички тези промени постоянни. Тя влезе в сила на първи януари 2012, и с нея се елиминират много от ограниченията върху политическата власт, които са жизнено важни за една функционираща демокрация, което кара Ким Лейн Шепъли, специалистка по конституционно право и внимателна наблюдателка на унгарската ситуация, да я нарича „неконституционна конституция“.

Новата конституция запечатва специфичния за Фидес вид национализъм в основния закон на страната. Предговорът ѝ обявява държавата за директен наследник на короната на Свети Стефан (тоест историческата „велика Унгария“ отпреди Първата световна война, включваща големи части от днешна Словакия и Румъния) и променя името на страната от Република Унгария на просто Унгария. По-съществено, в нея се обявява, че унгарската държава не е била законово компетентна за период от повече от четиридесет години – от март 1944 до май 1990: това са датите, на които германците нахлуват в страната по време на Втората световна война и когато се формира първото свободно избрано правителство, съответно. Всъщност тази странна декларация отстранява половин век от националната история.

Повечето западни коментатори на унгарската ситуация интерпретират възхода на десницата като симптом за световната икономическа криза. В това има известна доза истина: Фидес се възползва в огромна степен от гнева срещу злоупотребите в икономиката по време на предишното социалистическо правителство. Йобик, една крайно дясна партия, дължи голяма част от последните си изборни успехи на стремителното увеличение на безработицата, особено сред младите. Но Фидес и Орбан (които са неразделно свързани: движението не би могло да съществува без човека) са част от публичния живот в продължение на дълго време. Преди това партията управляваше като част от коалиционното правителство от 1998 до 2002, а Виктор Орбан се намира в светлината на националните прожектори в продължение на повече от двадесет години. Но настоящият успех на партията включва и нещо повече от реакция срещу икономическото неспокойство. Той се дължи на една увереност, която  е широко разпространена в Източна Европа: че комунистическото минало все още заразява обществения живот и че целият обществен ред трябва да бъде преобърнат с главата надолу, за да се сложи край на това влияние. Това е източникът на привлекателността на партията и движещата сила зад нейния радикализъм. Онова, което се опитват да направят Виктор Орбан и Фидес не е просто сграбчване на властта: това е политическо прогонване на зли духове.

***

Често се споменава, че настоящите проблеми на Унгария се дължат на слабата ѝ традиция на демократично управление. Но това не е напълно вярно – или поне в не по-голяма степен, отколкото важи и за останалите части от Европейския съюз. Подобно на по-голямата част от Европа, Унгария е била под властта на дясна диктатура и, като по-голямата част от Източна Европа, тя прекарва следвоенната ера в еднопартийна държава. Но политическата традиция е онова, което направите от нея. Освен това Унгария има и дълбока история на представителни институции и радикална политика, както и наследство на демократичен бунт – особено въоръжената революция от 1956 г. Едва през последните години тя се обръща към авторитарната и националистическа страна от унгарската история като оръжие срещу враг, който не съществува повече.

Погледнато повърхностно, онова, което Домът на терора представя е лъжа: един фалшифициран разказ за историята на Унгария. Това е един населен с призраци, увеселителен разказ, в който посетителите се оказват натъпкани в товарни вагони, заключени в затворнически килии и изпратени в дупки за изтезания – по този начин Домът на терора върши за 20-ти век същото, което адските къщи вършат за ада. Но под повърхността музеят предава една скрита истина за идеологията на Фидес за национално обновление. Орбан е прав да го нарича затвор за ужасите на двадесети век. Реалната притегателна сила на Дома на терора е подсъзнателна. Той говори езика на удоволствието и страха. Като преживяване той се отнася не толкова до Унгария, колкото до перверзната привлекателност на тоталитарната власт.

 

Източник

Джейкъб Микановски е млад американски културолог и литературовед, сътрудник на множество американски културни издания, сред които LA Review of Books, Newyorker, The Point, The Awl и HiLoBrow.com.


Pin It

Прочетете още...