Изгледи – Европа

Жерар Депардийо и Франция поемат по различни пътища…

Съществителните получават все най-добре звучащите части – картоф, макак, Апалачи – но тази зима в Париж едно почти случайно прилагателно с три срички предизвика политически скандал. Minable, което означава „жалък“ или „дрипав, парцалив“, получи дебюта си в сутрешното телевизионно шоу „Télématin“ на 12 декември. Домакинът запита френския премиер-министър Жан–Мари Ейро какво мисли за решението на Жерар Депардийо да потърси жителство в Нешен – белгийско селце от две хиляди души, и почти още толкова ниви с цвекло, за да избегне данъка от седемдесет и пет процента, който френското правителство беше обещало да наложи върху приходите, надвишаващи един милион евро. Обикновено сдържаният Ейро отговори: “Je trouve ça assez minable.”[1]

1. Minable беше се появявало преди това във фрази като „Minable le Pingouin“ (детска книжка за една своенравна птица) и „clown minable“ (след една серия от „Симпсънови“, в която Софи, ожесточената дъщеря на Красти, му казва, „Написах ‚жалък клоун‘ в една от търсачките в Интернет – и твоето име веднага се появи“). Но, идещо откъм устата на втория най-силен човек във Франция – от държавата към гражданина, от администратора към артиста – то предизвика особено внимание. Според новинарския седмичник Le Nouvel Observateur, minable беше „удар през устата“ – „само една дума“, която пробуди всички несигурности на Депардийо, превръщайки го от национална ценност обратно в Pétarou (дребния фишек), сина на „невежия прол[етарий]“, идещ от затънтената провинция Шатору, с неговите „пръдни, удари с глава, с дребните му бутаници“. Списанието продължава „‚Minable‘. Това означаваше да се игнорира всичко, което той е постигнал, сам, със собствените си ръце, неговите сто и седемдесет филма и шедьоври; постоянно нарастващата му империя от недвижими имоти, статуи, произведения на изкуството, лозя, магазини, бистра… Това означаваше да се забрави, преди всичко, нещото, което лежи в основата на всичко това – неговата култура, идеща от неутолимата му жажда за четене, страстните му приятелства с Барбара, Жан Карме, Франсоаз Саган, Маргьорит Дюра и Андре Мандуз, латинистът, който беше го накарал да открие Свети Августин“.

Икономическата ситуация на Франция е мрачна. Безработицата е 10,6 процента; Standard & Poor наскоро понижи кредитния рейтинг на страната; производството замира. Откак наскоро на една от заглавните страници на The Economist беше представена връзка френски хлябове, вързани заедно с тротилов фишек, плюс запален фитил, вървят и разговори за „багетната бомба“. Най-належащото предизвикателство, пред което е изправен президентът Франсоа Оланд е бюджетния дефицит, който, при четири и половина процента, се държи упорито над лимита от три процента, изискван от ЕС. Оланд, който проведе кампанията си върху платформа против икономиите, обеща да измайстори тридесет милиарда, чрез смесица от съкращения и повишени данъци. Правителството, също като „рицарите, които казват ‚ньо‘“[2], изисква подрязана градинска алея, а Депардийо отказва да им я предостави. Minable беше магическото проклятие на Ейро.

Министърът искаше да даде урок. Но Жежè, както Депардийо е познат, се оказа доста див козел на отпущението. Той беше изследовател на историята, най-добрият интерпретатор на Сиранò и Дантон сред своето поколение. Осъзнаващ френската двойственост по отношение на богатството, и може би в неин плен, в продължение на дълго време той беше представял себе си, въпреки успехите си в бизнеса, като човек на природата. През 1988 той публикува кратък мемоар, наречен „Откраднати писма“. В главата, наречена „Пари“, пишеше, „Като размисля, парите са лайна. Аз наистина бях заровен в лайната, приятелче! Парите бяха станали за мен нещо напълно абстрактно. Те са нещо, с което трябва да свикнеш много бързо, преди да ти е изяло главата“. (Нека не остане изгубено за историята, че, след травматичен сблъсък с някакво агресивно куче, през 1978 Депардийо беше имал три аналитични сесии при Жак Лакан). В „Моята готварска книга“ той изброяваше наслажденията си: вкуса на дива мента, шляпкането на кал между пръстите на краката му, острата миризма на лисица. Беше израснал в бедност, но свободен, и месото си оставаше за него един вид въплъщение на добруването. Беше раблезиански сенсуалист[3], а не балзаков мошеник. „Имам много остър слух“, писа той. „понякога ми е достатъчно да чуя само част от някоя история, за да си представя останалото – хрущенето на сухи листа в гъсталака, където малко животинче се промъква обратно към бърлогата си; птица, ровеща меката земя в търсене на сочен червей“.

Депардийо чу minable, и положи всички усилия да не се превърне в закуската на Ейро. На 16 декември неделният вестник Le Journal du Dimanche излезе с открито писмо от него до министъра. „Жалък, вие казахте ‚жалък‘?“, започваше то, правейки асоциация с филма на Марсел Карне Забавна драма от 1937, в който автор на трилъри е преследван от мнителен и морализаторски настроен епископ. „Това наистина е жалко“. Депардийо обяви, че се отказва от паспорта си, понеже е гражданин на света, който е бил третиран неуважително. „Не желая да бъда нито съжаляван, нито възхваляван, но отхвърлям думата ‚жалък‘“, приключи той.

Неговият cri de Coeur[4] всъщност не беше предназначен за четене; той беше предназначен за слушане. Това беше слово, обръщащо се към етоса („Роден съм през 1948, започнах да работя на четиринадесет годишна възраст като печатар, работник в склад, а след това като драматичен артист“); логоса („Платил съм сто четиридесет и пет милиона евро данъци, в продължение на четиридесет и пет години“); и патоса („Никой човек, който е напускал Франция, не е бил нараняван по начина, по който бях наранен аз“). Това беше хвалебствие към самия него, напусналия гражданин. Académie Française, пазителка на майчиния език, дефинира minable като означаващо „външност, издаваща бедност“. С една-единствена дума Ейро беше извършил дребно мошеничество: той беше нарекъл един богат човек беден.

Първият път, когато се чу за седемдесет и пет процентния „супер-данък“, беше през февруари миналата година [2012], когато Оланд, по онова време социалистически кандидат за президент, обяви в едно телевизионно интервю, че френските котки започват да стават прекалено тлъсти. Оланд се намираше по средата на оспорвано надбягване с носителя на поста, Никола Саркози, от центристко-десния Съюз за народно движение, на когото се гледаше като на вулгарен човек, дори и сред мнозина от онези, които ценяха неговите про-бизнес политики. Нещо повече, Жан-Люк Меланшон, водачът на Левия фронт – една възродена организация от комунисти, троцкисти, социалисти, студенти и природозащитници – също се намираше високо в резултатите от допитванията, изсмуквайки на своя страна твърдата левица с обещания за забрана за уволняване на работници при фирмите, реализиращи печалби и изземане на доходи, надвишаващи триста хиляди евро. Бивш учител, който наричаше себе си „шум и ярост“, Меланшон предлагаше радикална алтернатива срещу англосаксонския капитализъм, който според него е осакатил френската икономика и корумпирал културата на страната. „Ако Европа е вулкан, то тогава Франция е революционния му кратер!“ ревеше той по митингите. (Един от тях, проведен на мястото на Бастилията, привлече около сто хиляди души). Лозунгите от кампанията му гласяха „Накарайте да плащат банките, а не хората“, представяйки „Промяната е сега“ на Оланд като модел за идеологическа импотентност.

„Моят враг е светът на финансите“, беше обявил Оланд по-рано през време на кампанията, но споменаването на супер-данъка се оказа изненада за съветниците му. „Питате ме за предложение, за което никога не съм чувал“, призна пред един репортер Жером Каюзак, който по-късно стана бюджетен министър на Оланд. Ако данъкът, който представляваше седемдесет и пет процентно увеличение за най-богатите жители на Франция, беше изненада за съветниците на Оланд, той се оказа силно възбуждащ за френската публика, шестдесет процента от която го одобрява. Заедно с други промени в данъчното законодателство – по-високи налози върху печалбите от капитала, по-високи проценти за горната средна класа – супер-данъкът се осланяше на републиканския идеал за данъчното облагане като институция, която насърчава социалното сцепление. Американците настояват бедните да бъдат по-добре; французите настояват богатите да бъдат по-зле. Както твърдят френските икономисти Томас Пикети и Емануел Сез, високите данъци за богатите са ефективен начин за намаляване на неравенството в доходите, което си остава сравнително ниско във Франция. Пикети, когото Оланд посочва като човек, от когото е бил повлиян, подкрепи кандидата като „следващия Рузвелт“. Той каза пред Ройтерс, „Планът на Оланд за данък от седемдесет и пет процента е правилният отговор на движението ‚Окупирай‘. Иронията е в това, че уличното движение се случва в Съединените щати, докато политическият отговор идва от Франция“.

Дори и социалистите признават, че супер-данъкът е до голяма степен символичен. Беше предвиден да продължи само две години и да донесе приходи от няколко стотин милиона евро – прашинка брашно в експлодиращия национален багет. (Това ме подсеща за вица, в който един френски политик пита, „Да, това функционира на практика. Но дали ще функционира и на теория?“) Франция притежава дълга традиция от данъци, предназначени, по същество, да повишават духа. Събирането на L’impôt de solidarité sur la fortune („солидарния данък върху богатството“), например, по някои изчисления струва повече, отколкото възвръща.

„Символът е важен за нас“, каза Ян Галу, социалистически député[5], когато го посетих през януари в Народното събрание. „Това означава да се каже на френския народ, че всеки трябва да дава своя принос за националното усилие, но най-богатите трябва да допринасят повече“. Галу, шумен човек на четиридесет и шест години от сърцето на областта Шер, има малко снопче косми под долната устна и очила с метални рамки. Няколко седмици по-рано той беше обявил, че на Депардийо, както и на други данъчни бегълци, трябва да се отнеме френското гражданство. „Никой не е незаменим“, каза той по-късно пред вестника Югозапад. „Депардийо е получил много от Франция“, продължи той по-късно същия ден, вече от офиса си. „Без Франция той не би съществувал“.

Депардийо, в писмото си до Ейро, беше писал, че напуска Франция „защото вие смятате, че успеха, творчеството, таланта, всичко различно, представлява основание за санкции“.

„Ние правим таланта възможен!“, каза Галу. „Ние позволяваме на таланта да разцъфне, но, от своя страна, искаме солидарност. Безсрамно е да отказваш да помогнеш на страната си когато тя минава през ужасна ситуация и те моли за помощ в продължение на две години, и това е всичко. Онова, което ме шокира най-много беше, че Депардийо каза „Не давам пет пари за това какво мислите за мен във Франция‘“.

Аргументите на социалистите са странна смесица от филантропически призиви и заплахи за конфискация. Никола Делаланд, изследовател на френската данъчна система в Института за политически изследвания в Париж, обяснява, че след 1789, понятието „данък“ е било заменено от „принос“, с което се отразява идеята, че плащането на данъци, или правенето на принос, е гражданска чест, а не задължение. Все пак разговорът ни напомняше таблица за спрежение на глаголите. Дали от богатите се очаква да увеличат приносите си защото биха могли, би трябвало, или защото трябва? Дали супер-данъкът е жест на благотворителност или ограбване?

Втората седмица от l’affaire Depardieu беше открита с друго писмо, публикувано в ляво-ориентирания вестник Libération от актьора Филип Торетон. Озаглавено “Alors Gérard, T’as les Boules?” („И така, Жерар, значи ти писна“), то е написано на уличен жаргон и с глас, който би могъл да принадлежи на Жан-Клод от филма „Валсиращите“, предизвикващ някоя голяма клечка[6]. „Вече не искаш да бъдеш французин? Продаваш собствеността си и напускаш заедно с плячката за съседна страна с по-слънчево небе за богатите като теб?“ Торентон, твърд поддръжник на левицата, продължава, „Но, Жерар, наистина ли мислеше, че ние ще одобрим това? Какво очакваше всъщност? Медал?“ Според него Депардийо трябва да бъде оставен в Белгия с неговите „пиянски гуляи“ и неговите пилета.

Грубият еротизъм на Депардийо – той е „както земя, така и дух“, както беше писала някога Полин Кел – е неговия гений. Наскоро чух романистката Хилари Мантел да изнася брилянтна лекция в Британския музей, в която твърдеше, че по времена Френската революция скандалът на монархията „пренасочил лъчите на женомразството“ към едно-единствено тяло, онова на Мария-Антоанета. (Лекцията, озаглавена „Разсъбличането на Ан Болейн“, е публикувана в The London Review of Books, по чиято поръчка е написана). По същия начин, страховете на Франция, свързани с парите, се съсредоточиха в личността на Депардийо – „един булимичен[7] търговски пътник“, както го нарече L’Express, вечно потен другар на сметкаджии и биячи, с отрязани ръкави и прическа „на гърне“. Френски звезди и преди бяха ставали данъчни бегълци, но никой от тях не беше предизвиквал вълнението, съпровождащо заминаването на Депардийо. Агентите на движимо имущество и британските политици надигнаха обичайния си шум, но изглеждаше малко вероятно, че Депардийо представя авангарда на някакво масово напускане. (Според държавните преценки само около три хиляди души биха били засегнати от супер-данъка). Драмата, по-скоро морална, отколкото материална, произлизаше от факта на отказ от вярата, от страна на една фигура, преди асоциирана с обществената еманципация. Желанието на Депардийо за повече, отколкото му се полага, изглежда беше представително за цялата ненаситност на времената. Ако месото бяха неговите пари, то стомахът му беше банката.

Libération беше „притежавала“ тази история от началото на миналата есен, когато публикува една вече всеизвестна заглавна статия, представяща Бернар Арно, главния мениджър на модния тръст L.V.M.H. Арно, най-богатият човек във Франция, наскоро беше поискал белгийско гражданство. Заглавието звучеше така: “Casse-Toi, Riche Con!” (приблизително: „Измитай се, богат гъз такъв!“), игра на думи с един гаф на Саркози, който веднъж беше отговорил на някакъв бъбривец по време на една селскостопанска изложба с думите, “Casse-toi, pauvre con.”[8] (Арно съди Libération за „изключителна вулгарност и насилие“. Той е заявил, че ще продължи да живее във Франция и да плаща данъци там). Друга заглавна страница представяше Депардийо, в един вид contrapposto поза, като „Le Manneken Fisc“. Това обединяваше, в една-единствена игра на думи, данъчното бягство; the Manneken-Pis[9], един от брюкселските фонтани, представящ пишкащо ангелче и един инцидент от 2011, в който Депардийо беше уринирал на пода в един от самолетите на Air France.

Силвен Бурмо, човекът, който измисли и двата мотива от корицата, каза, „Арно и Депардийо са подобни един на друг, защото и двамата са направили състояние от френското умение“. Бурмо, заместник-редактор на Libération, казва, че напускането на Депардийо е особено болезнено. „Във Франция понякога се гледа с добро око на провокациите на артистите, когато са направени с чар. Но тази на Депардийо е обратното. Той беше възприет като простак“. Скоро след като разговаряхме, Libération писа, че Арно тихомълком изнася милиарди евро в различни белгийски холдингови компании. Уводната статия звучеше така, „По принцип нищо незаконно: просто баналната изобретателност на майсторите на глобализацията, които игнорират границите и изглежда забравят страната, която ги е направила царе“. (Арно твърди, че целта му е да защити компанията в случай на собствената му смърт).

На деветия ден актрисата Катрин Деньов, в един вид кръгова петиция, се обяви срещу Торетон. С кралска снизходителност тя го смъмри за това, че напада Депардийо, който е далеч по-добър от него. „Говорите за физиката му! Неговия талант! ‚Тази каша‘, за която говорите. С какво право, от каква демократична загриженост, правите нечистите си обвинения?“, писа Деньов. „Само като си помисля какво ли бихте направили през 1789, тялото ми започва да потръпва“. На следващия ден: един туийт от Гад Елмалех, популярен комик. Той също е от отбора Депардийо. Дали от убеждение или от професионална солидарност, цяла група други артисти се присъединиха към хòра. Сред тях беше и певецът Мишел Сарду, който каза, че Депардийо, ако заседне в Нешин, ще се отегчава „като плъх“.

Дойде Коледа и размените на топката продължиха. (На 29 декември френският конституционен съд реши, че супер-данъкът е незаконен, по технически причини, но Оланд се зарече да поднови предложението). Както списанието за култура Les Inrockuptibles писа по-късно, всичко това беше „много ‚zizanie dans le village Gaulois‘“ – намек за „Астерикс“, означаващ диви разправии из къщи – докато филмовият продуцент Винсен Маравал „хвърли бомбата“, признавайки, че френските актьори са смехотворно надплатени. Статията на Маравал разкри за публиката нещо, което хората от френската филмова индустрия бяха се опитвали да премълчават в продължение на години: че техните бюджети, благодарение на щедрата система за държавни субсидии – l’exception culturelle – са често дори още по-раздути от ония на мнозина техни американски колеги. (Според Маравал, Бенисио дел Торо е спечелил по-малко с „Че [Гевара]“, отколкото Франсоа Хавиер Демезон за „който и да е от филмите, в които играе“.) И така, запита Маравал, „защо Депардийо да е копелето?“, когато той толкова често е предлагал услугите си почти безплатно, така че независимите таланти, избутани назад от надплатените звезди, да могат да направят филмите си. Ян Галу, социалистическият депутат, беше казал, че Депардийо не би могъл да съществува без френското кино, но поддръжниците на Депардийо твърдяха обратното. Това помага да се разбере защо Депардийо се чувства така онеправдан. Той смята, че е работил на бартерна система, а правителството беше му предоставило сметка.

Пижоните започнаха да се появяват през есента. Те задръстиха Туитър и Фейсбук. Имаха си свой собствен хаштаг[10] „#geonpi“, което е „pigeon“, само че с разменени срички, в съгласие с verlan, френския сленг, който разделя думите на по две части и разменя местата им. „Пижон“ означава глупак, чукан. Пижоните пишеха и писма. Едно от тях беше изпратено по YouTube чрез анимационен гълъб, който тъжно се блъска по тротоара из коленете на забързаните минувачи. „Мосю президент“, пееше той, „вече години наред / съм блъскал като гъз / за да увелича богатството / което не съм откраднал / За разлика от другите, които напуснаха / аз имах самочувствие / и си стоях във Франция / а вие ме измамихте“. На следващия ден птицата беше отлетяла.

„Открих политическия свят миналата година“, каза наскоро Жан-Давид Шамборедон, който без да иска беше стартирал движението на пижоните. На 28 септември Шамборедон, изпълнителен директор на ISAI, фонд за рисков капитал, който инвестира във френски Интернет-компании, публикува статия-мнение в бизнес-изданието La Tribune. Шамборедон, инженер по образование, е прекарал голяма част от деветдесетте години в Силиконовата долина и се е завърнал във Франция, за да подсили сцената на младите компании. Когато разбрал за бюджета на Оланд за 2013, той бил изумен. Благодарение на желанието на правителството да облага печалбите от капитала по същия начин както и заплатите, данъчният процент за един предприемач, продаващ фирма, би нараснал, в някои от случаите, от тридесет и два на шестдесет процента. Предприемачите, естествено, бяха на мнение, че правителството не е взело пред вид тяхната готовност да влагат години на упорита работа, често при минимално заплащане и значителна изложеност на риск. „Ние се намираме тук в една антикапиталистическа, антиикономическа догма, разрушаване на мечтите, почти садистка демотивация“, писа Шамборедон.

1. La Tribune публикува статията в един петък сутрин. Същата вечер Карлос Диас и Фабиан Коен, двама френски предприемачи, се свързали с Шамборедон. „Те създадоха тази страница във Фейсбук, а след това ми се обадиха и казаха, ‚С нас ли си?‘“, припомня си той. „Казах им, ‚С вас съм‘. Бах тринадесетия човек, който се присъедини към Фейсбук-групата. Четиридесет и осем часа по-късно, членовете бяха двадесет хиляди“.

Балзак пише, „Тайната на едно голямо богатство, което няма очевиден източник, е някакво забравено престъпление – забравено, защото е било извършено фино“. Разговорите, които водех за финансовия климат във Франция, започваха почти по един и същи начин: „Вие разбирате, че парите са табу-тема в тази страна, нали?“ Да, отговарях аз, но Франция не е Дания. Неравенството съществува. Има множество големи къщи, разкошни облекла, хора, купуващи скъпи картини. „Има една много егалитарна идея за това как би трябвало да изглежда обществото, каквото и лицемерие да съдържа тя“, каза ми Кристин Окран, журналистка-ветеран. „Тя стига назад до Френската революция, която, между другото, е една много буржоазна революция. Митът за равенството е нещо, което задушава всяка дискусия за доходите“.

В Америка един политик не трябва да изглежда прекомерно образован; във Франция, той не трябва да изглежда прекалено заинтересован от суми. За да се докаже, че това е сериозен човек, се изисква един вид неграмотност в математиката (innumeracy). „Икономиката се счита за пречка пред идеологията – ограничение, което политиците се опитват да избягват, ако могат“, каза Шамборедон. Политиците във Франция говорят на „гражданите“, а не на „данъкоплатците“.

Във Франция, както и по други места, беше станало изгодно да те виждат като борец против капитализма. Уебсайтът на Жером Каюзак, бюджетния министър, предлагаше цитат, приписван на Томас Джеферсън: „Смятам, че банковите институции са по-опасни за нашите свободи от заплашителните армии“. (Каюзак, който, забавно, нарече загубата на Депардийо „голяма печалба за белгийското кино“ се намира под разследване във връзка с обвинения, че е поддържал тайни банкови сметки в Сингапур и Швейцария. Той отрича обвиненията.) През октомври, ArcelorMittal, индийската компания за стомана, обяви планове за затваряне на две доменни пещи във Франция, даващи работа по на няколко стотин работници; Арно Монтебур, министърът на индустрията, заплаши да национализира една от техните фабрики. „Не искаме Митал във Франция, защото не уважава Франция“, каза той, звучейки по-скоро като министър против индустрията. Това беше стилов ход, но прибързан, тъй като ArcelorMittal дава работа на двадесет хиляди души във Франция. След като Лакшми Митал, директорът на компанията, сподели неудоволствието си, Монтебур преразгледа позицията си. Междувременно кметът на Лондон, Борис Джонсън, обяви, „Виждам, че санкюлотите изглежда са завладели правителството в Париж… Нямам никакви колебания или притеснения да кажа на всекиго там, ‚Venez à Londres, mes amis‘[11]

Въпреки реториката, Оланд, първият социалистически президент от седемнадесет години насам, прокарва сдържан икономически курс. Той договори споразумение за заетостта, което шефовете на профсъюзите приветстваха; преглътна и някои мерки за икономии. Бюджетните ограничения направиха така, че един пакет за ранно пенсиониране, който той предложи, се оказа доста разводнен.

„По всеки въпрос, по който е направил обещания, той трябваше да приеме компромиси“, каза наскоро Доминик Льофебр, който беше министър на търговията при Саркози (и, неофициално, известен като негов porte-flingue или носител на брадвата). „Оланд няма как да изпълни онова, което обещаваше по време на кампанията, така че му остават два символа – гей-браковете и данъка от седемдесет и пет процента“. Льофебр характеризира супер-данъка като „цинична“ щипка демагогия, която ще изсмуче динамизма на страната. „Ситуацията е много мрачна“, каза той. „Това не е като през 1981, когато мнозина французи решиха да отидат в чужбина след избора на Митеран. Сега вече ще си заминат не само богатите хора, но и хората, които искат да бъдат богати. Франсоа Оланд пие кръвта на Франция“.

Един ден отидох до щабквартирата на Съюза за народно движение, за да се срещна с Надин Морано, която беше министърка на професионалното обучение и формиране при Саркози. Беше сутрин и наблюдавах партийните величия да пристигат един след друг, всеки от тях преминаващ покрай самотен плакат на бившия президент. „Заедно подготвяме Реконкистата“[12], пишеше на друг плакат. Един позив предупреждаваше, че Оланд „стигматизира инвеститорите и бизнесмените“. Морано, надежден източник на агресия (веднъж бяха я заснели как крещи на уличен продавач от сенегалски произход „Не можем да приветстваме тук всички сенегалци“) , се осмива от френските медии като poissonnière, търговка на риба. Тя се е заела да защищава Депардийо в Туитър. „Оланд е на лов за богаташи“, каза ми тя. „А за него ‚богат‘ е, когато печелиш четири хиляди евро месечно!“ Тя продължи, „Ние живеем в страна, в която не ни е позволено да мечтаем за успех, сякаш това е нещо срамно“.

В офиса си, Шамборедон – меко присъствие с буйна кестенява коса – критикува „глупавия, опасен и внезапен“ начин, по който е бил формулиран данъка върху печалбата от капитала, но се съгласява, че това може би е било неумишлено. Повечето хора във Франция приемат за даденост, че, ако печелиш бързи пари, сигурно си крадец. Хората се съмняват че такава работа е реална работа. „Ако сте получили наследство от баща си, това е по-законно, отколкото ако изградите бизнес“, казва той. Посред протеста на пижоните, чиновниците от министерството на индустрията бяха организирали среща с Шамборедон и други предприемачи. Той си припомня, „казах им, че фирмите за рисков капитал и ‚ангелите‘ инвестират в компании, които правят загуби. Те казаха, ‚О, наистина ли? Не го знаехме това‘. Тази политическа класа се състои предимно от професионални политици и очевидно при това се появява липса на знание“.

Правителството скоро смекчи условията за облагане на печалбата от капитала. „Сега вече мисля, че те не са искали да убият новите компании“, каза Шамбореон. „Те не са знаели, че всъщност ги убиват“. Отваря един от прозорците и пали цигара. „Реалността е, че сега сме в една глобална икономика. Не съм сигурен дали мнозинството от французите разбират или приемат, че нашата икономика е управлявана от капитализма“.

Le Président de la République прекара новогодишния ден в опити за постигане на мир. Оланд и Депардийо, писа Le Figaro, са говорили по телефона в продължение на половин час, в дискусия за политика и поезия. През 2008, когато синът на Депардийо, Гийом, почина на тридесет и седем години от пневмония – той имаше проблеми с дроги и беше страдал от влошено здраве след мотоциклетна катастрофа през 1995 – нацията се беше обединила около Депардийо. (Гийом, също актьор, беше публикувал мемоар, в който описваше баща си като беден страхливец, но двамата евентуално се помириха). Според близките приятели на Депардийо, сега той бил неутешим поради злата воля от страна на сънародниците му. „Това е човек, който напусна поради липсата на внимание, на любов“, каза бившата му съпруга Елизабет по радиото. В „Депардийо“, една авторизирана биография, Пол Чутко писа, „Той е човек на променливи настроения и чувства, с емоционална палитра, която варира от стеснителност до избухливост, от невинност до хитрина, от една почти женствена деликатност до сляпа, животинска бруталност“. (Това е част от абзац, в който се описва как, след фотосесия с Vogue, Депардийо успокоил нервите си със „стек, достатъчно голям за трима, огромно парче Рокфор и две бутилки младо червено вино от собствения му замък“.) Ервè Темим, адвокатът на Депардийо, ми каза следното за настроението на клиента си, „Той притежава истинска сила, но е и чувствителен към този масивен разрушителен процес, който не разбира“.

Жестът на Оланд не облекчи ситуацията. На 3 януари аферата навлезе в своя бароков период, когато Депардийо потвърди, че е решил да приеме предложението за паспорт от страна на Владимир Путин, президента на Русия. (На следващия ден Бриджит Бардо се закани, че тя също ще се изсели в Русия, ако някой френски съд не предотврати плановете за евтаназия на два болни от туберкулоза слона). Една от по-малко убедителните версии на караницата беше, че правителството е започнало да преследва Депардийо в отплата за приятелството му със Саркози, когото той беше поддържал по време на изборите. Всъщност Депардийо беше също толкова близък и с Митеран; веднъж той описа приятелските си срещи с покойния президент като „почти любовен обмен“. Портфолиото от мощни приятели на Депардийо се простира от Кастро (веднъж той нарече ябълковия компот, подправен с капка стар ром от бутилка, подарена му от Кастро, „Господ в кадифено бельо“) до чеченския управник Рамзан Кадиров (на празненството по случай тридесет и петия рожден ден на последния през 2011, Депардийо се изправи на сцената и изрева, „Слава на Кадиров!“).

На 5 януари Депардийо посети Путин във вилата му в Сочи. Паспортът беше готов. (Руските власти очевидно бяха взели някаква стара негова снимка от Интернет, с което документът получи вида на фалшива студентска карта за самоличност). Часове по-късно Депардийо кацна в Мордовия, мястото, където се намират някои от най-строгите руски наказателни колонии. Тук пофлиртува с танцьорки на народни танци. Беше облечен в традиционна руска бродирана риза. Получи две котенца, чифт валенки и предложение да стане културен министър на Мордовия. Депардийо нарече Русия „велика демокрация, а не страна, в която премиер-министърът нарича един от гражданите си ‚жалък‘“. Вече беше добре известен като умел търговец. Сега беше успял да направи нова сделка за подкрепа: кетчуп, паста, кредитни карти, Владимир Путин.

Докато Депардийо си летеше така насам-натам, се появи един любопитен музикален видеоклип, наречен „Небо молчит“. Това беше дует между Депардийо и Гюлнара Каримова, тънката четиридесетгодишна дъщеря на узбекистанския диктатор Ислам Каримов. „Гуджа“, както тя предпочита да се нарича, веднъж беше описана в една дипломатическа телеграма като „най-мразената личност в цялата страна“. Сега искаше да бъде и поп звезда. Тя и Депардийо бяха се срещнали през есента, когато той беше посетил Ташкент, за да преговаря ролята си на монах във филм за Пътя на коприната, на който Гуджа беше съсценаристка. Очевидно Депардийо се е възхитил от една книга, която Гуджа, също и поетеса, е публикувала, и предложил да рецитира част от нея като въведение към песента. Резултатът приличаше на караоке-парти в частно помещение.

Проблясъците от Депардийо започнаха да придобиват вида на спорт. В понеделник той беше в Цюрих със Сеп Блатер, авторитарния лидер на международния футбол. Във вторник пропусна да се яви по съдебна призовка в Париж – за каране на мопед в състояние на инвалидност – за да се поскита из Черна гора в присъствието на някакви хора в черни кожени якета. И докато едно домашно спречкване придобиваше чертите на глобален фарс, Корин Льопаж, френска делегатка в Европейския парламент, писа за френското издание на „Huffington Post“, „Как е възможно една страна, надарена от боговете със своята култура, кухня, природа, която е първата туристическа дестинация в целия свят; страна, която мнозина считат за Елдорадо, да бъде превърната само за няколко седмици в плашило?“

Няколко дни по-късно Депардийо беше в Азербайджан. В незапасана риза и подхлъзващи се очила за четене, той даде интервю за руския телевизионен канал Россия 1. Когато се обяви против Pussy Riot („Представете си ако тези момичета бяха влезли в някоя джамия. Сигурно нямаше да излязат живи“), дори и защитниците му не знаеха какво да правят. В тази седмица Les Inrockuptibles публикува поредица от статии, разглеждащи „пункта Жежè“. Депардийо, писа списанието, е въплъщението на една нова форма на „анархо-пужадизъм“;[13] той беше се превърнал от храбрец от киното в преследвано животно. Серж Кагански, един от авторите, работещи за списанието, ми каза, „iскахме да покажем, че Депардийо, когото обичахме, е мъртъв“. Корицата на списанието представяше емоционален черно-бял портрет на актьора от времената на апогея му: „1948–2013, c’était[14] Депардийо“

Жан-Люк Меланшон седеше на предната седалка на минибуса и говореше за рака на капитализма. Саркози веднъж беше казал, че се стреми да „морализира“ капитализма; Меланшон, който получи четири милиона гласа в президентските избори, се надява да го демонизира отново. Имаше и подходящ за целта вид: смръщени вежди, торбички под красиво притворените очи. „Финансовият сектор поглъща реалната икономика, производството и размяната на стоки“, каза той. „Финансовата сфера просто се върти около самата себе си, без каквато и да било връзка с реалността“.

Попитах го дали има място за капитализъм във Франция.

„Това е метафизически въпрос“, каза той.

Меланшон, член на Европейския парламент, говореше, докато минибусът се носеше към предградието Ла Курньов, където щеше да посети някакво събитие. „Ние смятаме неограниченото натрупване за неморално“, каза той. „Дори и ако дарявате щедро, то все пак е неморално. Ние не искаме благотворителност. Не искаме да живеем от трохите, падащи от масата на богатите хора“. Като за Робеспиер, Меланшон е добра компания. „Внимавайте, ние сме заразителни“, каза той, обръщайки се с лице към мен в минибуса. „Може и да си отидете оттук с егалитарния вирус“.

Популярността на Меланшон идва от способността му да представя по романтичен начин неясните дилеми на икономиката.  Той е артист на логическите заблуди и принудителните избори, като превръща количественото в качествено. Миналата година, в едно интервю за „Гардиън“, той изтъкна единствения аргумент срещу Европейската централна банка, който някога е успявал да задържи вниманието ми: „И какво ако не можем да платим обратно дълговете си? Голяма работа… Американците изтриват дълговете си през цялото време… Малко инфлация? Какво предпочитате: малко инфлация или смърт?“

Меланшон изпитва чувството, че ракът е по същество колониална болест, пробутана на Европа от американски елементи. Той желае една Франция, която да почита труда по-високо от капитала. „Ние не сме много привързани към общото здраве на капитала; докато фабриките произвеждат неща, ние сме щастливи“, обяви той. Но това ме накара да се чудя: ако Меланшон постигне онова, което иска и елиминира високите доходи, кой тогава ще купува нещата – чантичките на Луи Вюитон например – които произвежда Франция? Отначало той ми каза, че руснаците и китайците биха могли да купуват чантичките. После промени мнението си: „Все още можете да си купите чантичка от Луи Вюитон при триста хиляди евро годишно. Това е далеч от мизерия“. Като един вид икономически креационист, Меланшон е имунизиран срещу данни. И продължава с празните си приказки: „Никога не съм мечтал за пари освен веднъж. Човек си мечтае за любов или има кошмари, но всъщност не сънува чека“. Реалната мизерия, каза той, се намира „в онези англосаксонски адове. Парите не са единствения проблем в живота“.

А Нешен не е плъховата дупка, която хората го изкарват, че бил. Той е част от общината Естемпюи, сбор от седем села на около десет мили североизточно от Лил. В една неотдавнашна съботна утрин зимното слънце се бореше с прекъслив дъждец. Петел прекоси пътя. От другата страна имаше бар, който се перчеше с Foosball, въздушен хокей, дарт, един заек и два папагала, на име Жакò и Лолот. Дъската за обяви в кметството рекламираше няколко различни занимания, включително и парти за местния отбор по тенис на маса. „Имате ли някаква артистична страст?“, пишеше на една от бележките. „Елате и я споделете с нас! Грънчарство, моделиране, папиé-машè, мозайка“.

Откак Депардийо обяви плановете си да се установи в Нешен, Даниел Сенесел, кметът на Естемпюи, се е превърнал в миниатюрна сензация сред френскоезичните белгийски среди. Но той скоро беше сграбчил шанса. Новогодишната си реч – която качил и в мрежата – той държал в костюм на Астерикс, с фалшив мустак и шлем с крилца.

Сенесел – облечен в кариран костюм и карирана кърпичка в джобчето, часовник с верижка от червена и розова кожа и червени очила – ме приветства в офиса си. Навън се вижда плакат на Буда. Вътре има голяма рамкирана снимка на гола жена, седяща на брега на канала Естемпюи.

„Когато Депардийо дойде тук, може да отиде в някой от ресторантите, може и да отиде при монтьора да си оправи мопеда“, каза Сенесел. „Изгодното за него е, че може да избяга от градския начин на живот и да има миг спокойствие“.

Сенесел ме заведе до колата си – червено Сузуки, украсено с негови лепенки, в бял диско-костюм с червени ревери. Повъртяхме се наоколо из геометричния пейзаж – полета, разделени от живи плетове и порти. Колата, в един момент, беше наполовина във Франция и наполовина в Белгия.

Автомеханикът, при посещението на Ню Йорк Таймс в градчето, беше казал, „Завистта е френската национална болест“. Но Сенесел, който е социалист, смята, че супер-данъкът всъщност е добра идея. Неразумното било, че седемнадесетте нации от еврозоната не са хармонизирали финансовите си политики. (Покачващото се евро беше намалило конкурентоспособността на Франция през последните седмици, увеличавайки икономическите й трудности). И в това той може би е прав: представете си какво би станало, ако нюйоркчани могат да спестят седемдесет процента от данъците си като се преселят в Кънектикът.

Две хиляди френски граждани, включително и около двадесет членове на семейство Мулиез, основатели на една от най-големите вериги за супермаркети в Европа, вече живеят в Естемпюи. Сенесел казва, че селяните нямат нищо против притока, защото той се е получил постепенно, в продължение на тридесетте години откак Митеран промени данъчното законодателство на Франция. Много от френските емигранти са купили и обновили остарели недвижими собствености, с което са позволили на местните хора да си построят нови къщи.

На пътя излезе сребърен Мерцедес.

“Voilà, Mme. Mulliez!”, казва Сенесел, помахвайки.

Сенесел ме закара до основната атракция в района, просторно имение, наречено Шатò Пулè. Къщата на Депардийо се държи в тайна, но когато минахме покрай едно по-малко имение – красиво, с избледняла розова фасада, покрита с лози – той кимна.

„През сезона тук покрай селото минава малък трамвай“, казва той. „Можем да го наречем Депардийо. Да се надяваме, че ще ни даде разрешение да показваме къщата му“. В boucherie[15], където Дапардийо си купил суджучета, когато идвал тук, на касовия апарат е закрепена изрезка от вестник: „Жежè планира лятно барбекю“.

От руските си лудории насам Депардийо се е покрил. Няколко дни преди да посетя Нешен, адвокатът му, Ервè Темим, беше ме приел в просторен офис на Рю дьо Риволи. Темим, който представлява и Роман Полански, седеше зад бюро, пред впечатляващи прозорци, обрамчени от светложълти велурени завеси. В принтера му се виждаше светложълта хартия. Депардийо, каза той, е бил наранен от шумотевицата. „Той смята, че публичните реакции са извънмерни. Не е извършил никакво нарушение, не е направил нищо незаконно, той е свободен човек“.

Темим обеща, че Депардийо „ще се завърне в по-добра форма от всякога“. Сега си почивал. „Не знаем какъв ще е края на този филм, но не можем да изключим някои много добри изненади“, каза Темим. Само знаем, че Депардийо се е съгласил да играе главната роля във филм за Доминк Строс-Кан.

Източник

Лорън Колинс е американска журналистка, сътрудничка на списание „Ню Йоркър“. Темите й включват Мишел Обама, Донатела Верзаче, графити-артистът Банкси и Ейприл Блумкуест. От 2010 насам тя работи в Европа, пишейки истории от Лондон, Париж, Копенхаген и други места. Авторка е на книгата “When in French: Love in a Second Language.”