Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Около една четвърт от активното население на Испания и повече от половината млади хора са безработни. Онова, което бившият министър-председател Хосе Луис Родригес Запатеро считаше за „забавяне“, а не криза, и за което сегашният премиер-министър Мариано Рахой смяташе в началото, че ще може да бъде коригирано с „прост здрав разум“, представлява всъщност почти половин изгубено десетилетие. Според сегашните правителствени оценки, Испания може би е изправена пред повече от десет години на рецесия и масивна безработица. Съкращенията в образованието, публичното здравеопазване, транспорта, инфраструктурата, науката и културата, повишаването на данъците – всички тези неща не успяха да намалят значително бюджетния дефицит и последните неуспехи вероятно ще означават, че целите за изплащане на дългове, поставени от ЕС, няма да бъдат постигнати. Нещо повече, изглежда, че благоденствието и стабилността няма да се върнат обратно още доста време. И макар че испанското общество реагира гневно – две всеобщи стачки, едно рехаво организирано протестно движение, нарастващо политическо недоволство – дотук насилието си остава рядко и изолирано, а мрежите от семейства и приятелства, към които испанците традиционно се обръщат в лоши времена, предотвратяват още по-тежка мизерия. И все пак, макар че губещи има навсякъде, най-много губят младите хора. Не само младите, стриктно казано, но също и членовете на моето поколение – хора в средата на тридесетте си години, които са израсли при определено ниво на благоденствие и независимост, и които никога не са си представяли, че бъдещето им може да бъде разтърсено от криза с такава сила и продължителност. Хора, които никога не са очаквали, че ще трябва да се борят за свързване на двата края по същия начин, по който са го правили предшествениците им – може би малко по-малко драматично, но пък толкова по-зле, защото е дошло така неочаквано.

Ако дядовците и бабите ни бяха преживели двадесети век като време на кланета, идеологическа треска и злощастна нетолерантност, за много от членовете на моето поколение това беше просто столетие на благоденствието. Ние имаме добри основания да мислим така. Възможно е да се каже, че нашето детство и юношество е било едно от най-щастливите в историята на човечеството. Ние израснахме в демокрация, като членове на една средна класа с достъп до стоки и преживявания, които не много преди това са били привилегия на милионерите. Биографичната траектория на моите родители е такава: за по-малко от седемдесет години те са се изместили от планинската пещера, в която е роден баща ми и влажното мазе на индустриалния град, в което е израснала майка ми, в апартамент с паркет и Wi-Fi, в здравословна резиденция за възрастни хора, издържани от социалните пенсии и публичното здравеопазване. В известен смисъл двадесети век или поне неговата последна трета, беше наистина време на чудеса.

Това ни накара да мислим, че миналото е вече без значение. Странно е да се каже това като гражданин на държава, толкова обсебена от миналото си, каквато е Испания – макар че до известна степен това важи за всяка нация. Втората република, Гражданската война и диктатурата на Франко имат толкова силно присъствие в нашите обществени дебати, че да се твърди, че днешната младеж е откъсната от миналото би могло да изглежда лекомислено. Но въпреки това аз мисля точно така. Както пише Тони Джуд, миналото се е превърнало в тема за музеи и мемориали, но те не успяват, поне за моето поколение, да предадат знанието, че добрите времена не могат да продължават до безкрайност – и че, през по-голямата част от времето, недоимъкът, а не изобилието, е бил реалната ситуация на човечеството. Не искам да кажа, че историческото невежество може да предизвика повторение на трагичните събития от първата половина на двадесети век, но смятам, че то има следствия, които започнахме да разбираме едва преди четири години: а именно, че моето поколение е особено зле подготвено да преодолее криза като тази, пред която сме изправени в момента. Не само защото сме израснали в безпрецедентно благоденствие, а и защото никога не ни е минавало през ума, че би могло да има и нещо друго освен благоденствието.

Разбира се, това не означава, че много хора от моето поколение не са изпитвали трудности в детството и юношеството си. В хода на годините Испания е имала обезпокояващи нива на безработица и несигурност на работното място, минавала е през сериозни кризи – например ранните осемдесет и средата на деветдесетте години – и е била тормозена от зле управлявана система на обществено образование. Да се твърди, че Испания е страна със солидна средна класа е вярно в сравнение със собствената ни история, но много по-малко, когато страната бъде сравнена с останалата част от западна Европа. И въпреки това, през годините, в които ние растяхме, тук имаше едно разбиране, което никой не поставяше под въпрос и което ние следователно смятахме за неоспоримо: че всяко поколение е имало по-добър живот от предишното. Отново: ние имахме основания да смятаме, че това ще бъде така: почти без изключение, родителите ни бяха живели по-добър живот от дядовците и бабите ни, а самите те пък бяха живели по-добре от прадядовците и прабабите. Прогресът на страната – и, което е още по-важно, на отделните хора – беше неоспорим, не само от материална, но и от морална гледна точка. Светът се подобряваше. Имаше конфликти и кратки отстъпления, но някакъв нов вид исторически закон – не хегелиански, марксистки или дори християнски, а по-скоро смесица от емпиризъм и лоша памет – ни подсказваше, че пътят на човечеството, и особено пътят на нашето собствено поколение, е стълба към небето. Какво само не бихме могли да постигнем, ако изходната ни точка беше толкова по-добра от онази на родителите ни, които сами се бяха справили съвсем не лошо?

Моите родители, както и родителите на повечето хора от моето поколение, са съвременници на бейби-бумърите и шестдесет и осмите. Но те бяха пропуснали голяма част от онова, което бяха преживели тия последните. Те не знаеха нищо за либерални сексуални нрави, поп-музика, авангардна литература или радикална политика. Отчасти поради факта, че бяха инстинктивно консервативни (както беше например вкъщи), но до голяма степен също и поради това, че се интересуваха повече от успеха в една социална среда, която, поради уникалните политически, демографски и икономически обстоятелства, им откриваше цял свят от нови възможности. И макар че животът им беше история на скромен успех, погледнат от наша страна той беше и период на огромна скука. Цареше известно усещане за саможертва и титанична решимост, че децата им трябва да имат онова, което те не са имали: животът на нашите родители се разбираше като права линия, изтеглена от самото раждане, очертаваща образованието, времето на ухажване, военната служба, женитбата, децата, пенсионирането. Без съмнение някои от тях познаваха предбрачния секс и разводите. Без съмнение някои бяха политически смели и дълбоко отдадени на убежденията си. И, разбира се, мнозина от тях преживяха внезапни фалити или баснословно богатство. Но, също без съмнение, те бяха малцинство. В по-голямата част от Запада консенсусът, който гарантираше материален прогрес в замяна на морална ортодоксия, достигна края си през 1968; в Испания обаче той продължи до края на франкизма, ако не и по-дълго. Ние, децата на демокрацията, имахме семейства, които бяха най-вече традиционни, меко католически и лишени от големи преживявания.


Small Ad GF 1

Може би най-големият парадокс на моето поколение е в това, че мнозина от нас искаха да имат и двете неща. От една страна, ние копнеехме за един по възможност безкраен материален прогрес. От друга, искахме да се забавляваме. Искахме да имаме много повече неща и много повече преживявания. Искахме да следваме в чужбина по програмата Еразъм; да пътуваме през лятото из Европа с Интеррейл; да спим с екзотични хора. Най-после и ние бяхме европейци! Решихме да удължим следванията си с магистрати и докторати, да навлезем късно в пазара на труда, да отложим женитбата, да се насладим на няколко години живот с партньора си преди да имаме деца, а след това да имаме само едно или две. Много от тези неща не бяха точно решения: разбира се, беше трудно да се започне работа на възрастта, на която бяха го направили нашите родители – и, разбира се, няма нищо лошо в след-висшето образование, напротив. Но също така е вярно, че моето поколение, казано общо, се забавляваше много повече от родителите ни. Ние решихме – както други бяха го направили през шестдесетте години –  че младостта е времето за забавления, и че тя трябва да продължава толкова дълго, колкото е възможно. Това може и да не е довело до някакви огромни преживявания, но със сигурност то доведе до дребни навици, които имаха огромно значение: ресторантите престанаха да бъдат лукс, запазен за уикенда, ходенето по концерти и клубове беше нещо обичайно, леките дроги бяха достъпни, поп културата имаше масивно влияние, консумацията – на дискове, филми, книги, маркови дрехи – огромна. Отгоре на всичко това ние очаквахме стабилност и скромно, но продължаващо обогатяване. И отново, ние не си задавахме правилния въпрос: а дали тези две неща са изобщо съвместими?

Не си задавахме въпроса, но ако бихме го направили, то отговорът би бил да. Защото, ако изобщо приемахме нещо за сигурно, то беше, че нашите решения – за образование, начин на живот или брой на децата – няма да имат реално влияние върху икономиката и обществото като цяло. Нямам пред вид това, че човек трябва да взема важните решения в живота си, мислейки за неща като демографски баланс и макроикономическа стабилност. Но все пак мисля, че зрелите хора трябва да размислят върху цената на сегашните си и минали решения, както и за обстоятелствата, при които те са били взети. Правейки плановете си за бъдещето – имам пред вид ония от нас, които можеха да посещават университети, защото другите, които напуснаха училище рано и започнаха да работят в строителството и други подобни индустрии, имат още по-лоши перспективи – ние не вземахме пред вид възможността за криза като тази, пред която сме изправени сега. Това не е нещо кой знае колко необичайно: ако не са успели да я предвидят икономистите, то как бихме могли да го направим ние, бидейки толкова заети с избора на професия или скъсването с поредната приятелка? Но ако бяхме чели подходящите книги по история, то сигурно щяхме да знаем, че сегашната криза е подобна на онези, които бяха нападали много предишни поколения – и че за да се излезе от една криза има нужда от сръчност, късмет, поемане на рискове, и преди всичко способност за живот с промени. Вместо това, преобладаващото в момента усещане е, казано най-просто, че са ни измамили: ограбиха ни нещо, на което имахме право. Защо не получаваме работа до живот, също като родителите си? Защо няма да можем да се пенсионираме рано и да получаваме големи пенсии? Защо държавата няма да бъде толкова щедра към нас? От една страна, отговорът в прост: освен че са правили жертви, родителите ни са имали късмета да живеят в процъфтяващи времена, и това им е позволило да създадат закони и начини на разпределение, които са били по същество в тяхна полза. Вторият отговор е по-труден: защото сме го направили невъзможно чрез собствените си решения.

Не искам да кажа, че трябва да се върнем обратно към ценностите на родителите си: не само, че в много случаи това ще бъде нежелателно, то би било и невъзможно. Като повечето хора от моето поколение, аз намирам живота си по-свободен и в някои отношения много по-богат. Но ние трябва да приемем невероятно сложните последствия, които нашият начин на живот е имал и ще има за в бъдеще. Не всички граждани имат една и съща степен на отговорност за кризата – а по-малко от всички ония, които принадлежат към поколението, идещо след мен, които започват зрелия си живот в един особено мрачен момент. Но да се представя настоящата катастрофа и непосредствените й следствия като деяние на група привилегировани хора, а всички останали – като жертви – е може би най-върховният акт на безотговорност. Не. Ние – поколението, което сега е в тридесетте си години – подпомогнахме появата на тази криза с начина си на живот, с изборите си на образование, с потреблението си, с извънмерните си очаквания. Ние комбинирахме известен консерватизъм с един вид прогресивизъм – всичко трябва да продължава да бъде също толкова добро колкото е сега, дори и ако променим почти всичко. Тази политическа илюзия е причината за сегашните ни недоволства и тя ще ни прави уязвими през остатъка от живота ни. По-малко държава, по-малко стабилност, повече работни години, по-малко позлатена старост – да се каже, че сами сме си търсили всичко това би било някаква отблъскваща форма на морализаторстване. Но да се вярва, че онова, което е спечелено в добри времена е право, което никой няма право да дискутира в лошите, е нещо, което има опустошителни психологически и социални последствия.

Най-непосредственото от тях е опасността от популизъм. Не от неонацисткия вид, както той се появи в Гърция, или дори под формата на антиевропейски настроения, както съществува в части от източна Европа. Мисля, че такава възможност може да бъде изключена в Испания. Но ние сме изправени пред един по-доброкачествен популизъм, който също е опасен: че цяло едно поколение – моето поколение – решава да спре часовниците и да предотврати реформите, за които смята, че ще го отдалечат от идеализираните икономически и законови обстоятелства, облагодетелствали поколението на родителите му в продължение на тридесет години. За съжаление тези обстоятелства няма да се завърнат скоро. Но ако самите ние не променим очакванията си, както и икономическата, и дори политическа система, може и да не ги видим никога повече.

Източник

Рамон Гонзалес Ферис е испански журналист, редактор на популярното списание Letras Libres.

Pin It

Прочетете още...