Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Има нещо особено уместно във факта, че настоящата европейска криза започна в Гърция. Защото европейските беди притежават всички аспекти на класическа гръцка трагедия, в която човек с благороден характер бива погубен от фаталния недостатък на високомерието.

Преди не особено много време европейците можеха, със значителни основания, да кажат, че настоящата икономическа криза всъщност демонстрира предимствата на техния икономически и социален модел. Подобно на Съединените щати, Европа пострада от сериозен спад на икономическото развитие в резултат от глобалния финансов крах; и все пак човешката цена на този спад изглеждаше далеч по-ниска в Европа, отколкото в Америка. В голяма част от Европа правилата, ограничаващи уволняването на работници, помогнаха да се намали загубата на работни места, докато силните социални програми осигуриха минимални приходи и продължаващо здравеопазване дори за безработните. Европейският Брутен вътрешен продукт може и да е паднал също толкова, колкото и нашия, но европейците изобщо не преживяваха същото количество мизерия. Истината е, че те все още не го правят.

И все пак Европа е в дълбока криза – защото нейното най-гордо постижение, единната валута, приета от повечето европейски нации, сега е в опасност. Нещо повече, тя все повече и повече изглежда като капан. Ирландия, възхвалявана до неотдавна като Келтски тигър, в момента се бори да избегне фалит. Испания, доскоро една от възходящите икономики, сега има 20 % безработица и е изправена пред изгледите за дългогодишна, мъчителна дефлация.

Трагедията на европейците е в това, че от създаването на еврото се очакваше да се превърне във висш момент на едно велико и благородно начинание: продължилите в течение на няколко поколения усилия да се донесе мир, демокрация и споделено благополучие на един някога измъчван от войни континент. Но архитектите на еврото, запленени от увлечението и романтиката на своя проект, предпочетоха да игнорират баналните трудности, които една споделена валута с неизбежност влече със себе си – да игнорират предупрежденията, произнасяни още от самото начало, че Европа не притежава институциите, необходими за безпроблемното функциониране на една обща валутна единица. Вместо това те предпочетоха един вид магьосническо мислене, действайки така, сякаш благородството на мисията им се намира над подобни грижи.

Резултатът от това е трагедия не само за Европа, но и за света, за който Европа е решаващ ролев модел. Европейците ни показаха, че мирът и единството действително могат да бъдат постигнати в един регион с дълга история на насилие, а в тоз процес те създадоха и може би най-благопристойните общества в човешката история, съчетаващи демокрацията и човешките права с едно ниво на индивидуална икономическа сигурност, до което Америка изобщо не може да се доближи. Но в момента тези постижения са на път да бъдат помрачени, тъй като европейската мечта започва да се превръща в кошмар за прекалено много хора. Как се случи всичко това?


Small Ad GF 1

Пътят към еврото

Всичко започна с въглища и стомана. На 9 май 1950 – една дата, която сега се празнува като Ден на Европа – Роберт Шуман, френският външен министър, предложи страната му да обедини със Западна Германия производствата на въглища и стомана. Това може и да звучи прозаично, но Шуман обяви, че това е нещо много по-голямо от проста сделка.

На първо място, новата Общност за въглища и стомана щеше да направи една бъдеща война между Германия и Франция „не просто немислима, но и материално невъзможна“. А това би било една първа крачка по пътя към една „европейска федерация“, която щеше да бъде постигната стъпка по стъпка, чрез „конкретни постижения, които първо създават една фактическа солидарност“. С други думи, икономическите мерки щяха да служат както на обичайните бизнес-цели, така и на насърчаването на политическо единство.

Общността за въглища и стомана постепенно се превърна в митнически съюз, вътре в който имаше свободна търговия на стоки. След това, когато демокрацията се разпространи из Европа, същото се извърши и с обединяващите икономически институции на Европа. Гърция, Испания и Португалия бяха включени след падането на техните диктатури, а източна Европа – след падането на комунизма.

През 1980-те и 1990-те това „разширение“ беше съпроводено от „задълбочаване“, при което Европа започна да премахва множество от оставащите трудности по пътя към пълна икономическа интеграция. Отворени бяха границите; гарантирано беше свободното движение на хора; търговските и хранителните регулации, както и тези на безопасността, бяха хармонизирани.

Като следваща логична стъпка на този процес беше обявено създаването на еврото. От него се очакваше да насърчи икономическия растеж чрез действия, които същевременно усилват европейското единство.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Предимствата на единната европейска валута бяха очевидни. Отпадаше необходимостта да се обменят пари при пътуванията до други страни; отпадаха и голяма част от безпокойствата при сключването на международни договори. Междувременно, общата валута щеше да засили чувството за европейско единство. Какво би могло да бъде погрешно при всичко това?

Отговорът, за нещастие, беше в това, че валутните съюзи имат и цена, освен само предимства. А идеята за единна европейска валута беше много по-слаба от онази за единен европейски пазар – факт, който европейските лидери бяха предпочели да игнорират.

(Нелесният) случай на валутния съюз

Международната монетарна икономика е област на чести диспути. Но те не винаги протичат по руслото на обичайното идеологическо разделение. Твърдата десница често предпочита твърди пари – например златен стандарт – а склонните към левичарство европейски политици са ентусиазирани поддръжници на еврото. Либералните американски икономисти, включително и аз, обикновено предпочитат свободно плаващи национални валути, които оставят по-широко пространство за активистки икономически политики – по-конкретно, намаляване на лихвения процент и увеличаване на притока на пари, за да се осъществи борба срещу евентуалните рецесии. Но класическият аргумент за гъвкавите обменни курсове беше направен не от някой друг, а от самия Милтън Фридман.

Пледоарът в полза на наднационалната валута е, както вече видяхме, очевиден: тя улеснява вършенето на бизнес. Преди да бъде въведено еврото, никой не знаеше до каква точно степен всичко това ще има значение: нямаше почти никакви примери за страни, използващи други освен националните си валути. Статистическият анализ, колкото и да е спорен, подсказваше, че приемането на обща валута би имало огромно въздействие върху търговията, което пък подсказваше огромни икономически облаги. За нещастие, тези оптимистични очаквания не се потвърдиха особено добре: откак беше създадено еврото, търговията между евро-държавите е само с десет-петнадесет процента по-висока, отколкото би била иначе. Цифрата не е дребна, но не е и трансформативна.

И все пак налице са очевидни предимства от влизането във валутния съюз. Лошото е само това, че има и обратна страна: отказвайки се от собствената си валута, една страна губи заедно с това и икономическата си гъвкавост.

Представете си, че сте страна, като днешна Испания, която наскоро е преживяла повишаване на цените и заплатите в резултат на вътрешен икономически растеж, последван от спад. Сега е необходимо да смъкнете онези разходи обратно. Но да се смъкнат цените и заплатите е изключително трудно: никой не иска да бъде първият, който да приеме намаление на заплатата, особено без увереност, че цените също ще паднат. Две години на силно страдание смъкнаха ирландските заплати до известна степен, но Испания и Гърция почти не са започвали този процес. Това е гадна работа и, както ще видим по-късно, намаляването на заплатите когато сте затънали в дългове създава на свой ред нови проблеми.

Ако обаче все още имате собствена валута, няма да има нужда да се преминава през продължителната болка на намаляване на заплатите: вие можете просто да девалвирате валутата си – да намалите стойността й по отношение на други валути – и онова, което ще постигнете, по същество вече ще бъде намаляване на заплатите.

Но дали работниците няма да отхвърлят и това прикрито намаляване на заплатите? Историческият опит показва, че не. В настоящата криза на Ирландия се наложи да премине през две години на ужасна безработица, за да постигне около 5 процента намаляване на средните заплати. Но през 1993 девалвацията на ирландския фунт доведе до моментално съкращение на ирландските заплати с 10 процента, измервани в немска валута.

Откъде идва тази разлика? През 1953 Милтън Фридман предложи следната аналогия: промяната на лятното и зимно време. Има голям смисъл бизнесите да отварят по-късно през зимните месеци, но е много трудно за отделния бизнес да промени работното си време: ако работите от 10 до 6 когато всички останали работят от 9 до 5, вие сте извън общия ритъм. Но изискването всички да преместят стрелките на часовниците си премахва проблема генерално. По същия начин, твърди Фридман, промяната на стойността на валутата решава проблема с координацията, когато заплатите и цените не са в унисон, прескачайки нежеланието на работниците да бъдат първите, които да получат намаление на заплатите.

Така че, заедно с предимствата на общата валута, налице са и сериозни потенциални недостатъци. А условията на всичко това зависят от базисните предпоставки.

От една страна, предимствата на споделената валута зависят от това до каква степен ще бъде засегнат бизнесът.

Самият аз си представям това като „въпроса Исландия–Бруклин“.

Исландия, с население от само 320.000 души, има своя собствена валута – и този факт й дава ценно пространство за маневриране. Защо тогава Бруклин, с около осем пъти по-голямо население, да не бъде дори още по-добър кандидат за самостоятелна валута? Отговорът е, че Бруклин, който се намира в центъра на Ню Йорк, а не в центъра на Атлантика, притежава икономика, дълбоко преплетена с онези на околните общини. И жителите на Бруклин ще трябва да плащат висока цена, ако им се налага да обменят валута всеки път, когато пазаруват в Манхатън или Куийнс.

Така че страните, които търгуват много активно едни с други, могат да спечелят много от един валутен съюз.

От друга страна, както посочва Фридман, създаването на валутен съюз намалява гъвкавостта. Колко сериозна е тази загуба? Зависи. Нека помислим върху нещо, което на пръв поглед може би изглежда като странно сравнение между две малки, затруднени икономики.

Като се изключат климата, ландшафта и историята, страната Ирландия и щатът Невада имат много общи черти. И двете са малки икономики с по няколко милиона души, силно зависими от продажбата на стоки и услуги на съседите си. (Съседите на Невада са други американски щати, а на Ирландия – други европейски страни, но икономическите следствия са едни и същи). И двете бяха прогресиращи икономики през по-голямата част от изминалото десетилетие. И двете имаха огромни балони на недвижими имоти, които се пръснаха болезнено. И двете имат около 14 процента безработица. И двете са членове на по-големи валутни съюзи: Ирландия е част от еврозоната, а Невада – от доларовата зона, известна също под името Съединени Американски Щати.

Но ситуацията на Невада е много по-малко отчаяна от тази на Ирландия.

На първо място, фискалната страна на кризата е по-малко сериозна в Невада. Вярно е, че бюджетите и на двете места бяха ударени изключително силно от икономическата криза. Но голяма част от разходите, от които зависят жителите на Невада, идват от федерални, а не от щатски (местни) програми. По-конкретно, пенсионерите, които се преселиха в Невада заради слънцето, няма защо да се безпокоят, че намалените данъчни приходи на щата ще поставят в опасност пенсиите им или здравното им осигуряване. В Ирландия, напротив, както пенсиите, така и разходите по здравеопазване, се намират на дъската за рязане.

Освен това Невада, за разлика от Ирландия, няма защо да се безпокои за стойността на спасяването на банките, не защото щатът е избегнал огромни банкови загуби, а защото, в по-голямата си част, те не са проблем на Невада[1]. Загубите ще бъдат покрити от Вашингтон, а не от Карсън Сити.

Има и още едно друго предимство в това да бъдеш американски щат: по всяка вероятност проблемът с безработицата в Невада ще бъде сериозно смекчен в следващите няколко години чрез миграция, така че, дори и работните места да не се върнат обратно, ще има по-малко работници, борещи се за оставащите места. Ирландия сигурно ще се възползва до известна степен от същия предпазен вентил, тоест ирландските граждани ще емигрират, за да търсят работа другаде, а работници, които са дошли в Ирландия по време на бума, ще си заминават. Но американците са изключително мобилни; ако историческите примери могат да служат като ориентир, емиграцията ще доведе нивото на безработица в Невада до средното за Америка в течение само на няколко години, дори и ако създаването на работни места в Невада продължава да бъде по-слабо от това на страната като цяло.

Но какво общо има всичко това с дискусията за или против еврото? Много просто – когато беше въведена единната европейска валута, възникна очевидният въпрос дали тя ще функционира също така добре както доларът функционира в Америка. И отговорът, разбира се, беше не – точно по причините, които илюстрира примерът с Ирландия и Невада. Европа не е фискално (данъчно) интегрирана: немските данъкоплатци няма да отделят автоматично част от сумите за гръцки пенсии или за спасяване на ирландски банки. И макар европейците да имат юридическото право да се движат свободно в търсене на работа, недостатъчната културна интеграция – и преди всичко липсата на общ език – прави работниците по-малко географски мобилни отколкото техните американски колеги.

Четири европейски сценария

Някои икономисти, включително и самият аз, наблюдават трудностите на Европа и имат усещането, че вече са гледали този филм – преди десет години, на друг континент, и по-специално, в Аржентина.

За разлика от Испания или Гърция, Аржентина никога не се е отказвала от собствената си валута, но през 1991 извърши другото възможно най-добро нещо: твърдо обвърза валутата си с щатския долар, установявайки „валутен борд“, при който всяко песо, намиращо се в обръщение, беше покрито от федералния резерв. От това се очакваше да предотврати каквото и да е завръщане към стария аржентински навик да се покрива дефицита чрез печатане на пари. И през по-голямата част от 1990-те, Аржентина беше награждавана за това чрез много по-ниски лихвени проценти и голям приток на международен капитал.

В края на краищата обаче Аржентина се подхлъзна в постоянна рецесия и изгуби доверието на инвеститорите. Правителството се опита да възстанови това доверие чрез твърда данъчна ортодоксия, намалявайки разходите и увеличавайки данъците. За да позволи на спестовността да демонстрира ефекта си, Аржентина потърси и получи големи заеми от Международния валутен фонд – по същия начин, по който Гърция и Ирландия търсеха заеми от съседите си. Но постоянният упадък на аржентинската икономика, в съчетание с дефлацията, осуети опитите на правителството, а високата безработица доведе до все по-усилващи се безредици.

През 2002, след яростни демонстрации и масово изтегляне на спестявания от банките, всичко пропадна. Връзката между песото и долара се разпадна, песото затъна. Междувременно Аржентина обяви банкрут и отказа да изплаща дълговете си, като в края на краищата плати само по около 35 цента на долар.

Трудно е да се преодолее подозрението, че нещо подобно се пече на една или повече от европейските проблемни икономики. В края на краищата политиките, предприемани в момента от страните, изпаднали в криза, са поне като качество, много подобни на ония, опитвани от Аржентина в отчаяните усилия да се спаси връзката песо-долар: твърда финансова спестовност, подпомагана в Гърция и Ирландия от официални заеми, чието предназначение е да се спечели време, докато инвеститорите отново добият доверие. И дори ако един завършек в стил Аржентина е абсолютно крайна мярка, той все пак ще бъде ужасен удар за евро-проекта. Дали ще се случи именно това?

Не непременно. По мое мнение има четири възможни сценария, по които може да се разиграе европейската криза (и тя може да се развие по различни начини в различните страни). Нека да ги наречем „челно пресрещане“; „преструктуриране на дълга“; „пълна Аржентина“ и „подновен европеизъм“.

Челно пресрещане: затруднените европейски икономики биха могли, теоретично, да убедят кредиторите, демонстрирайки достатъчна готовност да издържат болката и по този начин да избегнат банкрута или девалвацията. Ролевите модели тук са Балтийските страни: Естония, Литва и Латвия. Тези страни са малки и бедни по европейските стандарти; те много силно желаят да се сдобият с дългосрочните предимства, идещи от присъединяването към еврото и ставането част от голяма Европа. И така те са готови да издържат много корава фискална спестовност, докато заплатите постепенно слязат надолу с надеждата за възстановена конкурентоспособност – един процес, известен като „вътрешна девалвация“.

Успешни ли са тези политики? Зависи от това как дефинирате думата „успех“. Балтийските страни успяха до известна степен да убедят пазарите, които в момента гледат на тях като на по-малко рискови от Ирландия, да не говорим за Гърция. Междувременно заплатите се понижиха – с 15 процента в Латвия и повече от 10 процента в Литва и Естония. Всичко това обаче има огромна цена: Балтийските страни преминават през сравними с времето на Голямата депресия намалявания на икономическото производство и заетостта. Вярно е, че те започват отново да растат, но всички индикатори показват, че ще изминат още много години, преди да си завърнат изгубените позиции.

Показателно за настоящата умонагласа в Европа е обстоятелството, че много европейски официози гледат на Балтийските страни като на успех. Самият аз предпочитам да цитирам Тацит: „Те създават пустиня и наричат това мир“ – или, в този случай, приспособяване. И все пак това е един от начините, по които еврозоната би могла да оцелее непокътната.

Реструктуриране на дълга: В момента на публикуване на тази статия, ирландските десетгодишни облигации носят около 9 процента, докато гръцките носят около 12½ процента. В същото време, немските 10-годишни – които, също както ирландските и гръцките, са деноминирани в евро – носят по-малко от три процента. Посланието на пазарите е ясно: инвеститорите не очакват Гърция и Ирландия да изплатят дълговете си изцяло. С други думи, те очакват някакъв вид реструктуриране на дълга, подобно на реструктурирането, което намали с две трети аржентинския дълг.

Такова едно реструктуриране без съмнение ще сложи край на болките на една затруднена икономика. Вземете например Гърция: дори и ако правителството би отхвърлило дълговете си, то все пак ще трябва да намали разходите и да повиши данъците, за да балансира бюджета, и ще трябва да изтърпи болката на дефлацията. Но едно реструктуриране на дълга може да доведе до край на дяволския кръг от снижено доверие и повишени лихвени проценти, с което може да направи от вътрешната девалвация една функционираща, ако и брутална стратегия.

Казано откровено, аз не виждам как Гърция би могла да избегне реструктурирането на дълга, а Ирландия не е много по-добре от нея. Реалният въпрос е дали такива реструктурирания ще се разпрострат до Испания и – тук вече идват истински плашещите изгледи – до Белгия и Италия, които са тежко задлъжнели, но засега успяват да избегнат сериозната криза на доверие.

Пълна Аржентина: Аржентина не само отказа да изплаща дълговете си; освен това тя се отказа и от връзката с долара, с което позволи стойността на песото да падне с повече от две трети. И тази девалвация проработи: от 2003 насам страната преживява бърз икономически подем, основаващ се предимно на износ.

Европейската страна, която се приближи най-плътно до ситуацията на Аржентина е Исландия, чиито банкери бяха натрупали външни дългове, многократно надхвърлящи националния доход. За разлика от Ирландия, която се опитва да спаси банките си като гарантира дълговете им, исландското правителство застави чуждите кредитори да поемат сами загубите си, като по този начин намали бремето на дълга си. Позволявайки на банките си да фалират, страната се освободи от голяма част от националния си дълг.

В същото време Исландия се възползва от факта, че все още не беше се присъединила към еврозоната и имаше собствена валута. Тя много скоро стана отново конкурентоспособна, оставяйки валутата си да падне рязко срещу другите валути. Исландските заплати и цени бързо паднаха с около 40 процента в сравнение с тия на търговските й партньори, възпламенявайки по този начин един експортен взрив и спадане на вноса, което помогна да се намали удара, предизвикан от банковия колапс.

Комбинацията от фалит и девалвация помогна на Исландия да ограничи щетите, нанесени от банковата катастрофа. Всъщност, от гледна точка на заетостта и производството, Исландия се справя малко по-добре от Ирландия и значително по-добре от Балтийските страни.

Но дали и други европейски страни биха могли да тръгнат по същия път? За да направят нещо такова, те би трябвало да преодолеят едно голямо препятствие: това, че за разлика от Исландия те вече не разполагат със собствени валути. Както посочи Бари Айхенгрийн от Бъркли във влиятелния си анализ от 2007, всяка страна от еврозоната, която дори само би намекнала, че иска да напусне валутата, би предизвикала огромно бягство на капитали от банките си, тъй като вносителите ще побързат да изнесат средствата си в по-сигурни места. И Айхенгрийн стигна до заключението, че това „процедурно“ препятствие пред излизането прави еврото необратимо.

Но връзката на Аржентина с долара също се считаше за необратима, и то по точно същите причини. Онова, което в края на краищата направи девалвацията възможна беше, че се получи бягство на капитали въпреки правителственото настояване, че едно песо винаги трябва да струва един долар. Това бягство принуди аржентинското правителство да ограничи правото на теглене, а щом само това ограничение влезе в сила, то вече беше възможно да се промени стойността на песото без да се задейства втора вълна на капиталово бягство. Нищо подобно не се е случвало в Европа – все още. Но това при всички случаи се намира в границите на възможното, особено с увеличаващата се болка от спестовността и вътрешната девалвация.

Подновен европеизъм: предишните три сценарии са мрачни. Има ли надежда за някакъв по-малко мрачен изход? Ако го има, той по необходимост е свързан с по-нататъшни важни стъпки по посока на „европейската федерация“, която Роберт Шуман желаеше още преди 60 години.

В ранния декември, Жан-Клод Юнкер, премиер-министърът на Люксембург, и Гидо Тремонти, финансовият министър на Италия, повдигнаха буря с предложението си за създаване на „е-облигации“, които да бъдат издавани от Европейската агенция за дълговете по нареждане на отделните европейски страни. Тъй като тези облигации биха били гарантирани от Европейския съюз като цяло, те биха предложили изход за затруднените икономики, чрез който да избегнат дяволския кръг от падащо доверие и повишаваща се цена на заемите. От друга страна, те биха накарали правителствата да наблюдават по-внимателно взаимните си задължения – забележка, която побеснелите немски официози побързаха да направят. Немците са силно против това Европа да се превърне в „съюз на трансферите“, при който по-силните правителства по правило да подпомагат по-слабите.

Но както показва по-раншния пример за Ирландия и Невада, Съединените щати функционират като валутен съюз именно защото до голяма степен едновременно с това те са и трансферен съюз, в който щатите, които са по-добре, подкрепят ония, които са по-зле. И е трудно да се види как еврото може да функционира по някакъв подобен начин, ако Европа не успее да постигне нещо подобно на това.

Поне засега, европейският план е, че всеки трябва да посреща нещата челно – тоест, че Гърция, Ирландия, Португалия и Испания трябва да повторят онова, което вършат Латвия и Естония. Това беше ясното заключение от последната среща на Европейския съвет, на който Ангела Меркел получи всичко, което желаеше. Правителствата, които не могат да вземат заеми на свободния пазар, ще получават заеми от останала Европа – но само при много строги условия. Хората говорят, че Ирландия била „спасявана“, но тя трябва да плаща почти шест процента върху онзи спасителен заем. Няма да има е-облигации; няма да има трансферен съюз.

И дори ако това проработи в смисъла, в който вътрешната девалвация проработи в Балтийските републики – тоест, в най-тесния смисъл, ако застрашените европейски икономики успеят да избегнат фалита и дефлацията – то ще бъде един грозен процес, оставяйки голяма част от Европа в ръцете на депресията в продължение на дълги години. Ще има и политически последствия, тъй като европейската публика вижда институциите на континента като – в зависимост от това къде се намира тази публика – или спасители на мързеливци, или агенти на безсърдечни събирачи на дългове.

Но останалият свят също не може да гледа самодоволно на европейските беди. Взет като цяло, Европейският съюз, а не Съединените щати, е най-голямата икономика в света. Европейският съюз е напълно равен на Америка при управляването на глобалната търговска система. Европа е най-важният световен източник на международна помощ. И накрая, каквото и да мислят множество американци, Европа е решаващ партньор в борбата срещу тероризма. Една Европа в трудности е нещо лошо за всички останали.

Във всеки случай, по всяка вероятност твърдата стратегия няма да проработи дори и в най-тесния смисъл, като избягване на фалит и дефлация – и това ще стане ясно по-скоро рано, отколкото късно. И в този момент силните европейски нации ще трябва да направят избора си.

Изминаха 60 години откак Шумановата декларация отправи Европа по пътя на по-силното обединение. Досега това пътуване, колкото и бавно, се придвижваше винаги в правилната посока. Но това няма да бъде така, ако евро-проектът пропадне. Едно пропаднало Евро би върнало Европа обратно към дните на минните полета и бодливата тел – макар че сигурно не би се оказало необратим удар върху надеждите за истинска Европейска федерация.

И така, ще допуснат ли силните европейски нации нещо такова? Или ще поемат отговорността, както и цената, да бъдат спасители на съседите си? Целият свят очаква техния отговор.

Източник



[1] Всичко това, разбира се, не отговаря в ни най-малка степен на фундаменталния въпрос: „А кой все пак ще плаща в края на краищата?“, защото дълговете на федералното правителство продължават да растат и няма никакви изгледи САЩ скоро да излязат от позицията си на най-голям длъжник в света. Никой не смее да си зададе сериозно въпроса „А какво ще стане, когато с Щатите се случи същото, което се случи с Гърция?“, но това не го прави по-малко важен за цялото човечество. Добре, дълговете на Гърция се изплащат от Европейския съюз, но кой ще плаща дълговете на Америка? Бел. пр.

Пол Кругман е американски икономист, носител на Нобелова награда за икономика за 2008 г.

Pin It

Прочетете още...