През тази година се навършват 25 години от вътрешнопартийния преврат, извършен на 10 ноември 1989 г., с който формално се поставя началото на българския преход към демокрация, а също така и от бурните, понякога драматични събития от месеците, предшествали този акт.
Протестните акции на турското малцинство от януари–май 1989 г, издигащи искания за връщане на рождените им имена и гарантиране на правата и свободите им, са част от тези събития. За тях в архива на бившата Държавна сигурност е съхранено значително документално наследство, немалка част от което вече е публикувано в различни документални сборници. Публикувани са документи по темата и от архива на Политбюро на ЦК на БКП, в интернет е достъпен архивът на журналистката от радио „Свободна Европа“ Румяна Узунова, както и редица други свидетелства и спомени на преки участници в гладните стачки и демонстрациите.
За безпристрастната и неполитизирана оценка на тези събития вероятно още е рано. Това се доказва и от поляризираните мнения, които са се оформили по отношение на въпроси като например кои са подбудителите и организаторите на протестните акции на турците, какво е въздействието на тогавашните току-що създадени неформални организации върху турската общност, каква е ролята на неформалните турски сдружения във формиращата се демократична опозиция, до каква степен са успешни мерките на репресивните органи на Държана сигурност и МВР за противодействие…
Настоящата публикация няма за цел да подкрепи една или друга теза, а да осветли на базата на неотдавна разкрити документи от архива на Държавна сигурност някои епизоди от онези бурни месеци преди точно 25 години, за да подпомогне изследователите в търсенето на отговори на горните въпроси.
„Обстановката сред лицата, възстановили българските си имена,
отразени в сведенията от териториалните поделения“ за конкретен период – това е едно от най-често срещаните заглавия на справките, запазени в архива на Държавна сигурност от 1988-1989 г. Ето някои характерни моменти за тази „обстановка“ за периода 24-31 март 1989 г. (АМВР, ф.1. оп. 11а, а.е. 743, л.116-122)
„Получената в ЦИОУ информация съдържа крайно противоречиви оценки за настроенията и поведението на лицата от тези среди – от изолирани констатации за „уталожване“ на изселническите страсти, внушено разочарование от турската действителност и нежелание дори да се участва в разговори за изселване до сигнали за сложна, криеща тревожни симптоми обстановка, в която зад външното спокойствие се долавя напрежение, динамизъм в негативните настроения, потенциални предпоставки за нови усложнения.“
В Разградска област се отчита изменение в обстановката, негативните настроения пряко се отразяват върху трудовия ритъм, наблюдава се объркване и безпокойство. Обещанията в речта на турския държавен глава Тургут Йозал от 26 март „се тълкуват наивно, лековерно, в селските райони се е формирало мнение, че едва ли не предстои създаването на турска автономна област с център Разград, обсъждал се дори вариант за ръководител, подходящ да оглави републиката.
Във вътрешнополитически аспект тема номер едно в коментарите и вълненията остава дейността на „Дружеството“ [Независимото дружество за защита правата на човека]. Личността Петър Манолов се превръща в своеобразен идол – „българският Йозал“, „баща и майка на преименуваните“, „Христос-спасител“ и пр. Контактите с Пловдив [където живее Манолов] не са пресечени. Пловдивските функционери продължават да дават насоки за противодействие на мерките, взети от органите на МВР. Лидерите от Дулово и близките им стават все по-дръзки. Предприеха кампания за широко разгласяване на „противозаконните мерки“ по отношение членовете на т.нар. „турско крило“.
Във Варненска област „по-голямата част от населението с възстановени имена“ не крие надеждите си за демократизиране на реда за задгранични пътувания. В ОУ на МВР-Шумен има „данни за започнало разцепление в „мюсюлманското крило на дружеството“. Активни членове от Шуменския регион са проучили възможностите да се отделят и изградят организация с по-ясна и конкретна програма за действие. Провеждат се срещи с крайни националисти от общините Дулово и Хитрино.“
В Хасковска област „се отчита скрито напрежение, противоречиви и лабилни настроения в по-голямата част от това население…“
В Бургаска област „независимо от наличието на трезвомислещи и лоялно настроени лица, преобладаващото мнозинство се вълнува от проблемите“ и ако властите отстъпят и разрешат изселване на мюсюлманското население, „ще надделее стадното чувство и малцина ще останат.“
От анализа на постъпилите данни се прави изводът, че „обстановката се владее“. Налице са и прогнози. „С оглед динамичността и комплицираността й [на обстановката] в някои райони се налагат екстрени, изпреварващи събитията мерки. След последните изявления на Йозал, а и в навечерието на Парижкия форум може да се очаква ново ескалиране на изселническите и националистически настроения и всяко отслабване на бдителността да провокира непредвидени прояви на дързост.“ Не се изключват и саботажи. „Интересът към Дружеството, Профсъюз „Подкрепа“, Лигата [Демократичната лига за защита правата на човека] и др. неформални структури не отзвучава. Има сериозни основания да се очакват нови контакти. Лидерите и функционерите на дружеството последователно се придържат към програмата за ерозиране съзнанието на това население и приобщаването на нови членове. Предприети са опити за организиране на нелегална работа по „турските крила“. Може да се предположи, че „Дружеството“ ще окаже съдействие и ще насърчи създаването на „собствени формални структури“ в тези среди. Най-новите данни от Разград показват активизиране на интелигенцията (предимно лекари) в организационна и подстрекателска дейност. С оглед на това е наложителна ориентация към разкриване, неутрализиране и разобличаване преди всичко на очерталите във всяка формална общност лидери…“ Документът носи датата 3 април 1989 г. и е подписан от началника на Централно информационно-организационно управление ген.-лейт. В. Георгиев.
Между „твърдите“ и „меките“ мерки
Очевидно е, че стремежът на турците към обединяване в неформални структури като начин на изразяване на несъгласие и противодействие на асимилационната политика сериозно тревожи органите на властта. Това не остава незабелязано и от западни наблюдатели, които са цитирани от кореспондента на западногерманската телеграфна агенция в Белград Томас Брай да споделят следното: „Българските власти се страхуват, че посредством обединяването на национално недоволните турци със социално обезкуражените работници и засегнатата интелигенция би могло да се развие едно широко, неконтролируемо политическо движение.“
Този страх е основателен, затова ситуацията се следи изкъсо и денонощно и се взимат разнообразни мерки – от открити действия за неутрализиране и респектиране на очерталите се „лидери“ сред турската общност, през профилактирането на десетки „фанатици“ до комплексни мероприятия за компрометиране, изолиране и разколебаване на вече установени членове на „Дружеството“ и други неформални структури.
Сходни мерки по това време се прилагат и спрямо лидерите и членовете на Независимото дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ), „Подкрепа“, „Екогласност“, Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България и „Комитета за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности“ с председател йеромонах Христофор Събев, чието създаване е обявено на 17 март 1989 г. по радио „Свободна Европа“. Така например е осуетено провеждането на събрание на „Подкрепа“ на 18 март в Стара Загора, като повечето лица, които е трябвало да участват, са „предупредени и възпрепятствани да отидат“ или „допълнително отклонени“. Междувременно се очаквало отложеното за 21 март решение на Районния съд в Пловдив по официалната регистрация на профсъюза. Няколко дни по-рано обаче – на 15 март, органите на ДС не възпрепятстват провеждането на събрание на „софийската група“ на НДЗПЧ, най-вероятно защото вече са имали информация, че ще бъде избрано ново ръководство с председател Румен Воденичаров на мястото на Илия Минев… Това косвено се потвърждава от думите на началника на Шесто управление на ДС – ген. Антон Мусаков, казани на оперативката на ръководството на МВР на 13 март 1989 г.: „Вчера [12 март] трябваше да се проведе събрание на „Дружеството за защита на човешките права“. Събранието трябваше да се проведе в 13 часа в дома на Мариана Златева в София. Събрание не бе допуснато. Единственото лице по предварително съгласуване и по оперативни съображения, което беше допуснато в дома на Мариана Златева, е известният Румен Воденичаров…“
Но да се върнем на опасенията на МВР и ДС от „участието на лица с възстановени имена“ в „независимите“ структури. Отново на оперативка на ръководството на МВР, проведена на 6 март 1989 г., началникът на Второ главно управление на ДС ген. Георги Аначков споделя „във връзка с оперативната обстановка сред лицата с възстановени имена“: „…[тя] чувствително се усложнява главно около по-масовата психоза за присъединяване към съществуващите вече „дружество за човешките права“ и профсъюза „Подкрепа“. Досега са установени около 120 лица, които по различни пътища, по различни канали правят опити да се присъединяват, водени от това, че смятат, че присъединявайки се към тези формирования, давайки гласност за присъединяването си чрез средствата за масова информация на Запад, ще могат по-бързо да си осигурят изселването в Турция чрез пускане на Запад.
Тази обстановка ние я очаквахме. Процесите се развиват по-бързо, отколкото предполагахме, много динамично. Трябва да се отиде на много твърди мерки.
Предлагаме, ако се възприеме това, заедно с ГСУ [Главно следствено управление –ДС] да огледаме инициаторите, организаторите. Засега сме установили 10 лица, които се установяват като подбудители и организатори, евентуално да ги огледаме и да потърсим възможности за предприемане на репресивни действия: водене на следствие, ако имаме основание и съд, към някои от тях да отидем и на принудително заселване по чл. 39. Ако ние не отидем на твърди, категорични мерки, в това число и репресивни действия, няма да съумеем да овладеем обстановката сред тези лица.“ Следват и други изказвания по въпроса, които в мнозинството си подкрепят предложението на ген. Аначков, изказано преди това и от ген. Мусаков. Известен скептицизъм проявява началникът на ГСУ Костадин Коцалиев, според когото „има една дирижирана ескалация на вътрешното напрежение в страната“: „Другарят Мусаков предлага да отидем на репресии към някои лица. Аз съм за това. Но имам чувството, че ако пуснем в ход наказателната репресия, може би и вие ще се принудите да се съгласите с нечие мнение, пак да спрем. Иначе властта отива по дяволите по този начин…“
От този момент нататък оперативки на ръководството на МВР се провеждат всеки понеделник, за да се обсъждат актуални въпроси, да се анализират обобщените данни и да се взимат решения за конкретни действия.
Основен помощник в организацията и координацията на дейността на ръководството на МВР по т. нар. неформали е създаденият с министерска заповед от 16 февруари 1989 г. Щаб за работа по враждебните „независими“ структури с ръководител ген. Антон Мусаков. Щабът разработва основните задачи, насоки и подходи на централните и териториални поделения на МВР срещу гражданските сдружения. За целта към него е изградена информационно-аналитична група, която обработва събраните и незабавно изпратени от централните поделения и областните управления факти и данни във връзка със „структурите“ и справки за оперативната обстановка и реализираните мероприятия по отношение на тях.
Под страха от „масови остри прояви“
Ето например каква информация обобщава Щабът на 19 април 1989 г. въз основа на получени „проверени данни“ относно „опити на ръководители на НПС „Подкрепа“ и „Комитета за религиозни права“ да използват лица с възстановени имена за провеждане на масови остри прояви“. (АМВР, ф. 1, оп. 11а, а.е. 761, л. 27-29)
За какво става дума? Ръководството на профсъюза възнамерявало да действа „за поддържане на постоянно напрежение в страната“, защото само така повече хора щели да станат негови членове. Явно в съответствие с тази цел „по предварителна уговорка с Константин Тренчев“ в дома му пристигнал „Бисер Раданов Рунтов, жител на с. Долно Изворово, Казанлъшка община, с възстановено име, националистически и протурски настроен, осъждан за създаване и участие в нелегална контрареволюционна организация и бягство зад граница.“
(Бисер всъщност е Ибрахим Рунтов. В някои източници фамилията му е изписана „Рунтев“, среща се и с малките имена Ибрям, Ибриям, Юри и Иван. Син е на Рамадан Рунтов от Корница, който напуска селото, за да не го интернират. Още през 70-те години бащата е осъден на шест години лишаване от свобода за противодържавна дейност, от които излежава близо пет. После покрай опита за бягство на сина му Ибрахим изкарва още три години в затвора. В Старозагорския затвор се запознава с Илия Минев, отец Благой Топузлиев, Петър Бояджиев и други политически затворници.)
Преди да посети Тренчев, Ибрахим Рунтов бил уведомил по телефона Петър Бояджиев, че заедно с 30 свои съмишленици са станали членове на дружеството на Петър Манолов.
„Бояджиев го посъветвал да основат филиал на дружеството в Казанлък.“
Рунтов се бил видял и с йеромонах Христофор Събев, който изявил желание заедно с последователите му да се запишат в Комитета за религиозни права. Именно той го насочил да отиде в Стара Загора при Тренчев.
„На срещата е присъствал и Събев. Рунтов съобщил на Тренчев имената на шестима българи-мюсюлмани, готови да обявят гладна стачка в подкрепа на каузата на НПС „Подкрепа“. Обсъждан бил и въпросът за евентуалното създаване на клон на „Независимото дружество за защита правата на човека“ или на НПС в с. Долно Изворово. Събев предложил на Рунтов и съмишлениците му да изградят „мохамедански стачен комитет“, който да организира хиляда души, а по-късно да координира гладна стачка на турците от цялата страна“, чрез която да се предявят „тотални искания“ в защита „интересите“ на лицата с възстановени имена. Този „стачен комитет“ под наименованието „мохамеданска /ислямска/ инициативна група“ трябвало да излезе с декларация, обявяваща съществуването й, след което да се присъедини към „Независимото дружество за защита на правата на човека“. Около 30-50 лица „верни хора“ щели да разпространят този факт из цяла България.
На 15 април било проведено събрание на „групата от Казанлъшкия район“, на което се взело решение тя да се нарича „мюсюлманска инициативна група към Дружеството за защита правата на човека“. В нея членували 23 души и се ръководела от „управително тяло“ в състав от 8 човека с председател Рунтов. Членовете на групата решили да обявят гладна стачка „в знак на солидарност“ с Николай Колев [Босия] и с цел „да спасят“ неговия живот. Рунтов уведомил по телефона Петър Бояджиев за създаването на „Мюсюлманската инициативна група“, продиктувал имената на участниците в нея и разказал за взетото решение.
Тренчев убеждавал Рунтов, че не всички „козове“ на НПС били разиграни, защото имали връзки зад граница и отбелязал възможността веднага да информира радио „Свободна Европа“ за имената и намеренията на лицата от с. Долно Изворово.
Засечени са и други лица с възстановени имена, свързващи се с д-р Тренчев, които го уведомявали за намеренията си да се „присъединят“ към гладната стачка на Николай Колев. Получаваните данни потвърждават тенденцията такива лица да се насочват към НПС „Подкрепа“, откъдето получавали указания за „масова организирана дейност“ с цел изява на недоволство от положението си в България.“
Документът завършва с уверението, че се провеждат „спешни мероприятия за разширяване, проверка на информацията и взимане на мерки за пресичане намеренията и дейността на засечените лица“. Изразите, поставени в кавички вътре в текста, очевидно са цитати от документите, които са получени от местните поделения на ДС и МВР.
И едно пояснения. Николай Колев-Босия, който е член на Независимото дружество и на „Подкрепа“, ден преди насроченото за 18 март събрание на профсъюза е привикан в Районното управление на МВР. Срещу него започва съдебен процес от административен характер, на който присъства само прокурор и съдия. Обвинен е, че не полага обществено-полезен труд. Отхвърлени са твърденията му, че се занимава с литературна дейност, защото нямал диплома за писател. След делото е отведен с белезници до мина Бобов дол и въдворен принудително там за срок от година и 6 месеца без право на обжалване и право на защита. На близките му е отказан достъп до материалите по делото. В знак на протест срещу нарушаването на правата му и извършения срещу него съдебен произвол Николай Колев-Босия обявява на 20 март безсрочна гладна стачка с искане делото му да бъде преразгледано при открити врати с възможност за защита. На 12 април поради влошаване на здравословното му състояние д-р Тренчев чете по радио „Свободна Европа“ Декларация от името на НДЗПЧ, Независимото професионално сдружение на интелектуалците „Подкрепа“ и Комитета за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, в която се обявява тяхното решение да обявят протестна щафетна гладна стачка в знак на солидарност със справедливите му искания. Заявява, че са формирани групи от по 5 човека, които ще се сменят всяка седмица, определени са имената на първите, които ще гладуват. От следващо включване на Тренчев по „Свободна Европа“ на 18 април става ясно, че желаещите да се включат в щафетната гладна стачка стават все повече и повече, сред тях и много български турци.
На 20 април Николай Колев-Босия прекратява безсрочната си гладна стачка, а заедно с него и поддръжниците му, след като органите на правораздаването го освобождават от принудителното заселване и връщат делото за преразглеждане. Пускането в ход на наказателната репресия, както казва Коцалиев, се оказва рисковано. Обединените усилия постигат успех.
Профилактика, или кой кого манипулира
В това време обаче органите на Държавна сигурност съвсем не бездействат, а продължават с „меките“ мерки.
На същия 19 април, от когато датира цитираната по-горе информация за посещението на Рунтов при Тренчев, началникът на ОУ на МВР-Хасково полковник Красимир Саманджиев, бивш заместник-началник на ВГУ-ДС и дългогодишен ръководител на турския му отдел, изпраща телеграма до вътрешния министър Георги Танев. Ще цитирам пълния й текст (при запазване на оригиналния правопис), защото е твърде любопитна.
„Днес, 19. 04. 1989 г. от 16 до 17 часа в кабинета на началник общинското управление на МВР в Стара Загора проведох разговор с д-р К. Тренчев (обект „Председател“ по ГДОР „Синдикат“) във връзка с включването на 6 лица с възстановени имена в щафетната гладна стачка [според информацията на Щаба Рунтов съобщава имената им на Тренчев, когато се срещат].
Д-р Тренчев обясни, че в последно време лицата с възстановени имена са имали голямо желание да се включат както в НДЗПЧ, така и в Комитета за защита на религиозните права от гр. Велико Търново. Последните обаче, мотивирайки се с несъвместимостта между християнство и мюсюлманската религия, им отказали.
Сподели, че той, Петър Манолов и Христофор Събев са обсъждали въпроса за включването на лица с възстановени имена в техните дружества и са търсели начини да ги изолират. Изхождайки обаче от демократичната платформа на трите сдружения, все още не били намерили най-удобния начин за това, защото в противен случай можело да ги обвинят в дискриминация.
Говорихме за вредните последици, които биха настъпили, както за техните дружества, така и за страната, от действията им по отношение на лицата с възстановени имена. Постигната бе договореност и д-р Тренчев обеща да не приемат в НПС лица от горната категория и да внуши същото на П. Манолов и Христофор Събев. Първоначално говореше, че ще може да задържи в изолация лицата с възстановени имена до 2 седмици, но в последствие даде съгласието си за постоянно и пълно дистанциране от тях. Допълни, че ще се консултират с П. Манолов и Хр. Събев относно начините за изолирането и неприемането на лица с възстановени имена и в трите дружества.
Основа на водения разговор по горната тема и постигнатата договореност бе патриотизма. По повод на обявената щафетна гладна стачка д-р Тренчев декларира, че тя ще продължи, докато се реши въпроса с преразглеждане делото на Николай Колев.
Уведомих го, че Н. Колев ще бъде в Стара Загора и вероятно във връзка с влошеното му здравословно състояние случаят ще бъде преразгледан. Д-р Тренчев прие молбата ми да въздействува върху Колев за по-бързото възстановяване на здравето и включването му в обществено полезен труд.
Д-р Тренчев постави въпроса за изпратената му покана за участие в Колоквиума на Фондация „Бъдеще“ във Франция. Обясни, че изпратената му покана е факт, известен на цяла Европа, и е ясно кой и къде я е задържал. Според него това обстоятелство щяло да предизвика нова вълна от протести за ограничителните действия на властите в НРБ.
Разговора бе приет от Тренчев като положителен диалог, в който намерихме взаимно приемливо решение относно лицата с възстановени имена. Считам, че той постигна желания резултат, тъй като се водеше на патриотична основа и на базата на взаимното зачитане и доверие.
Уговорихме се в края на следващата седмица отново да се срещнем и разговаряме относно начините за трайното изключване на лицата с възстановени имена от НПС.
Същевременно пролича неотстъпчивостта му по отношение дейността на НПС, за която подготвят разширена програма и желаят да отидат на диалог с различни институции у нас.
Разговора е записан и при необходимост може да ви изпратим стенограма.
Оперативният контрол установи, че след разговора обекта се е прибрал в домът си и веднага се е обадил на П. Манолов в Пловдив. Уведомил го е за разговора си с мен, и че трябва да се промени отношението към преименуваните, като не ги допускат поне две седмици до себе си.
Началник областно управление МВР Хасково полковник Саманджиев“.
Най-силното нещо е „етническата карта“
Всякакъв коментар или изводи от съдържанието на тази телеграма биха били прибързани, защото не е лесно да се обосноват. Щеше да е интересно да се чуе записът от разговора между Тренчев и Саманджиев, но съм убедена, че е унищожен. Няма данни в известните ми документи и за проведена следваща среща между тях.
Но ето някои данни от архивите, които заслужават внимание във връзка с този епизод, защото той не трябва да бъде разглеждан извън контекста на последвалите събития.
В информация за обстановката сред лицата с възстановени имена за периода от 21 до 27 април 1989 г. се съобщава следното: „Установено е известно затишие и намаляване на интереса сред лицата с възстановени имена от Хасковска област към неформалните структури, включително към „Дружеството“ в Пловдив. Доловени са коментари, че не е по силите му да внесе обрат в развитието на възродителния процес. (…) Органите на МВР в Хасково са профилактирали две лица с възстановени имена, за да предотвратят въвличането им в дейността на Пловдивското „дружество“. Заведено е оперативно дело на лице с възстановено име от Момчилград, активен член на дружеството…“ За периода от 28 април до 4 май 1989 г. пък се съобщава, че „Турската“ група от Казанлъшки район към „Дружеството“ решила да се нарича „Мюсюлманска инициативна група към Дружеството за защита правата на човека в България“. В нея членували 23 души, ръководството се състояло от 8 души и председател. За тези решения бил уведомен смятания за координатор на Дружеството зад граница Петър Бояджиев. В Крумовград също била проведена подобна учредителна сбирка, на която присъствали 12 души. И най-важното – Шесто управление на ДС съвместно с ОУ на МВР-Хасково провеждат мероприятия за изолиране и компрометиране на лидерите и пресичане на дейността на групите.
С други думи, полковник Саманджиев добре работи в Хасковска област за изпълнение на поставените задачи…
На проведено на 3 май 1989 г. съвещание „по някои проблеми на възродителния процес“, в което участват началници от всички нива на МВР и ДС, Саманджиев анализира оперативната обстановка и отбелязва: „Крайно опасно е разрастването на опитите за изграждане на нови неформални и паралелни структури и тяхното обединение. (…) Безпокойство предизвикват усилията на независимия профсъюз „Подкрепа“ да промени ако не насоките, то силата и градуса на противодействието. Затварянето на триъгълника НПС „Подкрепа“ – „Независимо дружество за защита правата на човека“ – „Комитета за защита на съвестта, религиозните възгледи и духовните ценности“, роди идеята да се заложи на т.нар. „етническа карта“, която възнамеряват да използват в подходяща обстановка. Председателят К. Тренчев заложи на тази карта, след като лично аз разговарях с него. Ние изчаквахме с този разговор, тъй като те избягваха преименуваните. Но се включиха наши „стари клиенти“ от 1971 г. Те отидоха при д-р Тренчев. Ние го предупредихме. И тогава той вече стигна до извода, че най-силното нещо, на което трябва да се залага, е „етническата карта“. По внушение на профсъюза бе изградена „Мюсюлманска инициативна група за Казанлъшки район към дружеството за защита правата на човека в България“. В групата влизат 23 лица и бе решено да се включат в провеждането на мероприятията с цел преследване на политически цели.“
И още… В Обзорна оперативна сводка за периода 3-7 май 1989 г. е записано следното: На 4 май т.г. след завръщане от Пловдив, където е бил във връзка с делото по регистрация на т.нар. Независим профсъюз „Подкрепа“ и разговор с представител на Главна прокуратура, д-р Тренчев провел в дома си в Стара Загора среща с „ръководството“ на „Профсъюза“. Заявил, че бил посъветван от прокурора да прекратят дейността си с лицата, възстановили имената си, и че му било подсказано, че няма да бъдат притеснявани, ако не разиграват „етническата карта“. На сбирката обсъдили предложение на Пламен Даракчиев за издаване печатен орган на „Профсъюза“.
Същият ден бащата на д-р Тренчев отново изпратил по пощата документи (учредителен протокол, устав и програма) за регистрация на „Профсъюза“ в районния съд в Стара Загора.
На 7 май в Хасково органите на МВР пресякоха провеждането на сбирка на 14 активисти на т.нар. „Независимо дружество за защита правата на човека в НРБ“, между които Илия Минев, Константин Тренчев, Николай Колев, Борис Лавчиев и четири лица с възстановени имена. Осуетен бе опитът им да изградят „хасковски клон“ на „дружеството“. Иззети са недовършен учредителен протокол и образец на молба за приемане в „дружеството“…“
Така е, щом като Тренчев не спазва „договорката“ със Саманджиев за „постоянно и пълно дистанциране“ от „лицата с възстановени имена“ и не се вслушва в съветите на Главна прокуратура, няма „хасковски клон“. Но ще има и друго.
И отново в ход е наказателната репресия
От началото на май започналите щафетни гладни стачки на българските турци срещу насилствената асимилация стават все по-масови. Заради наближаващата Парижка конференция за човешките права от стачките се минава към открити демонстрации. Първата е на 19 май в Джебел, следват Пристое, Климент, Каолиново и Тодор Икономово, където вече се стига до сблъсъци. Мирни протести се правят в Кърджалийско, Разградско, Добричко и Варненско, в Шумен, Търговище и Омуртаг. Властта ги потушава брутално. Има загинали и много ранени.
В резултат от проведените следствено-оперативни мероприятия са задържани общо 71 лица – участници „в безредиците“, сред които от 26 май в Главно следствено управление – МВР са Константин Тренчев, Николай Колев-Босия и Антон Запрянов (също от НДЗПЧ). Впоследствие са задържани Асен Николов на 13 юни, Христофор Събев на 15 юни и Тодор Гагалов на 19 юни. Първоначално следственото дело е образувано по чл. 320 във връзка с чл. 269 от НК за това, че „през май 1989 г. чрез проповеди пред множество хора и чужди средства за масова информация са подбуждали явно към употреба на сила и заплашване, с цел да се принудят българските власти да пропуснат действия по служба“. С оглед събраните при разследването доказателства следствието не поддържа тези обвинения, а обвиненията по чл. 321, ал. 1, (за Тренчев и Гагалов) и ал. 2 (за Колев, Събев, Запрянов и Николов) във връзка с чл. 273 от НК (образуване и участие в група за извършване на престъпления – съзнателно разпространяване на неверни твърдения, които създават недоверие към властта и внасят смут в обществото) и по чл. 273 във връзка с чл. 20, ал. 2, 3 (за Тренчев, Гагалов, Колев, Запрянов и Николов, които са действали в съучастие като съизвършители) и ал.3 и 4 (за Събев като подбудител и помагач) и във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК (за създаване и разпространение на неверни/клеветнически твърдения, които създават недоверие към властта и внасят смут в обществото).
Обвинителното заключение по Следствено дело № 66 по описа на ДС-гр. София, 25.07.1989 г., макар и интересно, е твърде обемисто, за да бъде цитирано тук. Затова ще се позовем за някои подробности на една справка по обвиненията срещу шестимата мъже от 28 август 1989 г., която вероятно е била предназначена за Тодор Живков. Подписана е от вътрешния министър Г. Танев и главния прокурор В. Мръчков.
Престъпната дейност на лицата се изразява в:
(1) Образуване, участие и ръководство на групата.
„Тренчев, Гагалов, Колев, Събев, Запрянов и Николов през периода февруари-април 1989 г. във връзка със създадените от тях неформални (незаконни) сдружения за защита на правата на човека, за защита на религиозните права и на Мюсюлмански религиозен комитет, като идейни съмишленици се обединили за общи действия. Тези общи действия се насочили към изразяване на недоволство от незачитане на правата на човека, организиране на верижни гладни стачки и подстрекаване на населението от ислямизираните българи да изразява негодуванието си от политиката на държавата за възстановяване на имената им, от непризнаването им като турско етническо малцинство и против ограничаване на техните права (език, религиозни и други ритуали). Ново е разиграването на така наречената „турска карта“ от групата.“
(2) Разпространяване на клеветнически твърдения, които се съдържат в три декларации и включват например, че българското правителство провежда „насилствена асимилаторска политика“, „системно и жестоко погазва елементарните човешки и граждански права“, подлага на „тежки репресии, включая физическо унищожаване“ на „турското малцинство“, „грубо изопачава историческата истина“ и др.
(3) Други деяния, които създават недоверие към властта
„Организират „верижни гладни стачки в подкрепа на населението с възстановени имена. Разработват „методика“ и план за тези гладни стачки, с цел да привлекат вниманието на държавните власти за преустановяване на неговата „асимилаторска политика“
Доказателствата се състоят в показанията на 47 разпитани свидетели, които потвърждават дейността на групата, иззети тетрадки, бележници и пишеща машина, на която са писани декларациите. Обвиняемите признават, че са вършили тези действия, но не признават, че те са противозаконни и съдържат клеветнически твърдения.
По мнение на прокуратурата доказателствата са достатъчни, за да се поддържа обвинението и лицата да се предадат на съд. Подготвен е обвинителен акт, но не е внесен в съда. След приключване на следствието обвиняемите са преведени в затвор. Тренчев след прекаран инфаркт е настанен в болницата на Софийския затвор. Колев е обявил гладна стачка от 22 дни, също е настанен в болница, защото положението му „тревожно се влошава и съществува опасност за живота му“. Тренчев също е започнал от 8 дни гладна стачка в знак на солидарност с него.
Държавата се изсулва като мокра връв
В справката следват изброени съображения „за“ и „против“ предаването на обвиняемите на съд. Основното предимство е, че ще бъде разобличена престъпната им подстрекателска дейност, като се очаква „голяма част от патриотичното българско население“ да приеме с разбиране осъждането им. Отрицателните страни са далеч повече – засилване на антибългарската пропаганда, възможност за водене на „паралелен“ обществен процес извън България, публичен процес, тъй като дело за такива престъпления не може да се гледа при закрити врати, активизиране на неформалните структури, присъствие на западни журналисти, представители на международни организации.
Тъй като няма повече законна възможност да се бави внасянето на обвинителния акт в съда накрая се правят предложения как да се излезе от ситуацията. Предлага се прокуратурата незабавно да внесе обвинителния акт в съда, да се поиска компетентно мнение на органите на здравеопазването по здравословното състояние на обвиняемите, за да им се измени мярката за неотклонение от „задържане под стража“ в „парична гаранция“. И най-важното: „до разглеждането на обвинителния акт в разпоредително заседание от съд да се приеме предложеният законопроект за амнистията, който предвижда амнистиране и на престъпленията, в които се обвиняват Тренчев, Колев, Гагалов, Събев, Запрянов и Николов. Въз основа на амнистията наказателното преследване срещу тях ще се прекрати.“
Така и се случва…
*Документите са цитирани по изданията на Комисията по досиетата и документалните сборници на Веселин Ангелов.
(Оригиналният материал е на портал „Култура“)
