С разрешение от Даниела Петрова
На 37 години най-после и аз започнах да гледам на жените по начина, по който ги разглеждат мъжете.
„Я виж рускинята,“ казвам на съпруга ми.
„Да, но погледни брадичката ѝ“, казва той. „А какво ще кажеш за това словашко момиче?“
„Прекалено е едра. Защо, мислиш, няма снимка, която да я показва от кръста надолу?“
Гушнали сме се пред моя лаптоп на верандата в къщата ни в Масачузетс и разглеждаме уебсайт, пълен със снимки на красиви, грациозни млади жени. Имаме леко усещане за нещо непозволено, сякаш си търсим партньорка за тройка, но за нещастие тук става дума не за това. Търсим дарителка на яйцеклетка. В търсенето ни има нещо безчувствено – достатъчно красива ли е? достатъчно висока? достатъчно интелигентна? – защото, по същество, ние проектираме малкото си семейство.
Борбата ни с безплодието започна преди четири години. Бях на 33, а съпругът ми на 44. Опитахме всичко: хормони, изкуствено осеменяване, акупунктура и билки. Слушах специални програми на Айпода си, палех свещи в църква и се молех на светци, за които се твърди, че покровителствали плодовитостта. Дори носех оранжево, за да стимулирам репродуктивната си чакра. Един от лекарите предположи, че може би съм прекалено слаба, така че се насилих да ям огромни порции, яйца и шунка всяка сутрин, гигантски количества майонеза и шоколад. Фигурата ми се увеличи с два размера, но все още нямаше следа от бебе.
Накрая се решихме на оплождане ин витро – мъчителен, болезнен процес, при който трябваше да понеса серия хормонални инжекции, които си правех сама в корема всяка вечер. Съпругът ми се правеше на Брус Лий когато забучваше петсантиметровата игла в задника ми. По това време вече се бяхме научили да откриваме смешната страна в почти всяка ситуация.
Първият цикъл мина без успех и опитахме втори. След петия неуспешен опит за оплождане ин витро се обърнахме към имунолог, който – след множество кръвни проби – ни каза, че имунната ми система може би атакува ембрионите. Предложи ни спорна процедура на име „лимфоцитна имунна терапия“ (ЛИТ), при която бели кръвни телца, взети от съпруга ми, трябваше да ми бъдат инжектирани под кожата на ръцете. Този вид лечение е било забранено в Щатите през януари 2002, защото, сред множество други причини, то поставя жените и на опасност да бъдат заразени с пренасяни по кръвен път болести. Нашият имунолог дискретно ни даде координатите на доктор в Ногалес, Мексико, който е имал успех при множество отчаяни двойки като нас.
Договорихме по телефона преглед за първата възможна дата, която се оказа след месец. Медицинската сестра, която говореше на завален английски, ни инструктира да чакаме до един Макдоналдс от американската страна на Ногалес, в Аризона, само на минути от границата. Клиниката била прекалено малка, за да я намерим сами, обясни тя, така че докторът щял да ни вземе и откара до Мексико. Прозвуча ни подозрително, но бяхме намерили онлайн множество жени, които твърдяха, че ЛИТ-лечението в Ногалес е безопасно и че те са забременели веднага след това. Това беше всичко, което желаехме да чуем.
Оказаха се прави. Клиниката беше чиста, а процедурата – сравнително безболезнена. Жалко само, че не проработи.
Ясно си спомням момента, когато за пръв път помислих за биологическия си часовник. Бях на 27 когато статия по темата се появи в едно от седмичните списания, напомняйки на нас, модерните жени, че плодовитостта ни започва да намалява на 28, преди да спадне рязко на 35. Тогава още бях сама, но си мислех, че имам още много време. Така е, когато си в двадесетте – годините ти изглеждат като векове. Запознах се със съпруга си когато бях на 29 и се омъжих за него три години по-късно. Никога не беше ми минавало през ума, че трябва да побързам. Онова, което тогава не знаех е, че яйцеклетките – също като лицата ни – остаряват с различна скорост, и че аз съм била една от малкото неудачнички, при които биологическият часовник е започнал да тиктака по-рано отколкото при останалите.
И ето ме сега, с вече много ин-витро-цикли зад гърба си, заета с търсене на яйцеклетка от по-млада жена. Решението да намерим донор изглеждаше в първия момент като отрицание на женствеността ми, но след толкова много провали вече съм безкрайно щастлива да разполагам с тази възможност. Мисля, че това все пак е нещо по-добро от осиновяването: половината ДНК на бебето ще дойде от съпруга ми, аз пък ще съм онази, която ще износя и родя детето ни.
Но да се избере донор на яйцеклетка не е толкова лесно, колкото бях си мислила. Никак не е приятно да гледаш как съпругът ти се любува на други жени онлайн – страхотни млади жени. Разглеждаме профила на красиво момиче в деколтирана рокля без ръкави. „Бих я оправил“, казва съпругът ми и двамата избухваме в смях. Шега е, разбира се, но все пак ме пробожда ревност. Тя се носи над главата ми, бръмчи безмилостно, още от момента, в който започнахме да разглеждаме снимките на дарителките. Събирам целия си кураж – признаването на слабости не е сред силните ми страни – и казвам на съпруга си, че бих се радвала, ако той си даде малко труд да разсее напрежението. „Моля те“, казвам му, „по този начин се чувствам като развалена стока“.
Той е мил и ми казва, че ако снимката ми би била сред тези, би избрал мен.
Продължаваме да претърсваме базите данни на различните агенции за дарителки на яйцеклетки. Удивена съм от това какво голямо значение има за мен външния вид. Бях започнала процеса с мисълта, че няма да обръщам внимание на подобни лекомислия – това, което искам най-много е дете, няма значение как ще изглежда – но се оказва, че всъщност ме интересува. Улавям се, че търся момичета, които приличат на мен. Винаги съм си мислила, че една от радостите да имаш деца е да разпознаваш чертите на партньора си в лицата им, и го желая за съпруга ми. Никога преди това не съм се замисляла особено много над българския си произход, но докато търся подходящо момиче, което да ми дари яйцеклетките си, аз се превръщам в родена-отново българка. Искам да намеря донор, чиито черти да напомнят за славяните и древните българи, които съставят генетичното ми наследство. Дори и напълно странични неща – примерно червена коса – ме кара да дисквалифицирам момичетата. Търся дарителка, която би могла да мине поне за моя братовчедка.
И не мога да се сдържа: искам момичето да бъде красиво. Не прекалено много – не ми се иска децата ми да изглеждат така, сякаш съм ги откраднала от Анджелина Джоли – но достатъчно привлекателни, за да не се превръща юношеството им в болезнено хорър-шоу. Достатъчно мъчително е да предадете на децата си своите физически недостатъци. Но когато те не са направени по естествен начин и разполагате с избор, би било безскрупулно да не изберете най-доброто за тях. Генетичното здраве разбира се е един от основните ни приоритети, но агенциите вече извършват основния подбор в това отношение. Интелигентността също е на челно място сред изискванията ни, но все пак е доста трудно да се преценяват подобни неща само въз основа на образованието и професията. А чертите на характера – дали няма да е стисната? егоистична? нечестна? – изглеждат по-скоро въпрос на възпитание, отколкото гени. Така че това, което ни остава в края на краищата е красотата – и именно красотата е това, което търсим.
Но сега, след като съм в бизнеса на оценяването на жените по тъпите физически начини, по които го правят мъжете, изведнъж установявам, че не мога да престана. Оглеждам младите жени навсякъде: на улицата, в метрото, дори и в клиниката (някои от младичките сестри изглеждат като идеални донори). По време на вечеря с приятелка съм запленена от сервитьорката, която ни посреща с любезна усмивка. Тя е в ранните си двадесет години. Слабичка. Зелени очи с бадемова форма. Широки източноевропейски скули. Едва изчаквам тя да се отдалечи и се обръщам към приятелката си: „Искам яйцеклетките ѝ!“ Два дни по-късно срещам ято шумни руски студентки по време на парти. Една от тях е особено красива и не мога да откъсна очи от нея. Казва ми, че миналото лято е пътувала с група български студенти и е запомнила българско стихотворение, което рецитира с мек руски акцент. Влюбена съм.
Еволюционната теория обяснява, че мъжете се чувстват привлечени от млади жени заради плодовитостта им. Преди отхвърлях това като вид оправдание за това, че мъжете флиртуват с жени на половината от възрастта си. И ето ме сега самата мен, в лов на млада плячка, оценяваща стойността на жените по възрастта и външния им вид. Това е чужда територия и не се чувствам съвсем удобно с този вид хищническа умонагласа. Но сега се намирам на своя собствена еволюционна пътека, в опит да спася майчинството си по всякакъв възможен начин.
Обратно на верандата, съпругът ми и аз оставяме лаптопа и поемаме на разходка из гората. Шумолене на клонки, миризма на борови иглички по земята, светлината на залязващото слънце по лицето на мъжа ми. И аз добивам чувството, че се превъплъщавам едновременно в прадедите и в бъдещите си деца, и се потопявам в благоговение на края на още един ден. Откъдето и да дойдат децата ми, осъзнавам най-после, с нас винаги ще бъде магията на малкото ни семейство – изправено заедно, пред лицето на огромната, безсърдечна вселена.