От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2015 06 Naroden Syd 2
Първи състав на Народния съд в София по време на заседание
Източник: ЦДА, фонд 1365, опис 1, а.е. 1437

 

2. „Орган на Партията“

Кинохрониките от Народния съд са запазили моменти от епичната обвинителна реч на „народния прокурор“. Едър здрав мъж в разцвета на силите си, широко лице, гъста, сресана назад, коса, властна жестикулация. Физическият и душевен образ на Георги Петров ще бъде отпечатан в паметта на нацията такъв, какъвто е на Народния съд. Не ще и дума: излъчването му внушава сила, мощ, увереност и безпощадност; никакви колебания, никакви нюанси – само черно и бяло. Архивът на Георги Петров и изобщо на Народния съд не съдържат никъде какъвто и да било намек за съмнение или колебание, още по-малко – за някакви наченки на угризения у прокурора. Лесно е сега да се отсъди, че тук иде реч за човек без съвест; това всъщност съвсем не е така: напротив, става дума за твърде изострена партийна съвест. Нещо повече: „главният народен обвинител“ се самоизживява като орган на доброто и прогреса; за това той има всички „основания“ – такава е просто господстващата реторика на времето. Познат е баналният рефрен, снемащ всяка лична отговорност: „времето беше такова“ – казват; всъщност на хора като Георги Петров принадлежи „авторското право“ върху същото това време – ще отвърнем. Извадили са времето из себе си, форматирали са го по свой образ и подобие. Присъдите на Народния съд в България – безпрецедентни по своя размах и радикалност (другояче казано – жестокост) – са призвани да „разчистят терена“ за един нов обществен ред, нов свят – свят на самозаконния абсолютен произвол, т.е. на произвол, който сам на себе си дава закона, маскира се като закон (оттук странната, меко казано, претенция на Г. Петров, че Народният съд е възстановил ... „правовия ред в страната“[1]). Разбира се, това, че „Наредбата-закон за Народния съд“ (публ. в „Държавен вестник“ на 6 октомври 1944 г.) е квазизакон, произвол, маскиран като закон (оттук – некоректността на тезата Народният съд да бъде противопоставян на „революционния терор“ без съд и присъда непосредствено след 9 септември) изисква по-дълга аргументация, която ще бъде отложена за друго място. Тук обаче може да бъде показано, че, парадоксално на пръв поглед, но тъкмо с неоценимата помощ на Г. Петров и неговите текстове с лекота може да бъде отстоявана тази гледна точка. „Ако няма Бог, то аз съм бог“ – казва Кирилов в „Бесове“; последният и краен носител на воля, абсолютен субект тук е партията, от името и в името на която е разигран целият квазиюридически водевил. Личната заслуга на Георги Петров за възвестяването на тази воля е повече от неоспорима; той е медиаторът на волята, неин „умножител“, а не първоизточник. Ето защо в случаи като нашият е тъй трудно дори и post factum да бъде издадена друга присъда, различна от моралната. Както и да го оценяваме, не можем да не си дадем сметка, че „главният народен обвинител“ не е оперетна фигура; той няма защо да бъде подценяван, шаржиран, демонизиран. Георги Петров е характерен както с физическата си осанка (подобни фигури бяха често изобразявани като партийни секретари, председатели на ТКЗС и пр.), така и с качествата на личността си: той е типичен случай на „честен комунист“ – некорумпиран, енергичен, работоспособен и нелишен от други достойнства, между които е и вкусът му към литературата. Любопитно е, че точно за нея мисли „народният прокурор“ още в първото си публично изявление на 12 октомври 1944 г., само няколко дни след като е назначен на отговорния си пост:

„Едва когато обвинителните материали бъдат събрани напълно и цялостната картина на жестоката фашистка инквизиция бъде нарисувана – едва тогава обществото, целокупният български народ и света ще видят истинския образ на тази тъмна епоха от българската история. Тепърва пред българските писатели, поети и драматурзи се разкриват най-широки хоризонти за едно истинско народно творчество и чрез силата на своите дарования да могат да обрисуват неповторимата трагедия на българския народ, както и неговата безпримерна героичност в борбата с кървавия фашизъм.“

И така, само месец след 9 септември тъкмо „главният народен обвинител“ поставя новата задача пред българската литература и открехва пред нея „широки хоризонти“. Несъмнено, българската литература се мисли по своята природа дълбинно свързана със социалната реалност, като нейна обратна страна; щом се променя обществено-политическата панорама, променят се и задачите, стоящи пред литературата. Още по-знаменателно е, че за това се говори като за общосподелена очевидност; с други думи, и тук се потвърждава тезата за повишения социален градус на българската литература, за очакванията към нея в това отношение. В същото изявление на 12 октомври 1944 г. Георги Петров за пръв път очертава задачите пред Народния съд, както и прави първия публичен намек за присъдите, които са заложени „в начало“:

„Народният съд ще бъде неумолимо строг, но напълно обективен в своята работа. Той е призован, с възможната най-голяма бързина, да даде едно справедливо възмездие на българския народ, за тежките страдания и скъпите жертви, които той понесе през епохата на кървавите фашистки режими и да възстанови правовия ред в страната. Историческата дейност на Народния съд ще се развие под лозунга: „Смърт на фашизма!“, в името на който лозунг се извърши промяната на 9.IX.1944 година.“


Small Ad GF 1

И така, Народният съд е непосредствено продължение на делото на 9 септември, негова материализация, сгъстена манифестация на духа и същността му. За да стане това обаче извънредният трибунал трябва да осъществи една почти невидима подмяна, неусетно да приплъзне смисъла на основния лозунг: „смърт на фашизма“ трябва да бъде транформиран в „смърт за фашистите“; оттук – въпросът за номинирането, за това кой ще бъде наречен „фашист“ (а, значи, и подведен под съответния член на „Наредбата-закон“), се превръща наистина във въпрос на живот и смърт. Няма на какво да се учудваме, че Георги Петров приема назначението си като чест, като акт на върховно доверие от страна на „богоравната“ партия; неговият „Доклад до ЦК на БРП (к)“ от 3 юли 1945 г., в който е направена равносметка на дейността му, започва така:

„ДРУГАРИ, Преди всичко, благодаря на Ц.К. на Партията, за голямото доверие, което ми указа, като ми повери тежкия и с историческа отговорност мандат на Главен Народен обвинител при Народния съд. Този мандат аз поех с пълното съзнание за тежката отговорност пред Партията и българския народ. Дали съм се отчел за това голямо доверие – незнам! Това ще кажат Партията и народа. Но имам смелостта да декларирам, че аз положих всички усилия, поставих в действие всичките си физически и духовни сили, с които разполагах – за да изнеса с достойнство тежкия мандат и да заслужа доверието на Партията.“

Постът на Георги Петров, несъмнено, в дадения исторически момент е изключително престижен, той е не само в mainstream-a на времето, а е част от неговия авангард; можем да сме сигурни, че по същото време мнозина други „заслужили другари“ биха искали да са на неговото място. Няма съмнение, че нашият герой напълно е осъзнавал своята „историческа отговорност“, която, естествено, е другото име на „отговорността пред Партията“. Вътрешното, същностното отношение тук е не между прокурора и съда или закона, не между него и обвиняемите, а единствено между него и партията, докато въпросът за мандата и неговото достойно изпълнение (т.е. успешното провеждане в живота на лозунга „смърт на фашизма“ = смърт на фашистите) е въпрос за партийното доверие. Страстта на „главния народен обвинител“ не е страст към истината и справедливостта, а единствено към Нея, към спечелване и оправдаване на нейното доверие. Тук е уместно да забележим, че опори на тоталитаризма бяха хора с точно определена психологическа конституция – индивиди, делегиращи отговорности и постижения и интериоризиращи желания, императиви и доверие; хора, чиято душа дори беше изградена върху принципите на „демократическия централизъм“. Не „винтчета“ на системата, а „задвижващи ремъци“ на механизма. В цитирания по-горе пасаж натрапчиво, на три пъти се повтаря определението „тежък“; няма съмнение, че Георги Петров е дал всичко от себе си, изцедил е физическите и душевните си сили[2] – само и само за да заслужи одобрението на партията:

„Готов съм със смирение и благодарност да изслушам една другарска, обективна критика за моята дейност като Главен Народен Обвинител, понеже аз дадох това, което бе по силите ми. Може би аз въобще да не съм бил достатъчно подготвен за този тежък мандат, но моята Партия ме намери за подготвен и аз се постарах най-добросъвестно да се отчета за това голямо доверие. Дали съм успял, това ще кажете Вий!“

Отчитането на Георги Петров е повече от добросъвестно, направо скрупульозно: от текст в текст преминава таблицата, в която прецизно и изчерпателно са резюмирани неговите подвизи – точният отчет за издадените под негово ръководство присъди на Народния съд: 132 процеса с 10885 подсъдими, издадени 2816 смъртни и 1233 доживотни присъди и т.н. Българският Вишински (любопитно би било да се съпоставят „класикът“ на болшевишката прокуратора с българския последовател на неговите методи и подвизи) не пести суперлативи, когато „по горещите следи“ на събитията сравнява делото на Народния съд с другите революционни трибунали по същото време в Европа: изводът е абсолютно безапелационен и неопровержим: „... примерът, който даде нашият Народен Съд остава и ще остане ненадминат в международен мащаб, ще остане да блести като една скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ“; „Делото на Народния Съд е една историческа гордост за нас, за целия българ[ски] народ.“ И най-категоричната декларация: „По пътя на своето историческо развитие, България – чрез Народ[ния] Съд, създаде едно от своите най-славни исторически дела, което ще блести през вековете като скъпоценна корона над нейното чело. Същевременно тя си завоюва едно почтено и бих казал – завидно място, сред демократичните народи в света. Днес делото на нашия Народен Съд се сочи в целия свят като един блестящ пример за народно възмездие срещу фашистките палачи“. Естествено, заслугите за това планетарно постижение и „историческа гордост“ мигом са препратени към „Абсолюта“, последния свръх-адресат на всяко възможно послание:

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

„Безспорно, този резултат се дължи най-вече на нашата славна Партия, която пое тази акция, почти, изцяло в своите ръце и даде една здрава организация на това голямо народно дело, като се постави на крак и целият български народ и държеше будно неговото съзнание през време провеждането на тази акция. В това отношение нашата Партия издържа един бляскав изпит в процеса на своето развитие.“

Когато народният прокурор изпитва някакво съмнение или неувереност дали напълно е оправдал и заслужил величайшето доверие, той трудно сдържа своето самохвалство: Народният съд не само е международен първенец, но той е забележителен и с „качеството“ на количеството смърт:

„...Като се вземе предвид качеството на лицата, които са били осъдени на смърт – горните данни стават съвършено красноречиви. По присъди на Народ[ния] съд са били разстреляни: 3 регенти, между които и един княз от Сакс-Кобурготската династия – донесла толкова много злини за българ[ския] народ и Родината ни; 33 министри от фашистките кабинети; 67 души народни представители от фашисткото XXV Об[икновено] Нар[одно] Събрание, които даваха пълна подкрепа и активно съдействие на прогерманската политика у нас; 47 д[уши] тежки военни престъпници от висок ранг, които в продължение на десетилетия са тикали нашата страна от катастрофа към катастрофа; почти всички директори на полицията и почти целият политически и полицейски апарат на фашистката власт у нас и пр. Ясно е, колко поучителни стават наведените по-горе данни за работата на Нар[одния] Съд.“

Прав е, прав е другарят прокурор: данните за работата на Народния съд са свръхпоучителни и те още чакат своето всеобхватно осветление. Успоредно с амнезията, която постепенно обхваща Партията за нейното историческо дело, Георги Петров с течение на времето в своите текстове все повече и повече оголва непосредствената връзка на своя „тежък мандат“ с ръководството на БКП: „Смятам, че като Главен Народен обвинител при Народния съд през 1944–5 год. също съм бил сътрудник на ЦК на БКП, понеже I-ия От[ечествено]фронтовски кабинет възложи ръководството на Народния съд и Главното обвинителство на нашата Партия, понеже тя е ръководила най-героично борбите против фашизма и дала най-много и скъпи жертви в тези борби.“ Откровеността на Георги Петров е направо трогателна; пред лицето на смъртта (авторът умира на 31 декември 1959 г., т.е. само 13 дни след написването на многократно цитирания текст „Кратки биографични бележки“) демаскирането е пълно и безусловно, така че не остава никакво съмнение за това кой стои зад назначението му за „главен народен обвинител“ от Министерски съвет (т.е. от първото правителство на ОФ), кого точно е представлявал той, като какъв е действал и чии инструкции старателно е изпълнявал:

„Всъщност, аз бях назначен като Главен народен обвинител от ПБ на БКП и действувах като орган на Партията (к.м. – Е.Д.) бях непрекъснато във връзка със Политбюро и с нашите министри Антон Югов и д-р Минчо Нейчев. Изработвах своите становища съгласно инструкциите на Политбюро или Секретариата на Партията, от който бе и предварително одобрена моята обвинителна реч по централния процес. Считам, че и тогава съм бил сътрудник на ЦК на БКП по ликвидация на фашистките управници и царски съветници, за дейност преди 9 септ. 1944 год.“

И така, главният народен обвинител не е нищо друго освен „сътрудник по ликвидацията“, с една дума – екзекутор, естествено – „с най-добри намерения“ и, тъй да се каже, палач в името на социалния прогрес. Георги Петров има съзнание за значимостта не само на своето дело, но и на своите познания – той препоръчва себе си не само като деец, но и като експерт-свидетел:

„Аз съм с дълбокото убеждение, че делото на Народния съд в значителна степен помогна да се отприщи бента на нашето бързо и всестранно развитие. Но аз и по този въпрос ще имам възможност да се спра по-подробно в дневника си като Главен Народен Обвинител, който възнамерявам да напиша, за да се има предвид от бъдещия историк. Разбира се, аз ще го адресирам поверително за Политбюро на Партията, а то да се разпореди с него по-нататък както диктуват интересите на Партията и както се намери за добре.“

Бившият „главен народен обвинител“ докрай, до последно е загрижен за тайното познание на Партията, което, естествено, не може да бъде споделено с „враговете“; комунистът е човек на тайната, на паролата, на конспирацията. Архилюбопитно е предсмъртното желание за „дневник на главния народен обвинител“, всъщност – за симулативен квазидневник, написан „в обратна перспектива“, на основата на записки, събрани документи и, разбира се, спомени. Впрочем, ако беше осъществен този замисъл, ръкописът щеше да бъде интересна архивна находка, която би заслужавала внимание и отделен историко-литературоведски анализ. Трябва да отдадем дължимото на предвидливостта на Георги Петров и му признаем приоритета в това, че тъкмо той е първият, който изказва мисълта за публикация на документацията на Народния съд – нещо, което до съвсем неотдавна изглеждаше немислимо:

„И ако някога Партията реши да се занимае с процеса за върховното управление, като най-важен и основен процес и реши да се отпечата този процес, заедно с всички материали, обвин[ителни] речи и с цялата негова документация, едва тогава всеки може да има пълна представа за огромният труд, който е бил положен за все пак достойното изнасяне на този процес.“

Несъмнено, Георги Петров има ясно съзнание за своята роля в точно определен момент на българската история; самочувствието му, самоусещането му за значимост на присъствието се долавя на всяка крачка. Дали поради суета, дали поради отговорност към историческата памет, но Георги Петров, притежаващ, очевидно, добра архивна култура, е събрал и запазил копия от дознанията на обвиняемите от Първия състав на Народния съд, редица други документи, а като прибавим към това и собствените му текстове на пръв историк на този най-важен трибунал в новата ни история, то архивът на „народния прокурор“ като цяло е твърде важен, неоценен досега източник за историята на Народния съд, инвентаризатор на деянията на който е нашият герой. Тук се натъкваме на парадокса на архива; събран и съхраняван с несъмненото желание за увековечаване на „епохалното дело на партията“ и канонизиране на нейната интерпретация на събитията около Народния съд, същият архив всъщност е най-важното, най-неоспоримото свидетелство срещу своя автор и „стопанин“, с други думи – архивът тук е самоизобличение, самосъд.

Текстът е публикуван за пръв път в:
9 септември 1944: литература и политика.
Съст. Пл. Дойнов. С.: Кралица Маб, 2015, с. 111–148.

 


[1] Самото твърдение е симптом на тенденцията за утвърждаване на социалистическия „новоговор“, подменящ истинските имена на нещата с техни фалшиви имена-двойници (нещо като „пароли“ за нещата), които, създавайки паралелна езикова реалност, по своеобразен начин удвояват живеенето.

[2] Ето едно признание, което няма защо да поставяме под съмнение: „... за да подредя и напиша тази нова постановка на обвинителната реч, аз трябваше да работя с най-усилено темпо в продължение на около една седмица, като последните три денонощия не мигнах нито за момент. И когато аз се явих на 24.І [1945 – Е.Д.] на трибуната на обвинението бях просто разбит от умора и безсъние и понеже не разполагах с време да прочета поне веднъж написаното, за да коригирам неизбежните грешки, то аз на трибуната за пръв път прочетох написаната обвин[ителна] реч.

Eмил Иванов Димитров (род. 1961) е български автор, преводач, изследовател и издател. През 1985 г. завършва философия в СУ "Св. Климент Охридски" и докторантура през 1989 г. Занимава се с разнообразни изследвания, най-вече на руската и българската култура от XIX-XX век, с архивистика и документални проучвания; автор е на около 200 публикации, сред които и книгата „Досието на Михаил Арнаудов” (С., 2007). Поет: "Eва" (лирика, 2000), циклите "Пиянството на един поет", "Сбогом на ХХ век" (пародии и шаржове на идеи и мислители), "Изповед". През 90-те години активно се занимава с издателска (ИК "Славика") и книгоразпространителска дейност (хуманитарна книжарница “Достоевски”). Специализирал е източно богословие в Рим. Работи в Института за литература на БАН.

Pin It

Прочетете още...