Рушим или Строим
Снощи Стивън [съпругът на Йоанна Елми, бел. ред.] разказа една история от тийнейджърските си години в предградията. Самият той не е присъствал, чува от съученици и приятели по-късно.
На купон в къщата на някакъв съученик партито върви, къщата е пълна до козирката с пубери и всичко изглежда точно така, както може да се очаква. Къщата е стара, красива, има някаква история, приютявала е и по време на купона приютява хора, повечето от които се познават и учат в съседни училища.
По незнайно каква причина в хода на събитията някой хвърля бутилка с лют сос и тя се разбива в стената.
Като че по някакъв неизговорен сигнал, картината се променя тотално и купонджиите започват да рушат каквото им попадне в къщата. Предмети летят през прозорците, вещите на това семейство се късат и трошат на парчета, никой не може да спре тълпата, обхваната от някакъв първичен бяс, който не се подчинява на нищо рационално. Разбира се, всичко ескалира, идва полиция. Накрая никой не може да обясни какво се е случило. Това са, разбира се, съвсем нормални деца на добре осигурени семейства с добър живот. Такива неща просто се случват.
Въпреки новинарския поток от последните две седмици, в САЩ все още нищо не се е променило осезаемо. Ключовата дума е осезаемо. И все още. Освен, разбира се, че всеки има поне един познат във всякакви сфери, и то общественополезни – от здравеопазване до култура, който е загубил или може да изгуби работата си. Подробности.
В работата се появи едно съобщение от човешки ресурси на корпорацията, което ни казва какви са ни правата и задълженията, ако имиграционни агенти дойдат да разпитват и към какви незаконни техники прибягват, както и какви са правата на служителите. На една от колежките ми, която е латино и точно се прибра от Мексико, където беше за празниците, някакви големи и смели мъже, истински патриоти, ѝ крещели по улицата да се прибира обратно при нелегалните.
Естествено, в широко публичните акции се удрят градовете, за да има шум, а не провинцията или курортите, където в повечето месопреработвателни комбинати и ресторанти например работят нелегални имигранти, защото кой друг ще я върши тая работа? Все още няма санкции и за бизнесите, които наемат такива хора – защо? Не знам. Същото е и със земеделието, макар че на места нямаше кой да събира някакви портокали, понеже се уплашили да не ги арестуват. Ако се случат тези работи, нещата рязко ще станат осезаеми. Например се оказва, че много фермери взимат пари по USAID, тъй като доставят храна на нуждаещи се региони, и тези хора също в момента са в небитието. Дали това е проблем за тях? Ще разберем.
За бензин плащаме толкова, колкото и при Байдън. Сметката ни в супермаркета е същата. Заплатите са същите. Данъците и те. Войната в Украйна си тече. Все още имаме здравни осигуровки, защото те не се пипат – поне засега. Доверието на републиканците в държавата скокна за отрицателно време с избирането на Тръмп. Доверието на демократите падна обратнопропорционално. Ако резултатът от изборите беше друг, щеше да е същото, но с обратен знак. Когато управляват едните, другите искат резултати веднага. Когато управляват ответните, същите казват, че трябва време и нещата са сложни. Така е. Сложни са.
Казвам всичко това, защото за пореден път емоциите – нормални, човешки, разбираеми – ни пречат да се фокусираме над същественото. Дебатът в САЩ в момента не е дали и как трябва да изглежда меката сила на Америка в света (USAID). Дебатът не е дали и как трябва да подсигурим разнообразие в обществото, за да компенсираме за исторически неравенства (DEI има както добри, така и лоши последствия, за което е писано много, от умни хора). Дебатът не е дали политици, независимо Байдън или Тръмп, трябва да стоят в борда на културни институции или да назначават там свои хора. Дебатът не е дали места като Гуантанамо, които си съществуваха по време на управлението на демократите и бяха източник на не една несправедливост (чуйте The Other Latif, страхотен подкаст), ще продължат да бъдат лагери и острови извън закона. Дебатът не е как изглеждат равните права във време, в което много хора се чувстват самотни, чужди в обществото, без посока и някаква система, на която да се опрат и поради това залитат по различни идеологии и приемат различните хора като първопричина за проблемите си. Дебат всъщност няма.
Не. Същественото е, че след като изпотрошим къщата, която е стара и се нуждае от ремонт, трябва да потече мед и масло и Америка да бъде велика отново. А с нея, евентуално, и светът, както чета от много хора в България и Европа.
Когато пуснем неизбраните демократично милиардери, които системата си отгледа (да, и демократите, и републиканците), да се разпореждат с личната информация на цял свят, да ровят в държавата и да я разпердушинят, животът ни трябва да стане по-добър. Веднъж щом изтрием държавата и я заменим с различни корпорации и бизнеси, Демокрация ООД, всички трябва да живеем по-добре. Подробности са, че американската държава така или иначе е доста близо до Демокрация ООД, защото от двайсет години парите диктуват политиката по безпрецедентен в историята начин. Нанси Пелоси, апропо, продължава да бъде чудесен индикатор какви акции да се купуват на борсата. И въпреки, че наскоро пак падна и имаше някаква травма, се кандидатира за пореден мандат.
Та. Когато Америка се оттегли от света, той трябва да стане по-добро място (Китай и Русия, разбира се, нямат намерение да се оттеглят, но това са подробности). Когато пуснем всички гледни точки – дори и тези, които разчитат на лъжи и манипулации – да ни информират, ще бъдем максимално информирани. Когато пазарът победи, хората ще живеят по-добре. Когато изтрием държавните стандарти от образованието, всички ще бъдат по-образовани. И т.н.
Много хора вярват в това. И аз се надявам те да са прави, защото в това Светло бъдеще, което предстои, нещата изглеждат супер за всички ни. Дано. Но понеже съм пораснала в семейство, в което много се говореше за последствията от вярата в политици, които обещават Светло бъдеще, а и след това съм получила и някакво скромно образование, че и други неща, имам известни съмнения.
Съмненията ми са, че вместо да реставрираме къщата като разумни хора, хвърлихме бутилката с лютия сос по стената. И то не сега, а още през 2016 г. Вероятно сме замахнали още преди това. Но възможно ли е всъщност да се проследи нещо такова? И за това не са виновни само едните или само другите. Не знам дали изобщо има виновни, или това е част от неизбежната човешка история и неистовото ни желание да се мъчим и евентуално избиваме взаимно, убедени в собствената си правота.
Лявото или дясното е новата религиозна война, защото политическите идеологии са най-близкото нещо, което имаме до религия. А такива неща ни дават същност и идентичност. От такива войни никой не печели, но и те пишат историята. И от тази история ще излезе нещо. Какво? Вероятно и добро, и зло, както винаги. Възможно ли е да съществуваме без болка, в един прекрасен нов свят на свършила история, както ни обясняваше Фукуяма? Родителите ни много искаха това за нас. Оказва се, обаче, че отговорът е по-скоро не. Имаме нужда да грешим и да ни боли. Иначе забравяме елементарни неща като човещина, състрадание, толерантност.
Казвам всичко това, защото тръшкането е излишно. Демокрацията като широкоразпространена организация на обществото е крехка, млада, нова. В голямата история – дори в САЩ. Тази в САЩ е устояла на много страшни неща. И е извършила много страшни неща. Преди години, когато в университета учехме исторически извори и документи от Реконструкцията, четяхме и дискутирахме определени – днес считани като срамни – решения на Върховния съд, всички се чудехме как е възможно това да се е считало за нормално. Все пак ние бяхме младото поколение, родено след края на историята. Морално правото. Безгрешното. Е, сега вече знаем. В много от западните държави точно това поколение мечтае за авторитаризъм, разочаровано от демокрацията. В България е ясно.
За да я има свободата, от хората се изисква нещо повече от мрънкане. Затова и свободата е най-трудното нещо на тоя свят. Почти невъзможна за постигане, крехка за опазване и постоянен обект на набези. Много от решенията на Тръмп са спрени от съдиите – засега. Други бяха отменени във вечната му стратегия да скандализира, да си прави ПР и после тихо да оттегля например мита̀, защото знае добре какви ще са последствията.
Ако Светлото бъдеще не дойде, виновни, разбира се, ще са другите – демократите, медиите и т.н. Защото както преди осем години, така и сега, Републиканците имат пълната власт, но действията са различно нещо от думите. Защото при действията сблъсъкът с реалността е неизбежен. Но в крайна сметка нека не забравяме, че Тръмп не прави нищо, което не е казал на избирателите си. И по този параграф неговите действия си остават демократични, колкото и на някого това да не му харесва. Засега.
Свободата и къщата. Който е имал къща знае, че в нея винаги нещо тече, трябва да се поправя, трябва да се грижиш за него, да плащаш някакви сметки, да бориш мухъл, да сменяш тръби, таман купиш нов диван и трябва да платиш за чистачка, таман оправиш всички сметки и сифонът в банята се запушва. Същото е с демокрацията. Няма край на историята. Историята е спирала.
Както казах – дано тези, които сега рушат, вместо да поправят, са прави. И дано имат някакви идеи какво ще строят върху останките от старото, ако всичко изгори. Все пак настоящият президент се занимава с имоти и инвестиции. Дано бъдещето да не е кичозно и покрито с фалшиво злато, което да ни прилъгва със светлина, за която после да се окаже, че е хвърлена не от слънцето, а от нечий измамен прожектор.
