Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2017 02 Dan Diner.
Фото: Die Presse

 

Дан Дайнър, световноизвестен историк и експерт по въпросите на следвоенното западноевропейско развитие, в интервю за немския вестник Die Welt.

Историкът в редакционната централа на Die Welt: за Дан Дайнър подобното на университетска зала помещение е нещо като светилище. Той се удивлява на размерите му и спокойствието, което въпреки това впечатлява тук. Седим в един от остъклените ъгли и разговаряме за големите исторически периоди. На излизане той вижда портрет на Тръмп с типичната му фризура и присвити устни. „Най-много ме дразни, че той е на същата възраст като мен. Тръмп е пълната противоположност на типичния шестдесет и осмак[1], който съм аз. А сега ми отнема и Елвис. Това са косите на Пресли, това са неговите устни. Погледнете само!“

Die Welt: Пол Остър предупреждава в нашия вестник срещу разпадането на Америка. Има ли той право с твърдението си за двете Америки – едната на старите отрасли, онези от 20 век, а другата на глобализацията? Представител на старото време ли е Тръмп?

Дан Дайнър: На първо място Тръмп е загадка – поне засега. За да се разбере този феномен трябва да се различават две принципно различни неща: от една страна, структурните предпоставки, тоест онова, което го направи изобщо възможен, а от друга, крещящата странност на личността му, която придава заострен израз на заложените от структурата политически тенденции. Нещата започват още с това, че Тръмп не е кандидат нито на демократите, нито на републиканците. Той беше представител на една трета, непредвидена партия – следствие от вече отдавна видимата ерозия и на двете традиционни партии, на първо място републиканската. Една по-малко видима и с по-малки последствия, но не напълно различна констелация се наблюдаваше в противопоставянето между Хилари Клинтън и Бърни Сандърс. Преминаващата през цяла Америка пукнатина между две различни култури и начини на живот всъщност стана ясно видима и при двете политически групи по време на изборите. И тази пукнатина е резултат от разцеплението в Америка между индустриалния свят от вчера и дигиталния свят от утре: от една страна, най-вече сферите на въгледобива и стоманодобива в специфичните за тези индустрии региони, както и зависещите от тях, предимно „бели“ работници; от друга страна новите технологии с тяхната глобално-ориентирана култура на разнообразието и идещите от цял свят специалисти. Самият Тръмп идва от строителния бранш, където нещата вървят особено грубо.

А личността на самия Тръмп? Начинът, по който той се представя публично кара човек да мисли за някаква почти фантастична фигура.


Small Ad GF 1

Действително той се представя почти като някаква Алиса в страната на чудесата – сякаш само с една крачка е минал от виртуалния свят на телевизията в реалността. „Шоу“ и „реалност“ сякаш се преливат и смесват в личността му.  Представата за някакво възвръщане на старата, индустриална Америка, така както го обявява той, граничи буквално с магия. Това важи и за фантастичната представа за осъществяването на една икономическа програма, която е подчертано късно-кейнсианска, в някои отношения дори корпоративно-управлявана – нещо, което напомня за политиките за държавни поръчки и големи обществени проекти от междувоенните години: инфраструктура, пътища, летища и пр. Всичко това е, меко казано, слабо продуктивно – и във всички случаи едва ли ориентирано към бъдещето. Свързано с отвръщане от свободната търговия и издигането на митнически бариери, то прави конфликтите и навътре, и навън, буквално пред-програмирани.

Историците Тимъти Снайдър и Иън Кършоу разбира се знаят, че историята не може просто да се повтори, но въпреки това виждат структурни прилики между инсталирането на Тръмп и предаването на властта на Хитлер. Възможно ли е изобщо да се сравнява днешна Америка с Ваймар[ската република] от 1933?

Една подобна прогноза е повече от дръзка. Америка е прекалено голяма и бурна, за да може да бъде контролирана и ръководена чрез директно господство. Може би тя наистина се нуждае, повече от други места по света, от специфични принципи на социалното разбирателство: в обществен план – от всепроникващо договорно действие, тоест конституционна култура на социалния договор [konstitutionelles Kontraktualismus]; в политически план – господство на демократичния подход – отново конституцията, с нейната система на проверки и механизми за взаимно сдържане. Америка е не само демократично конституирана, тя е въплъщение на демокрацията. В Съединените щати се провеждат избори на всеки две години[2]. Как всичко това може да функционира при обърнатата назад, революционна програма на Тръмп, е трудно да се разбере.

Тоест „Too big to fail. Too great to fail.“[3] Но какво означава всичко това за международната политика?  Сегашната ситуация не може да се сравни по никакъв начин с успокоителната статистика на Студената война. Всичко тече, всичко се мени, всичко изглежда възможно.

Реалността, която познаваме от 70 години насам , днес изглежда е стигнала до някакъв край (от американска перспектива към това време трябва да се добавят и годините на Втората световна война, тоест времето, в което Америка се разделя със самоналожения курс на изолационизъм [след края на Първата световна, бел. пр.]). Обезпокоително звучи това, че тогавашните противници на политиката на Франклин Д. Рузвелт за влизане във войната са използвали именно лозунга „America First“. Във всеки случай завръщането на американския изолационизъм не обещава нищо добро. Особено когато се има предвид, че световният либерален ред, заедно с носещите го международни организации (ООН, МВФ и др.) е възникнал именно в резултат от влизането във войната, [тоест раздялата с изолационизма]. Разглеждан от този зрителен ъгъл, Тръмп е противоположност не толкова на Обама (при когото в американската политика вече се забелязваха наченките на едно постепенно обръщане навътре), колкото на Рузвелт. Всъщност още предшественикът на Обама, Джордж У. Буш, беше дошъл на поста с една първоначално обърната навътре политическа програма, която събитията от 11 септември след това обърнаха навън.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Изолацията означава най-често отчаяние, втора редица, един вид реакция от вида „Вършете си сами мръсотийките“, както е възкликнал през 1918 саксонският крал.

Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. Всъщност Студената война, започнала през 1947 (която и задържа Америка „в света“), е абсолютно изключително историческо време. Но това състояние започна постепенно да се разпада – първоначално със събитията от 1986/87, когато Горбачов и Рейгън се срещнаха в Исландия, за да договорят ограничаването на стратегическите атомни оръжия, а впоследствие доведоха до Вашингтонското споразумение между двете страни. Това беше и времето, в което Рейгън издаде президентска директива, с която разпореди претворяването на дотогава използвания предимно за военни цели Интернет в цивилна, комерсиална форма. Това беше комуникационно-технологическата предпоставка за глобализацията.

Не можем да знаем какво точно ще се случи. Какво ще бъде разрушено, какво ще се изгради наново, какво би могло – парадоксално – да доведе до нещо ново и добро. Нужно ли е да изчакваме?

Изчакването също е действие. Но на опита, натрупан през последните десетилетия, вече не може да се разчита изцяло. Този капитал постепенно изчезва. Нека си признаем: всички ние се движим пипнешком в тъмното. Но заедно с това можем да се осланяме на историческия си усет. Човекът, който очевидно знае как да действа сред хаоса, е Путин. Очевидно е, че в Америка той е допринесъл сериозно за смяната на режима. А погледът му е фокусиран върху намиращия се отдавна в състояние на ерозия НАТО. Разпадът на Европейския съюз също е негова цел. Тази политика изглежда доста успешна, поне за него. В края на краищата в Европа се очертават същите тектонични промени, които наблюдаваме и в Америка, ако и не в такива драматични мащаби. Тук е налице традицията на континенталната социална държава. Но пък несигурността е голяма. Във Франция предстоят съдбоносни избори. Също и в Германия, основният фактор за стабилността в Европа, през тази година ще се провеждат избори. Англия, и без това винаги повече вън, отколкото вътре в Европа, започва да се отдалечава от континента. Путин знае всичко това.

Но дали Русия на Путин е наистина толкова силна или по-скоро нейната сегашна сила е отражение на безсилието на Запада?

Политическото понятие „Запад“ е порождение на Студената война. Инак то е проблематично и трябва непрекъснато да се уточнява. В исторически план Франция винаги е била Запад за Германия; Германия за Русия; Русия за Япония, която пък от своя страна винаги се е кипрела в Източна Азия като „западна“, поради бързия напредък на модерността си. А що се отнася до Русия, то в наши дни тя се превръща в опасност не поради силата, а поради слабостта си. Хроничната тамошна липса на модернизация се компенсира чрез ролята на грубиян, на побойник в международната политика. Путин знае как да обезпокоява и близките, и далечните си съседи. Във всеки случай той непрекъснато разпространява безпокойство. Това е и реалният му капитал. И чрез него той успява да прораства. Но войната едва ли е опция. За това на страната липсват обичайните силови резерви[4]. Но от друга страна толкова по-голямо може да се окаже изкушението да се използват атомни оръжия в случай на сериозна криза.

Трябва ли да очакваме след катастрофата в Украйна и нещо подобно в Балтийските страни? И дали след това бихме били готови за някаква форма на „Mourir pour Tallinn“?[5]

Що се отнася до Украйна, то ЕС се беше осмелила на доста много неща, поне политически. Но това се получи по-скоро несъзнателно, отколкото преднамерено. В напора си на Изток Европейският съюз следваше триединството на собствения си идеализиран образ: да бъде представителен за Модернизацията, Демокрацията и Свободата. И с това, без да иска, нагази в предния двор на една отново пробудена Русия. Благата, раздавани от ЕС в хода на този процес, изглеждаха откъм Москва като предвестник на поредна смяна на режим в непосредствена близост. Путин се реваншира съответно, като халоса Европа с железен лост.

Казвате, че Германия е Европа. Какво означава това? Точно ние, преди всичко онези от ГФР, живеехме в специалната зона на едно специално време – време на сигурност и благоденствие. Страната ни беше общество – и, за разлика от миналото, именно НЕ нация. По същество винаги ставаше дума за икономически и социални въпроси. Определящ беше дискурсът на преразпределението. Но за съжаление всичко това отдавна вече не е достатъчно.

Такъв един свят не може да се удължава до безкрайност в бъдещето. Германия беше защитена от външни неприятности чрез НАТО, тоест САЩ. В такива условия можеше да се преуспява добре. Европейският обединителен процес също се намираше под знака на Запада. Идеята за някаква Европейска защитна общност не се увенча с успех. Чрез Римските договори, чиято 60-годишнина настъпва през идещия март, беше основан Европейския икономически съюз. Но нека не си правим илюзии: Икономическото беше само заместител, протеза са липсващото Политическо. Да се измайсторява днес набързо някаква европейска армия от нищото изглежда доста нереалистично. И това най-вече защото изискванията на военните организации предполагат много висока степен на интеграция. А във времената на все по-увеличаваща се евро-умора нещо такова само би усилило още повече центробежните сили в Европейския съюз. Онова, което очаквам самият аз – свързано с евентуалното оттегляне на Америка обратно в някаква форма на изолационизъм – е някакъв вид европейско ухажване на Русия, поотделно и в конкуренция едни с други.

Но това би могло отново да постави пред Европа „германския въпрос“. Колко нова е една партия като AfD?[6] Дали тя би могла да се превърне в реална политическа сила? И, което е още по-важно: не извършва ли все по-радикализиращата се германска средна класа някакъв вид предателство към демокрацията?

Трябва да признаем, че около нас е на път една революция, която трябва да вземем много, много на сериозно: дигиталната. Всички понятия, всички категории, чрез които разбираме и тълкуваме собствените си жизнени светове, и които са възникнали най-вече във времената на европейската модерност, днес са подложени на ерозия. Какво означава в наше време публична и какво – частна сфера? Кое е вън и кое вътре? Какво е отговорност, причинност, фактичност? Самото разграничаване между конкретно и абстрактно се намира в процес на разпадане. Активността, тоест посредничеството, започва да се губи и размива. А заедно с нея и представителността. Ако словото на популизма има изобщо някакъв смисъл, то само като масивен опит да се илюстрира всичко абстрактно с образи от областта на конкретното, чрез което [абстрактното] да бъде направено по-лесно за схващане и разбиране. Начините, по които действа Тръмп през първите си президентски дни, са силно представителни за всичко това. Силно конкретните си, но заедно с това едва ли осъществими президентски разпореждания, той натраква под формата на Туитър-съобщения – директно и без никакво институционално посредничество. Над главите на всички инстанции той общува директно с „народа“.

При цялото объркване, което изпитват мнозина, дали е добър знак това, че „1984“ на Оруел отново е бестселър?

Може би това е нещо радостно и ще доведе до по-голяма публична зрелост [Mündigkeit]. Но дали чрез него може да се очаква облекчаване на недостизите и проблемите на съвместния ни живот е съмнително. Ние седим в затвора. И се възползваме безогледно от всички апаратури, с чиято помощ можем да подкопаем политическите си фунадменти, понятия и институции. Очевидно е, че всички сме подложени на тази диалектика. А междувременно Тръмп е символ и израз на много повече неща, отколкото ни показва просто развоят на събитията в Съединените щати.

Източник


[1] Тоест бунтар от поколението от 1968. Бел. пр.

[2] Имат се предвид изборите за президент плюс онези за народни представители (Конгрес и Сенат). Бел. пр.

[3] Прекалено голям, за да пропадне. Прекалено велик, за да пропадне. Бел. пр.

[4] Онова, което Дайнър има предвид най-вероятно е огромната демографска криза, в която Русия е изпаднала от края на 1980-те години насам. Виж в тази връзка Демографското бъдеще на планетата, „Либерален преглед“, 17.2.2017. Бел. пр.

[5] „Да умрем за Талин“ (фр.) С други думи, дали Западът би бил готов да защити Балтийските републики със сила, дори и на цената на евентуална война с Русия. Бел. пр.

[6] С други думи, колко голяма е заплахата от един подновен германски национализъм и свързаните традиционно с него опасности за мира в Европа? Бел. пр.

Дан Дайнър е немско-израелски историк, общественик и автор. В момента преподава съвременна история в Еврейския университет в Ерусалим. От 1999 до 2014 е директор на Института за еврейска история и култура Зимон-Дубнов и професор в Лайпцигския университет. Член е на Саксонската академия на науките в Лайпциг.


Pin It

Прочетете още...