Основните социално-политически развития от последните десетилетия са свързани по някакъв начин с икономическите и технологичните промени, причинени от глобализацията. Но освен това те имат корените си и в един по-различен феномен: възходът на политиката на идентичността. В по-голямата си част политиките от двадесети век бяха определяни от икономически въпроси. Отляво, политиката се съсредоточаваше върху [проблемите на] работниците, професионалните съюзи, социалните програми и политиките за преразпределение. Дясното, напротив, се интересуваше главно от намаляването на размера на правителството и насърчаването на частния сектор. Днес обаче политиката се определя по-малко от икономически или идеологически съображения, отколкото от въпроси на идентичността. Сега в много демокрации левицата се съсредоточава по-малко върху създаването на широко икономическо равенство и по-скоро върху насърчаването на интересите на различни маргинализирани групи като етническите малцинства, имигрантите и бежанците, жените и хората от ЛГБТ-общността. Междувременно дясното е предефинирало основната си мисия като патриотична защита на традиционната национална идентичност, която често е изрично свързана с неща като раса, етническа принадлежност или религия.

Автор(и): Франсис Фукуяма

[Световното първенство по футбол, освен всичко друго, ни донесе и една] важна интелектуална дискусия с участието на френския посланик в Съединените щати и Тревор Ноа – известен комик и домакин на едно от популярните късно-нощни телевизионни шоута в САЩ [Daily Show].

Миналия понеделник, по времена един от монолозите си в шоуто, домакинът му Тревър Ноа се пошегува с победата на Франция в Световното първенство. Имайки предвид факта, че 80 процента от играчите на френския отбор са от африкански произход, той се избъзика [quipped]: „Африка спечели Световното първенство“.

„Разбирам, разбирам. Те трябва да кажат, че това е френският отбор“, каза Ноа, който сам е чернокож и от южноафрикански произход. „Но погледнете само тези момчета. Човек не може да получи подобен тен чрез разходки из южна Франция, приятели“.

Френският посланик Жерар Аро се почувства оскърбен от този коментар и няколко дни по-късно изпрати до Ноа писмо, в което очерта възраженията си. „Наричайки ги африкански отбор, вие изглежда отричате тяхната френскост“, писа Аро. „А това, дори и на шега, легитимира идеологията, според която белотата е единствената дефиниция на това да бъдеш французин.“

Същата вечер Ноа отговори в мрежата, защитавайки оригиналната си шега и твърдейки, че в действителност Аро изличава идентичността на играчите на нацията си. Това е мощен монолог и той заслужава да бъде проследен изцяло (въпреки че Ноа се опитва да имитира френски акцент, [с което омаловажава аргументите на опонента си]):

Автор(и): Зак Бошан

Детайлите около операцията не са съвсем ясни, но изглежда, че човекът, който съдействал на разследването, се е съгласил да изиграе ролята на убиеца. Съпругата на Бабченко информирала нейна приятелка-журналистка, че Бабченко е бил застрелян и бил обявен за мъртъв в линейката. Тя разказала, че чула нещо като три силни удара и излязла от банята, само за да намери съпруга си в облян кръв; не е ясно дали операцията на  е включвала действително разиграване на убийството, или само съобщение, че то е било извършено, въпреки че в мрежата циркулираше снимка на предполагаемия труп на Бабченко. (Също така не е ясно дали съпругата му е знаела за операцията.) На следващия ден говорителите на правоохранителните органи съобщиха, че Бабченко е жив и че посредникът вече е арестуван. Изглежда, че 29 май е станал не само втори, но и трети рожден ден на Бабченко.

Автор(и): Маша Гисън

Чували ли сте някога за Полокоста? PR-гуруто на Ярослав Качински – лидерът на управляващата партия в Полша – си е поставил за цел да ви накара да го направите.

„Полската държава няма на разположение институция, която, подобно на Яд Вашем [музеят на Холокоста в Израел], да показва страданията, които поляците са преживели“, оплаква се Марек Кочан, PR-съветникът на Качински.

Кочан нарича това страдание „Полокост“.

В статия, публикувана във варшавския всекидневник Rzeczpospolita, Кочан твърди, че такъв музей е необходим и може, и трябва, да бъде построен за една година. „Можем да поканим министър-председателя Бенямин Нетаняху за откриването“, предлага той. „Неотдавнашните дебати показаха, че в Израел има недостиг на знания за Втората световна война, дори сред хората, които определят общественото мнение там.“

Автор(и): Константи Геберт

След Втората световна война много хора в богатите страни са израснали, схващайки оцеляването си като даденост. Могли са да го правят благодарение на безпрецедентния икономически растеж, силните социални държави и мира между големите световни сили. Тази сигурност е довела до промяна в ценностите между поколенията, тъй като много хора вече не отдават основен приоритет на икономическата и физическата сигурност, и не изпитват толкова голяма нужда от съобразяване с груповите норми. Вместо това те подчертават индивидуалния, свободен избор. Това предизвиква радикални културни промени: възход на антивоенните движения, напредък в расовото равенство и равенството между половете, както и по-голяма толерантност към LGBTQ -общността и други традиционни външни групи.

Тези промени пък водят до реакция от страна на по-възрастните хора и онези, които заемат по-малко сигурни позиции в обществото (по-малко образованите, по-малко благоденстващите), които се чувстват заплашени от ерозия на утвърдените ценности. През последните три десетилетия това чувство за отчуждение се усложнява от притока на имигранти и бежанци. От 1970 до 2015 г. испаноезичното население на САЩ се е увеличило от 5% на 18%. Швеция, която през 1970 г. е била населена почти изцяло от етнически шведи, днес има население от 19 %, родено в чужбина. В Германия същата цифра е 23%. В Швейцария – 25%.

Цялото това разслояване е поляризирало съвременните общества. От 1970-те насам проучванията в САЩ и други страни разкриват определено разделение между „материалистите“ – хора, които подчертават необходимостта от икономическа и физическа сигурност, и „постматериалистите“, които приемат тази сигурност за гарантирана и подчертават вместо нея по-малко осезаеми ценности.

Автор(и): Роналд Ингълхарт

В последното десетилетие се очертаха редица разломи, противопоставящи вижданията относно силата на антисемитизма сред българското население, заслугите на една или друга фигура за оцеляването на евреите от „стара България“ и отговорността на българската държава в депортирането на тези от „новите земи“.

Статията на Румен Аврамов „Многоликият Холокост: Класификацията на Робърт Пакстън“ представя възгледите на Роберт Пакстън според студията Спецификата в преследването на евреите във Франция през 1942 г., която предстои да бъде публикувана в утрешния брой на „Маргиналия“. Творчеството на американския историк е здравословен пример за иконоборческа и демистифицираща позиция, която руши упойващи общоприети клишета, казва Румен Аврамов, автор на „Спасение“ и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм – 1940-1944 г.“, както и на документалния сборник за депортацията на евреите във Вардарска Македония и Беломорска Тракия – 1943 г., написан в съавторство с Надя Данова.

Автор(и): Румен Аврамов

Съществуващото възприемане и прокарване на мултикултурализма затруднява социалната интеграция в Британия. Бавният процес на социална интеграция, което се причинява от някои мултикултурни политики, засилва фрагментацията на британското общество, като по такъв начин излага на опасност бъдещето на разнообразието в Британия. Мултикултурализмът обещаваше да донесе социално включване, но се провали и сега става оправдание за изключването. Вместо да приспособява позитивните страни на разнообразието, той утъпква пътя към гетоизация на Великобритания, която се основава на класа, раса и религия.

Някои може да намерят това за иронично, но аз като имигрант се оплаквам относно провала на мултикултурализма в Британия. Въпреки това вярвам, че самите имигранти биха призовавали проактивно за един всеобхватен социален диалог, който се отнася до резултатите на мултикултурализма в страната. Ние не би трябвало да чакаме крайнодесните да монополизират дебата, който често хората, които спадат към господстващото направление на мислене избягват да водят. За нещастие мултикултурализмът се превърна в свръхчувствителна тема, което насърчава автоцензурата. Ето защо самите имигранти следва да се отворят за дебат.

Автор: Афшин Шахи

Сайтът desebg.com публикува онлайн т. нар. Дълга телеграма на американския дипломат Джордж Кенан от 1946 г., която обяснява същността на комунистическия режим в СССР, неговите цели, методи и пропаганда, както и каква политиката трябва да води САЩ по отношение на Кремъл за удържане на съветската експанзия в началото на Студената война.

Автор(и): Джордж Кенан

Откак дойде на власт в Полша през 2015, Право и справедливост (ПИС), националистическата популистка партия, водена от Ярослав Качински, предприе поредица от „облекчаващи мерки“. Най-скорошната от тях е един проектозакон, който прави незаконни обвиненията в полско участие при Холокоста и други престъпления, извършени по време на германската окупация на Полша. През последните дни проектозаконът беше одобрен и от двете законодателни камари – Сеймът и Сенатът. Полският президент Анджей Дуда получи срок от 21 дни, за да реши дали също ще го подпише.

Този законопроект е част от програма, въведена през последните две години, наречена от правителството на ПИС „добра промяна“. Промяната включва опити за узаконяване на правителствения контрол над медиите и въвеждане на драконовски закони против абортите. Освен това ПИС въведе един вид принизяващ публичен език, чрез употреба на фрази, които напомнят за езика от времената на комунизма. Либералите например станаха „прасета, лишени от достъп до копанята“.

Автор(и): Марси Шор

Къде са демократите? Този въпрос звучи с цялото си възмущение всеки път, когато някоя империя на злото извърши ново зло. Или когато започне да въвлича традиционните демокрации в твърде очевиден процес на подмяна на ценности и идеи. Преправянето на конвенцията за геноцида е въпрос, отнесен към втория вид. Защо демократичните страни се съгласяват с това преправяне?

Усилието, с което „съветският блок“ премахва политическите групи от кръга на възможните пострадали при геноцид, тогава е очевидно със своята насоченост. Съветската делегация иска гаранции за това, че новото образувание ООН няма да има основание да търси сметка за скалъпените процеси и разстрела на стотици хиляди хора, взети на прицел тъкмо заради това, че са привидени като политическа група, враждебна на Сталин. И след като е очевидно, че СССР иска превантивно да избегне възможните, макар и само по документ, пречки пред нова вълна на терора, въпросът е защо демокрациите се съгласяват с това.

Причината със сигурност не е една, те са няколко дори и само при повърхностен поглед. Разгледани в тяхната съвкупност, те показват, че заличаването на тази толкова съществена дума в Конвенцията за геноцида е буквално най-малкият компромис пред СССР, който тогава са могли да направят традиционните демокрации. Москва е имала далеч по-големи – и неудовлетворени – амбиции.

Автор(и): Татяна Ваксберг

Въпросът в заглавието, разбира се, е подвеждащ. Идеологиите не могат да бъдат квалифицирани като правни понятия и е абсурдно да дискутираме това. Ако нещо ще е „геноцидно“ или „не-геноцидно“, то би следвало да е конкретно престъпление, извършено от конкретни хора. Нацизмът не е геноцид сам по себе си; геноцид е актът на замисляне и осъществяване на Холокоста.

Затова и примерът, разглеждан тук, не е комунизмът по принцип, нито комунизмът на теория, а възможно най-яркото, най-познатото и най-масовото му престъпление: ГУЛАГ. Въпросът е дали изпращането на смърт на повече от 20 милиона съветски и чуждестранни граждани представлява геноцид. При това нека уточним, че престъплението, за което говорим, е извършено в условията на ежедневен рецидив в продължение на /поне/ 36 години, и е запазило за историята имената на хиляди преки извършители плюс два вагона идеолози, последователи, вдъхновители и организатори.

Автор(и): Татяна Ваксберг

Нека да почнем с фундаментализма. Тук, злото (ако перифразираме Хегел) често обитава втренчения поглед, който го възприема. Вземете Балканите през 90-те години на миналия век, мястото на широко разпространени нарушения на правата на човека. Кога Балканският полуостров – един географски район на Югоизточна Европа – стана „Балканите“, носещи всичко това, което европейското идеологическо въображаемо означава сега с това название? Отговорът е: в средата на 19 век, точно когато Балканите бяха напълно изложени на ефектите на европейската модернизация. Пропастта между предишните възприятия на Балканите от страна на Западна Европа и „модерния“ имидж на този район е шокираща. Още през 16-ти век френският естествоизпитател Pierre Belon можеше да отбележи, че „турците не принуждават никого да живее като тях“. Тогава малката изненада, смутила западните пътешественици, констатирали публичното присъствие на евреите в големите турски градове, че толкова много евреи намират убежище и религиозна свобода в Турция и в други мюсюлмански страни, след като през 1492 г. бяха изгонени от Фердинанд и Изабела от Испания, се дължи на върховния гърч на иронията, допуснат от тези, които ги изгониха. Докладът на N. Bisani, един италианец, посетил Истанбул през 1788 г. е само един от дълга редица примери, потвърждаващи това: „Чужденец, който е наблюдавал нетолерантността в Лондон и Париж, трябва да е много изненадан да види тук църква, разположена между джамия и синагога, и дервиш, седящ редом до монах капуцин. Не знам как това правителство може да допусне в пазвата си религии, толкова противоположни на неговата. Това, че този щастлив контраст може да бъде демонстриран, сигурно се дължи на дегенерацията на мохамеданството. Още повече се удивляваш, като видиш, че този дух на търпимост изобщо преобладава между хората; защото тук виждаш турци, евреи, католици, арменци, гърци и протестанти да разговарят помежду си на теми, свързани с работата или с удоволствието с толкова хармония и доброжелателство, сякаш са от една и съща страна или религия.

Автор(и): Славой Жижек

Корицата на най-известната книга на Рута Ванагаите представя две снимки на млади мъже. „Този тук е евреин“, казва тя, посочвайки снимката вляво. „Бил е шампион по колоездене. Достатъчно добър, за да представя Литва в международни състезания, но недостатъчно добър, за да живее“. Бил е екзекутиран по времето на Холокоста. Мъжът от снимката вдясно е литовски палач [изпълнител на смъртни присъди]. „И двамата са част от нас“, обяснява Внагаите. „Но литовците не мислят за тях като за ‚нас‘, тъй като единият е евреин, а другият убиец“. Книгата ѝ е наречена „Нашите“. (Превеждана е също като „Нашият народ“.)

Срещнах Ванагаите в едно нюйоркско кафене, в сряда. След няколко седмици в Съединените щати тя трябваше да се връща в Литва в петък. Докато се разхождахме тя звучеше ту нехайна, ту изплашена от перспективата да се връща у дома. „Искам да опитам всичко“, каза тя в един момент. „Следващата седмица ме очакват в бюрото на прокурора за разпитване. Никога преди не съм била разпитвана. Животът трябва да е интересен“. В един по-малко оптимистичен обмен намисли, когато я попитах за следващия ѝ проект, Ванагаите каза, „Опитвам се да избегна затвора“. Не беше ясно за какво точно би могла да отиде в затвора – не е получила никакво формално обвинение – но изглежда е свързано с оскверняване паметта на един от националните герои на Литва.

Автор: Маша Гисън

Националистите виждат в патриотизма добродетел; те смятат, че страната и културата им са уникални и заслужаващи запазване. Това е истинско морално обвързване, а не поза, предназначена да прикрива расистко двуличие. Някои националисти наистина вярват, че страната им е по-добра от всички останали, други пък са чисто алиберални и открито расистки настроени. Но, както са посочвали много защитници на патриотизма, човек обича съпруга/та си, защото той или тя е ваш/а, а не защото мислите, че той или тя е нещо по-висше от останалите. Националистите изпитват чувство за спойка със страната си и вярват, че тази спойка налага морални задължения и в двете посоки: гражданите имат задължение да обичат и служат на страната си, а правителствата са обвързани със задължението да защитават собствените си народи. Правителствата значи трябва да поставят интересите на собствените си граждани над интересите на хора от други страни.

Няма нищо неизбежно расистко или низко в това разбиране на социалния договор. Споделеното чувство за идентичност, норми и история по правило насърчава доверието. Липсата на подобно споделено чувство пък води до състояние, което социологът Емил Дюркем е описал като „аномия“ или липса на норми. Обществата с висока степен на доверие, или голям социален капитал, предоставят на гражданите си множество предимства: по-ниски нива на престъпност, по-ниски разходи за бизнес-транзакции, по-високи нива на благоденствие и склонност към щедрост, сред много други. Един либерален националист може да твърди разумно, че дебатите върху имиграционната политика в Европа не са нещо, при което става дума за борба на моралното срещу низкото, а за сблъсък на две различни – и несъизмерими – морални визии (à la Исая Бърлин). Трикът, от тази гледна точка, е да се намери начин за балансиране между разбираемите грижи за целостта и сплотеността на собствената общност – и задължението да се приветстват чуждите, особено чуждите, изпаднали в тежка нужда.

Автор(и): Джонатан Хейт

Ксенофобски крайнодесен популизъм – и то в Германия, от всички места? Самият факт, че коментаторите изказват удивление, вече показва колко много Германия се е променила от 1945 насам. Тези дни ние очакваме от Германия повече, отколкото от самите себе си. Но, разглеждано от друга гледна точка, всичко това е просто една Германия, вземаща участие в популистката нормалност на времето ни, каквато я виждаме в гласуването на Брекзита във Великобритания, Националния фронт на Марин льо Пен във Франция, русата диващина на Геерт Вилдерс в Холандия, крайнодясното националистическо-популистко правителство в Полша и Тръмпизма в САЩ.

Автор(и): Тимъти Гартън Аш

Франсис Фукуяма е американски социален учен, най-известен с книгата си Краят на историята и последният човек. Последната му книга е Политически ред и политически упадък: от индустриалната революция до глобализацията на демокрацията. Тук той разговаря с Александър Гьорлах от The WorldPost за американския президент Доналд Тръмп, популистката вълна, която залива Европа и „фалшивите новини“.

Автор(и): Франсис Фукуяма, Александър Гьорлах

Откъде идва желанието за изключване [на малцинства от общността]? Можем да го формулираме така: демокрацията е включваща, защото е управление на всички хора; но е изключваща, защото е управление на всички хора. Изключването е страничен продукт от нещо друго: необходимостта на самоуправляващите се общества от висока степен на вътрешно единство. Демократичните държави се нуждаят от нещо като обща идентичност. Ще разберем защо, когато обмислим какво включва самоуправлението, какво се крие в базисното ниво на легитимация на тези държави, какво значи те да се основават на народния суверенитет. А за да може народът да бъде суверен, той трябва да образува цялост и да има индивидуалност. Революциите, които възвестяват режима на народния суверенитет, пренасят управляващата власт от краля към „нацията“ или „народа“.

Автор(и): Чарлз Тейлър

Този път беше Барселона. Обикновена кола за разнасяне на стоки беше превърната в смъртоносно, не подбиращо жертвите си оръжие.

Изглежда че това беше пореден удар срещу доверието в едно от основните ни социални споразумения: че хората по принцип се намират в сигурност когато ходят по улиците, разчитайки на това, че шофьорите ще се опитват поне да се придържат към правилата за движение. Че катастрофите са нещо безлично и случайно, и че всички се опитват да ги избягват.

И макар че терористическите атаки, извършвани с помощта на автомобили през последните две години бяха далеч по-редки от „обикновените катастрофи“, те са предупреждение, че всеки шофьор е в състояние да използва колата си като смъртоносно оръжие. Но ако всяко нещо – дори нещо толкова обичайно като автомобил – може да бъде превърнато в оръжие, то това добавя към ежедневния градски живот съществено усещане за заплаха.

Автор: Аманда Тауб

Мисля, че начинът, по който Западът осмисли 1989 беше погрешен, особено в САЩ. Ние смятахме, че краят на комунизма означава, че комунистическият разказ е бил погрешен, а нашият – правилен. Но в действителност фалшиви бяха всички разкази – включително и ония, според които капитализмът автоматично води до демокрация. Представата, че историята е стигнала до някакъв край и че няма алтернативи на либералната демокрация, беше доста разрушителна. Тя ни обезоръжи и в концептуално, и в историческо отношение. Понеже осмислихме по погрешен начин наследството на 1989, след нея израстваха поколения, лишени от усет за исторически възможности. Бяхме решили да се отървем от историята. Днес вече мнозина имат трудности когато се опитват да си представят как могат да изглеждат алтернативите. Ако някой си желае свят без демокрация, той или тя не може да си представи какво точно ще изгуби – примерно един напълно различен стандарт на живот или липсата на възможности за пътуване.

Автор: Тимъти Снайдър

Платформите на социалните медии може и да са били възхвалявани преди като демократизираща сила, но през последните години те си спечелиха повече печална слава като места, където усилено се разпространяват подкани към омраза и насилие. В отговор на това германското правителство предприе най-решителните действия сред всички демокрации до този момент. През април 2017 германският кабинет прокара ново законодателство относно словото на омразата, което германският Бундестаг е насрочил за утвърждаване през лятото. Законът позволява на Германия да глобява социалните медии с до 50 милиона евро за липса на достатъчно бърза реакция към съобщения за незаконно съдържание или слово на омразата.

Автор: Хайди Творек

Умонагласата, която кремълската информационна война цели да окуражава, изглежда пасва добре към ситуацията на европейските граждани в този конкретен момент. В един скорошен доклад, наречен „Конспиративната умонагласа в епохата на преход“, който се занимава с повишеното разпространение на конспиративни теории във Франция, Унгария и Словакия, екип от изследователи от различни европейски тинк-танкове стига до заключението, че „настоящият период на преход в Европа е довел до увеличена несигурност относно колективните идентичности и онова, което се възприема като загуба на контрол. Това от своя страна са идеалните условия за разпространението на конспиративни теории“. Конспиративните очаквания са особено силни сред поддръжниците на крайно десни националистически и популистки партии като Националния фронт във Франция или Йобик в Унгария – които подкрепят, и са подкрепяни, от Москва.

Автор: Питър Померанцев

Колко съвместими са авторитарните политически системи с капиталистическите икономики от наше време, основаващи се на частна собственост? Възродителите на авторитаризма твърдят, че комбинацията от авторитарни политически системи и капитализъм в големи страни като Китай и Русия не е просто моментна фаза от един голям преход, а дълготрайна алтернатива срещу западната комбинация от политическа демокрация и капитализъм. Ако това е вярно, то изгледите за либерална демокрация са далеч по-малко блестящи, отколкото го представя либералният наратив, простиращ се от времената на Просвещението до 1990-те. Тезата за авторитарното съживяване поддържа, че дълбоките несъвместимости между държавите ще продължават да съществуват редом с продължаващото разпространение на капитализма, с което зачерква надеждите за трансформацията на международната политика по посока към универсален либерален мир. Тя обаче съдържа няколко дълбоки слабости.

Автори: Даниъл Дюдни и Джон Айкънбери

Работата на правителството е да поддържа и подпомага както свободата, така и сигурността на гражданите. Ако отново бъдем изправени пред терористическа атака – или нещо, което изглежда като терористическа атака, или което управляващите наричат терористическа атака – то наистина трябва да държим правителството на Тръмп отговорно за сигурността ни. Но в един такъв момент на страх и скръб, когато пулсът на политиката може да се промени внезапно, ние трябва да бъдем готови и да се мобилизираме в защита на конституционните си права. Пожарът на Райхстага дълго време е бил водещ пример за тираните; днес той трябва да служи като основно предупреждение за гражданите. Именно пожарът на Райхстага е нещото, което според Хана Аренд лишава човек от „правото на мнение, че може да се заема позицията на незаинтересован наблюдател“. По-добре да научим това сега, отколкото да изчакваме урока на пламъците.

Автор: Тимъти Снайдър

„Как е възможно да бъда религиозен фанатик, когато сам принадлежа към потиснато малцинство?“ Тази умонагласа е широко разпространена сред белите LGBT-хора. Още по-опасно е, че светът на LGBT до голяма степен се върти около бели хомосексуални мъже и изключва други. Знамето с дъгата е много по-бяло, отколкото много хора предполагат.

Автор: Славой Жижек

Няма предизборна кампания от близкото минало в Съединените щати, в която за „популизъм“ да се е говорело по-често, отколкото в кампанията през 2015-2016 г. И на Доналд Тръмп, и на Бърни Сандърс бе прикачван етикетът „популисти“.

Автор: Ян-Вернер Мюлер

Според древния мит цар Минос от Крит е дължал господството си на Минотавъра, трагично чудовище, заключено в лабиринт под двореца му. Ужасната самота на Минотавъра е била сравнима единствено с ужаса, който той вдъхвал надлъж и нашир, защото гигантският му апетит можел да бъде задоволен само с човешко месо. И така един кораб, натоварен с млади хора, пътувал редовно между Крит и Атина, за да изплати ужасяващия дълг, погасяван ежегодно с човешки жертви. Този страховит ритуал бил основата, върху която се изграждал и запазвал тогавашния Pax Cretana и хегемонията на Минос.

След 1971 хегемонията на САЩ се крепеше на един аналогичен процес. Минотавърът не беше нищо друго освен търговският дефицит на САЩ, който поглъщаше все по-големи количества от нетните световни износи. Увеличаващият се американски дефицит беше финансиран от милиарди долари на ежедневни нетни постъпления в Уол Стоийт, идещи откъм чуждите (а често и американски) притежатели на тези далечни фабрики – една форма на съвременен налог, поднасян на глобалния Минотавър.

Автор: Янис Варуфакис

Новоизбраният президент най-вероятно ще усили още повече впечатлението, че Съединените щати подкопават принципа за върховенството на закона, вместо да го подкрепят. През последните години Меркел на няколко пъти е изразявала това усещане, повтаряйки една фраза, отправена от предшественика ѝ Герхард Шрьодер към Джордж У. Буш по повод инвазията в Ирак: „Не законът на най-силния важи тук в Германия и Европа, а силата на закона“. Меркел вероятно ще използва подобна реторика и с Тръмп, който сигурно ѝ напомня повече за руския президент Владимир Путин, отколкото за колегите ѝ на Запад.

Автор: Торстен Бенер

Победата на Тръмп беше предсказуема и дори предсказана, но не чрез вглеждане в социологическите проучвания. Тези проучвания напоследък изгубиха доверие, след като не успяха да предскажат победата на Консервативната партия на Дейвид Камерън във всеобщите британски избори, след това Брекзита, а сега и победата на Доналд Тръмп. Може да се спори какви точно са грешките в използваните методи, но в по-фундаментален план онова, което тези проучвания вършат, е да разглеждат изследваните феномени като изолирани събития, докато всъщност те са продукт на един общ набор от причини, които са ги подготвяли в продължение на 30 години.

Автор: Марк Блит

Макар че днешните десни популисти споделят някои черти с междувоенните фашисти, различията между тях са по-значителни. И, което е по-важно – онова, което днешните сравнения не успяват да обяснят е как някои зловредни политици и партии се разрастват до типа революционни движения, способни да заплашат демокрацията по фундаментален начин, както го е направил междувоенният фашизъм. За да се разбере този процес не е достатъчно да се изследват програмите и апелите на крайнодесните партии, личностите на техните политици или предпочитанията на техните поддръжници. Вместо това трябва да се разгледа внимателно по-широкия политически контекст, в който те действат. Онова, което превръща фашистите от маргинални екстремисти в управници на голяма част от Европа е неспособността на демократическите елити и институции да се справят с кризите, пред които са изправени техните общества през междувоенните години. Въпреки реалните проблеми днешният Запад не е изправен пред колапс, който може да бъде дори отдалечено сравняван с онзи от 1930-те години. Така че да се наричат льо Пен, Тръмп и други десни популисти „фашисти“ е нещо, което по-скоро обърква, отколкото просветлява.

Автор: Шери Бърман

Трудно е да си представим някоя друга технология, която през следващите 50 години ще оформи света ни в по-голяма степен от изкуствения интелект. В хода на машинното самообучение, което позволява на компютрите ни да учат сами, се появяват множество нововъведения, вариращи от сферите на медицинската диагностика до автомобили, които се управляват сами. Но заедно с тях се появяват и множество нови грижи, Кой ще контролира тези технологии? Ще ни отнемат ли те работните места? Опасни ли са? Президентът Обама, в компанията на директора на световноизвестната Медийна лаборатория към Масачузетския институт по технологии (MIT) Джои Ито и журналиста Скот Дадич, обсъжда някои важни за всички ни аспекти на тази проблематика.

Автори: Барак Обама, Скот Дадич, Джои Ито

Традиционният феминистки аргумент против декриминализацията е, че узаконяването на проституцията ще навреди на жените, като доведе до още по-голямо сексуално неравенство. Аргументът на правозащитниците е, че то ще направи животите на секс-работниците по-добри и по-сигурни. В борбата между различните гласове и мнения, движението за права на секс-работниците е вид бунт срещу наказанието и посрамването. То изисква респект към една група, която рядко го е получавала и която настоява, че да се помогне на хората реално може единствено ако те бъдат уважавани.

Автор: Емили Бейзелън

В продължение на десетилетия икономистите са изследвали начините, по които Дания и нейните скандинавски съседи са съчетавали в едно капитализма и социализма, постигайки стабилна социална система при наличието на пазарна икономика. За разлика от чисто социалистическите общества, те приемат свободния пазар.

„Когато разглеждате отвореността на икономиката – когато разглеждате капитализма – се оказва, че има само много малко разлика между Съединените щати и Дания“, казва Мариан Тапи, политически анализатор към либертарианския институт Като във Вашингтон. Дания е дори по-отворена за световна търговия от САЩ. Според канадския институт Фрейзър тя се намира на десето място сред 157-те страни, изследвани от института.

Онова, по което двете страни се различават е ролята на правителството в икономиката. Разходите на датското правителство се равняват на 43 процента от икономическата дейност на страната, осмият по големина дял в света според изчисленията на Световната банка от 2012. В Съединените щати делът на правителството е 24 процента от икономическата дейност за същата година. Това прави 65-то място сред 114 разглеждани страни.

Автор: Асошиейтед прес

Опитайте за момент да си представите един свят без държави. Представете си карта, която не е разделена на малки цветни кръпки, всяка с ясни граници, правителства, закони. Опитайте да си представите всичко, на което се основат нашите общества – търговия, пътувания, наука, спорт, поддържане на мирни отношения и сигурност – но без да споменавате държавите. Опитайте да си представите самите себе си: вие имате правото на поне едно гражданство, както и правото да го смените, но не и правото на никакво.

Автор: Дебора Макензи

Опитвам се да бъда просто гражданин. За да бъдеш свободен гражданин, трябва непрекъснато да правиш избори, да вземаш решения и по един или друг начин да защитаваш свободата и правата си. Не на всеки се отдава да бъде свободен, за немалко хора е просто невъзможно. За това и е толкова трудно да бъдеш свободен гражданин и толкова безобразно лесно да си роб. От последния не се изисква нищо. Това е и страшното на тоталитарните общества – че при тях, човек може да се устрои и да оцелее физически. Да си гражданин е не просто тежко, уморително е. Ежедневно, всеки от нас трябва да води своите малки битки. Протест за цената билета, тока, дупките и прочие, доколкото оставени сами на себе си и без контрола на гражданското общество правителства тутакси стават тоталитарни режими, изземвайки цялата власт и лишавайки гражданите от правата ѝ.

Автори:Юлиана Методиева, Николай Хаджигенов

Атентатите от 11 септември 2001 година бяха впечатляващи със своята отвратителност. Те поставиха някои държави в състояние на шок, който оттогава предизвиква все нови и нови шокиращи последствия: Канонът на ценностите, който се смяташе за установен в Германия и още повече в по-старите демокрации като Великобритания или Франция, изведнъж се оказа несъстоятелен. Основополагащи схващания за граждански свободи бяха изхвърлени зад борда като баласт. Стандартните основни човешки права, които смятахме за наша сила, изведнъж се оказаха с пробойни за сигурността. Цивилизационни достижения, спечелени и завоювани векове наред, бяха обезсилени за нула време. За борба „със заплахата от тероризъм“, която беше отдавна известна, но никога досега не се бе проявявала толкова видимо в медииите, се започна с мерки, ограничаващи основните права, чието провеждане малко преди това никой не би сметнал за възможно.

Автори: Илия Троянов, Юли Цее

Прочетете още...