Алексис дьо Токвил веднъж е описал онова, в което е виждал специфичната гениалност на американското общество – нещото, което е наричал „собствен интерес, разбран правилно“. Последните две думи тук са ключови. Всеки притежава собствен интерес в тесния смисъл на думата: искам онова, което е добре за мен, тук и сега! Но собственият интерес, „разбран правилно“, е нещо по-различно. Той означава да се разбира това, че да се обръща внимание на собствения интерес на всички други – с други думи, на общото благоденствие – е на практика предусловие за окончателното собствено благоденствие. Токвил не иска да каже, че в тази умонагласа има нещо особено благородно или идеалистично – на практика той казва точно обратното. Това е белег на американския прагматизъм. Онези хитри американци са разбирали един базисен факт: да се грижиш за другия не е нещо, добро само за душата. То е добро и за бизнеса.
Автор: Джоузеф Стиглиц
Институтът за дясна политика обяви края на лявото, защото БСП вече не е фактор, а основният политически дебат в България е между консерватори и либерали (очевидно все десни). Радан Кънев от ДСБ обяви нуждата от „ново дясно“. БСП продължава да се смята за единственото ляво. А мнозина се възмутиха от фразата „няма ляво, няма дясно“ от един манифест. Така както преди време мнозина смятаха, че лявото и дясното са вече преодолени категории, които не ни помагат да разбираме политическия процес, така напоследък същите тези категории заемат все повече място в политическото говорене и анализите. В повечето случаи тези категории се използват като идеологически, като наименование на идеологически доктрини: леви и десни идеи.
Исторически двете понятия, към които следва да добавим и понятието център (политически център), са възникнали по времето на Френската революция от 1789 г. И тогава са разделяли републиканци (левите) и монархисти (десните). Но с времето съдържанието на понятията се е променяло и в началото на ХХ век левите и десните вече са други, а в началото на ХХІ век – също. Ляво и дясно нямат еднакво значение и в различните държави. В САЩ по време на революцията патриотите са били „леви“ (като либерални революционери), докато лоялистите или торите са били „десни“ (като привърженици на стария ред). Но днес в САЩ основното противопоставяне между демократи (леви) и републиканци (десни) няма същото съдържание като левите и десните в Германия, Швеция или Испания.
Автор: Антоний Тодоров
Появата на бежанци в Родината внезапно обърка голяма част от българите и представата им за света и себе си. Бяхме свикнали българите и техните деца да заминават безпрепятствено за чужбина. Изведнъж се оказа, че в България започват да пристигат, макар и с препятствия, чужденци – бежанци, мигранти, със своите деца. Хвалехме се с традиционната си толерантност и гостоприемство – спасили сме си евреите през Втората световна война, мирно сме съжителствали с турци и арменци (за ромите няма как да се похвалим, но ромите са си виновни…), а изведнъж толерантността ни се сломи и гостоприемството замря… Събитията в селата Розово и Ковачевци от април и септември 2014 година, когато розовчани изгониха 17 бежанци, настанени в една къща, а хората от Ковачевци не допуснаха 12 деца бежанци в местното училище, са достатъчно красноречиви за „гостоприемството“ и „толерантността“ ни. Разбира се, имаше и има доста доброволци, правозащитници, местни хора, които приемат и помагат на бежанците, но като цяло обществото ни е настроено негативно към тях.
Автор: Петя Кабакчиева
Основен принцип на мултикултурализма: единство-в-различността (unity-within-diversity): едно ядро от общи базисни ценности и правила (Конституция, закони, общ език) гарантира сцеплението на цялото и същевременно поставя граници за правата на различност, както и на принципа за равнопоставеност на културите. Общата рамка има ясно първенство в сравнение с частичните култури. Имигрантите могат да запазят и поддържат само онези части от своите култури, които не се намират в противоречие със задължителното общо ядро („селективно съхранение на културата“). Равноправието на жените, както и домашното насилие срещу тях, са типични области, в които някои от имигрантските култури се сблъскват с общото ядро. Базисните норми на канадското общество произлизат от европейския културен кръг, а принципът „единство-в-различието“ релативира правата на културно различие и равноправие; де факто тук е налице йерархия на етно-културните групи: колкото повече някоя култура противоречи на общото ядро, толкова повече от нея се изисква субординация и отказ от определени привички.
Автор: Райнер Гайслер
Мултикултурните политики се опитват да изградят мост между държавата и малцинствените общности, като издирват определени общности и организации, които да действат като посредници. Вместо да апелират към мюсюлманите и другите малцинствени групи като към граждани, политиците са склонни да приемат, че истинските лоялности на малцинствата са към тяхната вяра или етническа общност. В резултат на това правителствата отдават своите политически отговорности на малцинствените водачи като техни подизпълнители.
Но такива лидери рядко са представители на общностите си. Това не би трябвало да изненадва: никоя единична група или набор от лидери не би могла да представя една голяма бяла общност. Някои бели европейци са консервативни, мнозина са либерали, други пък са комунисти или неофашисти. А повечето бели хора не биха считали интересите си за специфично „бели“. Един бял християнин вероятно ще има повече общо с някой чернокож християнин, отколкото с бял атеист; белият социалист най-вероятно ще мисли по-скоро като някой бангладешки социалист, а не толкова като бял консерватор, и така нататък. Мюсюлманите, сикхите и афро-карибците не са по-различни; именно в това се състои и фундаменталният недостатък на мултикултурализма.
Автор: Кенан Малик
Буквално за отрицателно време международните дебати относно регулацията на канабиса се изместиха откъм въпроса „дали“ към „как“. През 2014 Уругвай стана първата страна, в която употребата на канабиса е експлицитно регулирана – от отглеждането до продажбите му. Предпочитаната там стратегия? Държавно-регулирана продукция, клубове за канабис и разрешено отглеждане за лично ползване. Междувременно, в четири американски щата, плюс Окръга Колумбия [столицата Вашингтон] се правят стъпки към законова регулация. Колорадо и щата Вашингтон [различен от столицата] бяха първите, а федералното правителство се въздържа от намеса в техните работи. Други щати, сред тях може би Калифорния, изглеждат готови да ги последват. Подобно на това, в останалия свят са налице различни „сиви“ системи на регулация – например в Белгия, Холандия и Испания. Всички те предлагат определен опит, който може да помогне на Съединените щати – и други страни – да се справят по-добре с решаването на въпроса „как“.
Автор: Джон Колинс
В началото на всяка политическа година, една от най-важните дискусионни теми е за свободата и властта. Тема, която става все по-болезнена и дори драматична. Не само за България, но и за ЕС и Евроатлантическата общност като цяло, 2016 г. е предварително обременена с много неизвестни. Никога след падането на Берлинската стена и рухването на комунизма, Европа не е преживявала толкова разтърсващи проблеми, с каквито се сблъсква днес. Въпреки войните и етническите прочиствания, с които се разпадна бивша Югославия, 90-те години бяха години на еуфория, възход и надежда. Те откриха пътя към европейската интеграция и доведоха до разширението на ЕС и НАТО на изток до границите на Русия.
Автор: Аспарух Панов
Интервюто на Тома Томов от 7 януари 2015 пред BTV е доста показателно поне в няколко отношения, които, както изглежда, НЯМА как да бъдат видяни откъм България (инак идеите му не биха били споделяни от толкова много хора).
Автор: Златко Енев
В последно време политическите анализатори споделят с тревога опасенията си, че намалелият интерес към участие в избори е в състояние на подкопае устоите на демократичния порядък и да доведе на власт политически сили и личности с неясни и застрашителни физиономии. В първия тур на регионалните избори във Франция до урните отидоха по-малко от половината гласоподаватели и той бе спечелен от Националния фронт. Изтъква се емпирично доказаният факт, че участието в избори е функция на интеграцията на индивида в системата, на неговия личен залог в нея. Негласуването пък може се дължи на отчуждение и разочарование от политическия процес.
Автор: Марио Игнатов
Тъй като получих покана за събитието, а и размишлявах доста по казуса, ми се иска да напиша своите лични мотиви защо не мога да се солидаризирам с екипа на „Деконструкция“. Започвам с едно уточнение: на съм съгласна със свалянето на предаването. Звучи ми несериозно ръководството на БНР да свали едно предаване заради наложена глоба от СЕМ. Ами да си я плати – решението да съществува подобен вид предаване си е на радиото и реториката на „Деконструкция“ далеч не е от вчера. Ами да проявят достойнство и да застанат зад авторите си. Или пък, ако си имат проблеми с тях, да си ги решат на вътрешно управленско ниво, а не под натиск. Ясно е, че това управление е силно делегитимирано и този случай отново го доказва.
Какво обаче ме спира да изпитам истинска солидарност?
Автор: Мария Черешева
Именно с Френската революция думата със сложна и богата етимология за „бунт“ [révolte] е придобила настоящото си ясно политическо значение. Така, когато днес говорим за бунт, разбираме преди всичко оспорване на вече установените норми, ценности, власти. Вече повече от два века политическият бунт представлява светската версия на тази негативност, характеризираща живота на съзнанието, когато последното се опитва да остане вярно на своята дълбинна логика. Синоним на достойнство, бунтът е нашата мистика.
Автор: Юлия Кръстева
Шокът от поредните изстъпления на ИДИЛ във Франция доведе до нов сблъсък на тесногръдия шовинизъм и широко скроената хуманност. Европейският съюз поредно е атакуван от провокациите на консервативни политици, които обявяват края му и прогласяват бъдещето на националните граници. Отново се заговори за края на мултикултурализма и заплахата от „ислямофашизъм“. Поредно обвинени за терористичните атаки в Париж са либералите и ценностното им отношение към огромните потоци имигранти. Български политик заговори за „гетата на толерантността“. Слабо познаващата съжителство с мюсюлмански общности Полша обяви категорично отказ да приема бежанци.
Удивително е, че покрай пиянските скандали с Волен Сидеров започна кампания да се премахне депутатският имунитет, без някой да обясни какво представлява той. Това стана тема на телевизионни предавания, а в медиите валят предложения едно от друго по-глупави – депутатите да имат имунитет само като са на работа (обявено от Димитър Цонев в БНТ предложение на зрители). В интернет върви една наивна петиция да се снеме имунитетът на Сидеров. А това може да направи прокуратурата, ако има престъпление, не става с петиции…
У нас е като в Европа, а дори нашите депутати са по-незащитени. Да не сме халифат, че да има затвор за пиянство?
Автор: Иван Бакалов
Западът внезапно е изпълнен с неувереност.
Доскоро изглеждаше така, сякаш векове на превъзходство и глобално влияние са достигнали нов връх с колапса на Съветския съюз, докато в същото време страните, ценностите и цивилизацията на Запада са спечелили мрачната, трудна битка с комунизма.
Тази победа изглеждаше особено сладка след като Китай също се обърна към капитализма, което за много хора изглеждаше като начало на бавна еволюция по посока на искания за индивидуални права и прозрачна съдебна система от страна на средната класа – тоест към някаква форма на демокрация. Но дали приемането на западните ценности е неизбежно? И дали западните ценности, по същество юдео-християнски, са наистина универсални?
Автор: Стивън Ерланген
Отказът на ДСП да се съобрази с реалността би го извадил от неговата жизнена стихия (или предпочитана роля) „на балансьор“ и „стожер на българския етнически модел“. Първият опит за пречистващ ритуал в очите на обществото беше театрално наведената в смирение глава на Лютви Местан и заемането на, резервната скамейка“ при конструирането на втория кабинет на Бойко Борисов. „Жестът“ бе съчетан с щедро, рицарско предложение за „безвъзмездна подкрепа“ (която премиерът, разбира се, отказа)… Едва ли някой се е заблуждавал, че категорическият императив на десницата можеше напълно или окончателно да „извади“ ДПС от властта. Водещата вътрешнополитическа новина ще позволи на движението стремглаво да тръгне по пътя на еманципирането от образа си на лукав търговец с влияние; да се трансформира в гарант за установения в страната правов ред… Местан оседла белия си кон. Предстои триумфално завръщане през парадния вход.
Автор: Петър Чолаков
Председателят на Европейския Съвет Доналд Туск вижда в споразумението с Гърция един добър компромис – такъв, при който няма победители и победени. В интервю пред немския ежедневник Франкфуртер Алгемайне той говори за ролята на Германия в моментите, когато всичко е било на косъм.
Автори: Хендрик Кафзак, Доналд Туск
За младите полски евреи, историческите вреди от Холокоста често са усложнени от участието на бабите и дядовците им в комунистическия проект. Мнозина от около двадесетгодишните хора, интервюирани от Марси Шор, са възприели отново еврейската си идентичност след 1989 и днес се борят сериозно с въпроси на вътрешно-еврейската политика и отношението им към не-еврейските поляци. Привързаност, враждебност, страст… над всички тези неща се издига едно: противоречивост.
Автор: Марси Шор
Самият аз мисля, че критиката на обективността и авторитетите все пак ни извърши добра услуга, като подчерта начина, по който в секуларния свят човешките същества конструират своите ценности. Например, така наречената обективна истина за превъзходството на белия човек, изградена от класическите европейски колониални империи, се е основавала на насилственото покоряване на различни африкански и азиатски народи, които пък – и това е също толкова вярно – са се борили срещу тази наложена „истина“, за да си изградят свой собствен порядък. И така днес всички предлагат нови и често пъти яростно противоположни гледища за света. Водят се безкрайни разговори за юдео-християнски ценности, афроцентрични ценности, мюсюлмански истини, източни истини, западни истини – всяка от тях предлагаща пълна програма, изключваща всички останали. Днес е налице далеч повече нетърпимост и рязка нападателност, отколкото може да издържи която и да е от системите.
Автор: Едуард Саид
Две много позитивни и обнадеждаващи политически събития ме стимулираха да коментирам отново същността и бъдещето на модерния политическия либерализъм. Първото бе появата на младата българска либерална политическа формация ДЕОС („Движение за европейско обединение и солидарност“), към която изпитвам все по-нарастваща симпатия. На 12 март тя навърши 1 година, като нейните актуални политически становища и позиции са добър сигнал преди предстоящите местни избори през есента на тази година.
Автор: Аспарух Панов
Престъплението „Възродителен процес“, ако съдим за него по крайния резултат, т. е. по изгонването през лятото на 1989 г. на повече от 300 000 турци вън от пределите на България, е напълно съпоставимо с нацисткия геноцид и със сталинските репресии срещу „народите-предатели“, т.е. насилственото изселване в степите на Казахстан през 40-те години на миналия век на татари, чеченци, ингушети и други малки народи заради „съглашателството им с хитлеровите нашественици“.
Автор: Емил Коен
Терористичните атентати бяха огромeн проблем, има промяна. Но хората преди бяха по-отрити, сега се страхуват, казва руската журналистка...
Автори: Невена Борисова, Анна Немцова
Мнозина американци бяха наскоро озадачени или дори разтревожени от агресивния начин, по който френското правителство наказа някои така наречени „престъпления на омразното слово“, особено защото всичко това изглежда лицемерно или непоследователно след националното излияние на емоция, последвало клането в Charlie Hebdo. Карикатуристите от Charlie със сигурност бяха, както вече писах, виновници на равна нога (equal-opportunity offenders), но без съмнение те обиждаха често. Защо тогава тяхното слово беше защитено, докато онова на други – не? Възмущението ни често се концентрира върху случая на „комика“ Дьодонè, изпълнител на скечове с дълга история на презрителен антисемитизъм, чийто акт на себе-идентификация, във Фейсбук, с Амеди Кулибали, терориста, който уби няколко еврейски заложници в един супермаркет, беше причина за неговите трудности. „Чувствам се като Шарли Кулибали“, писа той, и това доведе до арест и присъда.
Автор: Адам Гопник
По ирония на съдбата тези, които най-много страдат от културата на цензура, са самите малцинства. Всякаква социална промяна или социален прогрес задължително означава обида на вкоренени чувствителности. „Не можеш да говориш така“ е най-често срещаният отговор на властимащите към тези, които поставят властта им под въпрос. Да приемем, че определени неща не могат да бъдат изказвани, означава, че приемаме, че определени форми на власт не могат да бъдат оспорвани. Правото „да подлагаме на критика фундаменталните ни вярвания“ е в основата на отвореното, търпящо различия общество. Веднъж отказали се от това право в името на „толерантност“ и „уважение“, ние ограничаваме и способността си да се изправяме срещу властимащите и съответно да се борим с несправедливостите.
Автор: Кенан Малик
Тероризмът, насочен срещу „другия“, винаги е натиск, упражняван и върху собственото население. А популярността на тези мисли естествено се разпространява и навън, към други райони, населени от доброжелателни хора, мюсюлмани и немюсюлмани, които се впечатляват и плашат от възхода на ислямизма и търсят начини да се приспособят, в резултат на което повтарят за себе си едно или друго от ислямистките настоявания – особено настояването, че мюсюлманите са жертви на някакво ужасяващо и заповедническо лицемерие. Действайки в съгласие с тези импулси, добронамерените хора започват да си казват, че анти-мракобесническите протести, които някога са били прогресивни, днес са реакционни; че левичарството е десничарство, а десничарството е левичарство. Добронамерените хора клатят глави от скръб поради убийствата на различни хора, но дори и така успяват да убедят самите себе си, че да се публикува карикатура, защищаваща пророка Мохамед, сигурно е някакъв ужасен акт на анти-мюсюлмански расизъм. И добронамерените хора си напомнят, че, макар и еврейските купувачи в един парижки супермаркет да не са директно виновни, то има други евреи, на хиляди километри разстояние, които със сигурност са виновни за ужасяващи престъпления, а следователно расизмът, за който би трябвало да се безпокоим, е расизмът, насочен срещу извършителите на расисткото клане.
Това е мястото, на което се намираме днес. Ситуацията е вбесяваща. Тя е ужасяваща. Освен това тя е и фантасмагория от идеи и доктрини, които са по същество смехотворни. А онова, което е смехотворно, трябва да бъде осмивано. Аз съм Шарли.
Автор: Пол Бърман
Смисълът да се анализира историята на „само“ или „вече“ 25-годишния ни преход е преди всичко в извличането на поуки за настоящето и бъдещето. Когато тези анализи са обективни и почиват на фактите, и политиците, и гражданското общество печелят от това. Макар че този, който събира поуките на историята, винаги събира и много лични разочарования. Но когато анализите се манипулират и фактите се подменят в името на конкретни конюнктурни политически цели, цялото общество може лесно да бъде излъгано и употребено. Точно с тази цел историята често се митологизира. Казано по-простичко, истината целенасочено се подменя с лъжи.
Автор: Аспарух Панов
Преди 25 години един либерален политически модел получи шанс за развитие у нас. Този модел, заложил на достойнството, избора и енергията на отделния индивид (за разлика от традиционното упование на нация, класа и държава), днес обаче е в опасност. Тя идва както от нарастващата гласовитост на неговите опоненти, така и от учудващото неразбиране и догматичност на мнозина негови привърженици.
Автор: Даниел Смилов
Прочетох с интерес в „Либерален преглед“ статията на Жана Цонева и Георги Медаров „Георги Марков: към една археология на отсъстващото“, публикувана на 12 ноември т.г. Ако заглавието на статията не бъде прието единствено като напън за оригиналност, а в него упорито и настойчиво се търси някакъв смисъл, най-вероятно „археология на отсъстващото“ трябва да ни внуши, че десните антикомунисти, към които се осмелявам да причислявам себе си, провеждат археологически разкопки в опит да намерят отсъстващото, да открият нещо, което всъщност не съществува, а това нещо, както разбираме от по-нататъшния текст, е антикомунизмът на великия писател и публицист.
Автор: Д-р Георги Карев
В светлината на събитията, свързани с групировката „Ислямска държава“ и потреслите света кадри с масови убийства и зверства, осакатяване на хора, на нескончаеми потоци от бежанци, е важно да си изясним какво всъщност представлява разбирането за права на човека в исляма. Съвместимо ли е то, както твърдят авторите на текста, публикуван в „Маргиналия“, със западното разбиране за права на човека? Оправдава ли ислямското разбиране за права на човека дискриминацията, жестокостите, мъчителните убийства? Може ли в един и същ термин да има съвършено различни разбирания, стигащи до цивилизационен сблъсък?
Автори: Емил Коен, Владимир Градев, Михаил Иванов, Ариф Абдуллах
Двама български президенти са хипер активни през новия политически сезон. Настоящият, Росен Плевнелиев и предишният, Георги Първанов. Те са непрекъснато в заглавията и коментарите на българските медии, освирквани или възхвалявани от протестиращи и контрапротестиращи, от управляващи и опозиция, и не на последно място – от русофили и от русофоби. Колкото повече се развихрят дебатите около кризата в отношенията на ЕС и НАТО с Русия и колкото повече наближава датата на изборите за Европейски парламент, толкова повече нараства публичният интерес към позициите на двамата президенти.
Автор: Аспарух Панов
Въпросите породени от дело 330/12 са твърде много. Например, имаха ли политическите сили необходимост от това на подсъдимата скамейка да се изправят духовни лица, обвинени в разпространението на радикален ислям в България? Откъде дойде мантрата за унищожаване на „спящи клетки на Ал Кайда“, олицетворени в религиозната дейност на 13 българо-мохамедани от затънтени селца и малки градове на Източните Родопи? Имаха ли медиите полза от тиражирането на дискредитиращи и насъскващи публиката текстове и снимки на забулени в бурки жени, брадати мъже и стотици техни братя и сестри по вяра? Бяха ли спазени европейските правни стандарти през всичките 30 заседания на Пазарджишкия окръжен съд и беше ли справедлив съдебния процес, завършил с осъдителни присъди над тези хора?
Автор: Юлиана Методиева
Това, което ме отблъсна по-късно, е мракобесната и инфантилна атмосфера. Тикоподобното повтаряне на едно и също, неуместният инквизиторски дух. Призракът на комсомола. Тези хора все едно са глътнали някакво екстази и който не участва в техния „трип“ е по дефиниция изключен. От истината, от доброто и т.н. Това е една малка религия. „Враговете“ пък (а това са всички извън сектата), онези, пребиваващи в Града на Дявола, са вече исторически обречени, те и техните демонски гласове. Това е класически апокалиптичен сюжет, армагедон, добрите срещу лошите, красивите срещу грозните, елфите срещу орките и т.н.
Автори: Силвия Томова, Тодор Тодоров
Демокрацията ни е лесно преодолима от добре организирани малцинства, които налагат волята си над мнозинството, коментира политологът Антоний Гълъбов. В момента избирателят пречи на политиците, защото високата му активност и неяснотата кого ще подкрепи плашат партийните сценаристи.
Автори: Антоний Гълъбов, Ренета Попова
Демокрациите се клатушкат от самодоволство към ярост и обратно. Онова, което те не предоставят, е място за интелектуалци, които биха желали да представят продължителната и отворена връзка между тези две крайности. Апетит има преди всичко за приказки за триумфи или предстоящи катастрофи. Истината за демокрацията е, че тя не е предварително осъдена нито на успех, нито на провал. Ако има нещо вероятно, то е, че успехите й отварят вратите за провали, дължащи се на прекомерна самоувереност и самодоволство.
Автор: Дейвид Рънсиман
Не знам как по-ясно да ви го напиша, колеги – студенти и преподаватели. Окупация на СУ е най-малоумното нещо, което беше възможно да измислите и подкрепите.
Автор: Георги Иванов
„Не знам как по-ясно да ви го напиша“, колегa (много гадна дума, винаги съм я мразел) – излезте от черупката си. Неаргументираният вой срещу окупацията на СУ е „най-малоумното нещо, което беше възможно да измислите и подкрепите“.
Автор: Александър Кръстев
Скандалът с недопускането на Илия Троянов в САЩ – собствената версия на автора.
Автор: Илия Троянов