От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Дейвид Сигнър посещава Андре Глюксман – философът, който направи кариера от яростта, и разговаря с него за живота и автобиографията му „Яростта на едно дете“, която току-що се появи в Германия.

Във всекидневната на Андре Глюксман в Париж висят множество огледала. Дори масата в приемната е снабдена с огледала, а върху нея лежи друго огледало в златна рамка. Попитан защо, той отговаря: „Не че постоянно се оглеждам. Огледалата просто разширяват пространството“.

Глюксман е философ, той е направил професия от размишлението. Но той не се е изгубил в постмодерното размишление, превръщащо всичко в представление или симулация, нито пък във философско-терминологична дребнавост.

И макар че новата му книга „ Яростта на едно дете“ носи подзаглавието „Мемоари“, то това се отнася до детството му като евреин в окупирана Франция и до начина, по който това е повлияло по-късния му живот, а не до някаква нарцистка саморефлексия. След уводната глава животът му постепенно преминава на заден план, изместен от философски аргументи в полза на дисиденти от Източния блок, Чечения, виетнамски бегълци, Сараево. Огледалото, което той държи пред себе си, не стеснява гледката. То помага на другите и „разширява пространството“.

Глюксман става на седемдесет тази година и макар че той е човек на доживотното възмущение, в лицето му има нещо нежно и меко. На корицата на книгата му се вижда негова собствена снимка на четири години, в която той яростно стиска юмруци.


Small Ad GF 1

„Господин Глюксман, яростта ли е движещата сила зад вашето мислене?“

„По-скоро детството ми и усещането, че цял живот се намирам на ръба на пропаст“.

Бащата на Глюксман идва от Буковина, майка му от Прага. Те емигрирали в Палестина дълго преди Хитлер да дойде на власт; там се срещнали и оженили. Двете сестри на Глюксман са родени там. През 1930 младата двойка оставя настрана всякаква сигурност, за да отиде в Германия и да подкрепи антифашистката опозиция. Разкрити през 1937, в последния момент те успяват да избягат във Франция. Там се ражда Жожо Глюксман, немскоговорящо еврейско дете. За околните той е „Андре Ривиер“, френскоговорящ, християнин. Семейството живее с фалшиви документи, постоянно сменяйки местожителството си в околностите на Лион.

Бащата умира през 1940. През 1941 френската полиция разкрива семейство Глюксман и ги изпраща в лагера Бург-Ластик близо до Виши, откъдето те трябва да бъдат депортирани за Германия. Непокорната майка на Андре обединява около себе си останалите „пътници“ и описва какво според нея ги очаква в Германия. Страхувайки се от безредици, пазачите отделят нея и децата й от останалите. Бидейки роден във Франция, Андре има право на френско гражданство и това дава на пазачите един бюрократичен претекст да пуснат семейството на свобода.

Но когато останалите се качват на влака, сестрата на Андре, Мики, побягва към тях, крещейки: „Аз съм еврейка! Тук има грешка, аз съм еврейка!“ Майката я хваща, зашлевява и издърпва обратно. Полицаите се преструват, че не са видели нищо.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Ключовият момент в биографията на Глюксман се случва в едно слънчево утро малко след освобождението на Франция. В замъка Фериер банкерското семейство Ротшилд дава парти за еврейски сираци, които са преживели Холокоста. Те празнуват края на войната, настроението е весело – докато малкият Андре събува обувката си и я захвърля върху богатия благодетел.

Гледайки назад, Глюксман смята, че просто не е могъл да понесе мисълта за това как хората се преструват, че всичко е вече наред и че тази преструвка може някак да изличи случилото се.

„Много от нещата, които писах по-късно, идваха от същия този импулс“, казва той днес. „Дори през 1989, след падането на стената, имаше много хора, които живееха с илюзията, че сега всичко е много по-добре, че онази история е свършила. ‚Сънищата са пазачите на съня‘, казва Фройд. Ние въвличаме всичко, което може да смути съня ни в нашите сънища, за да не се събудим. Има много пазачи на сънищата. Задачата на мислителя е да се бори срещу тях“.

И той го е правил, през целия си живот. На 13, той подправя рождената си дата и става член на комунистическата партия. Но я напуща още на 18, когато съветските танкове влизат в Будапеща. През 1968 той все още е член на Пролетарската Левица, на която симпатизират Сартр и Годар (Глюксман е бил единственият сред колегите си интелектуалци, който наистина е израсъл като „пролетарий“). Официалното скъсване идва в средата на седемдесетте, с двете му книги „Готвачката и човекоядците. За връзката между държавата, марксизма и концентрационните лагери“ и „Майсторите-мислители“, в която той разплаща сметките си с левите интелектуалци и техните тоталитарни увлечения. Това е времето на „Архипелаг Гулаг“ и Глюксман прави радикални заключения от факта за реалността на съветските лагери, които не могат да бъдат отричани повече.

Глюксман прави от себе си персона нон грата сред мнозина левичари с книгата си „Силата на шемета“, в която критикува идеологията на антиамериканския „зелен пацифизъм“. Книгата излиза през 1984 в Германия, по времето, когато мнозина демонстрират срещу разполагането на ракетите Пършинг. („Better red than dead“) В „Силата на глупостта“ той извършва точно онова, което всъщност винаги е критикувал: той тотализира критиката си и поставя под въпрос интелектуалеца в себе си. „Интелектуалецът е некомпетентен“, пише той. „Той се поставя над експертното познание, без сам да притежава такова. И същевременно той се представя като съдия“. Глюксман препоръчва на интелектуалците да се въздържат от проповядване на доброто.

Онова, което му остава, е борбата срещу злото, която изглежда неоспорима. Той поддържа дисидентите в източна Европа и постоянно се противопоставя на льо Пен и неговия Национален Фронт. Той поддържа Босна и Чечения, изказва се много ясно относно френската отговорност в Руанда и поддържа нападението срещу Ирак. Покрай силната критика, която получава (особено от страна на немскоезичните интелектуалци), той получава и множество похвали от високи места. Когато Вацлав Хавел получава наградата на немската издателска индустрия през 1989, той изисква Глюксман като говорител („Да се напусне комунизма означава да се навлезе в историята“, е заглавието на неговата често цитирана реч). Съветският дисидент Владимир Буковски вижда във френския философ „човека, който освободи Париж от неговата любов към тоталитаристите“. Адам Михник, един от основателите на полската „Солидарност“, е четял нелегалните преводи на Глюксман и неговата критика на Маркс. А грузинският президент Михаил Саакашвили си припомня как е учи френски език от забранените книги на Глюксман.

Преди няколко месеца Глюксман отново вдигна около себе си шум с една статия, озаглавена „Защо гласувам за Никола Саркози“, която се появи в Le Monde. В нея той описва Франция като „наполовина музей, наполовина детска градина“, в която левицата не може да предложи нищо повече от празни приказки и страхлива дипломация, наречена „реална политика“. Той смята, че международната солидарност, която левицата е провеждала преди, сега се провежда от другата страна. Именно Саркози, а не социалистите, беше онзи, който защити каузата на осъдените на смърт в Либия български медицински сестри; който протестира срещу кланетата в Дарфур; който напомня за убитите 250 000 чеченци. Глюксман винаги се е чувствал повече у дома си при левицата, обяснява той в разговора, но сега вече разликата е станала заблуждаваща. Отново Саркози, а не левицата, е представил единствения реалистичен отговор на бунтовете в предградията; тези хора се нуждаят от работа, а френската икономика се нуждае от нов старт. Глюксман твърди, че ако се вгледате в съдържанието, а не в думите, то в момента вие трябва да гласувате „дясно“.

Автобиографията не дава отговор на въпроса кой „точно“ е тази блестяща личност. Напротив, още в първото изречение Глюксман бърза да обясни, че „За мен е трудно да използвам първо лице. Аз съм Аз е за мен по-лесно да се каже, отколкото да се мисли и успокояващата яснота на тия думи ми е отказана от самото начало“. В продължение на цялата книга той се люшка между „аз“ и „той“, а към края твърди „Не ценя особено много цялостните и перфектни биографии“.

Той е израснал без корени, без ясна идентичност и неговият дом е бил по-скоро избран, отколкото наследен, както обяснява сам в огледалния си салон. А след това неочаквано добавя „За мен това беше от голяма полза“.

Липсата на корени като добър шанс, след целия ужас на неговото детство?

Да, потвърждава той. Защото повечето проблеми по света идват от хора, които се нуждаят от идентичност на всяка цена. Повечето войни са, между другото, също и войни на идентичност. „Няма нищо лошо в това да притежавате идентичност, макар че няколко идентичности са още по-добре. Проблемите започват, когато някой живее с чувството, че трябва да елиминира няколко други, за да получи ясно усещане за себе си. Погледнете какво направиха сърбите“. В такъв смисъл разпокъсаността на неговото детство го е подготвила добре за втората половина на двайсетия век, която беше най-вече време на разпокъсаност. „Никога не съм изпитвал усещането, че трябва да нося на гърба си гробовете на моите предшественици“.

Но това едва ли може да се приеме като широко предписание, нали? Хората без корени са също толкова склонни да станат националисти и фанатици на идентичността, колкото и да бъдат свободно мислещи граждани на света.

Това е ключът, казва той. „Ако притежавате солидна идентичност, няма проблем. Но яко я нямате – а това все повече се превръща в правило в нашия свят, вие или можете да приемете това като факт, или да се опитвате да си създадете някаква идентичност чрез насилие или просто за сметка на другите“. Голяма част от населението на света днес живее някъде по средата между стария свят на аграрни сигурности и западните демокрации, където множество групи живеят по определени правила. Това е една гореща зона на несигурност и конфликти на идентичността. Това е великолепен климат за възникване на нихилизъм. Според Глюксман, нихилистът може да се представя като националист, марксист или ислямски фундаменталист, но всички тия неща са просто алибита. Всъщност той просто е нещо празно, без основа – и неговата единствена мотивация се състои в омразата и унищожаването на другите.

Глюксман разказва за едно нелегално посещение в Чечения през 2000 г., когато се е срещнал с един от главните босове на секретните служби, който срещу съответен подкуп го превел през контролните пунктове. Той носел на врата си златна верижка с надпис „Вземай каквото си искаш“. Когато пък приятелят на Глюксман, Ханс Кристоф Бух, казал на едно либерийско дете-войник, носещо автомат Калашников, „Така можеш да убиеш мама и татко“, хлапето отговорило „Защо не?“. За Глюксман както въоръжените ислямски групировки в Алжир, които играят футбол с човешки глави, така и иракските терористи, които взривяват невинни минувачи, притежават същия нихилистки дух, моралността на „защо не?“

В книгата си „Дискурс върху омразата“ Глюксман защищава провокативната теза, че омразата под форма на терористично насилие няма нищо общо с бедността и репресиите. Тези нещата просто биват използвани, за да се даде свободен път на бруталността. В определени случаи около тях се конструира цяла идеология. В нея никога не се представя омразата като причина, там винаги се поставя някакво алиби, пост фактум. Именно затова разрушаването на идеологиите никога не води до изчезване на разрушението. Както той ясно казва в последната си книга: „някои мислят, че са били призовани от Бога, други се чувстват освободени от липсата на Бог и каквито и да било конвенции. И двете страни работят заедно или едни срещу други, убивайки на воля, защото вярват, че имат правото да вършат каквото си поискат.“

Нищо от казаното не противоречи на правото на бунт. Глюксман си остава изпълнен с възхищение пред борбата на майка си и нейните другари от френската Съпротива. За него Съпротивата е идеалният пример за това как въстаниците могат да не следват примера на своите противници.

Нихилистите атакуват преди всичко три цели: 1. „Капиталистическия Запад“, защото той мобилизира всичко и всички под своите принципи; 2. Евреите, защото те черпят идентичността си от липсата на корени; 3. Жените, защото те поставят под въпрос господството на мъжете. Омразата към тези неща предизвиква според Глюксман най-различни движения: „Това е омразата на псевдо-безкоренните срещу универсално-безкоренните“.

Днес Глюксман вече не е принуден да се бори срещу преклонението пред Маркс, както го е правил през 70-те, когато дори Сартр се кълнеше във вярност към Мао. Но дори и ако Маркс не бива призоваван толкова често, то неговият дух живее под други форми. Ако днес не живеем като богове, казва Глюксман, то за това винаги се обвиняват бруталните закони на пазара, Уол Стрийт, глобализацията, както и свободното движение на хора, идеи, стоки и чувства. „Ония, които се борят срещу Запада, запазват от падналия Маркс неговата критика на капиталистическото общество, както и повелята то да бъде разрушено“. Глюксман изхвърля комунистическите мечти и заплетени утопии, но той запазва радикализма на тежките обвинения. „Този Марксизъм-Нихилизъм на новото време е една възлова точка, в която се срещат религиозния фундаментализъм, националния фанатизъм, съживения расизъм и цинизма на преситените“.

Изглежда почти ненужно да се споменава, че Глюксман не цени особено много антиглобалисткото движение. За него то не е нищо друго освен „активизъм на чартърните полети“, „политически спектакъл“ по „места, интересни за туристите“ като Порто Алегре, Бомбай или Давос.

Почти на 70 години, Глюксман изглежда все така буден, недоверчив и войнствен както и в дните, когато е хвърлял обувки върху порядъчните господа. Последното изречение от автобиографията му е: „Какво друго ми оставаше да направя, освен да преобразувам яростта на детството в гняв за цял живот“.

Когато го попитах за същността на неговото мислене, той отговори: „Nicht wegschauen(да не гледам настрана). В този следобед това бяха единствените думи, които той произнесе на немски език – езика на майка му, на който тя е пеела приспивни песни, за да може детето да заспи в окупирана Франция.

Източник

Андре Глюксман (род. 1937) е френски философ и есеист, известен с критиката си срещу идеологическите корени на тоталитаризма. За главно негово произведение се счита философската студия „Майсторите-мислители“ ("Les maîtres penseurs"), за която, по собствените му думи, го е вдъхновило четенето на Архипелаг ГУЛАГ. Под „майстори-мислители“ Глюксман има пред вид немските философи Фихте, Хегел, Ницше и Маркс, които според него са направили „салонно-приемлив“ култа към „окончателната и тотална революция“ и резултиращата от нея тоталитарна държава.

Pin It

Прочетете още...

Отвъд либерализма

Веселин Кандимиров 08 Юли, 2012 Hits: 11114
Либерализмът крие още много възможности и в…