Бившият германски външен министър Йошка Фишер си слага кипа, когато влиза в Залата на паметта на Яд Вашем през 2001 г. (Исаак Харари/Getty Images)
През петте месеца след 7 октомври хората по света с ужас наблюдаваха как Германия използва паметта за Холокоста, за да заглуши критиките към войната на Израел срещу Газа. Реакцията на германското правителство към самия конфликт не се различаваше толкова много от тази на Съединените щати: и двете страни увеличиха доставките на оръжие за Израел и го подкрепиха срещу Южна Африка в Международния съд. Но Германия отиде много по-далеч от Съединените щати в преследването на протестиращи, артисти и интелектуалци, които изразяват съчувствие и солидарност с палестинския народ. Тя използва отговорността си за един съвсем недалечен геноцид като своеобразен морален авторитет.
Позоваването на Холокоста, за да се контролира критиката срещу Израел, е далеч от Erinnerungskultur, или културата на паметта, която много международни наблюдатели някога възхваляваха като образцова форма на справяне с миналото. Дори философката Сюзън Неймън, която преди пет години написа книга, в която възхваляваше културата на паметта в Германия като модел за Съединените щати, сега смята, че тя се е „развалила“. Неймън говори за един особено германски „философски маккартизъм“ – макар че той често е насочен и срещу евреи, които критикуват Израел, като писателката от Ню Йоркър Маша Гесен и художничката Кандис Брейц, може би е по-точно да го наречем „ционистки маккартизъм“.
Макар че много внимание с право е насочено към тези отделни случаи на преследване, генезисът и еволюцията на културата на паметта в Германия се обсъждат по-рядко. Особено в Съединените щати мнозина, които са си представяли Германия като сравнително прогресивна страна, сега приемат, че нейната култура на паметта за Холокоста винаги е предвиждала безусловна подкрепа за Израел. Но реалността е по-сложна – и много по-странна. Паметта за Холокоста се утвърждава в политическата култура на Федералната република едва през 1980-те години. През последните две десетилетия тази култура на паметта се влоши, тъй като Германия се отказа от убеждението, че Холокостът я е натоварил с отговорност пред човечеството, и го замени с отговорност единствено пред Израел.
Голяма част от вината за тази регресия е на Ангела Меркел, която доминираше германската политика през по-голямата част от последните двадесет години. През последните няколко десетилетия обаче сближаването на политическите сили доведе до странно изравняване между германската лявоцентристка партия и американската и израелската десница. Днес Германия се ръководи от коалиционно правителство на социалдемократите, зелените и свободните демократи, което по отношение на Израел изглежда е „някъде вдясно от AIPAC“ [Американско-израелски комитет по обществените въпроси – основното израелско лоби в САЩ], както пише Неймън.
За да разберем това своеобразно подреждане, е необходимо да се върнем към 1960-те години, когато германската култура на паметта се появи от Новата левица, която се опитваше да се противопостави на нацисткото минало – история, която разказах в първата си книга Утопия или Аушвиц. Тези активисти бяха първите германци, които обвързаха националната си идентичност с отговорността на страната за Холокоста. Техният подход, за разлика от късогледия суперционизъм, който преобладава в Германия днес, се основаваше на универсалистко разбиране на уроците на Холокоста, а не на специфичен фокус върху Израел – дори когато бяха заети да успокояват собствената си съвест.
Поколението от 1968 г. и Израел
Докато американските бейби бумъри са деца на поколението, което се е борило срещу нацистите – така нареченото „Велико поколение“, техните западногермански колеги са деца на така нареченото „поколение Аушвиц“. За поколението от 1968 г., или Achtundsechziger, разплащането с нацизма и извличането на морални поуки от Холокоста е както екзистенциално важно, така и изключително лично. С навършването на пълнолетие те започват да оспорват мълчанието за недалечното нацистко минало на Германия.
Първият канцлер на Западна Германия, християндемократът Конрад Аденауер, ефективно потиска всяко реално занимание с нацизма. Много от участвалите в нацисткия режим са били реабилитирани и възстановени на предишните си постове; до средата на 1950-те години елитът в държавната администрация, съдебната система и академичните среди до голяма степен се е върнал към този от Третия райх. Много млади хора, израснали в Западна Германия, се чувстват „заобиколени от нацисти“, както се изрази един от интервюираните от мен. Към средата на 1960-те години те започват да виждат не само личностни, но и структурни приемствености: Федералната република е фашистка или поне „предфашистка“ държава. Студентското движение възниква като протест срещу тези реални и въображаеми приемствености.
На 2 юни 1967 г. полицията в Западен Берлин убива студента Бено Онесорг по време на демонстрация срещу посещението на иранския шах в града. Три дни по-късно Израел започва Шестдневната война. Дотогава западногерманската нова левица е склонна да подкрепя Израел, който разглежда като социалистически проект. Но с радикализирането на студентското движение в дните след убийството на Онесорг то се обръща и срещу Израел, който според него вече е плацдарм на американския империализъм в Близкия изток – позиция, която отчасти е реакция срещу омразната подкрепа на десния медиен магнат Аксел Шпрингер за Израел. (По време на войната Шпрингер се шегува, че в продължение на шест дни е издавал израелски вестници на немски език.)
През следващото десетилетие, когато все повече се фокусират върху Израел и го критикуват, някои от западногерманските леви преминават границата от антиционизъм към антисемитизъм. Този ляв антисемитизъм достига своя връх през 1976 г., когато двама палестинци и двама западногерманци, излезли от франкфуртското студентско движение, отвличат самолет на Air France, летят с него до Ентебе, Уганда, и отделят израелските и еврейските пътници от останалите, които са освободени. (Братът на Бенямин Нетаняху – Йонатан – е убит при последвалата израелска атака за освобождаване на заложниците – събитие, което той посочва като начало на политическия си живот.)
Ентебе шокира мнозина от западногерманската нова левица, включително Йошка Фишер, водеща фигура във франкфуртската група, наречена „Революционна борба“. Фишер познава един от похитителите, Винфрид Бьозе, от франкфуртската лява сцена. По-късно Фишер казва на своя биограф, че отвличането и особено разделянето на еврейските и нееврейските пътници му е показало „как тези, които категорично се разграничават от националсоциализма и неговите престъпления, почти натрапчиво повтарят престъпленията на нацистите“. През следващите години неуспехът на политическия проект на Новата левица, и по-специално заплитането му с тероризма, решително разбива светогледа на Фишер и го принуждава да преосмисли много от политическите си позиции. Нацисткото минало и германската отговорност остават централни за него, но поуките, които извлича, се променят.
По-специално Фишер постепенно се отдалечава от предишния си антиционизъм. Например, когато Израел нахлува в Ливан през 1982 г., той го защитава срещу критиките в политическата партия, към която току-що се е присъединил – Зелените. Заедно с много от бившите си съратници той се примирява и с Федералната република, която сега изглежда на разочарованите активисти като крехка демократична крепост срещу фашизма. Немският историк Хайнрих Аугуст Винклер нарича това „посмъртно аденауерско ляво“ – т.е. ляво, което вече е възприело много от позициите на Конрад Аденауер, олицетворение на това, което студентското движение е виждало като фашистка държава.
Аушвиц и германският Staatsräson
Сега Фишер все повече се занимава с въпроса за последиците от нацисткото минало за германската външна политика. През 1985 г., по повод четиридесетата годишнина от края на Втората световна война в Европа, Фишер пише статия за седмичника Die Zeit, в която заключава: „Единствено германската отговорност за Аушвиц може да бъде същността на западногерманския Staatsräson. Всичко останало идва след това.“ (Донякъде архаичният термин Staatsräson понякога се превежда погрешно като raison d’être, но е по-добре да се преведе като raison d’état или нещо като национален интерес). Фишер се опитва да изведе визия за германската външна политика от принципа за отговорността за Холокоста.
По онова време той вярва, че този принцип означава отхвърляне на използването на военна сила. Но след клането в Сребреница през 1995 г. той се отказва от тази позиция. Следвайки приятеля си Даниел Кон-Бендит, звездата на събитията в Париж през май 1968 г., който след това се премества във Франкфурт и създава „Революционна борба“, Фишер започва да подкрепя идеята за военна намеса за предотвратяване на геноцид. Дотогава само дясноцентристката партия е подкрепяла тази позиция; Зелените виждат в нея претекст за ремилитаризация на Германия. Но ако неговото поколение не използва всички средства, за да предотврати геноцида, пита Фишер в отворено писмо до своята партия, дали и те няма да се провалят по същия начин, както техните родители по време на нацистката епоха?
Три години по-късно, когато Фишер става министър на външните работи в червено-зеленото правителство, ръководено от социалдемократа Герхард Шрьодер – още един Achtundsechziger, който обаче не споделя загрижеността на Фишер за Холокоста – той има възможност да приложи идеите си на практика. Въпросът за последиците от Аушвиц за германската външна политика възниква почти веднага с въпроса за военната намеса за предотвратяване на етническото прочистване в Косово. Дебатът е особено интензивен сред Зелените, които са привърженици както на идеята за мир, така и на отговорността за Холокоста. Те изглежда се оказват изправени пред избор между два принципа: „Никога повече война“, което кара някои да се противопоставят на военната интервенция на НАТО в Сърбия или поне на германското участие в нея, или „Никога повече Аушвиц“, а други (като Фишер) да подкрепят интервенцията и германското участие.
Тази обсебеност от Аушвиц води до нарцистичен външнополитически дебат, който често изглежда не се занимава толкова с въпросния регион – в този случай Балканите – колкото със самата Германия. Въпреки това, макар че Фишер вече защитава Израел в по-голяма степен, отколкото преди Ентебе, идеята му за „Никога повече Аушвиц“ си остава универсалистки стремеж за предотвратяване на всеки геноцид, където и да е по света.
От универсализъм към партикуларизъм
Въпреки че Фишер печели спора за Косово през 1999 г. – четири германски Торнадо се присъединяват към бомбардировките на НАТО над Сърбия с подкрепата на Зелените – впоследствие се появява консенсус, че той е „инструментализирал Аушвиц“ за политически цели. Когато впоследствие интервюирах Волфганг Ишингер, тогава държавен секретар в германското външно министерство, а по-късно директор на Мюнхенската конференция по сигурността, той ми каза, че бившият му шеф е „преиграл с аргумента, за да спечели вътрешна подкрепа“. От този момент нататък Аушвиц вече не се споменаваше в дебатите за германската външна политика, както беше през 1990-те години.
За Израел обаче се прави изключение. Германската подкрепа за Израел датира още от времето на Аденауер, който през 1952 г. се съгласява да изплати репарации и започва да снабдява страната с оръжие. И когато споменаването на Аушвиц във външнополитическите дебати излиза от употреба, някои от десницата започват да използват термина Staatsräson, който Фишер е възродил в статията си от 1985 г., за да придадат по-твърд характер на отговорността на Германия към Израел. Както пише журналистът Патрик Банерс във Frankfurter Allgemeine Zeitung през 2002 г., „това е германският Staatsräson, който Хитлер не може да бъде оставен да спечели посмъртно“. Еврейският народ все още е заобиколен от врагове – и в германски национален интерес е тези врагове да не триумфират, както и да се предотврати нацисткото завладяване на самата Германия.
Червено-зеленото правителство приключва през 2005 г., когато Меркел поема поста на канцлер на Германия – пост, на който тя остава през следващите шестнадесет години. В речта си пред Кнесета три години след встъпването си в длъжност – първата на германски канцлер – тя твърди, че всички нейни предшественици са били наясно с особената историческа отговорност на Германия за сигурността на Израел. „Тази историческа отговорност е част от Staatsräson на моята страна“, заяви тя.
Изглежда, че речта на Меркел е повлияна от Рудолф Дреслер, посланик на Германия в Израел от 2000 до 2005 г., който в есе от 2005 г. пише, че „сигурното съществуване на Израел е в германския национален интерес и по този начин е част от нашия Staatsräson“. Въпреки че терминът първоначално е дошъл от Фишер, според неотдавнашни репортажи на Шпигел, служителите на Меркел са смятали, че той звучи като твърд „език на християндемократите“. Той е типичен за Меркел и в друг смисъл: известна с подхода си към политиката, който се изразява в „липса на алтернатива“, тя се стреми да извади от пространството на демократичното оспорване германската политика спрямо Израел и да превърне ангажимента към израелската сигурност в „неоспорим, безалтернативен принцип“, както се изразява историкът Юрген Цимер.
Меркел успя: ангажиментът към Израел като принцип на германския Staatsräson се превърна в консенсус в целия политически спектър. През 2021 г. новото коалиционно правителство на социалдемократите, зелените и свободните демократи постигна внимателно договорено споразумение, което включваше познатата линия: „За нас сигурността на Израел е Staatsräson“. Посещавайки Израел десет дни след атаките на 7 октомври – по това време Израел вече беше хвърлил хиляди бомби върху Газа – канцлерът Олаф Шолц повтори декларацията. (Неговият съветник по националната сигурност Йенс Пльотнер е работил в германското посолство в Израел, докато Дреслер е бил посланик.)
След като Меркел напусна поста си, все повече се критикува наследството ѝ във външната политика – особено по отношение на Китай и Русия, където тя даде приоритет на икономическите интереси пред сигурността. От 7 октомври насам стана пределно ясно, че Меркел оставя след себе си катастрофално наследство и за германската политика спрямо Израел. През 2009 г., годината след като тя произнесе речта в Кнесета, Нетаняху се върна на власт за втори път – и оттогава насам Израел се движи все по-надясно. Сега Германия се оказва напълно неспособна или не желае да критикува Израел, дори когато той изселва и изтребва населението на Газа.
Хиперционистка Германия
През 2010 г. се питах дали намаляването на вътрешната обществена подкрепа може да доведе до отслабване на ангажимента на Германия към Израел. Беше настъпила смяна на поколенията, тъй като Achtundsechziger, за които нацисткото минало беше екзистенциално и лично, бяха сменени от германци с по-отдалечено и безразлично отношение към него. (Една влиятелна книга, Opa war kein Nazi – „Дядо не е бил нацист“ – илюстрира как представителите на това поколение не могат да си представят, че техните баби и дядовци биха могли да участват в зверства). Освен това германското общество става все по-разнообразно, а имигрантите имат свое собствено усещане за уроците на нацисткото минало.
За моя изненада това, което се появи през последното десетилетие, е не толкова постционистка Германия, колкото една свръхционистка Германия. Дори когато колективната памет за Холокоста се усложнява от поколенческите и демографските промени, германските елити удвояват ангажимента си към Израел. Всъщност, част от причините, поради които изглежда, че са го направили, е, че се опасяват, че разбирането им за уроците на нацисткото минало вече не е широко споделяно, и искат да го направят неотменимо, преди да е станало твърде късно.
Наследниците на Йошка Фишер в Зелената партия не само се съгласиха с преминаването от универсалистко към партикуларистко разбиране на уроците от нацисткото минало, но и се превърнаха в най-агресивните му защитници. Водещи политици от Зелените, като външната министърка Аналена Бербок и министъра на икономиката Роберт Хабек, са сред най-върлите поддръжници на Израел и най-остри критици на антиционистките и пропалестинските гласове. За разлика от американските консерватори обаче те възприемат безусловната си подкрепа за Израел като израз на антинацизъм – с други думи, като прогресивна позиция. Фишер е запомнен със сблъсъка си с американските неоконсерватори в навечерието на инвазията в Ирак през 2003 г., на която той се противопостави. Но днес някои зелени са по-близо до неоконсерваторите, отколкото до левицата.
Позицията на медийната корпорация „Шпрингер“ по отношение на Израел на практика се превърна в позиция на целия германски политически истаблишмънт – включително и на наследниците на новите леви, които бяха радикализирани от подкрепата на „Шпрингер“ за Израел през 1967 г. Напоследък концернът е ръководител на редица ловувания на вещици срещу критици на Израел, като например Неми Ел-Хасан, палестинско-германски журналист, който в крайна сметка беше отстранен от германската обществена телевизия ZDF. От служителите на компанията се изисква да подпишат декларация в подкрепа на Израел. В една от германските провинции християндемократите поставиха подобен ангажимент към Израел като изискване за гражданство, а други провинции предлагат да направят същото – все едно всички германски граждани сега са служители на „Шпрингер“.
Миналата година Die Zeit публикува шокиращ разследващ доклад, основан на изтекли имейли от главния изпълнителен директор на „Шпрингер“ Матиас Дьопфнер. В един от имейлите Дьопфнер прави обобщение на политическите си убеждения, което завършва с една необикновена и смразяваща фраза, която също така описва точно политическия консенсус, възникнал в Германия през последните няколко десетилетия: „Ционизъм über alles“.
