Едва ли е необходимо да казваме, че [под принцип на националността] не разбираме безсмислена антипатия към чужденците, нито пък поддържане на абсурдни особености, защото са национални, или отказ да се възприеме това, което е било признато за добро в други страни. Във всички тези смисли нациите, които са имали най-силен национален дух, са имали най-малко националност. Имаме предвид принцип на симпатия, а не на враждебност; на обединение, а не на разделение. Имаме предвид чувството за общ интерес между онези, които живеят под едно и също управление и се намират в едни и същи природни или исторически граници. Искаме да кажем, че една част от общността не трябва да се смята за чужденци по отношение на друга част; че те трябва да пазят връзката, която ги свързва; да чувстват, че са един народ, че съдбата им е хвърлена заедно, че злото за някой от сънародниците им е зло за тях самите и че не могат егоистично да се освободят от своя дял в общите неудобства, като прекъснат връзката.
Джон Стюарт Мил, Система на логиката“, VI. 10. 5
Въведение
В научната литература и в разговорния език „любов към родината“ и „вярност към нацията“, патриотизъм и национализъм, се използват като синоними.[1] И все пак, както се надявам да покажа в това изследване, те могат и трябва да бъдат разграничавани.[2] Езикът на патриотизма е използван през вековете, за да се укрепи или предизвика любовта към политическите институции и начина на живот, които поддържат общата свобода на един народ, т.е. любовта към републиката; езикът на национализма е изкован в края на XVIII в. в Европа, за да защити или укрепи културното, езиковото и етническото единство и хомогенност на даден народ. Докато враговете на републиканския патриотизъм са тиранията, деспотизмът, потисничеството и корупцията, враговете на национализма са културното замърсяване, хетерогенността, расовата нечистота и социалното, политическо и интелектуално разединение.Това не означава, че поборниците на патриотизма са пренебрегвали или презирали културата, етническия произход, езика или традициите на народите. Дори теоретиците, които са искали да направят дистанцията между политическите ценности на републиката и сферата на етническата принадлежност и културата възможно най-голяма, винаги са имали предвид републиката такава, каквато се изразява в общата свобода на определен народ с неговия специфичен произход и специфична култура. Същественото разграничение се състои в приоритета или акцента: за патриотите първостепенна ценност е републиката и свободният начин на живот, който тя позволява; за националистите първостепенни ценности са духовното и културното единство на народа. В трудовете на основателите на модерния национализъм републиката или се отхвърля, или се разглежда като въпрос от второстепенно значение. Патриотите и националистите не само са препоръчвали различни идеали като обекти на нашата любов: при патриотите – републиката; при националистите – нацията като културно и духовно единство. Освен това те са се опитвали да ни внушат или укрепят два различни вида любов: благотворителна и щедра любов в случая на патриотизма, безусловна лоялност или изключителна привързаност в случая на националистите.
Разбира се, дългата история на езиците на патриотизма и национализма е много по-сложна от това. Исторически погледнато, патриотизмът е означавал и лоялност към монарха, а езикът на патриотизма е бил използван и за потискане, дискриминация и завладяване, докато идеалът за нацията и културното и духовно единство на народа са били изтъквани, за да поддържат борбата за свобода. Разграничението, което предлагам, е лошо представяне на една богата интелектуална и политическа история, съставена от много локализирани и силно контекстуализирани истории, разказвани през вековете за любовта към родината. Въпреки всички прилики и нюанси обаче може да се идентифицира един език на патриотизма, който е бил език на общата свобода, който съществено се различава от националистическия език на единството, уникалността и хомогенността.
Правени са опити да се разграничат патриотизмът и национализмът, но те не са успели да изразят адекватно това разграничение. Ето опита на Джордж Оруел:
Национализмът не трябва да се обърква с патриотизма. И двете думи се използват обикновено по толкова неясен начин, че всякакво определение може да бъде поставено под въпрос, но човек трябва да прокара разграничение помежду им, тъй като тук са замесени две различни и противоположни идеи. Под „патриотизъм“ имам пред вид предаността към дадено място и един определен начин на живот, които човек смята за най-добрите в света, но няма желание да налага на други хора. Патриотизмът е по природа защитен, както във военно, така и в културно отношение. Национализмът, от друга страна, е неразделим от желанието за власт. Трайната цел на всеки национализъм е да осигури повече власт и повече престиж, не за самия себе си, а за нацията и тази друга единица, в която човек е избрал да претопи собствената си индивидуалност. [3]
Определенията на Оруел идентифицират важни характеристики на патриотизма и национализма, но те са и подвеждащи. Патриотизмът не е бил разбиран от неговите поборници като форма на преданост; те по-скоро са говорили за уважение, милосърдие и състрадание. Разликата не е чисто терминологична, а включва различно тълкуване на страстите, които съставляват ядрото на патриотизма: обект на състрадание и любов за патриота е била републиката и възможността да се живее свободно на определено място. Що се отнася до национализма, определянето му като желание за власт на нацията със сигурност е вярно за много мислители националисти, но би било неподходящо, например, за такъв виден националист като Хердер.[4]
Подобни наблюдения могат да бъдат приложени и към разграничението, предложено от Карл Дойч.
Патриотизмът е усилие или готовност да се защитават интересите на всички хора, родени или живеещи в една и съща patria, т.е. страна, докато национализмът има за цел да защитава интересите на всички, които са от една и съща natio, т.е. буквално група с общ произход и възпитание, т.е. с допълващи се навици на общуване. Патриотизмът се обръща към всички жители на дадена етническа група, независимо от техния етнически произход. Национализмът се обръща към всички членове на дадена етническа група, независимо от страната, в която живеят. Патриотизмът, основаващ се на местоживеенето, често се появява на по-ранен етап на икономическа и социална мобилизация, какъвто се наблюдава в Европа през късната епоха на меркантилизма и до средата на XIX век. С напредването на мобилизацията и включването на все по-големи маси от населението в условията на по-интензивна конкуренция и по-голяма политическа несигурност патриотизмът се заменя с национализъм, който се основава на много по-интимни и бавно променящи се лични характеристики и навици за общуване на всеки индивид.[5]
Поставянето на патриотизма в периода между късната меркантилна епоха и средата на XIX в., както и представянето на национализма като свързан с по-късен етап, белязан от по-силна конкуренция и по-голяма политическа несигурност, е историческа грешка, тъй като текстове, защитаващи и призоваващи към патриотизъм, също са писани във времена на голяма политическа несигурност и, както ще покажа, много по-късно от средата на XIX в.
Подобно на Протей, пророчески морски бог от гръцката митология, който може да променя формата си по желание, национализмът и патриотизмът изглежда притежават особена способност да избягват концептуалните инструменти, които учените упорито изковваат.[6] Обяснимо е, че в литературата лесно се открива тон на неудовлетвореност или дори разочарование: подобно на Протей, патриотизмът и национализмът имат какво да ни кажат за нашето минало, настояще и бъдеще, но ние не можем да намерим начин да ги убедим да разкрият тайните си.
Вместо да се опитваме да изковем научни дефиниции за същността на патриотизма и национализма, трябва да се стремим да разберем какво са имали предвид учените, агитаторите, поетите и пророците, когато са говорили за любовта към родината. Нуждаем се по-скоро от историческа интерпретация, отколкото от научни теории, за да разкрием и разберем значението на темите, метафорите, алюзиите, призивите и хулите, които езикът на патриотизма е изработвал през вековете, за да поддържа или отменя, да притъпява, разпалва или раздухва отново една богата и пъстра вселена от страсти. Историческият подход, разбира се, може да ни помогне да разкрием само локални значения. В най-добрия случай той може да ни позволи да очертаем една традиция, основана на повтарящи се термини със сходни значения. Макар и фрагментарни и непълни, историите за любовта към родината, любовта към свободата и любовта към единството, за патриотите, които разказват за преживяното в морално и политическо изгнание, за историците, които се опитват да реконструират миналото, за да преобразят културната идентичност на нацията, за философите, които изследват възможните алхимични трансформации на страстите на любовта и гордостта, уважението, състраданието, милосърдието, омразата, страха и възмущението, ни казват повече от моделите, теориите и определенията.
Липсата на исторически точно разграничение между патриотизъм и национализъм се отразява негативно дори на най-добрите изследвания на съвременния национализъм. Пример за това е Въобразените общности на Бенедикт Андерсън – есе, което не се опитва да даде научни или обективни определения на нацията, а правилно тълкува нацията и национализма като „културни артефакти от особен вид“, които трябва да бъдат изучавани в историческа перспектива, за да се разбере „по какъв начин техните значения са се променили с времето и защо днес те имат такава дълбока емоционална легитимност“.[7]
Вместо да разглежда национализма като „патология на съвременната история на развитието“, той подхожда към него в антропологичен дух и го третира така, сякаш принадлежи към родството и религията, а не към либерализма или фашизма. Андерсън отхвърля идеята, че национализмът се корени „в страха и омразата към Другия“; той отказва да разглежда национализма като форма на расизъм. Вместо това той свързва национализма с любовта. Полезно е, подчертава той, да си припомняме, че нациите вдъхновяват любовта, и то често дълбоко саможертвена любов.[8] Националистическата поезия, проза, художествена литература, музика, изобразително изкуство, изразяват любов, а само рядко страх и отвращение. Като пример той цитира Ultimo adios, стихотворение, написано от Хосе Риза, „бащата на филипинския национализъм“:
Сбогом, скъпа земя, любима на слънцето,
перла на източните морета, изгубен рай!
С удоволствие ще ти предам този живот,
ако беше по-справедлив, по-свеж, по-пълен,
бих ти го предал, твоята воля да осъществиш…
Какво значение има, че ме забравяш, когато
Мога да изследвам всяко ваше скъпо убежище?
Бъди като нота, пулсираща и чиста; и после,
Бъди аромат, лек тон; бъди песен или знак, отново;
И през всичко това, моята тема на вярата, повтаряй.
Земя, която пазя, списък на последното ми сбогуване!
Филипини, любов, от болките ми крайно,
Оставям всички вас, които обичам толкова много,
Да отида там, където не живеят нито роби, нито тирани,
Там, където вярата не убива и където Бог царува върховно.
Сбогом на всичко, което душата ми разбира.
О, роднини и близки в дома ми са лишени от собственост;
Благодарете, че денят ми на потисничество свърши;
Сбогом, мила непозната, моя наслада и приятел;
Сбогом, скъпи мои. Да умреш е само да си починеш.[9]
Думите на Ризал изразяват с горчивина един щедър, прегръщащ патриотизъм. Но други националистически текстове говорят за омраза и врагове.[10] „Отечество“ може да означава родна земя, пропита от общи спомени, връзки на приятелство и идеали за свобода, но може да означава и общност, свързана с език и кръв; любовта към родината може да бъде щедра, състрадателна и интелигентна, но може да бъде и изключителна, глуха и сляпа. На тези различия трябва да се обърне внимание; да се говори за „любов към родината“ или за „национализъм“ като цяло е все едно да се разтопят ярки цветове в безвкусна смесица.
Смесването на патриотизъм и национализъм води до недоразумения относно историческото значение на произхода на езика на национализма. Спецификата на национализма, твърди например Лиа Грийнфелд в своето отлично изследване, „произтича от факта, че национализмът локализира източника на индивидуалната идентичност в рамките на ‚народа‘, който се разглежда като носител на суверенитет, централен обект на лоялност и основа на колективната солидарност“.[11] Противно на общоприетото схващане, тя твърди, че национализмът не е непременно форма на партикуларизъм, тъй като той исторически се корени не в отстояването на значението на привързаността към собствения специфичен език, култура и етнически произход (в края на XVIII в.), а в създаването на концепцията за суверенния народ в началото на XVI в.
Следователно националната идентичност в нейния характерен съвременен смисъл е идентичност, която произтича от принадлежността към даден „народ“, чиято основна характеристика е, че се определя като „нация“. Всеки член на така интерпретирания „народ“ участва в неговото висше, елитно качество и в резултат на това стратифицираното национално население се възприема като по същество хомогенно, а границите на статуса и класите – като повърхностни. Този принцип лежи в основата на всички национализми и оправдава разглеждането им като израз на едно и също общо явление.[12]
Както проницателно отбелязва Грийнфелд, в Англия през XVI в. термини като „publike weale“ и „country“ – и двете директни производни на латинските думи respublica и patria – се използват като еквиваленти на „нация“. Това навежда на мисълта, че когато политическите писатели са говорили за „нация“, разбирана като суверенен народ, обединен в независима политическа общност, те са имали предвид „република“ или „държава“ в класическия смисъл. Но появата на думата „нация“, използвана в този смисъл, не бележи началото на историята на модерния национализъм; тя е по-скоро още една глава в дългата история на патриотизма. Не само в Англия, но и във Франция, Италия, Испания и Съединените щати онези, които са се посветили на идеала за нация – в смисъл на република – са се наричали и са били наричани патриоти, а не националисти. Подобно на голямото мнозинство от изследователи, Грийнфелд прави разлика между граждански национализъм, който отъждествява националността с гражданството, и етнически национализъм, който разглежда националността като генетична или културна характеристика. Освен това тя разграничава индивидуалистично-либертарианския (граждански) национализъм от колективистично-авторитарния (граждански или етнически) национализъм. Всички тези разграничения и подразделения са полезни, но те са склонни да подхождат към национализма като към единно интелектуално течение, възникнало в Англия през XVI в. (или в класическата древност, ако приемем тезата на Ханс Кон) и представящо се под различен облик в различни времена и на различни места. Както се надявам да успея да покажа в тази книга, историческата картина изглежда съвсем различно. Езикът на модерния национализъм се появява като трансформация или адаптация на езика на патриотизма, при което думи като „страна“ и изрази като „любов към страната“ получават нови значения, а редица теми като културното или етническото единство и чистота, които републиканският патриотизъм изобщо не разглежда или третира като второстепенни в сравнение с основния въпрос за общата свобода, придобиват централна роля. Следователно, за да разберем национализма, трябва да започнем от патриотизма и да мислим за два езика, а не за един-единствен език, който се разгръща и променя през вековете.
Освен че е исторически погрешно, объркването между патриотизъм и национализъм има и вредни практически последици. Правилно разбран, езикът на републиканския патриотизъм би могъл да служи като мощна противоотрова на национализма. Подобно на езика на национализма, той е изключително реторичен; целта му е по-скоро да възкреси, укрепи и насочи страстите на конкретен народ със специфична културна и историческа идентичност, отколкото да постигне аргументираното одобрение на безлични рационални фактори. Тя се стреми да укрепи връзки, като например любовта към общата свобода на народа, които са също толкова специфични, колкото и любовта към или гордостта от културната традиция или общата съдба на народа. Именно защото се конкурира с национализма на същия терен на страсти и особености и използва по-скоро реторични, отколкото чисто рационални аргументи, патриотизмът е страшен противник на национализма. Той работи върху връзките на солидарност и общност, които подобните изпитват към подобни, за да ги трансформира в сили, които поддържат свободата, вместо да подклаждат изключване или агресия. Той не казва на италианците или германците, които искат да останат италианци или германци, че трябва да мислят и действат като граждани на света или като любители на анонимната свобода и справедливост; той им казва, че трябва да станат италиански или германски граждани, ангажирани да защитават и подобряват собствената си република и да живеят свободно по свой собствен начин, и го казва, като използва затрогващи образи, които препращат към общи спомени, и като разказва значими истории, които придават цвят и топлина на идеала за република.
Патриотичните истории са морални, но не предлагат морални аргументи за това защо сме длъжни да се ангажираме с общата свобода на нашия народ. Отговорът, който републиканските мислители са давали на този въпрос, е добре известен: имаме морално задължение към страната си, защото сме ѝ задължени. Дължим на страната си живота, образованието, езика си и, в най-щастливите случаи, свободата си. Ако искаме да бъдем морални личности, трябва да върнем поне отчасти онова, което сме получили, като служим на общото благо.
Възможни са много списъци с ползи и задължения; всички те са под въпрос; нито един от тях не е предизвиквал и няма да предизвика всеобщо съгласие. Това не означава, че аргументите за моралните задължения на индивида към неговата страна са неуместни. Трябва да определим границите на задължението; трябва да можем да заявим в публични аргументи кои изисквания, които страната ни отправя към нас, трябва да бъдат отхвърлени и кои трябва да бъдат приети. Ако задължението ни към нашата страна е задължение за защита на общата свобода, границите на задължението се определят достатъчно точно, с толкова голяма точност, колкото е възможно в моралните аргументи. Ако сме патриоти в този смисъл, трябва да се борим срещу всеки, който се опитва да наложи определен интерес над общото благо; трябва да се противопоставяме на дискриминацията и изключването, но не сме длъжни да налагаме културна, етническа или религиозна хомогенност, нито да насърчаваме себеизтъкването за сметка на свободата на другите хора, нито да отказваме граждански и политически права на когото и да било от нашите сънародници.
Да бъдем ангажирани с общата свобода на народа ни означава, че ако страната ни е несвободна, трябва да работим, за да я направим свободна, вместо да заминем да търсим свобода другаде, а ако сме принудени да я напуснем, трябва да продължим да работим, за да можем да се върнем и да живеем в свобода с нашите сънародници. Защо – може да се запита някой – трябва да страдам за свободата на собствения си народ, вместо да търся собствената си свобода другаде? Ако моята страна се отнася несправедливо към мен, аз не ѝ дължа нищо, нямам никакви задължения. Един от възможните отговори е, че свободата, на която можем да се радваме в друга страна, по необходимост е по-малко богата, по-малко пълна от свободата, на която бихме могли да се радваме със собствения си народ. В друга страна бихме могли, в най-добрия възможен случай, да се радваме на граждански или дори политически свободи, но не бихме могли да живеем свободно според собствената си култура. Свободата сред собствения народ има по-сладък вкус; ние бихме се радвали на нея като на наша собствена свобода, като свобода, която е характерна за нас.
Този аргумент си има своите слабости: наградата може да изглежда твърде далечна и несигурна; човек може да намери свободата в друга държава за по-привлекателна. За да накараме нашите сънародници да се ангажират с общата свобода на народа си, трябва да се обърнем към чувствата на състрадание и солидарност, които – когато са такива – се коренят в езиковите, културните и историческите връзки. Работата, която трябва да свършим, е да превърнем тези връзки в любов към общата свобода. За да направим тази алхимия на страстите възможна, със сигурност се нуждаем от морални аргументи, които се позовават на разума и интересите, но трябва да можем да прибягваме, както го правят добрите реторици, към истории, образи и визии.
Колкото и да е трудно, не можем да пренебрегнем задачата да работим за насърчаването на патриотизма: за да оцелее и да процъфти, политическата свобода се нуждае от граждански добродетели, т.е. от граждани, способни да се ангажират с общото благо, да се изправят в защита на общата свобода и права. Но съвременните политически философи (или поне мнозина от тях) смятат гражданската добродетел за безнадеждно остаряла следа от античността или за опасен политически мит, който безотговорни носталгици се опитват да възкресят. нещото, което разумно можем да очакваме в съвременното демократично мултикултурно общество, пише Майкъл Уолзър, е да имаме „баланс между гражданска доблест и гражданска добродетел“, в който гражданската доблест е преобладаващият компонент. Ако искаме да възстановим баланса в полза на гражданските добродетели, патриотизма и политическата активност, трябва да сме наясно, че това може да стане за сметка на цивилизоваността и толерантността. Патриотизмът и политическата активност пораждат страсти и вълнения, които са опасни врагове на реда, спокойствието и толерантността.[13] Без призвание за политика, без значима етническа, религиозна или национална общност, изцяло погълнати от удоволствията на личния живот, съвременните граждани не намират и не могат да намерят идеала за гражданска добродетел за привлекателен. Това, което наистина ги интересува, не е гражданската добродетел, а свободата или, ако използваме известното разграничение на Бенджамин Констант, те искат свободата на модерните, а не на древните. Колективното и пряко упражняване на няколко части от пълния суверенитет, което древните са смятали за най-висш израз на гражданската добродетел и за най-облагородяващата част от живота на гражданите, не представлява интерес за модерните.[14]
От друга страна, съвременните привърженици на „политиката на гражданските добродетели“ подчертават, че гражданските добродетели могат да бъдат поддържани единствено чрез „визия за доброто“ и привързаност към определена общност, към определена култура. Предаността към общественото благо, казват те, трябва да се корени в любовта към страната, в любовта към това, което прави всяка страна уникална: нейния език, етнически произход и история.[15] Отъждествяването с този вид патриотизъм обаче по-скоро вреди, отколкото помага на каузата на гражданската добродетел. Ако да обичаш страната си означава да обичаш общите етнически и езикови характеристики, споделената концепция за добър живот или визията за обща национална съдба, то такава любов несъмнено поддържа ангажираността към общото благо. Но освен това тя насърчава презрението и нетърпимостта към културното, расовото и политическото многообразие както в страната, така и в чужбина. Многобройни са примерите за хора с гражданско съзнание, които са готови да дадат кръвта си за своята страна, но заедно с това са готови да отричат религиозната свобода, правата на малцинствата и културния плурализъм; а ограничеността на техния патриотизъм отразява изключителния характер на тяхната любов към страната.
В такъв случай гражданската добродетел изглежда или невъзможна, или опасна; тя не може и не трябва да се превърне във важно понятие в нашия политически език и в споделена ценност сред съвременните граждани. Но една достойна република се нуждае от граждани, които не просто се интересуват, а са способни на любов и привързаност; а любовта и привързаността принадлежат на определени народи и начини на живот. Трябва да се намерят начини за насърчаване и поддържане на правилния вид страсти и любов; трябва да се навлезе в опасния свят на конкретността и да се противостои на опасностите от изключителни и нетолерантни любови. Гражданската добродетел трябва да бъде партикуларна, за да бъде възможна, и все пак не искаме тя да бъде опасна или отблъскваща.
За да намерим решение на тази дилема, трябва да преразгледаме трудовете на републиканските политически теоретици, които определят гражданската или политическата добродетел като любов към родината, разбирана не като привързаност към културното, етническото и религиозното единство на народа, а като любов към общата свобода и институциите, които я поддържат. Това е партикуларистична любов, тъй като е любов към общата свобода на определен народ, поддържана от институции, които имат конкретна история, която има за този народ конкретно значение или значения, които вдъхновяват и на свой ред се поддържат от конкретен начин на живот и култура. Тъй като това е любов към конкретното, тя е възможна, но тъй като е любов към конкретна свобода, тя не е изключителна: любовта към общата свобода на един народ лесно се разпростира отвъд националните граници и се превръща в солидарност.[16]
В исторически план споровете за страната и любовта към нея са се водили с оглед на свободата или единството като цел. Единственото, което ме интересува, е свободата, или по-точно равната свобода, под която разбирам възможността всички членове на републиката да живеят живота си като граждани, без да бъдат потискани чрез лишаване от политически, граждански или социални права. Смятам културното, етническото и религиозното единство и хомогенност за пороци. Те не правят републиката по-силна, нито пък помагат да се изградят граждани, отдадени на свободата. Напротив, те правят републиката задушаващо скучна, приспивна и потискаща, а гражданите – тесногръди фанатици, нетолерантни и скучни. Една добра република, която наистина иска да бъде „град на всички“, не се нуждае от културно, морално или религиозно единство; тя се нуждае от друг вид единство, а именно политическо, поддържано от привързаността към идеала на републиката. Тук трябва да подчертая, че нямам предвид любовта към републиката като цяло или привързаността към една безлична република, основана на универсалните ценности на свободата и справедливостта. Имам предвид привързаността към конкретна република с нейния конкретен начин на живот в свобода. Една чисто политическа република би била в състояние да получи съгласието на философа, но не би породила привързаност, любов, ангажираност. За да се породят и поддържат този вид страсти, е необходимо да се апелира към общата култура, към споделените спомени. Но ако целта на призива е свободата, трябва да се прибегне до културата, която израства от практиката на гражданството и се поддържа от споделени спомени за ангажираност със свободата, социална критика и съпротива срещу потисничеството и корупцията. Не е необходимо да се укрепва моралното или религиозното единство, етническата хомогенност или езиковата чистота.
Проектите за социална и политическа реформа, вдъхновени от идеала на републиката, се нуждаят от ангажираност, солидарност и съвместна работа на много мъже и жени в продължение на дълъг период от време. Трябва да има някакво чувство за принадлежност и членство; за да изпълни своя дял, човек трябва да се чувства част от нещо. Всичко това е въпрос на реторика: човек трябва да умее да казва правилните думи и да ги казва правилно. Езикът на републиканския патриотизъм предлага подходящата реторика, която да помогне за създаването или укрепването на ангажимента, който изисква проектът за социална и политическа реформа, вдъхновен от идеала за град на всички. Ефективността му се дължи на факта, че той работи върху вече съществуващите етнически и културни връзки, които по някакъв начин свързват членовете на един и същи народ, за да ги превърне в щедър ангажимент срещу потисничеството, политическата корупция и дискриминацията. Тя апелира към споделени, макар и често дремещи, чувства да се работи заедно за цели, които са общи за всички и същевременно близки за всеки един. Говорейки за страната, тя доближава републиката до сърцата и умовете на гражданите и придава на идеалите за равна свобода и справедливост, които са въплътени в идеята за републиката, цветовете и топлината, които мотивират действия и ангажираност.
Както историята често показва, когато една нация е изправена пред морална и политическа криза, езикът на патриотизма или на национализма вероятно ще придобие интелектуална хегемония. Тези езици изглежда притежават обединяваща и мобилизираща сила, която липсва на другите. Реторика, която казва на гражданите, че трябва преди всичко да гледат на себе си като на индивиди, надарени с редица права срещу намесата на други индивиди или на правителството, едва ли ще предизвика ангажираността и солидарността, които са необходими, за да накарат много хора да работят заедно за възраждането на нацията. Може би по-ефективни биха били думите, които казват на гражданите на мултикултурните либерални общества, че отвъд конкретната групова лоялност те, като разумни морални индивиди, трябва да споделят вярност към общите ценности на свободата и справедливостта. Аргументът е силен, тъй като се позовава на общи универсални принципи и ценности. Общото, основано на споделени универсални ценности, обаче е твърде далечно и твърде общо. Ако този вид либерален език бъде противопоставен на националистически език, който апелира към по-малко рационални, но по-близки общи ценности като религия, етническа принадлежност, език, култура и памет, шансовете му да спечели реторическото състезание не изглеждат големи. Политическите езици не могат да бъдат оценявани в абсолютни термини; те трябва да бъдат оценявани за това, което могат да направят спрямо други езици, които поддържат различни или алтернативни политически проекти. Необходим е език, способен да се противопостави на националистическите и общностните езици, които отдават приоритет на стремежа към културна чистота и отличителност. Езикът на републиканския патриотизъм може би е подходящата противоотрова, защото е също толкова партикуларистки, колкото и езиците на национализма и комунитаризма, но е партикуларистки в смисъл, че прави републиката особена; той не лети в полето на особените лоялности, върху което процъфтява национализмът, а работи върху него, за да направи гражданството по-развито.
Необходимостта да се противопоставим сериозно на национализма както в интелектуален, така и в политически план е особено належаща за демократичната левица. Националистическата реторика е била и все още е много силна по отношение на бедните, безработните, разочарованите интелектуалци и намаляващата средна класа. Социално унизените и недоволни хора намират в принадлежността към нацията ново чувство на гордост, ново достойнство: Аз съм беден, но поне съм американец (или германец, или италианец). В резултат на това важни социални сили, които би трябвало да допринесат за каузата на демократичната социалистическа левица, често преминават в лагера на десницата.
И все пак, въпреки че политическата цена беше много висока, левицата позволи на десницата да има монопол върху езика на патриотизма. В исторически план социалистите са били или интернационалисти, или поборници за солидарност в рамките на профсъюзите или партията, или и двете.[17] С няколко похвални изключения социалистическите интелектуалци не са полагали почти никакви усилия да изградят ляв патриотизъм, способен да се противопостави на национализма.[18] Демократичната левица трябва да се бори с национализма на собствена почва; тя трябва да има отговор по повод нуждата от национална идентичност, но все пак отговорът ѝ трябва да е различен от онзи на национализма; тя не трябва да бяга от бойното поле, но не трябва и да се присъединява към редиците на врага. Интелектуалната задача не е лесна: тя изисква много изследвания и сериозна дискусия; първата стъпка може да бъде критично преразглеждане на традицията на патриотизма.
През вековете, в различни политически и интелектуални контексти, езикът на политическия патриотизъм е бил използван, за да мотивира хората да работят заедно, за да направят своите общности по-близки до републики, в които всеки може да живее живота, който желае, като свободен и равноправен гражданин. Понякога езикът на патриотизма е използван като призив за обединяване на всички, които искат да живеят като граждани, срещу онези, които намират гражданското и политическото равенство за непоносимо; при други обстоятелства той е бил използван от изключените, за да поискат пълно признание и да осъдят политическото и социалното потисничество. Ако се използва правилно, езикът на патриотизма, фокусиран върху идеала на републиката, все още може да поддържа различни форми на еманципаторски колективни действия; той може да работи отново, както в миналото, като мощен интелектуален инструмент за преоткриване и научаване да се практикува политиката по най-добрия начин.
Езикът на патриотизма на свободата може да бъде алтернатива на теориите, които се стремят да надхвърлят политиката чрез някаква етична основа, която се стреми да създаде критерии за разрешаване на политическите конфликти чрез процедури, определени от гледна точка на незаинтересовани, културно неутрални и безпристрастни индивиди. Той може да бъде алтернатива и на теориите, които ограничават политическото действие в рамките на предполитическите сфери на културата, етноса и религията. В противовес на първите езикът на патриотизма приканва индивидите да останат културно определени, заинтересовани и страстни и се опитва да им внуши култура на свобода, интерес към републиката, любов към общото благо; той не цели да диктува какво трябва да правят рационалните морални индивиди, а да направи обичащите свободата по-силни от поборниците за потисничество и дискриминация. Срещу последното – което може да се определи като националистическа или комунитарна позиция – патриотизмът се опитва да превърне конкретната привързаност между хората, които са културно сходни, в ангажираност към едно благо – републиката, която все още е конкретна, тъй като е република на конкретен народ, макар да обхваща културно многообразие. В случая с философските основи на политиката работата, която трябва да се свърши, е да се избягват безполезните набези в рационалността, да се остане добре привързан към света на страстите и да се опитаме да ги оформим чрез реторика и политически действия; в случая с национализма и комунитаризма човек все още трябва да води интелектуалната и политическата борба на нивото на страстите и интересите, като се стреми да трансформира мръсните и безчестни страсти, отново чрез реторика и политически действия, в по-висши и по-благородни, които дават сила и се превръщат в солидарност с жертвите на потисничество. Между идеалните светове на рационалните морални агенти, безпристрастните наблюдатели и идеалните оратори и реалния свят на изключителните и тесни страсти има място за една възможна политика за републиката. Задачата на езика на патриотизма е да поддържа това пространство отворено.
Макар и теоретично защитим, смятам, че политическият патриотизъм няма свой собствен език; той не изглежда способен да накара собствения си глас да звучи различно от националистическите призиви за любов към родината, но и също толкова силно, колкото тях. Изглежда твърде трудно да се каже убедително, че страната означава република и обща свобода; че любовта към републиката и общата свобода не е нито увлечение, нито алчно желание за притежание, а състрадание и щедрост. Как може да се изрази отличителното съчетание на тази страна и тази любов? Не знам отговора, но единственият патриотизъм, който си струва да бъде възстановен от миналото, трябва да бъде този, който говори за състрадание и република: той трябва да бъде патриотизъм на свободата.
Източник:
Maurizio Viroli, For Love of Country: An Essay On Patriotism and Nationalism, Clarendon Press, 1997. Pp. 1-18.
[1] Интересен пример е E. J. Hobsbawm, Nations and Nationalism since 1870 (Cambridge, 1992); на стр. 46 и 75 той използва термина „национален патриотизъм“ и описва „протонационализма“ на Тюдорова Англия като нещо близко до „съвременния патриотизъм“; на стр. 78 той говори за „национален или държавен патриотизъм“; в други случаи (напр. стр. 90) той разграничава „национализма като политическа сила“ от държавния патриотизъм. Вж. също В. C. Shafer, ‘Bourgeois Nationalism in the Pamphlets on the Eve of the French Revolution’, Journal of Modern History, 10 (1938), 31-50, и H. Kohn, The Idea of Nationalism (New York, 1944).
[2] „Преливането на патриотизма в национализъм или дори признаването на национализма като „вид“ патриотизъм показва, че буквално сме загубили връзка с историята, с едно съвсем реално минало, в което истинските патриоти са се придържали към определен набор от политически принципи и свързаните с тях практики – към концепция за гражданство, която има малко общо със съвременния национализъм“: Μ. G. Dietz, „Patriotism“, T. Ball et al. (eds.) Political Innovation and Conceptual Change (Cambridge, 1989), 191. „Трябва да престанем да бъркаме патриотизма с обикновения консерватизъм или да го задушаваме със заклеймяващи и пренебрежителни позовавания на шовинизъм и джингоизъм. Патриотизмът на миналото, както и всяка друга човешка дейност, изисква гъвкава, чувствителна и най-вече творческа реконструкция“: L. Colley, Britons. Forging the Nation 1707-1837 (London, 1994), 372. За значението на разграничаването на патриотизма от национализма вж. също J. Lukacs, „Nationalism and Patriotism“, Freedom Review, 25 (1994), 78-9.
[3] „Бележки за национализма“, в Събрани есета, публицистика и писма на Джордж Оруел (Ню Йорк, 1968 г.), iii. 362.
[4] В подобен дух Луис Л. Снайдър пише, че „национализмът е свързан преди всичко с независимостта и единството на нацията, докато патриотизмът е по-конкретно страстта, която влияе на индивида да служи на обекта на своята преданост – своята страна, било то като я защитава от нашествие, или като защитава нейните права, или като поддържа нейните закони и институции в сила и чистота. Национализмът е неразривно свързан с идеята за власт; от друга страна, патриотизмът по своята същност е отбранителен, както в културно, така и във военно отношение. Но характерът на патриотизма е толкова амбивалентен, че той лесно може да бъде използван за оправдаване на агресията. German Nationalism: The Tragedy of a People (Harrisburg, Ill., 1952), 148; друго любопитно определение на национализма и патриотизма се открива у C. J. H. Hayes, Essays on Nationalism (New York, 1926), 29.
[5] Nationalism and Social Communication: An Inquiry into the Foundations of Nationality (New York, 1953), 232 n. 40.
[6] Самият Хердер говори за „този Протей, който обикновено се нарича национален характер“: Kleine Schriften 1791-1796, в Sämmtliche Werke, изд. В. Suphan (Berlin, 1883), xviii. 57-8. Вж. също Л. Грийнфелд: „Националните популации – наричани разнообразно ‘народи’, ‘нации’ и ‘националности’ – се определят по много начини, а критериите за принадлежност към тях са различни. Многообразието, което произтича от това, е източник на концептуално уклончивия, протейски [изменчив] характер на национализма и причина за вечното разочарование на неговите изследователи“. Nationalism: Five Roads to Modernity (Харвард, Масачузетс, 1992 г.), 7.
[7] Imagined Communities: Reflections on the Origin and Spread of Nationalism (Лондон, 1991 г.).
[8] Пак там. 141.
[9] Пак там. 143.
[10] Вж. напр. текстовете, цитирани от H. Kohn, „Arndt and the Character of German Nationalism“, American Historical Review, 54 (1949), 791 и 795.
[11] Nationalism, 3.
[12] Пак там, 7.
[13] „Civility and Civic Virtue in Contemporary America“, в Radical Principles (New York, 1980), 61-2 и 67-8. Подобно на другите източници, които цитирам в тази статия, Уолзър изрично се позовава на САЩ. Аз обаче обсъждам проблема за гражданските добродетели в по-широка перспектива. Възприемам възгледа на Уолзър и други като представител на интелектуална позиция, която играе централна роля в съвременната политическа култура – от речта на Бенджамин Констант За свободата при древните, сравнена със свободата при модерните народи насам.
[14] „За всекиго това означава правото да се подчинява единствено на законите, да не може да бъде арестуван, задържан, умъртвяван, малтретиран по какъвто и да е начин по прищявка на едного или на неколцина индивиди. За всекиго това означава правото да изказва мнението си, да си избира занятие и да го упражнява, да употребява своята собственост и дори да злоупотребява с нея, да заминава и да се връща, без да иска разрешение и без да дава отчет за своите мотиви или постъпки.“ Констан, „Of the Liberty of the Ancients compared with that of the Moderns“ („За свободата при древните, сравнена със свободата при модерните народи“), в Political Writings, ed. Biancamaria Fontana (Cambridge, 1988), 310-11.
[15] Μ. Сандел, „Моралът и либералният идеал“, New Republic, 7 май 1984 г., 17. Вж. също: id. „Държавата и душата“, New Republic, 10 юни 1985 г., 39. Видът патриотизъм, който може да бъде добродетел, дори основна добродетел, пише Аласдър Макинтайър, е лоялността към определена общност. „Патриотът не оценява подобни заслуги и постижения на някаква нация, различна от неговата или нейната. Защото той или тя – поне в ролята на патриот – ги оценява не просто като заслуги и постижения, а като заслуги и постижения на тази конкретна нация“: „Is Patriotism a Virtue?“, Lindley Lecture, University of Kansas, 26 Mar. 1984.
[16] Поради тази причина не е задължително да е вярно, че „Привързаността към групата е едновременно акт на солидарност и акт на изключване“, както отбелязва Цв. Тодоров в За човешкото многообразие (Harvard, Mass., 1993), 173.
[17] Уолзър пише, че „Солидарността е патриотизмът на левицата; често тя замества чувството за гражданство и дори любовта към страната“, в Obligations: Essays on Disobedience, War and Citizenship (Харвард, Масачузетс, 1970 г.), 191.
[18] Размишлявайки върху поражението на американския политически радикализъм през 1960-те години, Джон Шаар прави важно наблюдение относно значението на патриотизма за американската радикална политика: „Радикалите от 1960-те години не успяха да убедят своите американски съграждани, независимо дали са на високо или на ниско ниво, че наистина ги е грижа за страната и че я споделят с тях. И никой, който презира другите, не може да се надява да ги научи на това. Възроденият радикализъм трябва да бъде патриотичен радикализъм. Той трябва да споделя и да се грижи за общите неща, дори когато има „любовна кавга“ със съгражданите си. Виж Legitimacy in the Modern State (New Brunswick, NJ, 1981), 287. Друг важен призив към социалистите да се отнасят сериозно към въпроса за патриотизма може да се намери в основополагащото есе на Хю Кънингам „Езикът на патриотизма, 1750-1915 г.“, History Workshop, 12 (1981), 27. „Въпросът, който социалистите трябва да си зададат, е дали е възможно езикът на патриотизма да се освободи от онези десни привкусове, които станаха толкова голяма част от същността му в епохата на империализма; дали наистина е възможно да се разграничи достатъчно рязко от патриотизма, лишен в по-голяма степен от история, на който сега се позовават консерваторите. За един скорошен и силен аргумент срещу отхвърлянето на патриотизма от страна на левите виж R. Rorty, „The Unpatriotic Left“, New York Times, 13 февруари 1994 г., 15.
