Крайният резултат със сигурност е бил определен предварително, но това не направи процеса по-малко драматичен. На втори февруари, малко след осем вечерта в Москва Алексей Навални беше осъден на две години и осем месеца затвор в наказателна колония. Предполагаемото му престъпление е нарушаване на предписанията на условна присъда, която е получил през 2014 г., по време на по-ранен, политически мотивиран процес. Но истинското му прегрешение в очите на Кремъл се крие другаде и то е колкото очевидно, толкова и мрачно-абсурдно: той бе успял да оцелее след опита на държавата да го отрови и, нещо повече, успя да демаскира потенциалните си убийци от ФСБ, организацията-наследник на КГБ – а след това имà смелостта да се върне у дома, в Русия.
Преди присъдата Навални се обърна с реч към съдебната зала. Той е самоуверен и изкусен политик, който доказа, че е в състояние да овладее обществения разказ дори и когато се намира в позиция на слабост – в средата на януари, държан извън полезрението на обществеността в следствения арест, той пусна в обръщение разследване за грамадната резиденция на Черно море, която нарича „Дворецът на Путин“, с което принуди самия Путин да реагира. Тази седмица, вече като подсъдим, в очакване на присъдата си, поставен в стъклена клетка, охранявана от съдебни изпълнители, той започна политическа реч, която моментално беше публикувана, широко разпространена и горещо обсъждана в рускоезичния интернет. Навални има особен усет за т. нар. Интернет-меми[1] и в тази реч припомни няколко вече съществуващи (като например нарече Путин „малък човек в бункер“: препратка към дългосрочната изолация на руския лидер по време на пандемията) и създаде нови („Владимир, отровителят на долни гащи“, тъй като това беше начинът, по който агентите на ФСБ бяха му приложили отровата „Новичок“).
В речта си Навални почти не се обръщаше към съда, а вместо това насочи атаката си директно към Путин, с което превърна едно чисто формално изслушване в поредна схватка от далеч по-голяма битка. „Той просто полудява“, каза Навални. Путин, продължи той, е „бюрократ, който е бил назначен на тази длъжност съвсем случайно. Той никога не е участвал в дебати и не е водил кампания по време на избори. Убийството е единственият начин, по който той знае как да се бори.“ Малко след това той отправи апел към руснаците, следящи процеса, както и хилядите, които се присъединиха към протестите от последните седмици. „Затварят един човек, за да изплашат милиони“, каза Навални. „Това не е демонстрация на сила – това е демонстрация на слабост... Не можете да заключите милиони и стотици хиляди. Много се надявам хората да осъзнаят това. И те ще го направят. Защото не можете да заключите цялата страна“.
Навални, който със сигурност знаеше, че няма да напусне съдебната зала като свободен човек, говореше от гледната точка на историята – това може и да прозвучи малко грандиозно, което е вярно, но освен това то е и вярно, да не говорим пък, че напълно съответства на характера му. Човек би могъл да предположи, че Навални има някакви месианска идеи, един вид принудително желание за мъченичеството: Защо иначе човек, който е бил почти убит от нервно-паралитичен препарат, ще се връща обратно у дома, където го очаква сигурен арест или още по-лошо? Но този въпрос преобръща нещата с главата надолу. Защото на практика не Навални е онзи, който най-активно създава своя героичен мит. Прави го Кремъл.
Докато слушах речта на Навални пред съда си припомних известната реплика на поетесата Анна Ахматова, която е наблюдавала процеса в Ленинград срещу Йосиф Бродски през 1964 г. „Каква биография пишат за нашия червенокоско“, шегува се тя. Защото именно чрез онзи процес един дотогава сравнително неизвестен лирик беше поставен на пътя, който две десетилетия по-късно щеше да му спечели Нобелова награда за литература. Навални винаги е бил колкото обединяваща, толкова и разделителна фигура. Той е далеч от това да бъде всеобщо обичан, дори и за множество опозиционно настроени руснаци. (В анкета от септември, проведена от независимия център „Левада“, само двадесет процента от анкетираните одобряват дейността му.) Но последните шест месеца силно промениха профила му и това е свързано повече с действията на Кремъл, отколкото с нещата, които върши самият Навални. Днес вече той е човек, оцелял след тотално държавно насилие, а от вторник вече и затворник, отбелязващ нова глава в биографията си,
През по-голямата част от двадесетте години на управлението си, Путин и неговият най-близък кръг действаха по принципа, че всичко, което е добро за собствената власт на президента, е добро и за оцеляването на системата. (Тази идея достигна кулминацията си през 2014 г., когато Вячеслав Володин, по онова време един от най-близките съветници на Путин, заяви пред събрание на международни експерти, „ако няма Путин, няма и Русия.“) През по-голямата част от това време Путин служеше като въплъщение на управляващата постройка и личен гарант за нейната стабилност, единствената в страната политическа фигура, която беше в състояние да запази лоялността на различните групировки, които биха могли да се възползват от нея: неоолигархията, хората, които дължат богатството си на връзките с Путин; силовиците, мощни фигури от службите за сигурност; младите и амбициозни технократи, които искат да направят кариера в правителството и бизнеса. Но през последните месеци отношението на Путин към Навални показва, че тази логика може би вече не важи с предишната сила и убедителност (едва ли може да има съмнение, че за провеждането на подобна акция за убийство на виден политически опонент, както и по-късното му хвърляне в затвора, е било абсолютно необходимо одобрението на Путин).
По-рано тази седмица политологът Григорий Голосов писа в независимия уебсайт за новини и политика Proekt, че „Путин вече поставя личната си сигурност над оцеляването на цялостната система“. В хода на остаряването както на Путин, така и на неговата система на управление, руските политически калкулации се променят – и когато интересите на Путин се отклонят от онези на системата, първите все по-често надделяват над вторите.
Такъв беше случаят с конституционния референдум през юли миналата година, който „рестартира“ условията на президентските избори, с което позволи на Путин да се кандидатира отново през 2024 г., с потенциална възможност да остане на власт до 2036 г. От гледна точка на по-широката политическа система, някакво по-фино и по-елегантно решение със сигурност би било за предпочитане – но това би означавало по-малко сигурност за самия Путин.
Подобна динамика е в сила и когато става дума за отношението на държавата към Навални: през последните години „системата“ успяваше да поддържа един вид modus vivendi с Навални и лидерът на опозицията беше станал просто част от добре познатия политически пейзаж. Но Путин и силовиките, които сега доминират по въпросите на вътрешната политика, имат своя собствена логика. След като Навални оцеля при опита да бъде убит, а след това и разобличи убийците на ФСБ, противостоенето вече стана нещо лично, въпрос на отмъщение за публично унижение. „Навални трябваше да бъде поставен зад решетки на всяка цена, като акт на отмъщение“, отбеляза Татяна Становая, шефка на фирмата за политически анализи R.Politik. Протестите, нестабилността, санкциите, социалните напрежения – всичко, което може да постави под заплаха застаряващата система на управление – са далеч по-малко опасни или поне не изглеждат като заплаха за Путин.
Глеб Павловски, бивш съветник на президента, който напусна Кремъл през 2011 г., каза нещо подобно тази седмица. „Оказва се, че Путин се страхува повече за себе си, отколкото за режима“, каза той в една от опозиционните медии. Ако Путин наистина би бил загрижен за издръжливостта на създадената от него система, той щеше да намери някакви компромиси, вместо постоянно да ескалира напрежението. „Каквато и да е причината – а това е въпрос за психолози и психиатри – той се страхува за собствената си безопасност. Вече е престанал да се страхува за безопасността на системата“, каза Павловски. Диагнозата му беше, че Путин се е превърнал в заплаха за путинизма: „Той се е превърнал в бъг за системата.“
Руската политика вървеше в тази посока от известно време насам – пътят от симулирана или „управлявана“ демокрация до безсрамна автокрация е преминал през множество конкретни точки – но комбинираната сага за отравянето и хвърлянето в затвора на Навални служи като особено ясен маркер. Забавният постмодернизъм от времето на ранния путинизъм отдавна е приключил; на негово място се е утвърдила параноята и готовността за открито насилие на един застаряващ режим, който постепенно губи ловките способности, на които някога се е радвал, но запазва лостовете на сила като форма на компенсация. Политиката на сегашната епоха е много по-груба, отколкото хитра. Вече няма особено желание или способност за обвързване, надхитряване или манипулиране на опозицията и нейните съмишленици – много по-лесно е да се хвърлят срещу тях ФСБ и специалните части на полицията.
Във вторник вечерта, малко след като съдията обяви присъдата си, привържениците на Навални призоваха демонстрантите да се съберат в централната част на Москва. Точно както по време на един по-ранен протест в неделя, полицаите бързо се заеха да ограждат улиците и площадите, където хората бяха планирали да се съберат. Въпреки това тълпа от няколко хиляди протестиращи, главно млади хора, си проправи път по алеите и страничните платна в близост до Кремъл.
Те бяха посрещнати със спазматично насилие, видеоклипове от което бяха споделени в рускоезичните социални медии почти в реално време. В един от тях няколко десетки младежи са притиснати до стената от части на специалната полиция, оборудвани с бронежилетки и черни каски. Протестиращите вдигат ръце и скандират: „Ние не сме въоръжени.“ Полицията отговаря чрез притискане на тълпата и удари с палки. В друго видео полицай небрежно и както изглежда без провокация удря по главата журналист, който носи жълтата значка на пресата – точно онази идентификация, която московската полиция изисква от журналистите, отразяващи протести. Журналистът пада на асфалта и се вие от болка. На трети клип се вижда как група от спецполицаи преследва такси, след като пътникът вътре очевидно им е изкрещял нещо обидно. Служителите принуждават колата да спре, издърпват пътника от задната седалка и го просват на тротоара. Близо петстотин души бяха арестувани из Русия във вторник вечерта, в допълнение към петте хиляди, вече задържани по време на протестите в неделя.
В Украйна през 2013 г. и Беларус през миналото лято подобни сцени на полицейско насилие послужиха като радикализиращ момент за обществото, като изведоха на улиците нови и все по-големи групи от населението. Със сигурност има много руснаци, които не са фенове на Навални или неговата политика, но са отвратени от насилието, вършено от държавата. И все пак по-голямата част от руското население си остава необвързана и безразлична. Следващият етап от политическата битка ще бъде за тяхната лоялност – Кремъл ще се опита да ги задържи извън протестите, като ги плаши с разкази за хаоса, който предстои ако Путин си тръгне, в съчетание със заплахите от полицейско насилие. Навални и неговите поддръжници ще отправят популистки апели, както самият той го направи в съда във вторник с думите: „Имаме двадесет милиона души, които живеят под прага на бедността. Десетки милиони живеят без каквито и да било изгледи за бъдеще“.
Нещото, което липсва на Кремъл, е положително послание или програма. Като се има предвид, че разполага с почти цялата формална власт, той е забележително отмъстителен. Екатерина Шулман, видна московска политоложка, сравнява състоянието му с „цитокинова буря“ – процес, при който човешката имунната система започва да разрушава тялото в опитите си да победи вредния патоген. (Много от критично болните пациенти с COVID -19 страдат точно от това усложнение.) „Онова, което наблюдаваме в момента, напомня донякъде за тази екстремна реакция“, отбелязва Шулман.
Управлението на Путин не се намира в непосредствена опасност; той разполага с огромен административен апарат и може да извършва репресии както нагоре, така и надолу. Но правилата се променят. В продължение на дълго време надхитряването или сравнително мекото отстраняване на противници и врагове беше начинът, по който Путин затвърдяваше още повече собствената си власт. Може да се окаже, че именно нещо такова ще се случи и с Навални, поне в хода на сегашния мандат. Но в дългосрочен план самото нещо, в което Путин търси защита срещу новите политически предизвикателства, може да означава обратното за системата, която той въплъщава.
[1] Символи, които придобиват изключително мощно разпространение и влияние благодарение не Интернет, бел. пр
