От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

 

Европа се залъгва с едно ново Богоявление. Далеч от това да изгуби историческото си влияние, Старият Свят постепенно придобива за човечеството важност, която не е притежавал никога досега, във всички времена на съмнителната си слава. В края на Postwar, неговия баланс на следвоенната европейска история, историкът Тони Джад пише за „възникването на Европа в навечерието на 21 век като образец на международните добродетели: общност на ценностите … поддържана както от европейци, така и от не-европейци като пример, който трябва да бъде последван от всички“. Тази репутация, уверява ни той, е „добре заслужена“. В подобна визия са се вкопчили и пророците на новия лейбъризъм: Защо Европа ще води през 21-ия век? е заглавието на един манифест, написан от Марк Леонард, партийният вундеркинд по въпросите на външната политика. „Представете си един свят, живеещ в мир, благоденствие и демокрация“, нарежда той на читателя. „Онова, което ви моля да си представите, е Новият европейски век‘. И как ще бъде реализиран този очарователен проект? „Европа представлява синтез на енергията и свободата, идещи от либерализма, със стабилността и благоденствието, идещи от социалната демокрация. Докато светът постепенно става по-богат и задминава изискванията, свързани със задоволяването на основните потребности като глад и здраве, Европейският начин на живот ще стане неотразимо привлекателен за хората по целия свят“.

За да не остане по-назад, футурологът Джеръми Рифкин – американец по рождение, но заслужил европеец по всички стандарти – предлага собствен наръчник към Европейската мечта. Търсейки „хармония, а не хегемония“, казва ни той, „европейците вече са направили карта на пътя, който ще ни доведе към третата степен на човешкото съзнание – една степен, която ще утвърди неразделността на човечеството“. За да завърши със заключението: „ние живеем в неспокойни времена. Голяма част от света тъне в тъмнина, оставяйки множество човешки същества без ясен ориентир. Европейската мечта е светъл лъч в един разтревожен свят. Той ни води към нова ера на общност, качество на живот, универсални човешки права, права на природата и мир на Земята“.

Тези емоции може би звучат по един доста англосаксонски начин, но на континента не липсват и по-прозаични техни еквиваленти. Според водещия германски философ, Юрген Хабермас, Европа е намерила „образцови решения“ за два от големите проблеми на нашето време: „управление отвъд рамките на националната държава“ и социални системи, които „могат да служат като модел“ за света. Така че, защо да не триумфираме и при един трети проблем? „Ако Европа е решила два проблема от такава величина, то може би вече е време тя да посрещне и едно трето предизвикателство: да защищава и насърчава един космополитен ред въз основата на международните закони“ – или, както се изразява сънародникът му, социологът Улрих Бек: „Европеизацията означава създаване на нова политика. Тя означава навлизане в сферата на мета-властта, в борбата за определяне правилата на един нов глобален ред. Мотото на бъдещето може да бъде нещо от този род: Америка, направи път – Европа се завръща!“ Във Франция, Марсел Гоше, теоретик на демокрацията и издател на LeDébat, водещото в страната издание за идеи, обяснява малко по-скромно: „може би ни е позволено да смятаме, че формулата, която европейците инициират, евентуално може да послужи като модел за народите по света. Това е заложено в нейната генетическа програма“.

Едва ли може да се каже, че самозадоволството е нещо ново в Европа. Но настоящото настроение е нещо по-различно от досегашните: един, както изглежда, неограничен нарцисизъм, при който чрез отражението във водата бъдещето на планетата се преобразява по начин, напомнящ за фигурата на наблюдателя. Какво може да обясни за наблюдателя тази степен на политическа суета? Очевидно, пейзажът на континента се промени през последните години – и ролята на Европа в света нарасна. Реалните промени могат да дадат повод за огромни мечти, но те трябва да бъдат калибрирани както трябва, за да се види какво стои или не стои зад тях. Преди едно десетилетие бяха налице три големи неясноти: предстоящият монетарен съюз, така като той беше предначертан в Маастрихт; завръщането на Германия към позицията на регионален водач, след обединението; накрая, разширението на ЕС по посока Източна Европа. Резултатът от всяка една от тях си оставаше неопределен. До каква степен бяха изяснени те междувременно?

Въвеждането на обща парична единица, прието едновременно от 11 от 15-те страни-членки на ЕС през 1999, беше най-точната и систематична от трите промени. Винаги изглеждаше разумно да се очаква, че резултатите от него ще бъдат най-ясно очертаните и видими от всички такива. Но това се оказа така само в най-тесния технически смисъл – замяната на една дузина парични единици (Гърция се присъедини през 2002 година) беше проведена изключително гладко, без повреди или злополуки: един административен tourdeforce. А инак, противно на всеобщите очаквания, окончателното заключение за резултатите от монетния съюз си остава неопределено. Заявената цел от въвеждането на единна парична единица беше да се намалят разходите по паричните транзакции и да се увеличи предсказуемостта на възвръщаемостта за бизнеса, като по този начин се насърчат по-високи инвестиции и по-бързо нарастване на производителността и продукцията в Съюза.


Small Ad GF 1

Но поне досега усилията не водят до желаните резултати. Динамичните ефекти от Единния Европейски Акт от 1986, считани от повечето ортодоксални икономисти за инициатива, далеч по-важна от Европейския монетарен съюз, доведоха до нарастване на Брутния социален продукт на съюза само с около 1 процент, докато очакваното нарастване беше между 4 и 6 процента. Растежът в Еврозоната всъщност се забави, от средно 2,4 процента в петте години, предшествали валутното обединение, до 2,1 процента в първите пет години след него. Дори със скромното ускорение от последните три години, той все още остава под нивото на 80-те години. През 2000-та година в Лисабон беше оповестено, че в течение на десет години Европейският Съюз ще създаде „най-конкурентноспособната и динамична икономика на познанието в света“. Засега обаче растежът на Съюза си остава доста под този на САЩ, да не говорим пък за Китай.

Още по-важен е фактът, че Еврозоната беше задмината от онези страни-членки на Съюза, които не пожелаха да се откажат от националните си валути. Швеция, Великобритания и Дания имаха по-висок растеж през същия този период от време. Пактът за стабилност пък беше на няколко пъти нарушаван от Франция и Германия, двете най-големи икономики на Еврозоната, без те да бъдат наказани за това.

И все пак е рано да се счита, че е време за еднозначна оценка на монетарния съюз. Защитниците му посочват Ирландия и Испания като примери за успех в Еврозоната, както и общия икономически подем от миналата година, воден от Германия, като признак за това, че монетарният съюз може би най-после навлиза в силата си. Преди всичко друго те могат обаче да се похвалят със силата на самото евро. Не само, че дългосрочните лихвени проценти в Еврозоната са по-ниски от онези в САЩ. По-впечатляващ е фактът, че еврото измести долара като парична единица на международния пазар на ценни книжа. Не е ли Европа, след седемте слаби години от 1999 насам, на прага на други седем, по добре познатия библейски маниер?

Ролята на Германия, традиционният мотор на Европа, все още си остава не съвсем ясна. Обединението с ГДР възстанови статуса на страната до положението от началото на 20-ти век, като стратегически централна държава на континента, най-голяма по население и с най-голяма икономика. Но по-дългосрочните предимства от обединението все още трябва да бъдат демонстрирани. В международен план, берлинската република при всички случаи стана по-самоуверена, отхвърляйки някои следвоенните си задръжки. През последното десетилетие немските военновъздушни сили се завърнаха на Балканите, специални части участват във военни действия в Западна Азия, а немският флот патрулира източното Средиземноморие. Но това винаги бяха само части от по-големи операции, ръководени по правило или от НАТО, или от ООН. Дипломатическите жестове бяха много по-важни от военните. При Шрьодер бяха развити много тесни връзки с Русия, в една антанта, която се превърна в най-отличителната черта на неговата външна политика (впрочем, Франция и Италия се опитваха да ухажват Русия не по-малко настоятелно, но с далеч по-малко икономически козове в ръката). В самата Европа червено-зеленото правителство, въпреки добре рекламираната му липса на генерационни комплекси, никога не си позволи да разклаща общата лодка толкова силно, колкото бяха го правили техните предшественици християндемократи. Всъщност, от 1991 насам не е имало акция, сравнима с едностранното признаване на Словения от страна на правителството на Хелмут Кол, с което се започна последващия разпад на Югославия. Меркел направи успешни ходове за заобикаляне волята на френските и холандски избиратели, но тя разбира се не е в състояние да го направи сама: за това й беше необходима помощта на Париж и Хага. Изгледите за каквато и да било немска хегемония в Европа, разглеждана класически, в момента изглеждат много отдалечени.

Част от причината за сравнително скромния профил на нова Германия е цената на самото обединение, която в момента възлиза на повече от един трилион долара, натоварвайки страната за години напред със стагнация, висока безработица и нарастващ държавен дълг. Франция, ако и да не е точно икономическа хрътка, постоянно задминаваше Германия, демонстрирайки по-висок икономически ръст в продължение на цяло едно десетилетие, от 1994 до 2004, като увеличи брутния си национален продукт повече от два пъти за първите пет години от новия век. През 2006, дългоочакваното значително германско възстановяване най-после се получи и местата бяха разменени. Водещ износител в света в момента, Германия изглежда във форма, която може би ще й позволи отново да получи ролята на икономически доминираща европейска сила, която тя имаше в годините на Шмид и ранния Кол. По онова време скъперническата парична политика на Бундесбанката държеше съседите здраво за гърлото. С еврото, тази форма на натиск вече е невъзможна. Но онова, което заплашва да я замени, е забележителното потискане на заплатите, на което се основава германското възстановяване. Между 1998 и 2006, средната цена на труда в Германия на практика спадна – едно зашеметяващо постижение: реалните заплати спадаха в продължение на седем последователни години, докато в същото време те нараснаха с около 15 процента в Англия и Франция, а с между 25 и 35 процента в Испания, Италия, Португалия и Гърция. В момента средиземноморските страни страдат от драстична загуба на конкурентоспособност, която предсказва трудно време за цялата южна част от Европейския Съюз. По-сурови форми на немската мощ, демонстрирани чрез пазара, а не чрез централната банка, може би са на път да се появят. Прекалено рано е да се изключва от сметката една регионална Grossmacht.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Германия е обединена в продължение на вече 16 години. Общата валута е факт от осем години насам. Разширението на ЕС е малко повече от тригодишно: би било странно, ако резултатите биха били по-ясни от тези, с които разполагаме. На практика разширението към изтока беше поставено в ход през 1993, а завършено – поне до момента – едва през тази година, с приемането на Румъния и България. От една страна е ясно защо то би трябвало да бъде може би основният източник на задоволство в днешния хор на европейско себе-възхваляване. Всичките девет „страни-пленници“ от Съветския блок бяха интегрирани в Съюза без каквото и да било боксуване. Само страните с някогашен независим комунизъм, по времената на Тито и Ходжа, все още очакват да бъдат приети, и дори там беше поставено начало със Словения. Капитализмът в източна Европа беше възстановен плавно и бързо, без ненужни забавяния и унижения. В тази новоосвободена зона, икономическият растеж е значително по-бърз, отколкото сред големите икономики на запад.

Формалното обединение на двете половини от Европа е историческо постижение от най-висш ранг. И това е така не защото страните от изтока са били приети отново в един общ дом, съществуващ от векове насам, от който ги е откъснала само тоталитарната хватка на съветска Русия – както твърдят това идеолозите на Централна Европа като Милан Кундера. Разделението има по-дълбоки корени и се простира много по-далеч назад в историята на континента от времето на Ялтенския пакт. Реалността всъщност е, че още от времето на Римската империя насам, земите, заемани сега от новите страни-членки, са били почти винаги по-бедни, по-малко образовани и урбанизирани от техните западни съседи: жертви на номадски нападения от Азия; подложени на едно второ крепостничество, което не е останало спестено нито на германските земи отвъд Елба, нито на сравнително високоразвитата Бохемия; анексирани от Хабсбурги, Романовци, Хоенцолерни и Отомански завоеватели. Съдбата им след Втората световна война беше не толкова нещастно изключение, колкото – говорейки катастрофално – част от нормалния ход на събитията.

Именно това хилядолетно развитие на едно постоянно унижение и потисничество е нещото, което влизането в Съюза обещава най-после да остави назад в историята. При това много по-нашироко, отколкото бе предвиждано в началото: първоначалният план за разширение на Съюза към източна Европа, общ продукт на германски стратези и заинтересувани локални елити, беше да бъдат включени само Полша, Унгария и Чешката Република, като най-сродни държави от региона, притежаващи най-западно-мислещи политически класи, изоставяйки останалите страни на съдбата им. За щастие, това оскърбително ново разделение на Изтока беше избягнато. Заслугата за това трябва да бъде отдадена предимно на Франция, която от самото начало се противопоставяше на един подобен подход, настоявайки за включването на Румъния, което пък направи трудно изключването на България; на Швеция, която поддържаше Естония, със същия ефект за Латвия и Литва; както и на комисията Проди, която в края на краищата предпочете едно цялостно пред евентуалното селективно разширение. В резултат на това се получи едно далеч по-щедро от първоначално предвижданото споразумение.

Но какво може да се каже за икономическите последици от разширението – за самия Съюз? Благодарение на това, че регионалните фондове, отпускани за Изтока, бяха сравнително скромни, финансовата стойност на разширението се оказа значително по-ниска от предвижданата, а търговският баланс е в полза на по-мощните западни икономики. Но това е една сравнително незначителна промяна. Истинската печалба – или сметка, в зависимост от това от коя страна се гледа на нея – се намира другаде. Основният европейски капитал сега има на свое разположение един огромен ресурс от евтина работна ръка, удобно разположен на собствения му праг, не само драматично намаляващ неговите производствени разходи чрез новите фабрики на изток, но и способен да упражнява натиск върху заплатите и условията на работа на Запад. Типичният пример е Словакия, където заплатите в автомобилната индустрия са една осма от тези в Германия и където в скоро време ще бъдат произвеждани повече автомобили на глава от населението от всяка друга страна по света. Именно страховете от износ на фабрики на изток бяха онези, които накараха толкова много германски работници да приемат по-дълго работно време и по-ниски заплати. Но натискът не се ограничава до заплатите. Бившите комунистически държави въведоха плоски данъци, за да насърчат чуждестранните инвестиции, и сега вече се състезават за най-нисък данъчен процент: Естония започна с 26 процента, Словакия предлага 19 процента, Румъния 16 процента, Полша дискутира 15 процента, а България се готви да въведе 10 процента.

Ролята, предназначена за новия Изток в ЕС е, с други думи, доста подобна на ролята, която играе Новият Юг в американската икономика от 1970 насам – една зона от фискални режими, особено добри за бизнес, със слаби или несъществуващи работнически организации, ниски заплати и – следователно – високи инвестиции и по-висок икономически растеж, отколкото в старите региони на континенталния капитал. Както и в американския Юг, този район вероятно ще изостава що се отнася до стандартите на политическа почтеност, поддържани в останалата част от Съюза. Дори и сега, вече сигурни в участието си, някои от регионалните елити вече не се чувстват задължени да демонстрират добро поведение: в Полша например управляващите близнаци нарушават всяка норма на идеологическа коректност, така както тя се разбира в Брюксел и Страсбург. В Унгария специални полицейски части охраняват един политик, който не се срамува да признае открито, че е лъгал избирателите си. В Чехия минават месеци преди парламентът да е в състояние да оформи ново правителство. В Румъния президентът обижда премиер-министъра в открито телефонно обаждане до телевизионно предаване. Но, както в Кентаки или Алабама, подобни провинциални оплесквания по-скоро прибавят малко фолклорен оттенък към сивата обща сцена, отколкото да я развалят по някакъв забележителен начин.

Но всяка аналогия си има своите ограничения. Определената роля на новия Юг в политическата икономия на САЩ зависи в голяма степен от една мощна емиграция, привличана от климата на региона, което му придава демографски ръст, намиращ се далеч над нивото на средния за нацията. За Източна Европа е много по-вероятно да изпраща, отколкото да привлича имигранти. Освен това подвижността на работната ръка в Европа е далеч по-ниска от тази в САЩ, поради очевидни езикови и културни причини. С около една четвърт от населението на Съюза, европейският Изток се намира далеч от способността за упражняване на натиск, която американският Юг притежава в Щатите, да не говорим пък за влиянието на федерално ниво. В момента ефектът от разширението е най-вече онова, което очакваха неговите архитекти: раздуване на ЕС в една огромна зона за свободна търговия, с ново придобита периферия за евтина работна ръка.

Интеграцията на Изтока в Съюза е главното постижение, което почитателите на нова Европа могат с основание да посочат, утвърждавайки неговата жизненост и сила. Разбира се, както със стандартния панегирик на ЕС като цяло, така и тук е налице едно значително разминаване между идеологията и реалността. Общността, която стана Съюз, никога не е била отговорна за „петдесетте години мир“ – една заслуга, често приписвана на Брюксел, но която при всички случаи принадлежи най-вече на Вашингтон. Когато в Югославия избухнаха реални войни, Съюзът на практика дори подпомогна разпалването им, вместо да го предотврати. По подобен начин, публицистите в съюза често твърдят, че без разширението източна Европа никога не би достигнала сигурното пристанище на демокрацията и че вместо това най-вероятно би затънала в нови форми на тоталитаризъм и варварство. Този аргумент действително е по-съществен, тъй като ЕС контролираше и изискваше стабилизацията на политическите системи в региона. Но той не изигра никаква роля в отхвърлянето на режимите, създадени от Сталин и има само малко основания да се смята, че която и да било от страните, в които те бяха съборени, е била на път отново да изпадне в нова диктатура, ако не е била спасителната ръка на комисията. Разширението без съмнение е едно значително историческо постижение и – поне засега – икономически успех, но стандартните преувеличения по-скоро намаляват, отколкото да засилват, значението на онова, което е било постигнато.

 

Източник

 

Пери Андерсън (род. 1938) е известен британски журналист и историк. Той е професор по история и социология в UCРA и бивш редактор на списанието New Left Review.

Pin It