Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 09 Russian Military

 

През лятото на 1992 г. аз и няколко мои колеги журналисти проникнахме в бившата съветска военноморска база Палдиски в Естония, която все още беше заета от руския флот, но трябваше да бъде евакуирана. Разказваше се, че руснаците укрепват, а не изтеглят силите си в Палдиски и ние искахме да разберем дали това е вярно (Не беше).

Бяхме арестувани от руски военноморски патрул – по-скоро от закъсала церемониална почетна гвардия, останала след като огромното мнозинство вече се беше изтеглило или просто се беше прибрало по домовете си – и бяхме учтиво ескортирани до щаба на адмиралското командване, който се оказа почти единствената непокътната сграда, останала в базата. След повърхностен разпит адмиралът ни предложи питие и вдигна чашата си в меланхоличен тост: „За Великобритания и Русия, две бивши велики военноморски сили“.

Спомних си за този тост няколко години по-късно при едно посещение в Киев, когато чух британски дипломат да пита с престорен тон: „Кога Русия ще преодолее нелепата си мания да държи безсмислени военноморски бази в чужбина?“ Тази забележка заема челно място в сбирката ми от западни дипломатически скъпоценности – такива, които надхвърлят лицемерието и лъжливостта и се превръщат в почти трансцедентална липса на самосъзнание.

Британците и французите – за разлика от американците – са в състояние да знаят, че краят на империята обикновено е много объркан случай, чиито последици се проявяват разрушително не в продължение на години, а на десетилетия и поколения; не на последно място в синдромите за величие на бившите имперски държави. Подобно на много хора от моята класа и поколение във Великобритания, аз израснах в сянката на края на Британската империя и дълбокото чувство на загуба и ограничени хоризонти, които това остави след себе си. Затова, когато отразявах края на съветската империя, беше трудно да не почувствам известна съпричастност към това, което преживяваха руснаците.

По-важното е, че сериозното сравнително изследване на края на империите разкрива исторически модели, които са много по-сложни от обичайната картина на „добри“ и „лоши“ актьори – и това със сигурност важи за настоящата криза с Русия заради Украйна.

Близкият изток в много отношения все още се справя с последиците от разпадането на три империи: Османската, преди 104 години, както и френската и британската след Втората световна война. Тези империи оставиха след себе си редица до голяма степен изкуствени, дълбоко вътрешно разделени държави-наследници и ожесточени регионални съперничества. Американската хегемония ту потискаше, ту задълбочаваше тези конфликти. Балканите също продължават да живеят с резултатите от Османската и Хабсбургската империя и техния разпад.

Южна Азия все още се сблъсква с последиците от края на Британската индийска империя, включително най-вече с разделянето на Индия и Пакистан и последвалия конфликт за Кашмир. Както показва и Южна Азия, конфликтите, породени или изострени от империите и тяхното падане, могат да тлеят десетилетия, преди да избухнат: като бунта на източнобенгалците срещу Пакистан през 1971 г. (довел до индийска намеса и създаването на Бангладеш) или гражданската война между тамили и синхали в Шри Ланка, която избухна през 1983 г., 36 години след като Шри Ланка стана независима. В Африка безбройните местни конфликти могат да бъдат проследени поне отчасти до империята и до начина, по който тя е била разрушена, включително най-ужасния геноцид в Руанда, който също се случва повече от 30 години след падането на Белгийската империя.

„Съществува много съществена разлика между морските империи на Западна Европа и сухопътните империи на Турция, Русия и Германия.“

Ролята на империите при възникването на тези конфликти е различна в различните случаи; и докато понякога самите империи са виновни, понякога те се оказват отговорни за местни проблеми, които могат да ограничат, но не и да решат. В много от случаите неразрешимият елемент е създаването на съвременни изключителни национални държави в райони, където преди това не е имало такива институции и където смесването на населението превръща етнически базираните държави в автоматична рецепта за конфликт.

Както отбелязва полският поет Чеслав Милош за полско-литовския конфликт за град Вилнюс, избухнал след падането на Руската империя през 1917 г., този спор просто не може да бъде разрешен (освен с помощта на превъзхождаща сила) в рамките на съперничещия си и взаимно изключващ се държавен суверенитет, в който е бил вписан.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Понякога империите потушават стари местни конфликти, които избухват отново след падането им. Друг път те са изостряли тези конфликти, като са обединявали в една „държава“ етноси, които винаги са живеели отделно. Има и случаи, в които те са задълбочавали тези напрежения чрез политиката „разделяй и владей“. Или пък са облагодетелствали едно местно малцинство за сметка на други (както французите са направили с алевитите в Сирия, а белгийците – с тутсите в Руанда и Бурунди). Понякога са създавали или задълбочавали конфликти, като са насърчавали миграцията по икономически причини.

И много често, разбира се, империите са размествали собственото си население във всички територии, където климатът е бил подходящ за заселване на европейци. Там, където коренното население е било малобройно и унищожено от нови европейски болести (Северна Америка, Австралия, Сибир), тези заселници са установили трайно доминиращо присъствие. На други места (Южна Африка, Алжир, Казахстан) упадъкът на империята е довел до това, че потомците на заселниците са се борили да защитят господството си, да избягат или да се приспособят към управлението на местното мнозинство.

„Опитът на Запада да изгони Русия от Европа се провали. Тя е твърде голяма, твърде мощна и твърде дълбоко вплетена в делата на своите съседи, за да бъде това възможно.“

Много от конфликтите и напреженията, които съпътстваха и последваха края на Съветския съюз, попадат в тези по-широки имперски и постимперски модели. В Кавказ Съветският съюз създава републики, които след обявяването на независимостта си се оказват горчиво разделени по етнически признак. Арменците се разбунтуваха срещу Азербайджан, абхазите и осетинците – срещу Грузия, а чеченците – срещу Русия.

Съветският съюз премества руснаци да работят във фабриките на Латвия и Естония, както британците преместват китайци в Малая и индийци във Фиджи. След обявяването на независимостта си Латвия и Естония установиха неформално споразумение с руските малцинства, подобно на това в Малайзия, където коренното население монополизира управлението и службите за сигурност, а „имигрантското“ малцинство доминира в търговската икономика.

Въпреки тези общи модели съществува много съществена разлика между морските империи на Западна Европа и сухопътните империи на Турция, Русия и Германия. Колкото и да са неприятни някои от конфликтите, свързани с падането на империята, морската имперска сила в крайна сметка може да ги избегне (или поне да избегне отговорността за тях), като се върне у дома по море. За сухопътните империи такова ясно бягство никога не е било възможно. След края на империята те трябва да живеят с конфликтите на собствените си граници, като споровете понякога ги застъпват. От една страна, някои от собствените им етнически малцинства не виждат причина, поради която, след като останалата част от империята се е разпаднала, те също да нямат правото на независимост, с което се ползват другите – само на няколко метра отвъд новата национална граница. От друга страна, етническите малцинства, останали в съседни държави, неизбежно търсят подкрепа и защита от своята родина.

В това ясно разграничение между сухопътните и морските империи обаче има едно огромно изключение: Ирландия и Северна Ирландия, където потомците на британски заселници се борят с непримирима решителност срещу управлението на коренното мнозинство в Ирландия като цяло. Като човек с ирландски произход по майчина линия (макар че, за да се усложнят още повече нещата, аз произхождам от ирландско католическо семейство, което дълго време е било на британска служба), винаги съм се учудвал, че британците са успели да третират историята на своята империя и последиците от нея в Ирландия като въпрос sui generis [уникален], без никаква връзка с опита на други страни.

И все пак Ирландия дава поуки с общо значение. Първият е, че признаването дори на най-големите исторически престъпления (сред които със сигурност се нарежда британското отношение към Ирландия между XVI и XIX в.) не е от голяма полза, когато става въпрос за разрешаване на проблемите, които те са оставили след себе си.

Нито пък законността и демокрацията са от особена помощ. Ирландските националисти винаги са поддържали с безупречна демократична и юридическа логика тезата, че преобладаващото мнозинство в Кралство Ирландия им дава правото да управляват целия остров. Протестантите от Ълстър със същата логика твърдяха, че мнозинството в шестте северни графства и вотът на британския парламент им дават право да останат във Великобритания. Ако Син Фейн[1] спечели мнозинство на север и на референдума се обяви за съюз с Републиката, това ще бъде демократичен и законен резултат. Друг е въпросът дали демокрацията и законността ще предотвратят нова война и дали те трябва да определят политиката на британското правителство. 

В континентална Европа и нейната непосредствена периферия краят на Съветския съюз и Югославия (страна, която сама по себе си е нещастна рожба на края на Османската и Австрийската империя) остави след себе си осем нерешени конфликта и териториални спорове: Босна, Косово, Приднестровието, Крим, Донбас, Абхазия, Южна Осетия и Нагорни Карабах.

Конфликтите в Кавказ бяха разрешени, поне временно, чрез намесата на руската сила; но мирът на Балканите зависи от присъствието на напълно недостатъчен брой войски на НАТО, заплахата от американска намеса и отсъствието на руска такава. Конфликтите в Украйна продължават да се разгарят и да увеличават рисковете от конфликт не само между Украйна и Русия, но и между Русия и Запада.

Тази криза трябваше да покаже поне едно нещо: че опитът на Запада да изгони Русия от Европа се е провалил. Русия е твърде голяма, твърде мощна и твърде дълбоко вплетена в делата на своите съседи, за да бъде това възможно. Най-важното от всичко е, че в краен случай Русия е готова да се бори, за да защити онова, което руският истаблишмънт смята за жизненоважни национални интереси в Украйна и Кавказ; а Западът не е готов, защото при цялото саморекламиране западните елити и население не смятат, че интересите им там са наистина важни, и открито и многократно са заявявали, че не са готови да се борят за тях. Русия даде ясно да се разбере, че макар и да има сериозни резерви относно влизането в пълноправно партньорство с Китай (предвид огромната разлика помежду им по отношение на населението и икономиката), тя ще го направи, ако Западът не успее да се съобрази в значителна степен с ключовите руски проблеми.

При тези опасни обстоятелства е от изключителна важност Франция (надяваме се подпомагана от Германия) да придаде реално съдържание на неясните предложения на президента Макрон за нова европейска архитектура за сигурност, включваща Русия; и ако такава нова рамка може да бъде създадена, тя трябва да приеме като своя първа задача мирното разрешаване на най-застрашителните конфликти на континента. За да стане това възможно, всички европейски участници ще трябва да работят въз основа на принципен, но и прагматичен ангажимент за мир; и да избягват както твърдия юридически подход, така и самодоволството – самодоволство, за което собствените им имперски и постимперски постижения не дават никакво основание.

 

[1] Sinn Féin („Самите ние“) е ирландска републиканска и демократична социалистическа политическа партия, действаща както в Република Ирландия, така и в Северна Ирландия. Бел. пр.

 

Източник

 

Анатол Лийвен е британски писател, журналист и политически анализатор, известен най-вече с изследванията си върху талибаните в Афганистан. Понастоящем е гостуващ професор в Кралския колеж в Лондон и старши научен сътрудник в Института „Куинси“ за отговорна държавна политика.


Pin It

Прочетете още...

Default Image

Перверзна любов

Дубравка Угрешич 01 Ное, 2010 Hits: 20080
Първата родина, Югославия, изискваше…