Защо бедните хора не могат да
пестят? Отговорът може би изглежда заслепяващо очевиден: защото не печелят
достатъчно. Но това обяснение не било достатъчно за Стивън Бробек – то му се струвало прекалено лесно, прекалено пораженческо. Като изпълнителен директор на
Американската Федерация на Потребителите в продължение на почти три
десетилетия, той непрекъснато наблюдава как хората увеличават дълговете и
намаляват спестяванията си. Тази тенденция го обезпокоява. Разбира се, той
мисли, че всеки трябва да пести повече, но се чувства особено загрижен за
съдбата на най-бедните американци. Около девет милиона домакинства нямат
буквално никакви финансови активи – нищо, на което да се облегнат при
непредвидени обстоятелства или пенсиониране. Мислейки именно за тях, Бробек
започна един социален експеримент, целящ да промени спестовните навици на
хората.
За да ги накара да спестяват,
Бробек първо трябваше да разбере защо не го правят. И така той ангажира Джон
Каски, професор по икономика в колежа Суортморе, който пък изпратил един
антрополог да проведе серия от интервюта в бедни общности, една в градската
област Сан Хозе, Калифорния и друга в селските райони на Мисисипи. „Очаквах
хората да говорят за неща като липса на банкова сметка или това, че имат лоша
кредитна история“, казва Каски. „Мислех, че те ще говорят за финансови
неудобства, но вместо това те говореха само за стрес.“ Той открил, че в много случаи хората не
пестят не защото реално не могат, а защото си мислят, че не могат.
Част от тази психологическа
бариера според Каски е социалният натиск да не се пести: в момента когато
хората успеят да заделят нещо, приятелите и семействата им веднага започват да
ги молят за заеми. Но има и други пречки. Хората в двете общности се страхуват
от загуба на социалните помощи ако спестят пари. Много семейства дори не
говорят за спестявания; вместо това те говорят за нещата, които ще продадат в
моменти на отчаяние – колекции от бейзболни картички, фамилни ценности и други
неща с ниска стойност.
Четейки внимателно изследването
на Каски, заедно с друга специализирана литература, Бробек заключава, че
единственият начин да се накарат хората да започнат да пестят е да се премахне
социалният натиск, като същевременно се прокарват скромни институционални
промени. Ключът според него е в това да се създаде мрежа от поддръжка за
спестявания.
Мрежата, която той е създал, се
нарича Америка Пести. Започнал като експеримент в Кливланд през 2000 година,
междувременно проектът се е разпространил в повече от 40 области в цялата
страна и има около 75 000 регистрирани участници. В Кливланд, Бробек е убедил
банките да създадат специални сметки, изискващи никакви или минимални баланси и
такси за всеки участник в проекта. Той е помолил големите работодатели да
провеждат редовни семинари по въпросите на спестяванията, дълговете, семейните
бюджети и потреблението. Доброволци са били обучавани да правят презентации с
енергични послания като „Създавайте богатство, а не дългове!“ След това
започнал да се занимава с въпроси на груповия натиск, стигайки до институции
като църкви и общностни групи.
Общността на Църквата на
Доверието е била мястото, където Черил Вагнер се научила да пести. Вагнер, на
51 години, никога не е разполагала с нещо повече от джобни пари и серия от
безинтересни работи в ресторанти – самата тя ги нарича „блъскане“. В
продължение на 15 години тя е работила с прекъсвания за Макдоналдс, а след това
като сервитьорка във веригата Международен Дом на Палачинките. „Трябва да се
усмихваш по цял ден“ казва тя, без да се усмихва. (Сега тя е помощничка на
стари хора). Тя е майка на две деца и баба на 11 и през последните няколко
години редовно е сменяла адресите си. Когато един след друг умрели племенникът,
племенницата, а накрая и баща й, всяка смърт се натрупвала върху следващата,
докато накрая те се превърнали в едно-единствено скръбно послание: толкова
години блъскане, а накрая тя не можела да си позволи дори цветя за погребение.
Това опустошително заключение я
накарало да обърне внимание когато нейният пастор, Джефри Сандерс, довел през
декември 2005 представител на групата Кливланд Пести. Сандърс окуражил
членовете на църквата да създадат група за спестявания и Вагнер била една от
първите, които се присъединили към нея. Тя си поставила за цел да пести по 50
долара месечно. Това не било дребна цел, като се има пред вид заплатата й по
онова време 2,13 долара на час, плюс бакшиши. Но тя не била сама: 35 църковни
членове започнали да спестяват заедно с нея.
Вагнер спряла да яде извън къщи и
се съпротивявала на изкушенията, предлагани от магазинчетата за стоки от по
един долар в околността. „В продължение на 30 дни не ядох сладки неща и хляб“,
казва тя. „Това спести доста пари“. Дори само откриването на спестовна сметка
било не малко постижение. Вагнер имала лош опит с банките; объркващи такси и
изисквания за минимални влогове ги правели прекалено неудобни. Но в една от
местните банки тя можала да открие сметка по проекта Америка Пести само срещу
пет долара – а освен това за първи път банковите чиновници й се усмихвали.
Около една трета от хората,
посещаващи семинарите на Америка Пести се включват в проекта, а като група те
пестят половината от онова, което си поставят като цел. Средно участниците
успяват да спестят около 65 долара месечно. Това няма нищо общо с големината на
проблема в национален мащаб, Но въпреки това Бробек се чувства окуражен. Да се
пести когато всяко послание по медиите ви кара само да харчите може да се окаже
също толкова трудно, колкото и справянето с някаква пристрастеност. Когато
човек печели малко, всеки спестен долар е нещо като малка победа. През
последната година Вагнер е спестила 500 долара – не на последно място защото
задният й прозорец гледа директно към църквата – спестовната група винаги е
само на няколко крачки от нея.