Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Въпреки че френският президент Еманюел Макрон води пред крайнодясната си претендентка Марин льо Пен в проучванията на общественото мнение преди втория тур тази неделя, проблемите с разходите за живот заемат важно място в кампанията, а милиони избиратели остават нерешителни. Дали на фона на бруталната война на Русия в Украйна Льо Пен не би могла да предизвика политическо земетресение, което евентуално да надмине Брекзит и избора на Доналд Тръмп по своето въздействие върху Запада?

Автор(и): екип на „Project Syndicate“

Докато в миналото признанието на Запада можеше да послужи като щит за някои руски медии, през последните години, и особено след инвазията, предполагаемите връзки със Запада вече са повод за налагане на наказания. Това умишлено дистанциране от Запада се забелязва и в други сектори: През последните седмици руското правителство предприе мерки за закриване на офисите на международни организации като Human Rights Watch, която работи в страната от 30 години, и Московския център „Карнеги“, в който работят много талантливи изследователи и който от 1994 г. насам изготвя задълбочени анализи на руската политика и общество. (Моето собствено изследване на руските медии беше отчасти проведено, докато бях сътрудничка на Московския център „Карнеги“). Редица западни медии също бяха изгонени от Русия, като прекратиха дейността си от съображения за сигурност.

Докато забраната на руските независими медии подчертава една промяна, при която Москва вече не търси одобрението на Запада, закриването на тези западни организации сочи друга, при която всяка останала свързваща тъкан между Русия и Запада, която е улеснявала участието на Москва в международната общност, вече също е разкъсана.

Автор(и): Мария Репникова

В годините преди войната силоваците, както е известен руският елит по сигурността, бяха един от основните центрове на властта в режима на Путин. Като бивш офицер от КГБ самият Путин отдавна разчита на службите за сигурност, за да налага политиката си и да получава важна подкрепа при запазването на властта си. И въпреки че през последните години силовото ведомство беше донякъде засенчено от Министерството на отбраната на Шойгу, никога досега Путин не е изглеждал в такова противоречие със службите за сигурност и военните, както сега. Като се има предвид все по-безпощадната разправа на Путин с тези хора и нарастващото в Москва съзнание, че войната се е провалила, някои наблюдатели се питат колко дълго те ще търпят катастрофалните му грешки.

Подобни въпроси обаче не отчитат историческата връзка между силите за сигурност и руската държава – и особения начин, по който Путин е изградил базата си за власт. Въпреки че последните събития заслужават внимание, те не предполагат по-голям срив на съществуващия ред. Дори в условията на сегашното напрежение вероятността водещи членове на елита в областта на сигурността или военния елит да предприемат стъпки срещу Путин си остава малка. Струва си да се обмисли защо това е така и какво би трябвало да се случи, за да се промени ситуацията.

Автор(и): Андрей Солдатов и Ирина Бороган

Аргументът на Путин, че Украйна винаги е била едно и също с Русия и че е била насилствено колонизирана от западните сили, отдавна е определяща част от неговия мироглед. Още по време на народното въстание на Майдана в Киев през 2013-14 г. Путин твърдеше, че хората, които водят огромните протести, са подкрепяни от Запада фашисти, които се опитват да откъснат Украйна от историческите ѝ корени. (Всъщност протестите изненадаха Запада и въпреки че включваха някои крайнодесни, те не бяха фашистки преврат). А през юли 2021 г., доста преди струпването на руски войски на украинската граница, Кремъл публикува есе от 7000 думи под редакцията на Путин със заглавие „За историческото единство на руснаците и украинците“. В него се твърди, че и Русия, и Украйна имат не само общи корени в езика и вярата, но и обща историческа съдба. След публикуването му есето стана част от задължителната учебна програма за всички военнослужещи в руските въоръжени сили, включително и за тези, които се сражават в настоящата война. Според логиката на Путин всички разделения между Русия и Украйна са дело на западните сили.

Автор(и): Анна Рейд

Съединените щати и Европа не са във война с Русия и не могат да прилагат нито Нюрнбергския, нито Версайския модел към този конкретен европейски конфликт. Затова тяхната мисия е този път да се справят по-добре, отколкото в Минск. Санкциите на Запада срещу Русия и военната помощ за Украйна предоставят истински лостове за въздействие. Вашингтон и европейските му съюзници трябва да използват и разширяват този лост пропорционално на продължаващите нарушения на украинския суверенитет от страна на Русия. Трансатлантическият алианс не може да диктува нищо на Путин. Той може само да помогне на Украйна да се ориентира по пътя към един вероятно незадоволителен мир. Тази унизителна реалност трябва да бъде отправна точка за политиката и дипломацията.

Войната направи външната политика на Русия несъстоятелна. Путин преследва амбиции, които руската икономика и руското държавно устройство няма да могат да реализират. Въпреки че руският президент няма да се преориентира из основи, Русия не може да избегне факта, че целите ѝ надхвърлят средствата. В един момент Путин ще срещне своето политическо Ватерло в резултат на тази война. И когато последиците от неговото превишаване на правомощията се стоварят върху Москва и диктаторът си тръгне, шансът на Украйна за мир, който е нещо повече от временен, може би най-накрая ще се появи.

Автор(и): Лиана Фикс и Майкъл Кимидж

В западната преса се появиха много съобщения, че сега Путин е изолиран, независимо дали това е така, защото е на власт толкова дълго време, или защото не се среща с много хора поради пандемията. Имате ли представа дали този тип съобщения са точни? И имате ли представа с кого разговаря Путин и какъв тип вътрешен кръг има сега? Струва ми се, че хората може би са имали по-добра представа за това кой е бил в неговия кръг преди десет години.

Да. Това е вярно и има причина за това. Преди десет години Путин се вслушваше в поне няколко десетки различни типа хора. Това може би беше много странна колекция от характери: в един момент това беше филмов режисьор с налудничави идеи за руското имперско минало. А в друг момент беше журналист, който беше голям фен на Пиночет. Имаше и някои свещеници. Така че това бяха множество хора, но сега изглежда, че от 2016, 2017 г. насам този кръг става все по-тесен и по-малък. И това, което получавам от моите източници, е, че в наши дни Путин слуша само трима или четирима души. Там е министърът на отбраната Сергей Шойгу, на когото той има доверие, и затова Шойгу изигра главната роля в тази инвазия [Междувременно Шойгу също изпадна в немилост и се говори, че пълното му изчезване от медиите, от средата на март насам, се дължи на сърдечен инфаркт, бел. ред.]. Там е Николай Патрушев, неговият ръководител на Съвета за сигурност и един от най-старите му приятели, който все още е близък с него и беше негов наследник като директор на ФСБ. Вероятно към този кръг принадлежат още един или двама приятели от Санкт Петербург, но това е всичко.

Автор(и): Айзък Чотинер

През 1999 г. Путин дойде на власт, рекламиран не като човек на идеологията, а като фигура с крепко здраве и управленска компетентност. В действителност той беше човек на КГБ, обучен да гледа на Запада, особено на САЩ, като на свой враг и да вижда навсякъде заговорници, които се опитват да отслабят и унижат Русия. Той не създаде комитети, които да разработят национална идея; не откри гореща линия. С течение на времето той установи персоналистичен режим, изграден около неговото покровителство и абсолютна власт. А националната идентичност, която той помогна да бъде прокламирана – либертарианска, имперска, възмутена от Запада – изигра съществена роля в бруталното му нахлуване в Украйна.

Автор(и): Дейвид Ремник

Когато Марина Овсянникова отговаря на телефонното ни обаждане, тя започва да говори бързо. 43-годишната жена казва, че е успяла да си почине за няколко часа след почти два дни без сън. Изглежда малко раздразнена – на заден план продължава да звъни друг телефон, обаждания, които тя отхвърля. „Само секунда, просто в момента е твърде много“.

В понеделник Овсянникова протестира срещу операцията на Путин в Украйна – и то не къде да е, а на живо по време на вечерните новини в праймтайма в студиото на Първи канал. Държавната телевизия е една от най-гледаните в страната. Овсянникова е редактор в телевизията от 2003 г. насам. В интервю за DER SPIEGEL тя разказва за работата си в държавния пропаганден апарат, за годините на лъжи, за потискането – и за страховете си от това какво ще последва.

Автор(и): екип на сп. „Шпигел“

В езика на руското нахлуване в Украйна доминира думата „нацист“ – озадачаващо твърдение за страна, чийто президент Володимир Зеленски е евреин и която миналата есен подписа закон за борба с антисемитизма. Путин започна да прилага редовно думата към днешното правителство на страната едва през последните месеци, въпреки че отдавна нарича прозападната революция в Украйна от 2014 г. фашистки преврат.

Внезапната поява на „нацистката“ ругатня показва как Путин се опитва да използва стереотипи, изкривена реалност и продължаващата травма от Втората световна война в страната му, за да оправдае инвазията си в Украйна. Кремъл представя войната като продължение на борбата на Русия срещу злото по време на известната в страната Велика отечествена война, очевидно разчитайки, че руската гордост от победата над нацистка Германия ще се пренесе в подкрепа на нападението на Путин.

Автор(и): Антон Трояновски

В лабораторията за изграждане на нации, каквато беше бившата империя, Украйна се открояваше със собствени специфики. Някои от бившите съветски републики имаха дългогодишни политически традиции и отличителни езикови, религиозни и културни практики, други – по-малко. Балтийските държави са били независими в продължение на две десетилетия между световните войни. Повечето от останалите републики са имали в най-добрия случай кратък опит за независимост непосредствено след рухването на царизма през 1917 г. За да се усложнят нещата, много от новосъздадените държави имат значително рускоговорящо население, което или не се интересува, или е активно враждебно към новите им национални проекти.

Автор(и): Кийт Гесен

Ще си позволя да направя няколко прогнози:

1. Русия върви към пълно поражение в Украйна. Руското планиране беше некомпетентно, основано на погрешното предположение, че украинците са благосклонни към Русия и че тяхната армия ще се срине веднага след нахлуването. Руските войници очевидно са носили парадни униформи за парада на победата в Киев, а не допълнителни боеприпаси и дажби. На този етап Путин е ангажирал по-голямата част от цялата си армия с тази операция – няма огромни резерви от сили, които може да извика, за да се включи в битката. Руските войски са блокирани пред различни украински градове, където се сблъскват с огромни проблеми със снабдяването и постоянни украински атаки.

Автор(и): Франсис Фукуяма

Една от най-важните аналитични заблуди, доскоро споделяна от автора на този текст и много негови колеги, беше тезата, че САЩ не желаят ескалация на конфликта с Русия, тъй като това ще попречи на най-сериозната им борба – конфронтацията с Китай. Смяташе се, че една стратегическа конфронтация с Пекин много скоро ще наложи на Вашингтон да натовари ресурсите си до такава степен, че няма да може да си позволи да разпилее енергията си в конфликт с Москва. Тази илюзия се основаваше на две хипотези. Първо, че в случай на война в Украйна Америка ще трябва да увеличи разходите си в Европа. Второ, че европейците имат някаква (малка) степен на автономност, ако не в световните дела, то поне в определянето на собствената си съдба.

Всъщност Байдън, както и Тръмп, не остави съмнение, че възнамерява да се противопостави сериозно на Китай и дори може да започне диалог с Москва за тази цел. Сега обаче виждаме, че животът е по-сложен от линейната логика и че същата тази логика може да се окаже път, водещ към аналитична бездна. Събитията от последните дни показаха, че едно е американците да хвърлят Европа в пещта на нова Студена война, а съвсем друго е да се включат сами. Европейските страни, включително бившите неутрални, сега прекъсват всякакви връзки с Русия, изпълнени са с истерия по отношение на всичко, свързано с нас, и се превръщат в основните доставчици на оръжие за Киев. В същото време Европейският съюз разглежда молбата на Украйна за членство, което напълно променя смисъла му.

Автор(и): Тимофей Бордачев

В ранната мъгла на войната, която тепърва започва, виждам четири неща, които Европа и останалата част от Запада трябва да направят. Първо, трябва да осигурим защитата на всеки сантиметър от територията на НАТО, особено на източните му граници с Русия, Беларус и Украйна, срещу всички възможни форми на атака, включително кибернетични и хибридни. В продължение на 70 години сигурността на западноевропейските държави, включително на Великобритания, в крайна сметка зависи от надеждността на обещанието „един за всички и всички за един“, съдържащо се в член 5 от Договора за НАТО. Независимо дали ни харесва или не, дългогодишната сигурност на Лондон сега е неразривно свързана с тази на естонския град Нарва; тази на Берлин – с Бялисток в Полша; тази на Рим – с тази на Клуж-Напока в Румъния.

Автор(и): Тимъти Гартън Аш

Тъй като Галиция е унищожавана на два пъти – като политическа единица през Първата световна война и като общество през Втората, днес тя е обект на двойна носталгия. След 1918 г. Йозеф Рот прави в романа си „Радецки марш“ за Галиция това, което Стефан Цвайг прави за Хабсбургската монархия като цяло в „Светът от вчера“: припомня хармоничния ред, чийто край е сложен от войната. Днес ние, така да се каже, изпитваме носталгия по тази носталгия, по самата възможност да видим в хабсбургската или галицийската култура сценарий за толерантност, а не драматургия на разрушението.

Всяка история на Галиция трябва да пресече тези облаци от мъгла, както разглежданите тук книги го правят по образцов начин. Всяка история на Галиция трябва също така да се противопостави на лекомисленото съвременно схващане, че има пряк път от херцогство Аушвиц до съоръжението на смъртта в Аушвиц. Ууд и Хрисак представят опита на Хабсбургите като национализация на Просвещението, Полак – като провал на Просвещението, а Улф – като фон за разкриване на противоречията на Просвещението. Всички те са прави. Но защо тази идея за напреженията вътре в Просвещението, за недоволството като цивилизация, изглежда толкова позната и толкова правдоподобна? Отговорът на този въпрос може би също води обратно към Галиция, макар и по непознат път.

Автор(и): Тимъти Снайдър

В продължение на векове националните лидери са търсили нови и по-добри оръжия, за да подчинят противници на волята си. На 8 ноември, когато граничните служители в Беларус поведоха стотици мигранти от Близкия изток към полската граница при Кузница-Бружги и ги насърчиха да преминат, те въведоха в историята на войната един особено нов вид въоръжение: имиграцията.

Правителството на Беларус, ръководено от човека, често наричан последния диктатор в Европа, Александър Лукашенко, е затруднено от международни санкции от лятото на 2020 г., когато той потуши общонационален бунт срещу демонстративно фалшифицираната си победа на президентските избори. Санкциите, наложени от Европейския съюз, Съединените щати и други страни, хапят здраво. През юни Лукашенко започна да предлага безпрепятствено преминаване на хора от Близкия изток в Европа – първо до Минск, столицата на Беларус, а след това, често с правителствен автобус, до границите на Полша, Литва и Латвия, всички членки на Европейския съюз. „Това е организирано от Лукашенко“, каза ми в едно скорошно интервю Габриелиус Ландсбергис, министър на външните работи на Литва.

 

Автор(и): Декстър Филкинс

Преди тридесет години Бундестагът гласува да се премести от заспалия Бон в новообединения Берлин. По онова време имаше много тревоги, че промяната може да означава появата на една по-националистическа Германия, но дори и най-притеснените наблюдатели не можеха да си представят, че в центъра на новата стара столица, на историческия остров в река Шпрее, един ден ще възкръсне огромен пруски кралски дворец. Защитниците на новия дворец твърдят, че като дом на Хумболтовия форум – колекция от предмети от Африка и Азия – той демонстрира желанието на Германия да се включи в „диалога на културите“. Това е неискрено. Фасадата на сградата, спонсорирана отчасти от германския бизнес и свидетелстваща за задушаващ, филистерски културен климат, е нейното истинско послание – кода на ерата на Меркел.

Скоро след падането на Берлинската стена консервативни западногермански интелектуалци започват да твърдят, че дворецът трябва да бъде възстановен. Той е разрушен през 1950 г. по заповед на Валтер Улбрихт, източногерманския лидер; само един портал – от който комунистът Карл Либкнехт е обявил Германската република през 1918 г. – е запазен и включен в сградата на Политбюро. Мястото остава празно до 1970-те години, когато ГДР издига „Дворец на републиката“ – голяма модернистична кутия със златни прозорци, в която се помещава не само безвластният парламент на страната, но и ресторанти, боулинг, различни културни заведения (там са изнасяли концерти Хари Белафонте и Карлос Сантана), както и галерия с произведения на изкуството под надслов: „Позволено ли е на комунистите да мечтаят?“

Автор(и): Ян-Вернер Мюлер

ЕС, изправен пред проблеми от всички страни и уморен от разширяването, позволява на България да постъпи така, както преди това го позволи и на Гърция. Съюзът пропилява възможността да действа енергично като стабилизиращ фактор и по този начин да изпрати сигнал към целите Балкани. Той възприема малодушното мнение, че това са двустранни проблеми, които страните трябва да решат помежду си. През декември 2020 г. Чешката република и Словакия, подкрепени от Австрия, се противопоставиха срещу това ЕС да превърне тълкуването на историята в критерий за приемане: „Няма да позволим на [Европейския] съюз да бъде съдник на нашата обща история, на начина, по който се идентифицираме, или на езика, който използваме. Тези въпроси принадлежат на засегнатите страни и ние сме тук, за да ги подкрепим“. Това не промени българското вето, което беше потвърдено на 22 юни 2021 г.

Автор(и): Нада Бошковска

Наскоро бяха публикувани няколко доклада на различни международни организации, в които се описва състоянието на правата на човека на Балканите. Такива доклади за малцинствата и правата на човека едва ли представляват новост, нито пък са изключителен идеологически страничен продукт на дипломацията след края на Студената война. Те са били в обращение и в миналото, особено след Заключителния акт от Хелзинки през 1975 г., най-вече под формата на доклади на Amnesty International, посветени на състоянието на правата на човека в страните от бившия Източен блок. Разпадането на Съветския съюз в края на 1980-те години доведе до пренастройване на световния ред. Защитата на правата на малцинствата в целия свят се превърна в един от основните приоритети на тази „нова ера“ вероятно не толкова по хуманитарни причини, колкото поради дипломатически съображения. Във всеки случай в този контекст докладите на някои N.G.O. (Minority Rights Group, Helsinki Watch и др.) или дори онези на Държавния департамент на САЩ придобиха първостепенно значение. Вече стана ясно, че в един бързо променящ се и нестабилен свят докладите за малцинствата оказват силно влияние върху общественото мнение и често се използват в международен план като най-ефективните механизми за упражняване на дипломатически натиск.

Автор(и): Яковос Д. Михайлидис

България има значителни проблеми с корупцията и прането на пари. Въпреки това Европейският съюз е готов да приеме страната като следващ член на еврозоната. Мнозина се опасяват, че това може да се окаже лоша идея.

Автор(и): екип на сп. „Шпигел“

Грешката на Запада след 1989 г. не беше в това, че празнувахме случилото се в Берлин, Прага, Варшава и Будапеща като триумф на либералните, европейските и западните ценности. То действително беше всичко това. Грешката ни беше, че си въобразихме, че това вече е нормата, новото нормално състояние, пътят, по който върви историята. Така например неоконсерватори като Пол Улфовиц, изглежда вярваха искрено, че ако просто се свали еднопартийната диктатура в Ирак, върху нейните руини бързо ще може да се изгради демокрация, както това стана върху руините на Берлинската стена. И две поколения журналисти – тези, които бяха там, когато стената падна, и тези, които искаха да бъдат там – погрешно възприеха Арабската пролет като друга 1989 г. Тридесет години по-късно виждаме, че случилото се в Европа през 1989 г. далеч не е новото нормално, а голямо историческо изключение, уникално, единствено по рода си.

Автор(и): Тимъти Гартън Аш

Като цяло, поради богатството и достъпността на документацията, както и поради факта, че двете системи са се наложили в една и съща държава, Германия предлага най-добрата възможна основа за сравнение на нацизма и комунизма. Тук Гелатели не може да стигне много далеч в сравнението, тъй като все още не е работил достатъчно върху Щази, но той предлага една интересна обща черта. Макар че очевидно няма един-единствен тип доносник или информатор, очевидно почти всички те са били мъже. Гелати е открил, че 80 % от писмата с доноси до нацистката партия са от мъже. От досиетата на Щази знаем, че само около 10 процента от доносниците са били жени. Би било интересно да научим дали същото се е отнасяло и за Русия.

Автор(и): Тимъти Гартън Аш

В културния багаж на Запада, Централна Европа отдавна не е задължителна част. Това важи с особена сила за англоговорящия свят, но французите не са много по-добри. За създателите на общественото мнение и политическите лидери от Уилям Шекспир до Невил Чембърлейн границите на цивилизацията се простират не по-далеч отвъд териториалните стремежи на по-срамежливите каролингски монарси. И това, което през 1938 г. вече е било ограничено виждане, след 1945 г. стана положително късогледо.

До голяма степен това е последица от завладяването на половината европейски континент от Съветския съюз. На изток от Виена народи и земи, за които дотогава не се знаеше почти нищо, изчезнаха напълно от полезрението. Но в културно отношение може би още по-голямо значение има изчезването на Германия, тъй като именно германците и техният език са служили като жизненоважен проводник в Европа между Изтока и Запада, като едновременно са обединявали и разделяли идентичността на континента между Русия и Атлантическия океан.

До 1945 г. терминът „Централна Европа“ има специфично германско звучене, което отразява дотогавашното доминиращо място на Германия в региона. От Метерних, който пръв разработва темата, до Фридрих Науман (чийто труд Mitteleuropa от 1915 г. кодифицира съвременната му употреба), самата концепция за някаква зона от Европа, наречена централна, паразитира върху проблема за германското обединение. В средата на XIX в. (например в трудовете на Фридрих Лист) Централна Европа се отнася до широко замислен икономически съюз, базиран в Прусия и австрийските земи, но простиращ се от Копенхаген до Триест. Докато формата и териториалният обхват на обединена Германия си остават неясни, а в региона не са създадени други национални държави, бъдещето на географския център на Европа може да се представи по много различни начини.

Автор(и): Тони Джуд

Централна Европа се завръща. В продължение на три десетилетия след 1945 г. никой не беше говорил за Централна Европа в сегашно време: идеята беше нещо като [историите на] Ниневия и Тир. В немскоезичните земи самата дума Mitteleuropa сякаш беше умряла заедно с Адолф Хитлер, оцелявайки само като призрачния надпис Mitropa върху вагоните-ресторанти на [източногерманската железопътна компания] Дойче Райхсбан. Дори в Австрия, както беше отбелязал бившият канцлер Фред Синовац, „допреди десет години не беше позволено дори да се споменава думата Mitteleuropa.“ В Прага и Будапеща идеята за Централна Европа продължаваше да се цени в между съгласни възрастни [consenting adults] в частни разговори, но от публичната сфера тя беше изчезнала също толкова напълно, колкото и на „Запад“. Пост-Ялтенският европейски ред [тоест съглашението за зачитане на следвоенните граници в Европа] диктуваше строга и единична дихотомия [разделение на две]. Западна Европа имплицитно прие тази дихотомия, като под етикета „Източна Европа“ беше сложила на едно и също място всички онези части на историческите Централна, Източна Централна и Югоизточна Европа, които след 1945 г. попаднаха под съветско владичество. ЕИО пък довърши семантичния трик, като запази изключително за себе си неуточненото название „Европа“.

Но през последните няколко години отново започнахме да говорим за Централна Европа и в настояще време. Тази нова дискусия възникна не в Берлин или Виена, а в Прага и Будапеща. Човекът, който повече от всеки друг допринесе за видимостта на [този разговор] и на Запад, е чехът Милан Кундера. (Вижте известното му есе „Трагедията на Централна Европа“). Впоследствие германците и австрийците внимателно започнаха да реабилитират по различни начини тази концепция, която някога бяха разглеждали като толкова собствена. Източногерманският лидер Ерих Хонекер говори за опасността от ядрена война в Mitteleuropa. Западногерманският социалдемократ Петер Глотц казва, че Федералната република е „гаранция-сила за културата на Mitteleuropa“, каквото и да означава това. А наскоро във Виена Курт Валдхайм беше домакин на симпозиум с електризиращото заглавие „Heimat Mitteleuropa.“ [Родината Централна Европа] Една отстъпка пред новата актуалност на идеята за Централна Европа идва дори от централния орган на Полската обединена работническа партия Trybuna Ludu, който по-рано тази година публикува бляскава атака срещу онова, което нарече „Митът за Централна Европа“.

Налице е поне един основен смисъл, в който терминът „Централна Европа“ (или „Източна Централна Европа“) очевидно е полезен. Ако той просто напомня на някой читател на американски или британски вестник, че Източен Берлин, Прага и Будапеща не са съвсем в същото положение като Киев или Владивосток – че Сибир не започва на Checkpoint Charlie – тогава той служи на добра цел. Същото важи и за случая, в който той напомня на американски или британски студенти, че академичното проучване на този регион може да бъде и нещо повече от бележки под линия към Съветологията. Но разбира се, гласовете от Прага и Будапеща, които наченаха тази дискусия, имат предвид нещо много по-голямо и задълбочено, когато говорят за „Централна Европа“.

Автор(и): Тимоти Гартън Аш

Страната заплашва да се разпадне на отделни племена

Либералната социоложка Каролина Вигура се притеснява от политическата и културна поляризация на страната си. Тя отбелязва, че е задействана динамика, при която и двете страни се разминават във все по-радикални посоки – особено след въвеждането на ограниченията срещу абортите, които всъщност се намират под пълна забрана. „PiS показа, че не се интересува от това какво мислят гражданите с различни политически нагласи“, казва тя. Вместо да участва в обществен дебат за абортите, правителството се произнася чрез политики на твърда ръка. „Ние, либералите, се чувстваме не само победени, но и унижени.“ Тя казва, че политическият климат все повече се определя от „гнева“ в Полша. „Страната заплашва да се разпадне на племена, които говорят все по-шумно и по-шумно, но едва ли се изслушват.“

Страхът, но преди всичко омразата, надделява. Преди две години мъж намушка и уби с нож либералния кмет на Гданск. Изследователите на общественото мнение отбелязват също, че политическите конфликти все повече се превръщат в проблем и в личните отношения. Все повече хора казват, че няма да допуснат човек с различни политически възгледи да се ожени за член от семейството им.

А междувременно компромисът между опозицията и управляващата партия – основен принцип на всяка функционираща демокрация – изглежда невъзможен. Така например, те се карат от месеци насам кой да бъде новият омбудсман за граждански права. Решението за назначението ще се вземе от парламента, където PiS има мнозинство, но ще трябва да бъде съгласувано от Сената, който е в ръцете на опозицията. Това не е реалистична опция в Полша, почти 17 години след като тя стана член на ЕС.

Автор(и): екип на сп. „Шпигел“

Често чуваме да казват, че ЕС е специфичен политически ансамбъл, творение, което е по-лесно да бъде дефинирано негативно, отколкото позитивно. Това, съвсем очевидно, не е парламентарна демокрация с характерното за нея разделение между правителство и опозиция, съперничество между отделни партии за власт, отчетност пред избирателите. Не съществува нито разделение между изпълнителна и законодателна власт по американски модел, нито връзка помежду им по британски или континентален модел, при който изпълнителният орган бива узаконен от едно изборно законодателно тяло и носи отговорност пред него. Тук е в сила по-скоро обратното: едно неизбрано изпълнително тяло държи монопола върху законодателната инициатива, докато съдебната система, разполагаща с независимост не подлежаща на никаква конституционна отчетност или контрол, взима решения, без значение дали те са съобразени или не с договорите на които формално се базират. При разискванията и решенията на ЕС правилото е потайност, където е възможно, и единодушие като краен изход от тях.

По думите на Джандоменико Маджоне, най-проницателния либерален критик на общността, в света на ЕС „езикът на демократичната политика е до голяма степен неразбираем“. Според него „тук моделът не е Атина, а Спарта, където народното събрание гласува с да или не предложенията на Съвета на старейшините, но няма право да издига собствени предложения“. Политическата култура на ЕС прилича на тази от епохата на европейската Реставрация, „когато политиката е била монопол на кабинети, дипломати и висши чиновници“. Менталният и институционен habitus на Стария европейски режим е все още жив в „уж постмодерната система на управление на ЕС“. С една дума, политическият ред на съюза е чиста проба олигархия.

Автор(и): Пери Андерсън

Те лесно биха могли да споделят една и съща класна стая – тийнейджърът-имигрант и учителят-ветеран, известен с ангажираността си да насажда идеалите на нацията, формирайки онзи вид връзка, която е превръщала поколения от новодошли имигранти във френски граждани.

Но Абдулах Анзоров, 18-годишен младеж, който е израснал във Франция от 6-годишна възраст и е плод на нейните държавни училища, отхвърли тези принципи чрез акт на ужасяващо престъпление, което шокира и разгневи Франция. Обиден от карикатурите на пророка Мохамед, които учителят Самуел Пати (47) е показвал на класа в урок по свобода на словото, миналата седмица тийнейджърът го обезглави с дълъг нож, преди да бъде застрелян от полицията.

Убийството подчертава нарастващите предизвикателства пред тази система, тъй като Франция става все по-разнообразна, расово и етнически. Към настоящия момент вече две или три поколения от новодошли имигранти са се борили за интеграция във френското общество.

Решителната защита на карикатурите от страна на президента Еманюел Макрон доведе до вълнения и в чужбина. Няколко мюсюлмански държави, включително Кувейт и Катар, започнаха бойкот на френски стоки в знак на протест. В официална реч турският президент Реджеп Тайип Ердоган постави под въпрос психичното здраве на г-н Макрон, подтиквайки Франция да отзове своя посланик в Турция.

Автор(и): екип на в. „Ню Йорк Таймс“

Свен-Георг Аденауер, член на консервативния Християндемократически съюз (ХДС), е окръжен администратор в Гютерсло повече от 20 години. На перваза на прозореца му е поставена в рамка снимка на дядо му: бившият канцлер на Германия Конрад Аденауер.

Миналата седмица областният администратор е разпоредил спирането на производството в завода на Тьониес. Сега той отговаря за управлението на хаоса и не се страхува да признае, че задачата е „напълно непосилна за сегашните административни структури и хора.“ Предишния ден е бил принуден да изпрати началника на кризисния си екип у дома, тъй като той е страдал от твърде много стрес и изтощение.

В този момент говорителят му влиза в офиса с още една лоша новина: Толкова много хора са се втурнали към центъра за тестване, че лекарите са решили да прекратят работата. Добре, отговаря Аденауер, просто ще трябва да отворим повече тестови центрове.

Всяка сутрин областният администратор получава информация за броя на заразените хора от района си, които не работят в месната промишленост. Аденауер казва, че в момента има около 30 случая, които нямат нищо общо с Тьониес. Това е „наистина нищо“, казва той. Онова, което го тревожи реално, е опасността, идеща от онези работници на Тьониес, които не спазват правилата за карантина.

В момента Аденауер изпраща мобилни екипи, служители от службата за обществения ред и преводачи, за да поддържат контакт с хората от Тьониес, които са длъжни да остават по домовете си. Областният администратор казва, че в един от скорошните дни екипите му не са успели да намерят 18 процента от работниците – почти един на всеки пет.

 

Автор(и): екип на списание „Шпигел“

Шпигел: Как изглежда структурният расизъм в Германия конкретно?

Ясемин Шоман: Един пример е расовото профилиране от страна на полицията, което означава, че някои хора са обект на по-чести проверки без вероятна причина, поради фенотипни характеристики, като цвят на кожата. Проучванията показват също, че учителите систематично оценяват децата по-лошо, ако имената им не звучат по немски. Това не се основава на някакви съзнателни умонагласи, като например, че учениците с турски имена са по-малко интелигентни. По-скоро то се основава на автоматичното предположение, че те идват от среда в неравностойно положение. Тук имаме сливане на множество характеристики на дискриминацията, като етнически произход и класа.

Шпигел: Могат ли тези учители да бъдат обвинени в расизъм?

Шоман: Често недоразумение, особено в Германия, може да бъде, че за расизъм може да става дума единствено ако подобен тип отношение е било умишлено. Расизмът обаче не трябва да се разглежда само като проблем на хора със зли намерения. Трябва да се обърне внимание и на структурите и институционалните процедури, при които хората могат да бъдат поставени в неравностойно положение без умишлена злоба.

Шпигел: Откъде идва това недоразумение?

Шоман: Твърде дълго вече в Германия расизмът и антисемитизмът се смятат за исторически явления. Много хора вярват, че, примирявайки се с престъпленията на националсоциализма, ние сме ги преодолели. Според това разбиране расизмът е явление, което съществува само сред десните екстремисти.

Шпигел: След атаките на ксенофобски палежи в Золинген и Мьолн през 1990-те в Германия се разрази дебат за враждебността, проявявана към чужденците в ежедневието.

Шоман: Това е вярно. Но вниманието на хората бързо се насочи към други теми. Между другото, би било интересен точно тук да поговорим за терминологията.

Шпигел: Как точно?

Шоман: Думите „Ausländerfeindlichkeit“ и „Fremdenfeindlichkeit“ – буквално „враждебност към чужденци“ и „враждебност към непознати“ – са алтернативни форми на завоалиране, които са се утвърдили в тази страна. Това е така, защото концепцията за раса е табу [в обществения разговор], поради престъпленията на националсоциалистите.

Автор(и): Ясемин Шоман, Катрин Елгер

Степента на емиграция от Източна и Централна Европа след 1989, която пробужда опасенията от национално изчезване, помага да се обясни дълбоко враждебната местна реакция срещу бежанската криза от 2015-16, макар че в страните от региона са се заселили толкова малко бежанци. Можем дори да предположим, че антиимиграционната политика в един регион без имигранти е пример за онова, което някои психолози наричат ​​подмяна [displacement] – защитен механизъм, чрез който в този случай умовете несъзнателно заличават една напълно неприемлива заплаха и я заменят с друга, която също е сериозна, но значително по-лесна за управляване. Истерията около несъществуващите имигранти, които ще залеят страната, представлява подмяна на една реална опасност (обезлюдяване и демографски срив) с друга, илюзорна такава (имиграцията), чието име просто не може да бъде назовано.

Автор(и): Иван Кръстев, Стивън Холмс

Иван Кръстев и Стивън Холмс твърдят, че нелиберализмът в централна източна Европа днес е част от едно глобално оспорване на западната либерална хегемония. В интервю за австрийското онлайн-списание Eurozine Кръстев отговаря на въпроси относно тезите си, като обсъжда какво се е случило с надеждите от 1989, защо дисидентството не може да бъде приравнено с антикапитализма или дори либерализма, и защо обясняването на новия авторитаризъм като обратна реакция срещу „имитационния императив“ не е равносилно на тривиализиране на неговата идеологическа същност.

Автор(и): Иван Кръстев, Саймън Гарнет, Река Кинга Пап

И така, ето го най-голямото предизвикателство на момента: наистина ли първо трябва да изгубим всичко, за да го намерим отново? Роден в дълбините на европейското варварство преди повече от 70 години, килнат към криза поради високомерието, породено от онзи либерален триумф отпреди 30 години, наистина ли този проект за една по-добра Европа трябва да се спусне отново надолу чак до варварството, преди хората да се мобилизират отново, за да го върнат обратно? В едно време, в което личните спомени като онези, които вдъхновяваха европейската страст на Бронислав Геремек, започват да се изличават, въпросът на въпросите е дали колективната памет, култивирана от историци, журналисти, романисти, държавници и кинематографисти, може да ни помогне да научим уроците от миналото, без да се налага да го преживяваме отново.

Автор(и): Тимъти Гартън Аш

В началото на март най-големият германски таблоид, Билд, обяви: „Един призрак витае над Германия, призракът на експроприацията“.

Обикновено склонен към преувеличения, в този случай германският вестник не беше напълно погрешен: през последните месеци малко теми се обсъждат в Германия толкова разгорещено, колкото въпроса за конфискацията на собственост. И кой стои зад всичко това? Една базирана в Берлин гражданска инициатива, чиято цел е да бъдат конфискувани 200 000 апартамента от най-големите наемодатели в града, след което да бъдат превърнати в социални жилища.

Ако всичко върви по план, през следващата година в Берлин ще бъде проведен референдум, който би могъл да принуди правителството действително да извърши тези исторически експроприации. Предложението за „експроприиране на Deutsche Wohnen and Co“ посочва конкретно най-големия собственик на недвижимо имущество в града – Deutsche Wohnen, но на мерник са взети всички основни собственици.

И докато активистите виждат във всичко това безпрецедентна възможност да извоюват обратно града си от лапите на финансовия капитал, консервативните и либералните коментатори, политиците и инвеститорите предупреждават срещу завръщането на държавния социализъм в стил Германска демократична република. Рейтинговата агенция Moody's вече заплаши да понижи кредитния статус на Берлин, ако предложението за отчуждаване бъде превърнато в реална политика.

Автор(и): Лукас Хермсмайер

Основната пречка срещу упражняването на реално преходно правосъдие в Испания се състои в самия характер на тамошния демократичен преход. Враговете на Франко никога не са успели да го свалят (той умира мирно в собственото си легло), и това позволява на авторитарния режим да бъде представен като демокрация след смъртта на диктатора. По-малко очевиден фактор е културата на политически консенсус, която идва с тази промяна на режима. Едно от заключителните споразумения на прехода е „пактът за забравяне“. Широко подкрепяно от обществеността, все още травмирана от спомена за гражданска война и нетърпелива да продължи с демокрацията, това политическо споразумение обвързва политиците от целия идеологически спектър, с цел да се избегнат всякакви разговори за това кой носи отговорност за конфликта и забраняване на каквато и да е публична политика, която би могла да възвърне паметта за него. Всичко това се прави, за да се позволи на демокрацията да се консолидира колкото е възможно по-неконфронтационно.

В Испания се счита за нарушение на пакта за забравяне дори и само да се докосват теми като репарации, извинения и възпоменания на жертвите. Единственият повод, по който обсъждането на гражданската война тук се счита за оправдано, е да се подчертае необходимостта да не се говори за нея. През 1986, на петдесетата годишнина от началото на войната, единственият официален акт, отбелязващ случая, беше едно изявление на премиера Фелипе Гонзалес, в което той отбеляза, че „братоубийственият характер на гражданската война я е направил неподходяща за възпоменание“. Към това се добавяше: „Гражданската война е история и вече не е част от реалността на страната“. Фактът, че това изявление идва от първия ляв ръководител на правителство в страната от епохата на републиканците насам, само подчертава важността му.

Автор(и): Омар Енкарнасион

Тридесет години след 1989, „Патосът на свободата“, за който някога говореше Гаспар Миклош Тамаш, е заменен в много източноевропейски страни от патоса на авторитарната нация. Причината, поради която в дългосрочен план патосът на свободата не се отплащаше за източноевропейските държави, се състоеше в това, че твърде много хора в Европа, с нейните порести граници, упражняваха правото си на свободно движение. Хайде на запад! С този лозунг през 1980-те години беше рекламирана една западногерманска марка цигари, чието послание по онова време все още притежаваше утопична притегателна сила. След падането на Стената, въображаемото желание ненадейно се превърна в жизнеспособна опция. Хората започнаха да гласуват с краката си и да се преместват в по-западни страни, където печелеха повече. Именно в тази история на емиграцията Холмс и Кръстев виждат психологическата причина за настоящата доктрина на херметическо затваряне срещу имиграцията. Границите – така аргументират те – се превръщат във фокусна точка на новата идеология, не само за да изключват чуждите, но и за да задържат вътре онези, които все още са останали. Отвореното общество се превръща в образ на врага; затвореното общество и обвързаността със силната, хомогенна държава, отблъскват хората от обединена Европа и разцепват ЕС чрез „Стени на лоялността“.

Автор(и): Алaйда Асман

В търсене на източниците на днешната нелиберална революция в Централна и Източна Европа не трябва да се насочваме нито към идеологията, нито към икономиката, а към натрупаната враждебност, предизвикана от централната роля на мимезиса в хода на реформите, проведени на Изток след 1989 г. 

Автор(и): Иван Кръстев, Стивън Холмс

Прочетете още...

Не без нацията ми

Волфганг Щреек 26 Авг, 2017 Hits: 10849
Нациите и техните държави, твърдят, са…

Съседи

Ян Томаш Грос 27 Авг, 2012 Hits: 17176
На 8 януари 1949, в малкото градче Йедвабне,…