Баба ми мечтаеше за отказания свят. Тя беше от поколението, принудено да живее в затворените граници – нещо, което много малка част от моето поколение може изобщо да си представи, камо ли да го усети такова, каквото е било.
Вкъщи все още се пазят документи от Народния съд, разрешителни за апартамент и разписки колко ще им струва, въпреки че са били собственици на отнетата им земя. За разлика от голяма част от репресирания интелектуален елит, семейството на баба ми са били селски хора – до смъртта си тя разказваше за отнетите им волове, добитък, вършачки и тъй нататък. Грехът им е бил, че прадядо ми е имал завършена гимназия и е бил счетоводител по царско време. Това е достатъчно, за да бъдат обявени за „врагове на народа“, на вуйчо ми по-късно да му бъде отказано да следва военно и да изпълни мечтите си да бъде част от българската армия, а майка ми едва не се разминава с медицината. Когато в малкото градче, където живеят, един от партийните доносници чува баба ми да говори срещу режима, ѝ казва, че майка ми може да го отнесе заради нея; баба ми му отвръща, че ако това се случи, ще хване целия град от четирите ъгъла и ще го запали, ако ще да е последното нещо, което ще направи. Ей такъв човек беше.
Отказаният свят се оказа много различен от това, което си представяха те, разбира се. Майка ми, която днес е лекар в Германия, често разказва за експлоатацията и дискриминацията спрямо източноевропейците. Други свестни хора от нейното поколение, на родените през 60-те и нататък, не могат да се справят с фактите, че и в Европа и САЩ има и национализъм, и популизъм, и несправедливост, и експлоатация, и трудности. Много от тези българи заминаха като гурбетчии, като евтина работна ръка, като професионалисти. Някои от тях успяха да построят живот, вечно чужди на чуждото място. Други от тях се предадоха на горчивината и се обърнаха към миналото – щом и този свят е грозен, по-добре да се върнем в миналия, където поне бяхме млади, светът беше малък и прост, а ние бяхме потискани, но бяхме заедно. И от живота си на Запад започнаха да копнеят за Изтока – без обаче да имат смелостта да го живеят.
Ние, децата и внуците, влязохме в света като равни. Не чакахме за визи, бяхме една идея по-уверени и по-малко се срамувахме, че сме българи, бяхме приети в европейските университети и се изучихме наравно с децата на Европа. Годините в Сорбоната в Париж бяха сред най-трудните, които съм преживявала. Бях единствената чужденка, източноевропейка, в целия ми випуск. Постоянно ме питаха дали не съм дошла на обмен. Карах двойна специалност, прекарвах по над 40 часа в университета, успоредно се опитвах и да работя, да пиша в България. По едно време се появи една рускиня, предполагам от богато семейство, която прекарваше лекциите в това да гледа различни дрехи в интернет и да си поръчва разни неща, а после отиваше при професорите и ги молеше да бъдат по-меки с нея, защото френският и английският не са ѝ майчини и не може да се очаква да се справя като другите. Французите бяха разбиращи. Аз никога не си позволих да кажа, че съм чужденка – това се разбираше само, когато говорех френски, защото имам лек акцент. Повечето изпити бяха писмени, първите години езикът беше бариера, после го победих. Завърших в топ 10% и в двете специалности. Когато излязох от магистъра в Амстердам, вече имах близки приятели от почти всяка една европейска държава – Франция, Люксембург, Полша, Италия…
Влязохме в този свят като равни благодарение на същото членство на България в ЕС, което позволи на държави като Германия да наемат българи като евтина работна ръка. Което прати българите във Великобритания и позволи –преди да дойдат по-подходящите „други“, сирийските бежанци – българите, поляците и румънците да бъдат сочени с пръст като ненужните чужди от политици като Найджъл Фараж. Днес много са забравили това, но аз все още го помня, защото някъде по това време за пръв път започнах да пътувам из Европа. В 8 клас беше първата ми екскурзия извън България, в Австрия, и баба ми плака, а аз тръгнах с някаква странна тежест, помъкнала със себе си две поколения несбъднати очаквания и мечти за друг свят. После направих обмен по Комениус в Румъния, други приятели и познати, които останаха да учат в България, направиха Еразъм във Франция, Германия. Френските ми колеги пътуваха за семестър до Италия, Испания, Великобритания. Запознах се с португалци, които ми разказаха за масовата емиграция от Португалия към Франция, защото за тях Португалия е бедна, а Франция – богата. Смесихме езици, светове, истории. Любимата ми история – за потомка на френски благородници, чиято баба е отлъчена от семейството ѝ, след като се жени за ирландец, бунтовник на ИРА. Внучката им е най-красивата и нежна жена, която познавам. Като от приказките.
Много от младите ми приятели се установиха на други места в Европа. Други, обаче, се върнаха и продължават да се връщат. Мисля, че за мен също наближава този момент, на хоризонта е. Разбрахме, че бягството на родителите ни е повече бягство от ужасяващата история, която са преживели, отколкото от определено място. И научихме, че чуждото място също кърви отнякъде, просто ние не сме го знаели. Научихме, че няма нищо срамно да бъдеш българин. През 2023 български писател спечели международна литературна награда. Разбрахме, че на нашия език могат да се пишат световни книги. Разбира се, умните сред нас винаги са го знаели, но такива символни моменти са важни с причина. Българското изкуство, артисти, имена започнаха да се прочуват по света. През 2024 излязох с още 26 писатели на Европейския литературен фестивал в Лондон. Аз бях България в Европа. И беше прекрасно.
Защо пиша всичко това? Защото Шенген и ЕС не са утопия. Европа се дъни в България, дъни се и на други места. С подкрепата за корумпирани политици, с презрението си към Балканите, с нежеланието си да приеме това многообразие, за чието единство претендира. Както в България, така и в Европа има политика, има и корупция. Но идеята на Европейския съюз не е утопия, а единство в справянето с проблемите. Принадлежност към една обща история не само с нейните постижения, но и с нейните недостатъци и тежко наследство. И надеждата, че имаме по-голям шанс да се справим с всичко това заедно, отколкото поотделно.
Принадлежността на България към европейската общност е политически, исторически, културен факт. Европейската принадлежност не е донорство, не е икономическа изгода и не е политическа маневра – тя просто е факт. Исторически в България винаги е имало две сили: тази на желаещите Запада и тази на желаещите Изтока. И нито една не може да победи, защото България съдържа в себе си и двете, да не говорим за една още по-голяма, неизговорена жилка – наследството ни от Османската империя, която ни е оформила исторически много повече, отколкото руската.
Знаете ли, разбрах, че съм българка, когато заминах в Европа. Разбрах, че съм европейка, когато дойдох да живея в Щатите. Принадлежността към регионалните и световните общности не води до загуба на нравите и традициите, до претопяване – точно обратното. Човек по-добре вижда силните страни на собствената си държава и култура, по-добре вижда слабите. Това, за мен, е единството в многообразието.
И знам, че България все по-уверено ще чертае своя път в европейската общност, където принадлежи. Комплексите за малоценност, склонноста ни към идеализиране и копнежът ни по авторитети се претопява и ще се претопи в сигурното ни място на масата, на която се решават проблемите, които засягат всички ни. Ще преоткриваме традициите си, историята си, замърсени от половин век комунистическа пропаганда, изкривени от имперските прочити на историята преди това. Ще става все по-ясна разликата между патриотарство и родолюбие. Литературата ни ще се превежда на все повече езици, все повече български автори ще стъпват на сцената като европейски и световни такива, изкуството ни ще продължава да бъде оценявано, както се случи тази година на Биеналето, а българите все повече ще се чувстват част не само от България, но и от Европа, от света.
Аз съм европейка не заради Европейския съюз, а защото принадлежа към Европа с целия си ген – физически, културен, цивилизационен. Защото съм европейка вярвам, че от мен зависи Европейският съюз да работи така, както трябва, според вярванията, които споделяме. И понеже съм живяла в държави и на места, чиито системи смятам, че трябва да пламнат, за да има адекватна промяна, с увереност мога да кажа, че Европа не е от тях. И че като европейци имаме много по-голям шанс да влезем в бъдещето, отколкото много други хора. Промените, за които мечтаем, светът, който искаме, няма да бъдат постигнати срещу Европа, защото това е да вървим сами срещу себе си.
Не бих казала, че празнувам Шенген. Никога не съм харесвала превъзнасянето и патоса, идеализирането, кланянето пред авторитети. Но вярвам, че Шенген е естественият път на България и част от оптималната среда, в която тя да се развие като пълноценна държава. С всичките си традиции, истории, хора. Защото те заслужават свобода на движението – буквално и преносно. Европа е тази свобода. Такава, каквато си я направим.
