Украинската криза е поредното доказателство, че „класическата война“, каквато я помним от учебниците, си остава само някакъв „романтичен спомен“ от XVIII в., от времената, когато първо са се разменяли дипломатически ноти, войната се е обявявала официално, а армиите на враждуващите държави са излизали на бойното поле с различни, ясно разпознаваеми униформи. Днес войната е без разлика между фронт и тил: тя се води от лица с качулки, от всякакви „групировки“ или „опълчения“ (в Славянск, Крематорск или другаде), нанасящи „удари“ в тила, докато се прикриват като с „жив щит“ с жени и деца от „своите“.
Така беше в бивша Югославия, така е в арабския свят (не само в Сирия), същата „мръсна война“ днес се води в Украйна. Досущ според съветските наръчници за „партизанска война“, по които инструктори от социалистическия лагер десетилетия наред обучаваха бойци във Виетнам, Латинска Америка или Палестина.
Тъкмо това придава на днешната война характера на „случайна гериля“, както я определя в нашумялата си книга („The Accidental Guerilla“, 2009) австралийският експерт Дейвид Килкалън. По-точно става дума за воденето на въоръжен конфликт отвъд всякакви правила – гадна смесица между гражданска война, диверсионна дейност и метеж, с която нито една днешна държава не би се ангажирала публично, независимо от имперските си амбиции. Все пак са изковани някакви правила в международната общност, които Съветът за сигурност на ООН би трябвало да прилага.
На терен нещата обаче изглеждат другояче.
Впрочем още през XVIII в. германската военна мисъл изковава термина „малка война“ (Kleinkrieg): става дума за тактика, с която малки, мобилни отряди действат в тила на врага, унищожават неговите продоволствени бази и разрушават комуникационните му пунктове, избягвайки сблъсъка с големи армейски части.
Интересното е, че когато през 1757 г. руските войски се сблъскват в Източна Прусия с малки отряди на „опълчението“ (Landmiliz), тъкмо Русия официално протестира, обвинявайки Прусия, че потъпква „нормите на международното право“. Урокът обаче е бързо усвоен: във войната срещу Наполеон фелдмаршал Кутузов изцяло използва тактиката на „партизанската война“, наричана още „народна война“. Да не говорим как това се повтаря и разгръща в съветски времена с „Великата отечествена война“.
Така че Путиновите „зелени човечета“, които сега действат в Крим и в Източна Украйна, имат зад гърба си солидни руско-съветски традиции.
Новото е в „политическата подплънка“ на днешното руско имперско начинание. В това че една голяма световна държава, възползвайки се от разнобоя в международната общност, си позволява открито да прибегне до тактиката на т. нар. „хибридна война“ (Hybrid warfare), с чиито методи си служат организации като „Хизбула“ или държави в „санитарния списък“ на демократичния свят.
А иначе самата методика на „хибридната война“ е добре позната на военните експерти. Тя съвместява класическите военни средства с прийомите на „партизанската война“ и „кибервойната“, а отговорността задължително се стоварва върху действащите на терен неясни формирования и някакви „бандеровци“ или „фашисти“.
И трябва да признаем, че в краткосрочен обхват тактиката няма как да не е печеливша.
1. Защото, реално погледнато, какво в момента върши Русия?
Нищо особено, освен военни учения на границата с Източна Украйна, което на дипломатически език означава, че тя оказва „легитимен натиск“ върху Киев, подсилен от присъствието на около 40 000 руски войници.
Всичко друго се извършва според рецептите на „хибридната война“: Москва е в постоянен контакт с местни рускоговорящи сепаратисти, връзките с които официално се отричат. Нищо, че тези „народни опълчения“ са обучавани и ръководени от руски военни инструктори, което им дава възможността да действат отвъд принципите на Женевската конвенция, но това трябва да се доказва във всеки отделен случай.
2. Тактиката на „хибридната война“предполага максимална гъвкавост.
Още не бяха погребани жертвите на „Евромайдана“ в Киев, когато Путин, след краха на „евразийска Украйна“, спешно инфилтрира в Крим около 30 000 свои „зелени човечета“. Без опознавателни знаци. Без да уведоми никого. Така тези „вежливи воини“, както ги назовава и възпява вече в песни днешна Русия, завзеха летището, радиото и телевизията, пощите и всички „възлови точки“ на полуостров Крим, с което присъединяването му към Руската федерация бе на практика предрешено.
А когато Киев и международната общност остро реагираха (макар и само вербално), пламна напрежението в Донецк и околностите, където от „местни опълчения“ бе провъзгласена и сепаратистката „Донецка република“.
На което властта в Киев реши да отговори с „антитерористимчна опарция“. И докато вниманието на всички бе съсредоточено върху жертвите в Славянск или Крематорск, последва нов „удар в тила“: „Антимайдан“ в Одеса, бунт на проруски сепаратисти, за да се стигне до кървавите сблъсъци от 2 май и смъртта на десетки хора.
Всичко това се извършва планомерно и последователно пред очите на цял свят.
Силните козовете на Кремъл са в това, че Путин не се отчита пред никого, може да извършва каквито си иска „спецоперации“, а и се ползва с широка подкрепа след умело разпалената пропагандно-шовинистична кампания.
3. На терена на „хибридната война“ демокрациите винаги и видимо са по-слаби.
И Европа, и САЩ са длъжни да проверяват всеки факт на място. Не само деянията на проруските „опълчения“, но и на „десния сектор“ в Одеса.
Затова и политическата реакция на Запада е винаги по-бавна. Внимателно се проучват свидетелствата за случилото се в Одеса, където ситуацията е доста заплетена и витаят не малко съмнения. Кой всъщност е разрешил да се срещнат руските и украински агитки на „Черноморец“ (Одеса) и „Металист“ (Харков)? Кой, зад гърба на милиционерския кордон, е стрелял по привържениците на „Единна Украйна“? Как тълпа безпрепятствено е обсадила Дома на профсъюзите в Одеса и чии ръце са го подпалили? Все въпроси, до болка известни в историческа перспектива и от други имперски проекти – от „изстрела в Сараево“, дал началото на Първата световна война, та до подпалването на Райхстага, закрепило Хитлер на власт…
4. Отговорът на демокрациите.
Непрекъснато се изтъква, че европейските и американски санкции срещу Москва са много слаби и те не биха могли да възпрат Путин.
И това е така, поне в краткосрочен план.
Вече е повече от ясно какво иска Путин. След като с анексирането на Крим той постави международната общност пред „свършен факт“, сега тактиката на „хибридната война“ трябва да му гарантира „завоюваното“. Необходима му е „известна ивица земя“ на север от Крим, откъдето полуостровът да може да се снабдява с газ, ток и вода, а също и Одеса. Тогава Русия ще има пълен контрол над черноморското крайбрежие и си открива път към Приднестровието, където местните проруски сепаратисти са провели референдума си още през 2006 г., когато „за“ присъединяване към Руската федерация са гласували 97, 2%.
Проблемът на Путинова Русия е, че тактиката на „хибридната война“ носи за самата държава много сериозни заплахи – не само в международен, но и във вътрешен план – на южните й граници в Кавказ, както и в Източен Сибир, където вече живеят немалко китайци и се оформя сериозен геополитически срез.
Със сегашните си действия Путин на практика „минира“ ней-сигурната си граница – със Запада.
Да не говорим, че Русия я очакват колосални икономически загуби. По най-груби изчисления в момента от Руската федерация са изтекли 67 млрд. евро инвестиции. А до края на годината техният размер може да достигне 160-170 млрд. евро, което е непосилно за руската икономика, където вече се наблюдава спад от 14%.
В този смисъл поетапно засилващите се санкции на Запада няма как да не доведат до сериозен ефект в дългосрочен план.
Вече се планира блокирането на глобалните платежни системи на Visa и MasterCard, което на практика ще изключи Русия от международните финансови пазари. Путин e на път да ускори нещата с намерението си да изиска от тях депозит в размер на близо 4 млрд. долара, за да заработи руска разплащателна система от 1 юли (както ще въвежда и руски Google).
Има обаче неща, които просто не могат да се случат.
Едно е да откъснеш няколко парчета земя според рецептите на „хибридната война“: чрез „вежливи войници“, които, с помощта на „вежливи танкове“ или на „вежливи куршуми“, идват на помощ на „вежливи опълченци“, които ги чакат с „цветя в ръце“.
Това е възможно, но до време.
Съвсем друго е да надделееш финансово над огромни пазари като ЕС и САЩ, за да наложиш на цял свят своите икономически правила.
Там „хибридът“ на „вежливостта по руски“ просто няма как да проработи.
