„В цялата история на света, във всички значения на думата, да бъдеш евреин е страст. Гордост, която струва скъпо. Чест и низости. Страдание. Делириум. Евреите са непрекъснато разпъвани на кръст от един свят, който те разбират и преобразяват и над който властват повече от всеки друг.“
Жан д’Ормесон, „История на скитащия евреин“
Да се изследва взаимодействието между две култури, на практика означава да се изследва обменът на ценности.
Евреите живеят в българска среда практически от основаването на Българската държава[1]. Векове наред те на вълни се заселват на българска територия – дългогодишно съжителство, което не може да остане без следа. От евреите българите възприемат някои черти от кухнята и от бита, научават някои специфични похвати в търговията. Далеч по-голямо е влиянието на българската култура върху еврейското население в България, което е нормално – колкото и доминиращата да заимства от субкултурата, толкова повече тя оказва влияние върху нея[2]. Две са големите вълни на изселване на евреите от България – не поради гонения и антисемитизъм, а по личен свободен избор – от втората половина на 40-те до към 1953 г. и след 1989 година. Втората вълна – като най-близка – лесно може да бъде изследвана, за да покаже елементите на взаимно влияние между двете култури.
Когато се пише за изселването на български евреи в Израел през последните седем-осем години, следва да се имат предвид някои важни неща:
За разлика от изселническата вълна в края на 40-те и началото на 50-те години, промените от 1989 година заварват България практически без ефективни еврейски структури[3]. През 1951 година все още функциониращата Консистория обявява, че повече не може да издържа Еврейския научен институт и той скоро е ликвидиран и прехвърлен към Института по балканистика към БАН. По този начин на практика се слага край на последната еврейска институция. Вече са предадени на народната власт болници, училища, имущество на еврейски кооперации. Впрочем в еврейските училища не достигат деца за сформиране на паралелки, не са назначени и учители по иврит. Петата конференция на еврейските общини от 20 април 1952 година поставя въпроса дори за еврейската идентичност на хората, не поели пътя на изселването в Израел. На конференцията дори е казано, че „Не сме българи, но и не принадлежим към формиращата се еврейска нация“[4]. Последният удар е нанесен през м. октомври 1955 година от Секретариата на ЦК на БКП, който постановява „Напълно да се отхвърли принципът на представителството на Консисторията на еврейското население в България. Представител на евреите в България е нашата народна власт, а не Консисторията.“[5]. Освен национални структури (ОКПОЕ трудно може да се приеме за структура, представляваща евреите подобно на Консисторията), отсъстват и представителствата на международните еврейски организации. Още след края на изселническата вълна от България са си тръгнали Джойнт и Еврейската агенция. Отделно от това политиката на БКП е заклеймяване на „международния ционизъм“ – дума, която не означава нищо за почти никого от не еврейски произход.
Първите изселници тръгват с изключителен ентусиазъм (подпомогнати и от съответните ционистически организации и институции). Те ясно си дават сметка, че градят нова държава, повечето са наясно, че отиват „на голо поле“ и фактически започват от нулата. „В самото начало живееха по десет семейства в една барака и не съм и предполагал, че един ден пред дома ми ще расте фиджоя“ – каза ми един български изселник от 1950 година. Съвсем другояче стои въпросът с изселниците след 1990 година. Повечето от тях отиват при роднини и приятели; в София започва да действа Еврейската агенция и новите олим[6] тръгват с информация за това, какво ги очаква в новата страна, и за възможностите, разкриващи се пред тях. Повечето от младите изселници изтъкват различни причини за заминаването си. На първо място стоят икономическите причини и по-големите възможности за реализация. Някои тръгват поради това, че тръгват родителите им. За някои емиграцията просто е едно предизвикателство. Неотдавна във вестник „Труд“ се появи материал за Израел, в който се говореше за това, че младите се подсмивали на разказите на възрастните за някогашния живот в палатки, за изграждането на държавата на ново място. Новите изселници очевидно искат бързо да постигнат неща, които в България са били отдалечени в необозримо бъдеще. Единият от героите на този текст каза преди време: „Гласувах за Нетаняху, но сега съжалявам – парите за олим хадашим[7] (Израелската държава отпуска на всеки новопристигнал определена сума, част от която е безвъзмездна, а друга – дългосрочен кредит) рязко бяха намалени.“ Текстът, който следва, в никакъв случай не е изследване, тъй като не се опира на представителна извадка. Той е по-скоро анализ на промяната у двама души, поели пътя към Израел след 1989 година, и на това, как тя откроява някои ценностни елементи, които не биха могли да се проявят без продължителното формиращо участие на българската култура. Герои на анализа са двама души на приблизително еднаква възраст – около 30 години. И двамата са с израелски паспорти. И двамата преди заминаването си за Израел са следвали в България медицина. Между другото, дълго след заминаването си двамата по страничен път откриват, че са служили заедно в БНА. Просто името и фамилията на единия не са еврейски и в армията не са се преживявали като сънародници – нещо характерно за българските евреи. Единият изживява себе си като евреин, но живее в България; другият разсъждава за себе си по-скоро в категориите на българин, но живее в Израел. Тъкмо това разминаване предизвика интереса именно към тези хора. Първият от двамата[8] в момента е на 30 години. Живее в Израел от 1992 година. Още в София той се отказва от медицината и завършва кинорежисура в университета в Тел Авив. Два негови документални филма са показвани по израелската телевизия и са носители на различни награди: „Transfer“ – за възродителния процес в България, и „Фелафел – българско сирене“, от който е взето и заглавието на настоящия текст. Вторият е лекар психиатър. Живее в България. Разговорите с тях са водени в течение на няколко години, последните – в периода декември 1998 – март 1999 година.
„Ти се опитваш да сравняваш две места, докато за мен въпросът е много по-сложен – става дума за две времена, за две действителности, които в никакъв случай не са само географско понятие. Или може би са точно такова?“ – писа ми по Интернет Режисьорът.
„В Израел се сблъскваш със съвсем различна ценностна система“ – казва Лекарят. Тези думи съвсем ясно издават, че и двамата имат ценностна система, формирана от българската култура. За Режисьора това е по-нормално – както вече беше казано, той разсъждава за себе си повече в категориите на българин. „Твоето еврейство или начинът, по който го възприемаш, винаги са били – меко казано – непонятни за мен. Може би човек трябва да дойде в Израел, за да разбере колко безсмислено и лишено от всякакво съдържание е понятието евреин. И по-точно от това – да разбере колко чужд може да се чувства сред онези, които са от неговата – как да кажа – кръв? религия? съдба?“ – казва ми той. Режисьорът е чужденец, емигрант, „попаднал в чужда страна: не може да приеме безвъпросно местните обичаи и норми, те са само един възможен вариант, възприема ги рационално, защото те не будят спомени, не са част от него. Очевидното става проблем, сигурността на навика – напрежение, самота. Нещо повече: съществуването на чуждите норми поставя под съмнение собствените му норми, онези, които носи от своята родина – подкопава вярата в нормите изобщо. Рационален навик; разбран, изучен обичай – не е ли това самата формула на отчуждението?“[9] Що се отнася до Лекаря, той може да бъде видян всеки петък вечер в младежкия клуб на Бейтама[10], което до голяма степен говори за самоопределението му като евреин. Между двамата има съществена разлика в причините за емиграция в Израел. Лекарят заминава за Израел, воден от предизвикателството. Той иска да провери способностите си за адаптация в чужда среда. Денят му в Израел обаче по нищо не се отличава от деня му в България.
„Аз поне дойдох тук, воден от мисълта за един по-смислен и no-достоен живот, а вместо това открих колко силно съм бил свързан с миналото си. Споменът за България бе толкова силен, че вероятността да се върнем ни се струваше все по-реална.“ – казва Режисьорът в прекрасния носталгичен филм „Фелафел – българско сирене“. В същия филм казва и „Аз няма вече къде да се върна – нито в България, нито в Израел..., най-малкото защото и на двете места нямам къща.“ А малко по-нататък: „Усещането, че съм чужденец, че не принадлежа на това място (Израел – Р. Л.), днес вече е изчезнало. Имам прилична заплата и скандалите между мен и *** (съпругата му, която е българка), чиято основна причина бяха парите, са вече, слава Богу, зад нас. От около месец имаме дори нова кола. В края на краищата би трябвало да се чувствам щастлив – имам жена, която е истински приятел, а това никак не е малко.“
Какво е това противоречие? Как да се определи тази носталгия? У всеки човек миналото съществува под формата на знаци. Културата е ценностна система, но ценностите в нея, символно кодирани, се предават от поколение на поколение. Част от тази система е относително устойчива, можем да я наречем и „традиция“; друга част е променлива – в нея влизат идеологии и принадлежност към определена социална или друга група. От дадена възраст нататък детето научава, че е евреин, българин или някакъв друг. И тогава се стига до парадокси. Емигрантът в България е евреин, в Израел – българин. Самата основа на ценностната му система се разклаща. Дипломата, която си придобил в България, или социалното положение се оказват без всякаква стойност. За да станеш лекар, трябва да започнеш да учиш отначало. Заминаването по икономически причини не е изключителна привилегия за българските евреи, улеснени от политиката на Израел (доктрината „Голда Мейр“) и завръщането на Еврейската агенция Сохнут в България. Според една статистика за един период от около пет години близо 500 хиляди млади хора са напуснали България. Въпросът не е в тази цифра, вярна или не. По-същественият въпрос е доколко очакванията им са се сбъднали и дали икономическата стабилност и просперитет се оказват достатъчни за щастие извън родината. Една от причините за заминаването на Режисьора е желанието да се занимава именно с кино. Той изоставя медицината в България и записва кинорежисура в университета в Тел Авив. Но: „Правенето на филми ми се струва все по-нереално. Работя с компютри, вместо да работя с хора“ – из филма „Фелафел – българско сирене“. Днес той е съсобственик (заедно с двама колеги от университета) на малка продуцентска къща и притежава 12 процента от акциите на LanCom – една от добрите израелски фирми в областта на компютърните комуникации и софтуер.
До окончателното решение за връщане в България или оставане в Израел двамата сменят различни професии, обикновено далеч от квалификацията им. Режисьорът например е бил последователно разносвач на пици, куриер, техник по инсталиране на сигнални уредби в домове на възрастни хора, които да се свързват чрез тях с болницата или полицията. В Израел денят и на Лекаря, и на Режисьора протича така, сякаш са в България. Лекарят през деня е на работа, вечер излиза с приятели и познати „на кръчма“. Режисьорът става в 9.00 часа. На работа е от 10.30 до 18.30, малко почивка в къщи, кръчма, разходка или телевизия, „а ако музата е наоколо“, отива да пише, да проявява снимки (наскоро си е направил фотолаборатория) или да играе бридж в Интернет. „Разликата е в това, че тук (в Израел – Р. Л.) се бачка... Впрочем, освен това, че тук доста се работи – или поне глупавите като нас го правят – животът не е no-розов, по-цветен или no-щастлив, отколкото в България. В България страшно ме дразни това усещане за скапаност, за отпуснатост и мързел, на което навремето и аз съм се предавал. За сметка на това от много работа се затъпява, но затъпяването на индивида е най-висшата степен на цивилизация, до която човечеството е достигнало.“
Лекарят не остава в Израел, а се връща в България, защото или трябва да се откаже от медицината, или да започне да учи отначало – т. е. да загуби три години следване, защото никой не му признава положените в България изпити (това е характерно за всички, завършили в България медицина – не само в Израел, но и почти навсякъде по света). Оказва се, че един съществен момент от миналото му, една важна за него и за страната, от която идва, ценност се е оказала нищо. И Лекарят се връща в България. Той е убеден, че е отговорил достойно на предизвикателството, убедил се е, че може да се справи с всичко в новата за него среда. Но и за него съществува един проблем – не по-малък от проблема с медицината.
* * *
„В Израел хората считат, че ако имаш работа – всичко ти е О. К. – каза ми той при един разговор в Еврейския дом. – Но ние, българите, все гледаме в канчето на другия, все се стремим към това да сме най-добри във всичко и съответно най-добре.“ „Филмите ми стоят в чекмеджето, защото не съм доволен от тях... – казва Режисьорът. – А има филми, които ако бях ги направил аз – щях да съм доволен“.
След като в началото казахме, а двамата ни герои потвърждават, че смяната на „географското понятие“ България с „географското понятие“ Израел по същество е среща на две коренно различни ценностни системи, добре би било да кажем няколко думи за ценностните системи. За представяне структурата на ценностната система съществуват два модела: вертикално йерархичен, еднолинеен структурен модел на Рокич; и „звездоподобен“[11]. Според Рокич, структурата на ценностната система, а съответно и характеристиките на ценностния избор се проявяват най-точно в процедура на ранжиране. Изследваното лице следва да подреди относително голяма група ценности от гледна точка на тяхната значимост, започвайки от най-важните и постепенно слизащ надолу до най-незначителните. Основни постулати на метода са: а) Всеки два ценностни обекта могат да бъдат сравнени и оценени според степента на тяхната значимост за даден индивид. Равенство в значимостта на сравняваните обекти не се допуска; б) Съществува строг и I единен критерий за оценка на ценностната значимост. Този критерий представлява „абсолютен еталон“, с чиято помощ се извършва процедурата на сравняване; в) Ценностната система има вертикално-йерархичен характер. Съществува и друг модел на ценностна система – т. нар. „звездоподобен модел“. При него ценностите се представят образно като звезди, подредени по степен на яркост. Значимостта на всяка ценност, представена чрез своята яркост, е относителна, а не абсолютна, както е в модела на Рокич. За да се определи мястото й в йерархията, следва нейната значимост да бъде сравнена със значимостта на всички останали ценности в системата.
– В еднолинейния вертикален модел неравенството между ценностите се интерпретира глобално, транзитивно и структурно. В звездоподобния то е локално, не транзитивно и функционално;
– Моделът на Рокич предполага, че ранжирането има абсолютен характер. При звездоподобния модел оценъчният критерий не е абсолютен, а относителен; И при двата модела се предполага неравенство в значимостта на всеки две ценности. Но:
– По Рокич ценностната система е еднолинейна вертикална структура, притежаваща устойчив и абсолютен характер. Звездоподобният модел ни предлага йерархична структура с относителен и сравнително неустойчив характер. И двата модела се използват от психологията. Но погледът в настоящия анализ е no-скоро антропологичен. Той изследва другостта. И ако ние привеждаме тук описание за ценностните модели, то е, защото се търсят определени разлики. Според нас ранжирането на ценностите не може да бъде нито глобално, нито абсолютно, както е при модела на Рокич. Считаме, че отделните ценности могат да променят своя ранг, да сменят позицията си във вертикалната йерархия. Такава смяна най-често се наблюдава при смяна на обществено приетия културен модел (например в периоди на преход, когато се забелязва „висока“ семиотичност на поведението) и при взаимодействие с други култури. Във всяка култура, счита Рут Бенедикт, съществува една обща „тема“, една обща конфигурация, която „ориентира“ действията, мисленето и чувствата на индивидите. Да се изучава даден национален характер, означава да се изучава „заученото културално поведение“.
Според множество автори чувството за принадлежност към етническа група (защо само етническа? – Р. Л.) изпълнява основна интегрираща функция за общността. Съществува обаче проблемът за историзма. Според Стоянова-Бонева „Етническите процеси в едно съвременно общество се развиват „лавинообразно“ в сравнение с „мудността“ на етническите промени в традиционното общество например. От друга страна, пълно е единомислието сред изследователите, че етническите компоненти на социалната психика изостават в сравнение с другите й елементи. Така или иначе изследователят на националния характер не може да не съобрази факта на интензивни социо-културални промени за всяка съвременна нация“[12]. И тъй, ако използваме определенията на Красимира Байчинска, български евреин, попаднал през последните години в Израел, получава „ценностен стрес“, който застрашава да прерасне в „ценностна криза“. Преди около две години във в. „Еврейски вести“ се появиха разказите на две момчета от българската диаспора, които тогавашният главен редактор на вестника „интелигентно“ беше определил като „За и против алията“[13]. Едното момче обясняваше, че се е наредило отлично, че се е намерил благодетел (д-р Бен Яков), който да го протежира и да му помогне да го приемат в университета; другото момче се оплакваше, че е било принудено да отиде за известно време в армията (нещо задължително за всички граждани на Израел, включително и за новите заселници, което между другото се смята за чест в Израел). Разказвачът заявява, че не знае какво би направил, ако го принудят да стреля по други хора. Това било категорично против неговата вяра и убеждения. Въпросният млад човек е заминал за Израел без ни най-малка представа не само какво го очаква, но и за ценностната система на културата, в която (вероятно) се е надявал да се впише. Впрочем, не съм напълно убеден, че младежът е бил съвсем наясно и със своята ценностна система (въпреки изявлението за убежденията му). Това може да звучи странно на фона на всеобщо известната еврейска способност за приспособяване. „Закон е законът на страната, в която живееш“ – казва един еврейски равин през средновековието. Не по-малко куриозен е случаят с млада госпожица, която се завръща от Израел сравнително скоро след заминаването си. Обяснението й е, че едва стъпила в Израел, нейните роднини я устроили на работа. Господи! – та това е нещо, за което много хора в Израел (а и в България) могат само да мечтаят. Въз основа на няколкото разказа вече можем да посочим някои сериозни разминавания в ценностите: Българинът е индивидуалист, израелецът – мислещ колективно; израелецът се грижи за държавата си, българинът очаква грижа от държавата; израелецът свързва просперитета със стабилността, със стремежа към съвършенство, българинът – със стремеж към върха; за израелеца ключът е в спокойствието и сигурността – дълги години унижаван, за българина ключът е в достойнството. Действително, при срещата на тези толкова противоречиви ценности резултатът може да бъде и ценностен стрес. Но защо ли в Израел считат, че една от най-успелите групи в страната са българските евреи? Вероятно защото тези ценности не са толкова противоречиви, колкото изглеждат на пръв поглед. Така изброени – в опозиционни двойки – те всъщност са моментална снимка на едно естествено развитие. Голямата промяна настъпва от смяната на един начин на мислене с друг, на едно време с друго[14], и това е същностният проблем. Следващата теза може и да е спорна, но тя е добра илюстрация на разминаването. Евреинът живее в митологично време. Като се има предвид, че структурите на езика са отражение на структурите на мисленето, следва да обърнем внимание върху факта, че в иврит има само три времена: сегашно, бъдеще и минало свършено. За събития, описани в Стария завет, евреинът може да разкаже единствено като: „И като влезе при спящия Саул, Давид взе копието, което беше забито до главата на царя, и съда с вода.“[15] За евреите всяко събитие от Стария завет се случва тук и сега в момента[16]. Българското „заучено културално поведение“ обаче принуждава носителят му да живее в линейно време. И тъй като през по-голямата част от живота си той се е стремял да се измъкне от едно наложено му доктринално време, един коловоз, от който няма измъкване, то резултатът е, че линейното българско време се превръща в агонално, във време на състезание. Една борба за постигане на цели, дори и срещу системата, наложена в страната му. Оттам и стремежът на българина да бъде „най-добър във всичко и съответно най-добре“. „Казвам ти, че въпросът не е къде, а как и кога.“ – твърди в свое писмо Режисьорът. „Човек никога не знае защо е там, където е“ – допълва във „Фелафел – българско сирене“ съпругата му. „Когато пространството почва да се мисли като анонимно множество от равностойни точки (т.е. когато то се лиши от всяка символичност), ти не само можеш да се озовеш във всяко Х; Y; ти трябва да се движиш, тъй като мястото ти се е оказало свръхбедно, нямаш никакви причини да заемаш тъкмо него; ти си се озовал в перманентно изгнание. Впрочем, същото е станало и с твоето социално място, онагледено в парите, които притежаваш – има сякаш причина да притежаваш наследствения замък (както видяхме, Режисьорът не притежава дори къща, което беше изключително важно за него – Р. Л.), но няма причина да притежаваш; може и трябва да имаш повече и повече“[17]. Ако попаднеш в страна, в която ценностната система напълно се различава от твоята, предположително имаш няколко реакции: да приемеш новата ценностна система, която не е лесна, или всячески да се стремиш да отстояваш своята. Или да търсиш някакъв „свой си“ синтез между двете системи. В последните два избора, твое време автоматически става агоналното. Но тъкмо това е времето, на което по-младите българи са свикнали. Затова и въпросът, който би си поставил един носител на българското „заучено културално поведение“, няма да бъде „къде?“, а „кога и как?“[18] Как и кога... Остава да се запитаме струва ли си човек да замине, за да разбере, че въпросът не е „къде?“ Че където и да отиде, той носи една менталност, от която няма как да избяга. Евреинът заминава, защото за него е важно „къде“. Той носи митологичното със себе си. И затова съществува Вечният евреин, Скитникът евреин, няма друг подобен етнически персонаж[19]. Последните години показват, че това си е специфична еврейска черта. Постепенно българинът започна да не се пита „къде“, а само „кога и как“. Единият член на опозицията преминава в другия. Откритостта замества изолацията. Младите евреи от български произход, преселили се в Израел през последните седем или осем години, се държат като българи и разсъждават като българи. Те отиват да търсят реализация, недостижима в България, за да установят, че в повечето случаи тя е недостижима и в крайната точка на пътуването им. Навсякъде мястото им „се е оказало свръхбедно“. Така алията, изселването в Израел се оказва алия през огледалото. Сблъсъкът на ценности не е толкова голям, той сякаш не се е случил. Който не може да се реализира в мечтаната област в България, трудно се реализира в нея и в Израел. А стремежът „да бъдеш най-добрият“, „пръв във всичко“, носен от българската менталност, се оказва неприемлив и в двете страни, но упорито съхраняван като нещо, което осъществява връзката със знаците на миналото, с вменената ти ценностна система. А материалният просперитет се оказва недостатъчен за щастието. „Повечето от промените, случили се с мен и през последните седем години – пише ми Режисьорът, – са повече въпрос на друг сезон в живота, на други очаквания и заблуди, не толкова на място. Чисто погледнато, от материална гледна точка тук е по-добре, но още по-добре е в Норвегия или САЩ, без никаква връзка с това дали си евреин или не. Може би единственото място, където има значение дали си евреин, е извън Израел.“
Тогава, както твърди Жан д’0рмесон в „История на скитащия евреин“, да си евреин, е една идея. Която има значение единствено „извън Израел“ Тогава може би най-вярно е, че „човек мъкне родината със себе си“.
[1] Вж. например 1. ГОДИШНИК на Обществената културно-просветна организация на евреите в България: а) Година I, 1966 г: доц. д-р Салватор Израел, „Историческите корени на дружбата между българи и евреи“; ст. н. с. Ели Ешкенази „За заселването на евреите на Балканския полуостров, тяхната организация, икономика и бит до образуването на Първата Българска държава“, б) Година II, 1967 г.: ст. н. с. Ели Ешкенази „Към въпроса за историята на евреите на Балканите от образуването на Българската държава до падането й под турска власт“, в) Година VII, 1972 г: ст. н. с. Ели Ешкенази, „Някои бележки относно ПАРИЦИТЕ и тяхното съществувание в средновековна феодална България“, г) Година IX, 1974: к. и. н. Николай Кочев, „Еврейски надгробни надписи в България през XV – XIX век“, д) Година XIII, 1978: к. и. н. Николай Цвятков, „Евреите във Византия и на Балканите в съчиненията с агиографски характер“; доц. к. и. н. Васил Гюзелев „Проучвания върху еврейски извори за историята на средновековна България VII – XV век“, е) Година XXI, 1986: проф. д-р Христо Данов „Нови страници от историята на Филипопол и древна Тракия през късната античност“; проф. Николай Цвятков „Към въпроса за така наречените юдействащи на Балканите през Средните векове“. 2. Соломон Розанис, „История на евреите в България“, сп. „Еврейска трибуна“, год. II, 1929 г; 3. С. Бек и М. Бран (С. М. Дубнов) „Еврейска история“, София, 1922. 4. Латински извори за българската история. 5. Ели Ешкенази и Ашер Хананел, „Един еврейски документ за Иван Асен П“ в „Известия на Института за българска история при БАН“, София, 1956 г. 6. Ели Ешкенази и Ашер Хананел, „Еврейски извори за обществено-икономическото развитие на балканските земи през XVI век“, т. I, БАН, Институт за Българска история, София, 1958 г.
[2] По този въпрос и за културата като специфична ценностна система вж. Роберт Леви, „Рубик куб със страна N – една пространствена играчка в ролята на културен модел“, дипломна работа в катедра „История и теория на културата“, ФФ на СУ „Св. Кл. Охридски“, юли 1998 г.
[3] Вж. Книгата на Бойка Василева „Евреите в България 1944–1952“, София 1992, УИ „Св. Кл. Охридски“.
[4] Ibid, стр. 142.
[5] Ibid, стр. 144.
[6] Олим (иврит): мн. число – новопристигнали в Израел. От думата „алия“.
[7] Иврит – мн. число от „оле хадаш“ – новопристигнал в Израел.
[8] Както беше договорено с двамата, имената им няма да се споменават, затова по-нататък ще ги наричаме условно Режисьора и Лекаря.
[9] Ивайло Дичев, „Границите между мен и мен“, София, „Български писател“, 1990, стр. 140. Една съществена част от последващия анализ дължа на този автор – Р. Л.
[10] От иврит – бейт аам – нашият дом – Еврейският дом в София.
[11] Вж. Красимира Байчинска, „Ценности, ценностен стрес, ценностна криза“, София, АЙ „Марин Дринов“, 1994
[12] Стоянова-Бонева Бонка, Американски теории за изучаване на етническата психика, София, ИК „Гал-Ико“, 1994, стр. 65.
[13] За съжаление работното време на редакцията на вестника съвпада с моето, поради което нямах възможност да издиря в архива съответния брой. Преразказът тук се прави по памет, поради което много важни детайли от двата разказа се губят, за което се извинявам на читателя. Р. Л.
[14] За различните видове време вж. Ал. Фол, „Човекът във видовете време“, София, УИ „Св. Кл. Охридски“, 1998 г.
[15] Царства, 26:12. Съзнателно тук предавам текста като преразказ, а не цитирам точно – Р. Л.
[16] Вж. например романа на Лион Юърис „Екзодус“, София, „Стубел“ 1995 г, където има множество примери за този начин на мислене.
[17] Ив. Дичев, op. cit. стр. 82.
[18] За евреите обаче „къде?“ винаги е имало значение. Срвн. традиционното еврейско благопожелание: „Догодина – в Ирушалайм!“
[19] Освен, може би, Летящият холандец, но в крайна сметка и той намира покой.