Искате ли да поразсъждаваме заедно за това право? Предлагам няколко стъпки.
1. Разбира се, че всеки има право на мнение. В демокрацията, власт на народа, всеки зрял гражданин участва във властта. Това важи и за четвъртата, публична власт, призвана чрез публични дискусии да контролира останалите. Всеки има право да участва в нея, как? – с мнение, изказано публично. Това е неотнимаемо право, част от гражданското равенство.
2. Има въпроси обаче по-които незнаещите и некомпетентните трудно биха формирали смислено мнение. Аз например не разбирам нищо от транспорт. Бих ли могъл да формирам мнение за неговите проблеми?
3. Да, бих могъл. Ако слушам дискусиите на специалисти и експерти по транспорт, чуя разни аргументи, претегля ги в главата си, бих могъл да преценя, кое експертно мнение е най-близко до практически проблеми с транспорта, до моите интереси и ценности. Така ще формирам мое собствено, информирано и обмислено мнение, което има пълно право на изразяване в публичността.
4. Както забелязвате, такова делиберативно формиране на мнение, почива върху две презумпции. Първата е, че съществуват авторитетни, компетентни и знаещи експерти по някакъв въпрос и че те изразяват искрено своето експертно мнение според природата на проблема (а не примерно, защитавайки таен корпоративен интерес). Те би следвало да са приети като естествени авторитети по някакъв практически въпрос.
5. Второто е, че аз, изразявайки своето мнение, говоря публично, т.е. с отговорност към истината. Не дрънкам каквото ми падне, както нормално се случва във всеки битов разговор, там няма проблем да се изказват всякакви безотговорни мнения. Като публичен глас обаче нямам право на подобно дрънкане, отговорен съм като гражданин за своето мнение, защото то участва заедно с други в обществения дебат, подкрепя едно или друго авторитетно и аргументирано становище. С това участвам в четвъртата политическа власт, защото натупването на подобни граждански мнения изразява „волята на народа“.
6. Сега внимавайте, защото може би в съвременния свят и двете горни очевидни презумпции са невалидни. Или поне са разколебани.
7. В ситуация на хибридна война всякакви мнения, включително авторитетните и експертни, се умножават ужасно, получава се пренасищане с гледни точки и информация. В подобна конфликтна среда вече не е ясно и дали експертите остават експерти – може би те също воюват и съвсем не е ясно дали говорят искрено според природата на обсъжданите проблеми или пък като тайно защитават нечии интереси. Често, когато човек слуша подобни „експертни“ дискусии остава със същото впечатление: дрънкане и надвикване като в битов разговор, а не стремеж да победи информираността и най-добрия аргумент. Авторитетите в подобна хибридна ситуация са станали съмнителни.
8. Социалните мрежи освен това не са точно „публично пространство“, а странен хибрид между публично и частно. Тук се споделя всичко възможно: от това кой какво мисли за Хегел, до впечатления от онлайн красавици, от мнения за политическата ситуация и Пеевски до други важни съобщения – за котенца, кой какво сготвил, кой как се сетил за любимо рок-парче от миналото и пр. Хаосът е пълен, тук се говори и отговорно, и безотговорно, а границата не е ясна, освен това всеки има малко време да слуша или чете.
9. В подобна ситуация мнозина виждат в своето право на мнение чиста проява на абстрактно демократично равенство: всеки може да изкаже (или бързо да издрънка) случайните си мисли (макар че те сега са едни, а след 15 минути могат да бъдат съвсем други); няма значение и това дали говорещият е знаещ или незнаещ (та нали хората с право се съмняват в „знаещите“, разните купени „професорчета“, както каза един Facebook потребител). Само че по този начин специалисти по струнната теория и плоскоземци сe оказват еднакво равни пред тържествуващото право на мнение. Делиберативността се е разпаднала, авторитети не съществуват, в шумотевицата всеки се провиква агресивно, за да има шанса да бъде чут.
10. Алгоритмите на самите социални мрежи усилват безкрайния хаос от несъвместими и взаимно агресивни мнения, при това по комерсиални, а не по демократични причини (целта на Зукърбърг е да прави пари, а не да поддържа равенството).
11. Какво тогава да правим? Защото очевидно не е приятно, когато истината се е разпаднала на имащи еднакви права всевъзможни дрънканици.
12. Възможно решение: сами да се въздържаме от необмислени мнения, без някой авторитет отвън да ни налага това. Да, имам право на мнение, но имам също така право да не го изказвам веднага, да го обмисля. Трябва да знаем, кога не знаем, антична максима. А като не знаем, да си мълчим. Но не пасивно – да продължим да мислим, да се информираме, да печелим „медийна грамотност“, да търсим истината и да изследваме нещата сами, ако трябва. А освен това да се доверяваме на избрани от самите нас авторитети, да сравняваме становищата им в хаоса от гласове, които предлагат социалните мрежи, днешен турлю гювеч от публично и частно.
Дотук стигнах в своето обмисляне. Настина не е много и подозрително напомня на дидактичната максима „да се самоусъвършенстваме“, знам това. Мнозина го правят и без някой да им казва. Междувременно мнозина от младите са се оттеглили от бабешкия Facebook и са отишли там, където вече не се разменят и мнения, а съвсем кратки съобщения (нещо като заглавия на мнения), а главно – образи, снимки, видеа, меми… В Инстаграм самата ми дълга поредица от мисловни стъпки би изглеждала бабешка.
Но може би вие имате други мнения за излизане от ситуацията? И да излизаме ли въобще? Имате пълно право да ги споделите или да се въздържите, няма да се сърдя, само без обиди.
