Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 10 angry eyes

 

Музо, възпей гнева на Ахила, сина Пелеев.

Тези думи, въпреки цялата си смазваща каноничност, си остават със сигурност един от по-детинските призиви в европейската и световна култура. Пък и как ли би могло да бъде другояче, след като идват от самата зора на цивилизацията ни, каквато я познаваме днес – мачистка, наперена, самоуверена дори – и особено пред – лицето на собственото си низвержение, примерно под формата на тотална климатична катастрофа. Времената, в които добродетели като сдържаност, предпазливост или дори малко боязън, (може би) са се считали за основополагащи, са отдавна засенчени, та дори изличени, от полезрението и културния ни хоризонт, от тях са останали единствено смущаващо-женствени фигурки на богини и майки с колосални бедра, плюс неясната думичка „матриархат“, която всички споменаваме някак автоматично, без да свързваме с нея нещо конкретно.

Матриархат, баба ти! Живеем в мъжки свят и той по-скоро ще взриви планетата под краката си, отколкото да се примири със загубата на водещата позиция, откак свят светува. Мъж да си на тоя свят!

* * *

Пиша този увод, преследван от неясното и постоянно изтиквано назад чувство за конфузия и дори срам, което ме затиска всеки път, колчем възпроизведа в съзнанието си обичайния тенор и съдържание на „дискусиите“ ми със сънародници – най-често полуанонимни фигури във Фейсбук, които междувременно до такава степен са се припокрили във възприятията ми с асоциацията „България“, че ми е трудно, а понякога и направо невъзможно, да реагирам срещу тях по друг начин, освен с рогата. Над-бърборването, над-приказването, над-ругаването, междувременно са се превърнали в нещо като обичайна „шапка“ на предаването „Либерален преглед“, и то не само във Фейсбук – и самият аз, вече отдавна примирен с мисълта, че усилията ми нямат друг смисъл освен като средство за поддържане на някакъв вид собствена мисловна „физзарядка“ – твърдо често се улавям, с подобаваща доза закъснение, в мисълта, „брей, то наистина било вярно, че са каквито се събереш, такъв ставаш“. При което изобщо не е ясно кой с кого се е събрал и кой кого е направил „като себе си“. Епси да бир боку, както казваше баща ми, Бог да го прости.

Мда, гневът. Гневът Ахилев или гневът Бай-Ганьовски, гневът, преоблечен във военен мундир или гневът, уловен по (не особено чисти) гащи. Откъдето и да го погледна, той си остава все един и същи – нещо много, много детинско, ако и съвсем не по детински безсилно; нещо, което се напъва да разпери плещи и повдигне на тях света, за да завърши, най-често, със сконфузено-превит гръб, под бремето на необратимите факти: „и ква стана тя сега? – накрещяхме се, навикахме се, напсувахме се, а накрая смисъл няма да напълниш и напръстник. Всичката ни работа такава, мъжкарско-ганьовска, мааму стара. Всичката!“

Един стар познат, с когото ме свързва дълга история на взаимно неразбиране и необратимо охладняване, написа наскоро на страницата си във Фейсбук:

Нарцисите са мизантропи. Не обичат себе си, но презират до омраза онези, от които неистово и ревниво очакват да бъдат обичани.

Възприех тези думи, с право или не, като коментар върху една от по-видимите и по-грозни „битки“ с колективното фейсбукарско „обществено мнение“, която тъкмо водех по онова време, разпенен до самозабрава. Без да отричам точността на попадението, бих го разширил поне в един изключително важен аспект, а именно:

Емоциите, в които то (и авторът му) търсят обяснение на тази и други ситуации от публичните ми изяви, са от изключително интензивен, „жарък“ тип. В собственото ми възприятие емоциите зад всичко това са от друг, значително по-хладен вид – вид, който предполага по-скоро несъизмеримост и взаимна херметизация, отколкото открито докосване и разжаряване. Не „омраза“, това в никакъв случай. „Презрение“ – да, доколкото непрестанно бива заявявано, но също и не, просто защото собствената неразривна принадлежност към всичко, което уж „презирам“, ми е прекалено болезнено осезаема. И още: потребност не от „обич“, това ми звучи несериозно в един пост-вазовски контекст. Не от „обич“, а от някакъв минимален модикум на взаимно човешко зачитане. Поне да е нещо от вида „не съм съгласен/съгласна“, а не точно „ти ли бе, сульо!?“ (без да отричам, че последното е може би плод единствено на собствените ми филтри).

* * *

За щастие, нещата не винаги протичат по този начин. Абсолютно не винаги! В продължение на няколко часа потисках импулса да започна този текст – ще разберете защо след като стигнете до края му – но в края на краищата трябваше да се подчиня на другия, по-зрелия импулс, и да започна разказването на една кратка, но силно поучителна история.

И така, преди няколко дни получих съобщение. Кратко, обективно, съдържателно – тоест съвсем не от вида съобщения, които получавам обикновено, или поне от ония, които филтърът ми успява да регистрира и съхрани. Проста и човешка, приятелска молба, от която произлезе следният обмен:

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

 

Re: Списание „Либерален преглед“ – 02.10.2022

Здравейте,

Получавам вашето списание и има много статии и материали от голям интерес за мен. Имам следния въпрос: във вашия раздел „Изкуство“ имате ли практиката да публикувате откъси от преводни произведения?

Става дума за новоизлезлия роман на Габриел Гарсия Маркес „Полковникът няма кой да му пише“ и за предстоящия сборник разкази от същия автор „Погребението на Мама Гранде“, в който е включена и едноименната новела – една унищожителна сатира за властимащата Мама Гранде, събирателен образ на латиноамериканския латифундист. И двете книги са в мой превод, съвсем нов и надявам се, по-добър от старите, направени преди над 40 години.

Ще се радвам да получа отговор, какъвто и да е той.

С голямо уважение към просветителската ви дейност,

Емилия Юлзари

 

Re: Списание „Либерален преглед“ – 02.10.2022

Здравейте и благодаря за предложението!

Да, в хода на годините публикувах множество откъси от все възможни преводни и наши произведения, и дълги, и къси. С удоволствие ще публикувам откъсите, които пратите, вече четох в мрежата споровете около избора на заглавие, които ме настроиха във ваша полза. Нямам идея кое е „правилно“ и кое не, но в тая заблатена страна всяко новаторство е добре дошло.

Поздрави,

Златко Енев

 

Re: Списание „Либерален преглед“ – 02.10.2022

Здравейте, Златко, получих откъс от издателя и го прилагам.

Благодаря за съдействието.

Сърдечни поздрави,

Емилия

 

Re: Списание „Либерален преглед“ – 02.10.2022

Благодаря,

Предайте на господин Минчев от мен „ум царува, ум добрува, …“

Вместо да гледа на това като на реклама или поне огласяване…

Всичко най-добро, приятно ми беше.

Златко

 

Re: Списание „Либерален преглед“ – 02.10.2022

Здравейте, Емилия,

Пиша със зачервени уши. Вместо „откъс“ при първия прочит някак съгледах „отказ“ и това беше причината да напиша глупаво-саркастичния отговор, който ви изпратих. Ще подготвя откъса за публикация, разбира се.

Поздрави,

Златко

 

Re: Списание „Либерален преглед“ – 02.10.2022

Привет, Златко,

Добре, че проявих благоразумие и не предадох отговора на Л.М.

Няма нищо, случва се, от толкова четене получаваме дислекция.

Приятен уикенд,

Емилия

 

Сега вече сигурно разбирате какво се блъска вътре в главата ми вече от доста време насам. През цялото време, вече в хода на няколко дни, а всъщност много по-дълго, се опитвам да изясня поне малко за самия себе си източниците на постоянното заслепение, което ме обхваща в моментите, когато в съзнанието ми светне (обикновено червената) лампичка „България“. Защо съм толкова раздразнителен, защо съм толкова сляп, защо съм толкова мнителен и преднамерен? Защо виждам във всичко, което ме достигне откъм България, израз на отхвърляне, неприемане, агресивна простащина, балканизъм? Дали всичко това е неразривна част от комплекса „семейство“, който за мен е свързан най-вече и преди всичко останало с инстинктивното усещане за безпрестанен конфликт, ежедневно, ежечасно, ежеминутно? Или може би най-простичкото обяснение се съдържа в тази модерно-чукаща-с-напръстник-по-главата думичка, „Нарцис“?

Казва ли ти някой? А можете ли да ми кажете вие?

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...