Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 07 Kiev Icon
Новата икона в киевската катедрала „Света София“ изобразява Петро Конашевич-Сахайдачни, казашки военачалник от XVII век. Иконата е изрисувана върху дървени дъски, намерени в Буча, мястото на руските зверства.
Емил Дуке за The New York Times

 

КИЕВ, Украйна – В хилядолетната катедрала „Света София“ тук, на статива пред извисяващия се бароков златен олтар, е поставена нова, прясно изрисувана икона, която е само един квадратен метър.

На нея е изобразен казашки военачалник от XVII в. с дълга сива брада. Веждите му са извити на дъга. Ореолът му представлява обикновен червен кръг. Той изглежда смирен под огромните мозайки, които блестят още от XI в. и са минали през разграбването на Киев от монголите, присъединяването му към Полша, доминирането му от Съветския съюз.

Няма злато. Няма скъпоценни камъни. Тази икона е нарисувана върху три дъски от чворесто дърво: както научавам, те са от сандък за боеприпаси, намерен в опустошеното киевско предградие Буча. От масовите гробове на Буча, след ужасяващите руски зверства срещу цивилни, в Света София се появява нещо ново: образ на траур и решителност, на ужас и смелост, на култура, която няма да се предаде.

Но защо един художествен критик би отишъл във военна зона? Защо трябва да се интересува от една картина, когато над главите му прелитат крилати ракети?

Защото „това е война за културна идентичност“, казва кураторът Леонид Марушак – един от многото писатели, музиканти и учени, които срещнах тук и които не правят разлика между оцеляването на народа и земята на Украйна и оцеляването на нейната история и идеи. При положение, че Русия активно се опитва да заличи националната идентичност на Украйна, музиката, литературата, филмите и паметниците на тази страна не са възстановки. Те са бойни полета. Истинската културна война на нашето време е войната за демокрация, а украинската култура, минала и настояща, се е превърнала в жизненоважна защитна линия за целия либерален ред.

Всяка война застрашава културното наследство. Разходете се днес из Киев или Лвов и на всеки втори ъгъл ще видите статуя, увита в огнеупорни покривала. Хабсбургските витражи са поставени между дървесни плоскости, а мозайките от съветско време са покрити с шперплат. Ужасяващите щети, нанесени на театри, библиотеки и религиозни обекти (най-вече в Мариупол, окупирания град в югоизточната част на Украйна) само през последните четири месеца, разширяват ужасяващата вълна от културни разрушения през този век в Сирия, Ирак, Етиопия, Мали, Армения и Афганистан.

Но рисковете за украинската култура са повече от обикновени съпътстващи щети. За руския президент Владимир В. Путин Украйна като такава не съществува; той твърди, че Украйна е съветска измислица, че украинският език е руски диалект, че руснаците и украинците са „един народ“. И така от февруари насам – всъщност от 2014 г., когато за първи път започна войната в източната част на Украйна – културните прояви на украинската независимост са директно на прицел.

„Виждате колко много исторически фалшиви оправдания има в руската мотивация за тази война“, каза ми философът Антон Дробович, един от най-ярките млади украински учени, когато се срещнахме близо до казармата му на остров в река Днепър. В мирно време Дробович е ръководел Института за национална памет на Украйна – официална институция, натоварена със задачата да преразгледа комунистическата епоха след години на зачеркване. Сега той носи униформа и от окопите провежда Zoom-срещи със западни мозъчни тръстове, докато с института работи върху устната история на инвазията. „Историята е не по-малко важна от армията“, казва той. „Ако смятах, че тя е по-малко важна, щях да се занимавам само с моите противотанкови ракети“.

Въпреки пропагандата в социалните мрежи, въпреки ракетните предупреждения, доставяни чрез push notification, в културно отношение войната тук е брутално старомодна. Това е пряка имперска война, която превърна съвременната украинска култура в архивно предприятие – такова, в което опазването е работа на всички, а новите творения се коренят в историята, която врагът би отрекъл. Изложбата „Разпната Украйна“ в музея в сянката на киевския паметник на Родината включва точни копия на три подземни убежища, в които тази зима за повече от месец бяха настанени 120 украинци. Филмовите архивисти са се превърнали в експерти по рисковете от експлозии, а библиотекарите дигитализират снимки от съветската епоха, които са били изнесени от Мариупол в последния момент. Органите за опазване на културното наследство заснимат паметници с триизмерни скенери, създавайки запис в случай, че се наложи те да бъдат възстановени – технология, разработена твърде късно за много съкровища в Сирия.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Лвов, на час път от полската граница, се е превърнал в средище на разселени хора и на разселена култура. Виктория Садова развежда новопристигналите в града из мемориалния музей в затвор „Лонски“, който е бил полски, после нацистки, а след това съветски център за задържане. (Тя е станала временно изпълняваща длъжността директор на музея, след като войната започва на 24 февруари, а редовният му ръководител е призован в армията). Посетителите от окупираните градове Мариупол и Херсон разглеждат внимателно експонатите за съветските репресии срещу украинските партизани [от 1950-те години] и веднага разпознават травмите. „Минаха осемдесет години, но нищо не се е променило“, каза ми тя. „Все още имаме същия окупатор“.

Г-жа Садова си сътрудничи и с музеите в Киев и Харков, като изнася колекциите им на по-безопасни места на запад. Няма указания от Министерството на културата, няма гориво, няма коли; тя благодари на Бога за спешната пратка картонени кутии от Полша. Какво я кара да работи? Тя поглежда нагоре към бледата светлина на бившата затворническа килия и с лек смях ми цитира откъс от поезия, която Хайдегер е обичал: „Където има опасност, там расте онова, което спасява“.

Точно сега тази опасност е най-силна по местата далеч от Киев. В окупираните източни градове Северодонецк и Лисичанск местните исторически музеи се смятат за унищожени. В Харков – ядрото на украинския авангард в първите дни на Съветския съюз – ракетите падат отново и отново. Но нито един град не може да спи спокойно и нито една културна институция не е в безопасност. В четвъртък бараж от руски ракети удари Виница, град западно от Киев и на стотици километри от фронта. Те взривиха музикално заведение преди поп концерт; изпълнителката Роксолана написа в Instagram, че сред десетките загинали е и нейният звукорежисьор.

Но с изтеглянето на руските войски от киевския регион през април и завръщането на някои граждани, потърсили убежище на запад, културният живот тук частично се възобнови. В операта изпълняват „Набуко“ с най-разтърсващия националистически хор на Верди, а уличните търговци пеят „Стефания“ – онази фолк-рап песен, която спечели конкурса на Евровизия тази година. Независимите дизайнери на улица „Рейтарска“ отговарят на търсенето на патриотичен стил: синьо-жълти трикотажни изделия, тениски с ракети „Джавелин“. Дори прочутите нощни клубове – заради които списание „Ню Йорк Таймс“ само няколко месеца преди войната кръсти Киев „столица на партитата по време на пандемията“ – внимателно отварят отново врати за дневни танци.

Между сирените за въздушно нападение, на фона на новините от фронта, расте онова, което спасява. „В първите дни, а и сега, имах чувството, че вместо думи в устата ми има пясък“, казва Елена Стажкина, известна писателка и историчка, когато се срещнахме на кримско-татарска храна няколко дни след последната бомбардировка на Киев. Г-жа Стяжкина е родена в Донецк, най-големия град в Донбас, и е избягала през 2014 г., когато подкрепяните от Русия сепаратисти се борят да поемат контрола. Нейните романи, подобно на много разговори тук преди февруари, се колебаят между украински и руски – или по-скоро са се колебаели; засега тя е приключила с руския.

Има приятели, които са избягали от Киев, но тя не може да се накара да напусне дома си, не и за втори път. Когато се срещахме, тя се чувства силна и уверена, но се пита какво може да се случи с нея след десет години. Споменава Примо Леви, Пол Целан, Жан Амери – все писатели, които са преживели Холокоста и са се самоубили години по-късно, и очите ѝ се насълзяват.

Това, което я тласка напред, е украинският архивен импулс. „Като свидетелка мога да пиша. Като писателка не мога“, каза ми тя. „Разбрах, че трябва да бъда свидетелка, и затова всеки ден пиша дневник. И този път имам твърдото намерение да го завърша в деня на нашата победа“.

През 2014 г., след революцията на Майдана, която свали бившия президент Виктор Янукович, Украйна преживя национално възраждане, или поне отчасти. Политическата революция беше колеблива, но културният взрив издържа, създавайки ново поколение от млади режисьори, фотографи, дизайнери и особено диджеи и електронни музиканти.

„След Майдана, поради невъзможността да се насочи тази революционна енергия към държавата, тя се пренасочи към музиката“, казва кураторът и писател Васил Черепанин, който ръководи Центъра за изследване на визуалната култура, най-смелата независима арт институция в Киев.

Младежката вълна в страната е изглеждала по-скоро хедонистична, отколкото градивна, поне в началото. („Нощните клубове – признава Черепани – не са най-доброто място за критично мислене.“) Сега обаче цялото това културно брожение е в основата на един сезон на невероятна смелост. Това, което Украйна доказва сред клането, е, че гражданското общество може да промени нещо срещу превъзхождаща военна сила. Културната сила е истинска сила. Украинската култура, както и оръжията, поддържат живи демократичните мечти на хората.

Дробович описва културата на Украйна като явен военен актив. „Тя е заразна и се разпространява в останалата част на света“, каза ми той в казармата. „Изглежда, че тази истина и справедливост, която е нарушена, просто избухва у хората, които създават изкуство. И мисля, че това е огромна част от причините, поради които ще спечелим тази война.“

На дансинга в Closer, един от клубовете, които създадоха репутацията на Киев като столица на нощния живот, се сблъсках със Серхий Лешченко, който преди Майдана е бил разследващ журналист, фокусиран върху корупцията. След революцията от 2014 г. той влиза в парламента; сега съветва администрацията на Зеленски, макар че все още се вписва сред децата в клуба. Никой не е в настроение да се разпуска; телефоните звънят с известия от Telegram за нападения в южната част на страната, а в 23 ч. има комендантски час. Но дори и при пулс от 100 удара в минута младите веселяци на Киев не са близо до капитулацията.

„Трябва да направим това“, крещи Лещенко в ухото ми над ритъма на диджея. „Войната не е за смъртта, войната е за живота.“ Високоговорителите гърмяха, приложението за въздушна тревога мълчеше; над тях се развяваше синьо-жълтото знаме; младите украинци в черно се държаха здраво един за друг, танцувайки в бавно предизвикателство. В опасността израства онова, което спасява.

 

Източник

 

Джейсън Фараго, критик на свободна практика за „Ню Йорк Таймс“, пише за изкуство и култура в САЩ и чужбина. През 2022 г. му е присъдена една от първите награди „Силвърс-Дъдли“ за критика и журналистика.

Pin It

Прочетете още...

2013 09 Becket

Париж, Бекет и аз

Джон Калдър 05 Сеп, 2013 Hits: 7193
Джон Калдър, издател и близък приятел на…