Това е въпросът, който възниква първи, докато четем крайно личната и болезнено откровена книга на Златко Енев „Възхвала на Ханс Аспергер“. Нещо като мемоар или нещо като изповед, тя разкрива автора си в уж не особено добра светлина – уязвим, уплашен, гневен, попаднал в ситуация, с която никой не би могъл да се справи, не по-добър от читателя. „Възхвала на Ханс Аспергер“ ни прекарва по трудния път на израстването – израстването на едно специално дете и израстването на родителите му. Пътят е осеян с неразбиране и провали, със срам и страх, и при все това достига целта си.
Провокиран от грубите коментари на много българи към хората с увреждания, писателят решава да разкаже историята на собственото си семейство, отгледало дете аутист. Авторът не премълчава нито трудностите, нито моментите на отчаяние, нито родителските си грешки. За това и „Възхвала на Ханс Аспергер“ е история за отказването от очакванията, намирането на пътя и в крайна сметка за безусловната любов, а читателят напълно попада в обувките на разказвача.
Цялото интервю изслушайте в аудиозаписа по-долу:
